Списание „Собственост и право“, 2026 г., кн. 6
Спорни въпроси в правоприлагането
1. Обща постановка на въпроса
В правоприлагането през последните години зачестиха правните проблеми, свързани с правното положение на подлежащия на отчуждаване за обществени застроителни мероприятия недвижим имот и на заварените субективни права върху него, в периода между издаването на акта за отчуждаване и реализирането на обезщетяването. Спорните в практиката на общите и административните съдилища и будещи практически интерес правни въпроси могат да бъдат систематизирани в три групи:
1. Възниква ли истинско изискуемо субективно материално право на парично вземане в полза на собственика в размер на получаемото обезщетение за отчуждаване по силата на издадения и стабилизиран отчуждителен акт (преди самото обезщетяване по него), и съставлява ли самият акт изпълнително основание в полза на собственика за принудително събиране на обезщетението?
2. Възниква ли субективно материално право на мораторно обезщетение (обезщетение за забава) по чл. 86 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) в полза на дотогавашния собственик, начислимо върху самото право на получаване на обезщетението въз основа на стабилизирания акт до момента на обезщетяването, или такова обезщетение се дължи, но на друго основание?
3. Обвързани ли са органите по отчуждаването от евентуално извършените от собственика разпоредителни актове с правото на собственост в периода между издаването на акта за отчуждаване и осъществяването на обезщетяването, при преценката на въпроса кого да обезщетят?
2. Противоречията в съдебната практика и проблемите в правоприлагането
По първите два от формулираните по-гори три групи правни въпроси са налице две виждания в съдебната практика.
Според първото становище издаденият и стабилизиран акт за отчуждаване сам по себе си не поражда истинско изискуемо, прехвърлимо и олихвяемо с гражданска мораторна лихва вземане в полза на собственика на отчуждаемия недвижим имот срещу държавата (общината), същият не разполага срещу тях с право за принудително изпълнение за събиране на обезщетението по акта (въз основа на него не може да бъде издаден изпълнителен лист, нито може да бъде образувано и водено изпълнително дело за принудително събиране на обезщетението), а според повечето от тези актове – и че неплащането на обезщетението не може да бъде разглеждано като незаконосъобразен (и поради това – като отменяем) отказ за постановяване на благоприятен за собственика индивидуален административен акт или като незаконосъобразен отказ за извършване на дължимо действие, тъй като административният орган има право на преценка дали и кога да приключи процедурата. Съображения се черпят и от това, че собственикът може да се защити чрез отмяна на акта поради неплащане. Разглежданото становище в основни линии се възприема в Определение № 11428 от 12.12.2022 г. по адм. д. № 9861/2022 г. на IV отд. на ВАС, Определение № 1899 от 01.03.2022 г. по адм. д. № 1579/2022 г. на IV отд. на ВАС, Решение № 492 от 14.11.2011 г. по гр. д. № 1293/2011 г. на IV г. о. на ВКС, Решение № 5184 от 29.04.2020 г. по адм. д. № 7399/2019 г. на III отд. на ВАС, Определение № 9378 от 20.06.2024 г. по адм. д. № 3980/2024 г. на АССГ (потвърдено с Определение № 11580 от 30.10.2024 г. на 8802/2024 г. на IV отд. на ВАС), Решение № 8180 от 10.03.2025 г. по адм. д. 194/2025 г. на АССГ (потвърдено с Определение 10250 от 22.10.2025 г. на 4127/2025 г. на IV отд. на ВАС), Решение № 3974 от 13.06.2017 г. по адм. д. № 4783/2017 г. на АССГ, Решение № 2293 от 03.07.2025 г. по адм. д. № 2117/2025 г. на АССГ (понастоящем – предмет на обжалване по адм. д. № 9768/2025 г. на ВАС) и др. Актовете от тази група в принципен план отричат правото на собственика на мораторна лихва поради забавеното плащане на обезщетението за отчуждаване, обаче в част от тях (например – в Решение № 15392 от 14.12.2017 г. по адм. д. № 2631/2017 г. на III отд. на ВАС и др.) право на обезвреда поради ненавременното обезщетяване се признава, но не в приложното поле на чл. 86 ЗЗД, а в хипотезата на чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ). Според последната подгрупа съдебни актове, началният момент на начисляване на обезвредата поради несвоевременното обезщетяване е моментът на изтичане на предвидения срок за самото обезщетяване (изтичането на който в общия случай поражда и потестативното право на собственика да иска отмяната на отчуждителния акт), а размерът на това обезщетение бива обвързан с този на законната мораторна лихва по чл. 86 ЗЗД. Становището, че „до отчуждаването на имота (което се осъществява именно с пълното обезщетяване на правоимащите) собственикът няма въобще вземане и не може да прибегне до принудително изпълнение“, е аргументирано още преди десетилетия от авторитетни български учени[1].
