Списание „Търговско и облигационно право“, 2026 г., бр. 10
I. Увод
Писмените доказателствени средства имат особено значение в гражданския процес. Настоящата статия е посветена на изискванията, които процесуалният закон поставя от гледна точка на представянето им от субектите и темпоралните ограничения за това. Процесуалноправната теория характеризира доказателствата като правнорелевантните и доказателственорелевантните факти, докато доказателствените средства се означават като предвидените и уредени в закона източници на информация за тези факти. От тази гледна точка документите се явяват веществени (писмени) доказателствени средства. Това първоначално уточнение се налага с оглед размиването на тези понятия в Гражданския процесуален кодекс (ГПК) (виж например чл. 127, ал. 2 ГПК, който обозначава писмените доказателствени средства като писмени доказателства)[1]. Поради това настоящият текст ще ползва термините „документи“ или „писмени доказателствени средства“.
II. Представяне на документи от страните в исковия процес
1. Първоинстанционно производство
Производството пред първоинстанционния съд е централно от гледна точка на излагане на фактическите твърдения на страните, както и предприемането на доказателствени искания и действия във връзка с тях. Страните са тези, върху които тежи най-напред задължението за представяне на всички писмени доказателствени средства, на които основават своите права. След като те са посочили и представили документ, съдът следва да извърши преценка дали доказателственото искане е основателно, съответно дали да бъде допуснато събирането на доказателствените средства чрез извличане на съдържащите се в тях сведения за фактите от значение за производството.
ГПК се стреми да осигури бързината на първоинстанционното производство още от самото му иницииране. Той установява изискване към ищеца да представи всички писмени доказателства, с които разполага към момента на подаване на исковата молба (чл. 127, ал. 2 ГПК). Неангажирането на такива обаче няма отношение към редовността на исковата молба. То би могло да има за последица само отхвърлянето на иска като недоказан (Решение № 360 от 17.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3124/2023 г., I г. о., ГК). Подобно задължение има и ответникът. Той също следва да представи в отговора всички писмени доказателства, с които разполага (чл. 131, ал. 3 ГПК).
Интерес представлява въпросът дали непредставянето от ищеца или ответника на документите, с който разполагат към момента на подаването на исковата молба или отговора, би било свързано с преклудиране на тази процесуална възможност. Общото правило е, че всяка страна следва да представи намиращите се в нейна власт документи от значение за спора с първото ѝ процесуално действие[2], но това правило не може да се абсолютизира. Няма как страните да знаят във всеки случай, че даден документ може да е от значение за производството още от самото му иницииране. Оттук макар и непредставяйки още с исковата молба или отговора определено писмено доказателствено средство, не във всеки случай би настъпила преклузия за извършване на това процесуално действие в по-късен момент. Такава най-напред не би настъпила по отношение на такива документи, чието приобщаване в производството би се наложило впоследствие с оглед на направените от ответника оспорвания в отговора, респ. последващо оспорване от страна на ищеца на изложеното от ответника в отговора (чл. 143, ал. 2 ГПК). Оттук страните биха могли да представят писмени документи и в един по-късен момент с оглед отделянето на спорното от безспорното, разпределянето на доказателствената тежест, както и дадените от съда указания за кои от твърдените факти страните не сочат доказателства (чл. 146 ГПК). По отношение на тези документи преклузията би настъпила с изтичането на предвидения в разпоредбата на чл. 146, ал. 3 ГПК срок – когато съдът е изготвил доклада, посочил е кои правнорелевантни факти подлежат на доказване или опровергаване от ищеца и кои от тях от ответника и им е дал указания за кои от твърдените или отричани от тях факти не сочат доказателства. Ако те не са предприели съответни процесуални действия по представяне на документи, които са им били известни и на разположение след дадените им указания, за тези процесуални действия би настъпила преклузия. След този момент страните по делото не биха могли да твърдят нови факти и обстоятелства, както и да сочат и да представят тези писмени доказателствени средства, доколкото не са налице условията на чл. 147 ГПК или чл. 266, ал. 2 ГПК (Решение № 360 от 17.