Според второто от становищата, придобилият стабилитет отчуждителен акт поражда истинско изискуемо парично вземане на собственика срещу държавата/общината, което право на вземане е изпълняемо по принудителен ред и за което право може да бъде издаден изпълнителен лист (Решение № 6401 от 29.05.2020 г. по адм. д. № 11606/2019 г. на III отд. на ВАС, Определение № 8637 от 07.11.2019 г. по адм. д. № 8316/2019 г. на АССГ), като защита на разглежданото вземане може да бъде успешно търсена и по реда на осъдителния и установителния исков граждански процес срещу самия административен орган и/или инвеститора (Решение № 119 от 05.04.2022 г. по гр. д. № 1706/2021 г. на Районен съд – Ловеч, Решение № 260123 от 07.07.2021 г. по гр. д. № 1653/2020 г. на Районен съд – Ловеч, Решение № 1673 от 04.07.2019 г. по в. гр. д. № 1574/2019 г. на Апелативен съд – София (недопуснато до касационно обжалване с Определение № 527 от 16.10.2020 по т. д. № 192/2020 г. на I т. о. на ВКС и др.).
3. Личното ми становище
Считам, че подкрепа заслужава поначало първото от горецитираните становища – че собственикът в промеждутъка между издаването на акта и самото обезщетяване не става и титуляр на истинско изискуемо, прехвърлимо, принудително събираемо и погасимо по давност парично вземане в размер на получаемото обезщетение, че правото му да получи обезщетението не е олихвяемо по смисъла на чл. 86 ЗЗД, че неплащането на обезщетението не може да бъде разглеждано като незаконосъобразен отказ за издаване на индивидуален административен акт по чл. 21 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), който да подлежи на отмяна по реда на прекия съдебен контрол; но че в полза на собственика, в чиято полза плащане не е извършено в законовите срокове, възниква право на вторично обезщетение поради липсата на проведено обезщетение за самото отчуждаване, но не при правната квалификация на чл. 86 ЗЗД, а при тази на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, за периода след изтичането на приложимия срок за изплащане на обезщетението, ако липсата на плащане не може да се вмени във вина на собственика.
Становището ми произтича от следните съображения.
На първо място, законът оправомощава собственика да иска от съда, при отчуждаване в общинска полза – от органа – издател, да отмени акта за отчуждаване, ако по него не е извършено обезщетяване по причини, невменяеми във вина на собственика, в посочените в чл. 39, ал. 3 от Закона за държавната собственост (ЗДС) и чл. 29, ал. 6 от Закона за общинската собственост (ЗОбС) срокове. Кметът на общината действа при обвързана компетентност, а не в условия на оперативна самостоятелност, при отправено до него обосновано искане за отмяна на това основание. Не споделям изразеното на места в литературата становище[2], че понеже при двустранните договори кредиторът можел не само да развали срещу неизправния си длъжник, а да иска и реално изпълнение, следвало разглежданият иск за изпълнение да се признаел за възможен способ за защита и в рамките на процедурата по отчуждаване в отношенията собственик – отчуждаващ. Считам, че при отчуждаване в обществена полза не се осъществява праводаване и че при него не възниква частноправно отношение от облигационноправно естество, а е налице административна дейност, характеризираща се с едностранност и безспорност, легитимацията за участие като страна в това производство принадлежи поначало на субекта, вписан като собственик в регистрите на собствеността (в кадастралния регистър на недвижимите имоти и в книгите по вписванията), и самото производство поражда правни последици по отношение на всички, независимо от това дали лицето, което е фигурирало като собственик в регистрите на собствеността (и е било вписано като такова в акта за отчуждаване), е било действителен собственик[3]. Отчуждаването на имот за строеж на обекти на публичната собственост се осъществява с оглед на имота, а не на собственика[4]. По изтъкнатите съображения е изключена поначало процесуалната легитимация за участие в производството на лицата, чиито права или вещноправни претенции по отношение на имота не са били нарочно заявени и засвидетелствани с документ пред отчуждаващия орган и не са били и установяеми от него чрез проверка в регистрите на собствеността, като правата на посочените лица върху имота, доколкото са съществували, се преобразуват във вземане за парична стойност до размер на самото обезщетение срещу лицето, на което то е изплатено. Предвид характера на отчуждаването като първичен придобивен способ и липсата на възмездно трансфериране на права между равнопоставени субекти при експроприацията, не считам за удачно да бъде защитавана теза за безусловна приложимост на предоставените от закона на кредитора по един двустранен договор правни възможности, особено – що се отнася до иска за реално изпълнение, в отчуждителните процедури. Между собственика и държавата (общината) праводаване не се осъществява, не е налице транслация (трансфер) на права между равнопоставени частноправни субекти в обхвата на една класическа равнопоставена частноправна връзка, смяната на собствеността не е резултат от учредяването на облигационно правоотношение и не е негово правно действие или резултат от изпълнението на насрещни задължения по него. Затова считам, че собственикът, който продължава да има това правно качество, няма иск за реално изпълнение срещу държавата или общината за дължимото обезщетение – той е в състояние да защити легитимния си интерес по пътя на отмяната на отчуждителния акт поради неплащане.
На второ място, следва да бъде съобразено, че правомощието на държавата и на общините да осъществят отчуждаването за публични застроителни мероприятия възниква от и се основава на констатираната по надлежния ред нужда от имота за изграждането на обект на публичната собственост и нейната констатирана също по надлежния ред незадоволимост по друг начин. Нуждата и нейната незадоволимост трябва да съществуват обективно и доказуемо, констатацията за тяхното съществуване не може да почива на субективни и произволни критерии[5]. Считам, че дори при наличие на издаден отчуждителен акт, придобил стабилитет, в обхвата на суверенната и дискреционна преценка на органа по отчуждаването и на инвеститора остава до окончателното приключване на отчуждителната процедура отговорът на въпроса дали държавата, съответно – общината, действително следва да придобият правото на собственост, доколкото преценката по разглеждания въпрос е обвързана с преценката, дали и доколкото те продължават да се нуждаят от самия поземлен имот, все още принадлежащ на дотогавашния му собственик, за изграждането на обекта на публичната собственост, и дали междувременно е възникнала алтернативна възможност за задоволяване на същата нужда. Потребността от имота и нейната незадоволимост по друг начин, макар констатирани с благоустройствения план и впоследствие препотвърдени посредством самия акт за отчуждаване, подлежат на текущ анализ и на текуща оценка и преоценка дори и след издаването на акта за отчуждаване до момента на финализирането на отчуждително-обезщетителното правоотношение. По изтъкнатите съображения се присъединявам към тезата, че в обхвата на дискреционната преценка на самия орган по отчуждаването и на заинтересованото ведомство – инвеститор, е въпросът дали разглежданата обществена потребност за строителството на обекти на публичната собственост продължава да е налице и дали строежът на обекта на публичната собственост би бил възможен без самия отчуждаем поземлен имот. Актът за отчуждаване не задължава в истинския смисъл на понятието държавата да отчужди имота. Не е гражданскоправен по своето естество и смисъл и поради това не е подведомствен на общите съдилища въпросът дали нуждата от завършване на отчуждаването, прогласено с отчуждителния акт, продължава да съществува и дали тя продължава да е незадоволима по друг начин след издаването на отчуждителния акт. Разглежданият въпрос не е частноправен по същността си, той има изключително публичноправни измерения и поради това не би могъл да бъде част от възможния спорен предмет по едно гражданско дело. Нуждата от отчуждаване на конкретния поземлен имот, по отношение на който има издаден отчуждителен акт, но няма плащане, е възможно междувременно да е отпаднала поради това, че държавата или общината са придобили друг поземлен имот в същия район, годен по преценка на заинтересованото ведомство в еднаква степен да служи за осъществяването на конкретното публично застроително мероприятие, самата необходимост от изграждането на конкретния обект на публичната собственост може междувременно да е отпаднала като такава, а е възможно и самата държава или община поради извънредни, непредвидени и всякакви други форсмажорни обстоятелства да са останали без необходимите бюджетни средства за завършването на отчуждителната процедура. След като от дискреционната и суверенна оценка на органа по отчуждаването и на самия