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3124/2023 г., I г. о., ГК, Решение № 87 от 27.06.2019 г. на ВКС по гр. д. № 4808/2018 г., II г. о., ГК, Решение № 17 от 5.02.2018 г. на ВКС по гр. д. № 1578/2017 г., I г. о., ГК). Докладът преклудира и възможността на ответниците да въвеждат нови фактически твърдения, респективно да правят доказателствени искания във връзка с тях (Решение № 46 от 07.03.2018 г. на ВКС по гр. д. № 2489/2017 г., IV г. о., ГК). Тук следва да се направи и едно уточнение. Възможността да се правят възражения, като се сочат обстоятелствата, на които те се основават, се преклудира с изтичането на срока за отговор на исковата молба (тъй като съдът не дава указания какви възражения срещу предявения положителен иск може да бъдат направени), като ответникът може да направи ново възражение по-късно, ако не е могъл да узнае своевременно фактите, на които се основава то, или да посочи и представи доказателства за тях при полагане на дължимата грижа за добро водене на делото съгласно чл. 147, т. 1 ГПК. (Решение № 182 от 19.08.2013 г. на ВКС по гр. д. № 939/2012 г., IV г. о., ГК).
ГПК признава възможността на ищеца да измени иска си в първото заседание за разглеждане на делото. Той може да измени основанието или искането си, но не и двете едновременно. Съгласно чл. 147 ГПК до приключване на съдебното дирене страните могат да твърдят нови обстоятелства, да посочват и представят нови доказателства, но само ако не са могли да ги узнаят, посочат и представят своевременно. Нормата следва да се тълкува като възможност на страните, включително и за ищеца, да въведе обстоятелства, които по характер не променят основанието на иска, тъй като съгласно чл. 214, ал. 1 ГПК изменение на основанието може да бъде извършено в първото по делото заседание пред първоинстанционния съд (Решение № 168 от 11.04.2012 г. на ВКС по гр. д. № 844/2011 г., I г. о., ГК). При предприето изменение на иска по реда на чл. 214, ал. 1, изр. 3 ГПК ищецът може да въвежда нови фактически твърдения, извън първоначално заявените с исковата молба, без да са налице условията по чл. 147 ГПК за своевременно узнаване, посочване или представяне на нови обстоятелства и нови доказателства, ако тези фактически твърдения са обуславящи за изменението на размера на иска и със същите не се променят едновременно основанието и петитумът на иска (Решение № 87 от 14.07.2011 г. на ВКС по т. д. № 688/2010 г., I т. о., ТК). Когато е допуснато по реда на чл. 147, ал. 1 ГПК да се въведат новооткрити, посочени от едната страна обстоятелства и доказателства, то във връзка с тях следва да се допуснат и поисканите от другата страна относими доказателства (Решение № 300 от 04.01.2012 г. на ВКС по гр. д. № 136/2011 г., II г. о., ГК).
ГПК допуска изключение от горните правила, но доколкото са налице хипотезите по чл. 147. Първата от тях законът свързва с наличие на новооткрито обстоятелство, както и посочване и представяне на новооткрито доказателство, доколкото е била налице обективна пречка за тяхното своевременно узнаване, посочване и представяне. В тази хипотеза страните би следвало да посочат и да аргументират обективните причини, които са попречили на страната да ги представи по-рано (Решение № 179 от 8.04.2019 г. на ВКС по гр. д. № 163/2018 г., I г. о., ГК)[3]. Втората хипотеза е свързана с нововъзникнало обстоятелство в периода между първото по делото заседание и края на съдебното дирене, което е от значение за делото и посочването и представяне на доказателства за него. В горните примери страните би следвало да представят съответните писмени доказателствени средства в първия възможен процесуален момент след тяхното узнаване и снабдяване с тях. Крайният възможен момент за подобни процесуални действия би бил приключването на съдебното дирене в първа инстанция (Решение № 416 от 11.05.2016 г. на ВКС, IV г. о.).