инвеститор зависи това дали прогласената с плана и впоследствие потвърдена с акта за отчуждаване държавна или общинска нужда продължава да съществува и дали е възможно тя да бъде удовлетворена по алтернативен начин, не би могло да се приеме, че собственикът разполага с истинско изискуемо гражданско или публично материално субективно право да наложи завършването на отчуждителната процедура, че става носител на истинско вземане за плащане. Държавата или общината не са носители на истинско (същинско) правно задължение да придобият правото на собственост (срв. Решение № 7327 от 12.06.2017 г. по адм. д. № 4093/2016 г. на III отд. на ВАС), даже след като актът за отчуждаване е издаден, а следователно и собственикът не би могъл да бъде признат за титуляр на някакво кореспондиращо, насрещно, истинско (действително) субективно материално право да наложи на държавата или общината да станат собственици само по силата на издадения и придобил стабилитет отчуждителен акт. Затова и правото на същия на получаване на обезщетението е особено, специфично по правната си природа субективно право, което легитимира своя носител като надлежен участник в обезщетителната фаза на производството, но което не представлява истинско изискуемо вземане за парична сума в размер на обезщетението по отчуждителния акт.
На трето място, след като до момента на самото обезщетяване дотогавашният собственик запазва правото си на собственост, противоречи на правната и нормалната житейска логика във връзка с единния обект на граждански правоотношения – самата отчуждаема вещ, да се предоставят на правоимащото лице до финализирането на отчуждителния процес две едновременно съществуващи самостоятелни субективни материални права – право на собственост и право на вземане за стойността на вещта. Самото право на получаване на обезщетението по мое мнение не би могло да бъде разглеждано като самостоятелно субективно материално право на вземане, откъснато и „отделимо“ от самото право на собственост над вещта. Бъде ли признато съществуването на истинско право на вземане в размер на получаемото обезщетение в полза на дотогавашния собственик преди прекратяването на правото му на собственост, би се стигнало до следните неприемливи или даже абсурдни от юридическа гледна точка резултати:
а. самото „вземане“ за обезщетението би било прехвърлимо на трето лице с договор за цесия и цесионерът по общите правила на гражданския закон от момента на нотифицирането на цесията на държавата или общината ще може да претендира плащането в своя полза, а това би довело до заобикаляне и до фактическа отмяна на отчуждителния акт в частта му относно собствениците, при положение че съответствието на акта с материалния закон подлежи на преценка към деня на издаването му и административният орган и инвеститорът, които поначало са обвързани от акта във всичките му компоненти, включително – и в частта относно собственика, биха били принудени да извършат обезщетяването не съобразно съдържанието на акта, а съобразно едностранно предприетото без тяхно участие и одобрение гражданскоправно транслиране на правото на получаване на обезщетението;
б. собственикът би могъл да извърши прихващане при условията на ЗЗД срещу държавата или общината с „вземането“ си за обезщетение срещу тяхно парично вземане срещу него, а това би означавало да бъде фактически заобиколен единственият предвиден в закона начин на обезщетяване на правоимащия – чрез изплащане на обезщетението, отразено в отчуждителния акт, по надлежната банкова сметка, и би била създадена възможност за финализиране на производството по непредвиден в закона способ – чрез компенсация на насрещни вземания;
в. „вземането“ за получаване на обезщетение би било погасимо чрез погасителна давност по ЗЗД, а евентуалното ѝ изтичане би довело до абсурдния резултат, имотът да бъде придобит от държавата или общината по същество безвъзмездно – без да е обезщетен дотогавашният собственик, вписан като такъв в отчуждителния акт, и без въобще обезщетението да е внесено по банкова сметка на държавата или общината в изрично предвидените от закона случаи, който резултат би бил в пряко противоречие с конституционното изискване номинално легитимиращият се като собственик да е предварително обезщетен;
г. върху вземането за получаване на обезщетението би била начислима законна мораторна лихва по смисъла на гражданския закон, а тя е несъвместима със същността на отчуждаването и обезщетяването като административна дейност.
На четвърто място, считам, че образуването и воденето на изпълнително производство срещу държавата или общината за принудително събиране на обезщетението по отчуждителния акт се явява безсмислено и безпредметно. Подобно производство се явява негодно само по себе си да доведе до предвидения от закона правен резултат. От една страна, събирането на сумата от държавата или общината по самото изпълнително дело няма да доведе до обезщетяване на собственика: сумата – предмет на принудително събиране, би постъпила не директно по неговата сметка, а по сметката на съдебния изпълнител, а докато тя се намира там, тази сума не е в патримониум на взискателя[6], поради което целеният обезщетителен ефект не би се реализирал и няма и гаранция, че би се реализирал. Законът не предвижда и не урежда трансферирането на обезщетението по сметка на частен или държавен съдебен изпълнител като възможен способ за приключване на процедурата.
От гледище на гореизложеното – след като за държавата и общината не възниква задължение да станат собственици и след като собственикът няма истинско субективно право да им наложи те да станат такива – се налага и изводът, че изричният или мълчалив отказ за изплащане на обезщетението не би могъл да бъде разглеждан нито като неправомерен отказ за издаване на благоприятен за собственика (притежаващ все още това качество) индивидуален административен акт, нито като неправомерен отказ за извършване на дължимо фактическо действие от административния орган. Не е мислимо и по пътя на гражданския исков процес правото на получаване на обезщетението да бъде търсено от актуалния още собственик, тъй като обратното би означавало да му бъде признато право да застави по гражданскоправен път държавата или общината да постановяват благоприятен за ищеца индивидуален административен акт с конститутивно значение за пораждане на права или погасяване на задължения, на които той е предполагаем титуляр или би станал титуляр, а още по-немислимо е да бъде признато правомощие на частноправния собственик да издейства по гражданскоправен ред издаване на благоприятстващ индивидуален административен акт с конститутивно за правната му сфера действие, когато самият административен акт е предоставен на дискреционната преценка на актоиздателя. Склонен съм да се присъединя към пробиващото си път в литературата и практиката разбиране, че разумното тълкуване на чл. 17, ал. 2 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК), регламентиращ т. нар. косвен контрол за законосъобразност на административните актове, би следвало да бъде, че той оправомощава страната в процеса да иска от общия съд контрол върху валидния акт само при условие, че нейният път за защита в административния и в съдебно-административния процес се явява изначално преграден поради липсата на качеството „заинтересовано лице“ там. Само ако актът по своето естество, по своя вид, е такъв, че не поражда утежняващи материалноправни последици в правната сфера на страната в гражданския процес, на която той се противопоставя там, същата е в състояние да инициира косвен контрол по чл. 17, ал. 2 ГПК по отношение на акта, и обратно – ако актът рефлектира със своето конститутивно действие върху правната ѝ сфера, то тя има качеството „заинтересовано лице“ в административното и в съдебно-административното производство и следователно за нея е налице възможност да предизвика пряк съдебен контрол върху валидния сам по себе си административен акт. Разглежданата възможност, при предпоставката, че актът е валиден, по мое мнение изключва възможността за косвен контрол върху акта в производството пред гражданския съд, доколкото игнорирането на акта от гражданския съд в обхвата на косвения контрол означава решението на гражданския съд да бъде постановено в отклонение от действителното правно положение, създадено чрез акта, и да бъде игнорирано самото проявление на конститутивния му ефект в правната сфера на лицето, искащо косвения контрол.