Преклузия няма да настъпи и когато страните са били лишени от възможността да извършат съответните процесуални действия в установените за това срокове поради нарушаването на правото им на защита. Така например неразпределянето на доказателствената тежест и липсата на посочване на страните за кои от фактите в тяхна доказателствена тежест не сочат доказателства, е от естество да наруши съществено правото на защита на страните (Решение № 202 от 20.04.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1635/2010 г., IV г. о., ГК). Такъв би бил и случаят, когато те са били нередовно призовавани и продължаване на производството без отчитане на тези обстоятелства[4].
В някои случаи самият закон налага неприложимост на процесуалната преклузия за нови доказателствени искания. Така например в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС бе прието, че когато законът е възложил на съда служебно да следи за интереса на някоя от страните в процеса (например в производствата по поставяне под запрещение или засягащите интересите на ненавършилите пълнолетие деца), негово задължение е служебно да събере доказателствата в подкрепа или опровержение на правнорелевантните факти, както и да допусне поисканите от страните допустими и относими доказателства без ограничения във времето. В случай че първоинстанционният съд не е изпълнил тези си задължения, това процесуално нарушение следва да бъде поправено служебно от въззивната инстанция независимо от липсата на нарочно оплакване във въззивната жалба.
2. Въззивно и касационно производство
ГПК допуска представянето на нови писмени доказателствени средства не само в първоинстанционното производство, но и във въззивното и касационното. Такава възможност е налице, но при отчитане на техните специфики. С влизане в сила на действащия процесуален закон е възприет моделът на ограничен въззив, влияещ върху възможността за попълване на делото с нови факти и доказателства. Пред въззивния съд страните не могат да посочват такива доказателствени средства, които са могли да посочат и представят в първоинстанционното производство, но не са го сторили поради собствената си небрежност[5].
Подобно на първоинстанционното производство, ГПК съдържа близко правило и по отношение на въззивното с оглед своевременното представяне на доказателствени материали от страните. Съгласно чл. 261, ал. 1, т. 3 ГПК към въззивната жалба следва да бъдат приложени новите писмени доказателствени средства. По аргумент от чл. 147 ГПК в тази категория би следвало да се включат и тези документи, които жалбоподателят не е могъл да представи до приключване на съдебното дирене пред първоинстанционния съд. Пред въззивния съд той би следвало да може да представи нови писмени доказателствени средства, но и такива, за които са били налице пречки по чл. 147 ГПК. Той би следвало да представи и тези документи, които първоинстанционният съд неправилно не е приобщил към доказателствения материал по делото поради допуснати от него процесуални нарушения (чл. 266, ал. 3 ГПК). По въпроса, свързан с тълкуването на чл. 147, ал. 1 ГПК, съответно чл. 266, ал. 3 ГПК, са дадени разяснения, че не се преклудира възможността за сочене и допускане на съществували и известни на страната при разглеждане на делото доказателства за установяване на съществуващи и известни ѝ обстоятелства, когато те са надлежно въведени по-късно с оглед на защита срещу направени от насрещната страна възражения, оспорвания и твърдения и на представени по-късно от нея доказателства. Когато поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения, вкл. поради липса на доклад, непълен или неточен доклад, не са посочени от страните или макар и посочени, не са допуснати доказателства за установяване на релевантни за спора обстоятелства в първа инстанция, допустимо е доказателствените искания да се направят във въззивното производство с въззивната жалба или отговора към нея (Решение № 74 от 25.07.2019 г. на ВКС по гр. д. № 2999/2018 г., IV г. о., ГК, Решение № 26 от 19.03.2018 г. по гр. д. № 554/2017 г. IV г. о., Решение № 167 от 26.10.2017 г. на ВКС по гр. д. № 209/2017 г., Решение № 300 от 04.01.2012 г. по гр. д № 136/2011 г. на II г. о.).