Отговорът на първия от формулираните въпроси, че не възниква същинско право на парично вземане в полза на собственика, нито кореспондиращо му гражданскоправно или административноправно задължение на държавата или общината да станат собственици (като платят обезщетението), до голяма степен подготвя отговора на втория въпрос: тъй като в полза на собственика до момента на прекратяване на вещното му право не възниква истинско парично притезание за получаване на обезщетението, то е изключена и възможността върху него да е начислима мораторна лихва по смисъла на чл. 86 ЗЗД. Правото по чл. 86 ЗЗД е акцесорно и в този смисъл съществуването му е функционално обусловено от съществуването на главно вземане, върху което лихва по чл. 86 ЗЗД да е начислима, а истинско изискуемо право на вземане не възниква в разглежданата хипотеза. Независимо от предходния извод, справедливо е обаче да се приеме, че е налице противоправно поведение на отчуждаващата администрация при пропускане на срока за приключване на обезщетителната фаза на производството (за изплащане на обезщетението), което противоправно поведение е годно да ангажира имуществената ѝ отговорност в приложното поле не на чл. 86 ЗЗД, а на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ: създадено е чрез отчуждителния акт продължително състояние на правно очакване, създаващо неудобства и смущения пред спокойното и безпрепятствено ползване от притежанията за самия правоимащ, тъй като издаденият отчуждителен акт от деня на издаването си прави имота труднопродаваем при приемлива за продавача цена и собственикът не може ефективно да се ползва от собствеността си. Издаването на отчуждителния акт само по себе си представлява правомерна административна дейност, отчуждаването е проявление на конституционно и законово уреденото правомощие на държавата да отнеме възмездно собствеността за строеж на обекти на публичната собственост, а за органа по отчуждаване и обезщетяване действително не възниква истинско юридическо задължение да заплати обезщетението за отчуждаване, но в същото време не би могло да бъде отречено, че твърде продължителното, необосновано дълго бездействие да бъде извършено плащане в разумен срок след издаването на акта за отчуждаване се явява неправомерно поведение, годно да ангажира имуществената отговорност на отчуждителя. Собственикът е затруднен да продаде имота си при цена, която би получил при условията на свободен пазар, и е затруднен да планира политиката си по отношение на имота в качеството си на негов собственик. Административният акт за отчуждаване, макар номинално да се разглежда като индивидуален административен акт, съдържа някои от съществените белези на т. нар. общи административни актове, понеже той поражда незабавно правно действие по отношение на всички, действието му не е релативно, а е абсолютно, ерга омнес. От момента на издаването на акта имотът бива поставен под своеобразна правна тежест, която продължава да го обременява въпреки последващото възникване на субективни права върху самата вещ в полза на трети лица на друго първично или на производно правно основание след издаването на акта, при това – без оглед на това дали те са еквивалентни по видовата си характеристика на самото отчуждаемо право, или само го обременяват. Разглежданата специфика на отчуждителния акт прави недвижимия имот икономически и правно непривлекателен, тъй като в общия случай наличието на влязъл в сила акт за отчуждаване по отношение на имота отблъсква потенциалните кандидати за придобиването му чрез възмездна сделка, а самата тежест, произтичаща от издаването на отчуждителния акт, не би и могла да бъде в общия случай укрита от тях предвид широката гласност, която съгласно закона се дава както на актовете при откриването на отчуждителното производство, така и на самия акт за отчуждаване. Отделно от горното, отмяната на отчуждителния акт поради неплащане не препятства правото на държавата (общината) многократно да преповтори процедурата по издаване на отчуждителен акт по отношение на същия имот, без да може да ù бъде противопоставян правен довод, че предходен акт за имота вече е бил издаван, и съответно – и отменян. По изтъкнатите съображения е справедливо собственикът да разполага, освен с правото на отмяна, още и с допълнителни възпиращи средства срещу злоупотреби за защита на своя интерес. Право в полза на собственика да претендира изплащането на такова обезщетение възниква при надхвърляне на срока за извършване на плащане по акта – за периода на надхвърлянето, но не при квалификацията на чл. 86 ЗЗД, а при квалификацията на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ.
Що се отнася до третия от въпросите, дали разпорежданията с правото на собственост, извършени в периода между издаването на отчуждителния акт и пристъпването към обезщетяване на правоимащите, както и евентуално вписаните срещу собственика в книгите по вписванията в разглеждания период други тежести (искови молби, обезпечения и пр.), подлежат на задължително съобразяване в рамките на обезщетителната фаза от производството по отчуждаване, тоест длъжен ли е органът по отчуждаването да вземе под внимание промените в принадлежността на правото на собственост, както и вписаните срещу предполагаемия му дотогавашен титуляр други актове, щом те не са се осъществили до момента на издаването на отчуждителния акт, считам, че отговорът на поставения въпрос следва да бъде поначало отрицателен. Правилното индивидуализиране на правоимащите съобразно записванията в кадастралните регистри при Службата по геодезия, картография и кадастър (СГКК) и книгите по вписванията е условие за материалната законосъобразност на отчуждителния акт[7], а съответствието на акта с материалния закон се преценява към деня на издаването на самия акт – чл. 142, ал. 1 АПК. Както нееднократно бе изтъкнато по-горе, административният акт за отчуждаване се ползва с действие по отношение на всички, като поражда два незабавни и „универсалистки“ от гледище на лицата материалноправни ефекта: незабавно материалноправно действие за прогласяване отчуждаемостта на самия имот (за погасяване на всички дотогавашните вещни права и за конституиране на ново право на публична собственост на първично правно основание), което се проявява по отношение на всички и чието окончателно настъпване е отложено до момента на изплащането на обезщетението в полза на лицето, вписано като собственик в акта, и незабавно правно действие за легитимиране на лицето, посочено в акта като собственик, като правоимащ в рамките на обезщетителната фаза на производството, което действие също се проявява по отношение на всички и което задължава самият орган по отчуждаването при осъществяването на отчуждителния процес в обезщетителната му фаза да я осъществи в заложените в самия отчуждителен акт субективни предели. Той дължи да обезщети поначало лицето, вписано като собственик в отчуждителния акт, понеже спрямо лицата, придобили или целели да придобият права върху имота след издаването на акта, актът поражда материалноправно действие и те придобиват правата обременени с „тежестта“, наложена върху имота със самото издаване на отчуждителния акт. Затова и основателно практиката на административните съдилища (Решение № 6071от 05.06.2025 г. по адм. д. № 3290/2025 г. на IV отд. на ВАС и др.) се придържа към тезата, че не е допустимо лицето, вписано като собственик в отчуждителния акт, по съгласие с трето за акта лице да изменя заложените в отчуждителния акт субективни рамки на производството в обезщетителната му фаза, прехвърляйки след издаването на отчуждителния акт правото на собственост чрез формална сделка и така задължавайки органа по отчуждаването и инвеститора да обезщетят третото лице вместо самия праводател, както и че не е допустимо трето за акта лице едностранно да налага изменения в заложените в отчуждителния акт субективни предели на обезщетителния процес, като след постановяването на отчуждителния акт завежда искови производства срещу лицето, вписано в акта като собственик, вписва срещу него реални обезпечения и пр. Считам, че разглежданата практика следва да бъде подкрепена. Тя отговаря на логиката и духа на закона.
Де леге ференда изглежда разумно да бъде изрично предвидено, че:
1. Промените в принадлежността на правото на собственост, учредяванията на вещни права върху имота и вписванията на други тежести след издаването на акта за отчуждаване не се вземат под внимание при обезщетяването;
2. По преценка на органите по отчуждаването, обезщетението може да бъде изплатено на трето лице, на което собственикът е прехвърлил отчуждаемото право или е учредил права върху имота след издаването на акта, ако правоприемството се основава на редовен от външен страна акт с вещноправно действие и правният му ефект му е безспорен в отношенията между страните.
Атанас ДОДОВ, юрист
_______
[1] Вж. Сокеров, Л. Правно действие на улично-регулационния план. – В: Комунално стопанство, 1957, № 3, с. 25-27.
[2] То се застъпва например от Ставру, С. Възможно ли е принудително изпълнение срещу общината за събиране на обезщетение за отчуждаване?, достъпна на интернет страница https://www.challengingthelaw.com/veshtno-pravo/prinuditelno-izpalnenie-obshtina/
[3] Вж. Додов, А. Правни проблеми, свързани с неправилна или непълна индивидуализация на правоимащите лица в производства по отчуждаване за държавна и общинска нужда. – В: Собственост и право, 2025, № 2, с. 11-28, и цитираната там литература и съдебна практика, така изрично и Димитров, Д. Правен режим на регулационния план. С., 1966, с. 40; вж. в този смисъл и Ангелов, А. Отчуждаване на имоти за жилищно строителство. – В: Правна мисъл, 1960, № 1, с. 14, срв. и Цончев, К. Правното положение на собственика на отчужден имот, неучаствал в отчуждителното производство. – В: Социалистическо право, 1982, № 2, с. 12-19.
[4] Вж. вместо всички Цончев, К., цит. съч., с. 16.
[5] Вж. Стойков, И. Материалноправни предпоставки за принудително отчуждаване на недвижими имоти – частна собственост. – В: Съвременно право, 1997, № 5, с. 56.
[6] Решение № 99 от 28.06.2012 г. по т. д. № 667/2011 г. на II т. о. на ВКС.
[7] Тълкувателно решение № 5 от 20.07.2010 г. по тълк. д. № 2/2010 г. на ОСК на ВАС.