В т. 2 на т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС е даден отговор на въпроса какви са правомощията на въззивния съд във връзка с доклада на делото, когато първоинстанционният съд не е извършил доклад съгласно чл. 146 ГПК, респективно когато докладът му е непълен или неточен? За да отговори на поставения въпрос, ВКС посочва, че докладът на делото е от особено значение за постановяване на правилно и съобразено с обективната фактическа действителност решение по материалноправния спор. Докладът е насочен да ориентира страните при упражняване на техните процесуални права. Регламентацията на дължимите от съда процесуални действия по докладване на делото е императивна и пропускът на първоинстанционния съд да извърши доклад, респективно извършването на непълен или неточен доклад, следва да се квалифицира като нарушение на съдопроизводствените правила. За допуснати от първата инстанция процесуални нарушения във връзка с доклада по делото въззивният съд не следи служебно (чл. 269, изр. 2 ГПК). Когато във въззивната жалба или отговора страната се позове на допуснати от първата инстанция нарушения във връзка с доклада, дори и да прецени тези оплаквания за основателни, въззивният съд не извършва нов доклад по смисъла и в съдържанието, уредено в чл. 146, ал. 1 ГПК, тъй като характерът на въззивната дейност изключва повторение на действията, дължими от първата инстанция. Той дължи единствено даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания, което по смисъла на чл. 266, ал. 3 ГПК е извинителна причина за допускането на тези доказателства за първи път във въззивното производство.
В изпълнение на основополагащия за процеса принцип за законност въззивният съд е длъжен да осигури правилното приложение на императивния материален закон, дори и във въззивната жалба да липсва оплакване за неговото нарушаване в първоинстанционното решение. Когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация на предявения иск е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на материалния закон по спора, като даде указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест, и укаже на страните необходимостта да ангажират съответни доказателства.
С подаването на въззивната жалба би настъпила преклузия за представяне на тези документи, които са били създадени след приключване на съдебното дирене пред първоинстанционния съд до момента на подаване на жалбата, както и за тези, които макар и налични към момента на приключване на съдебното дирене, са били обхванати от пречките по чл. 147 ГПК, които впоследствие са отпаднали преди подаване на жалбата. Подаването на въззивната жалба би преклудирало и възможността страната да поиска приобщаването на документ, който е съществувал и е бил надлежно поискан пред първата инстанция, но останал несъбран поради допуснато съществено процесуално нарушение. За да осуети това, страната следва да се позове на съответния порок, да представи съответното писмено доказателствено средство и да поиска неговото приобщаване към доказателствения материал.
Други писмени доказателствени средства биха могли да бъдат представени и по-късно, но при наличие на хипотезите на чл. 266, ал. 2 ГПК: 1. При твърдение за нови обстоятелства, за които страната сочи и представя нови доказателства, доколкото не е могла да ги узнае, посочи или представи до подаване на жалбата или в срока за отговор. 2. При твърдение за нововъзникнали след подаване на жалбата, съответно изтичане на срока за отговор, обстоятелства, които да са от значение за делото и за които се посочват и представят доказателствени средства. Първата хипотеза позволява на страните до приключване на съдебното дирене във въззивната инстанция да сочат нови доказателства само ако не са могли да ги узнаят, посочат и представят до подаване на жалбата, съответно в срока за отговор на жалбата. За нови доказателства трябва да се считат тези, които са били известни на страната още в първоинстанционното производство и на които е възможно тя да се е позовавала, но въпреки положената от нея дължима грижа не е могла да се снабди с тях (Решение № 370 от 16.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4407/2025 г., III г. о., ГК).
Въззивният съд дължи произнасяне с мотивирано определение по искането за приемане на нови доказателства, като в случай че страната не е посочила обстоятелства относно възможността за узнаването им, съдът следва да ѝ постави въпроси в тази връзка и да ѝ даде указания. Липсата на такова произнасяне или необсъждането на прието доказателство в мотивите на решението представлява съществено процесуално нарушение (Решение № 357 от 11.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4440/2025 г., III г. о., ГК).
Възможността за излагането на нови фактически твърдения и представянето на нови доказателствени средства в рамките на касационното производство е още по-ограничена. При допусната до разглеждане касационна жалба ВКС не може да се произнесе сам по същество по делото, когато се налага повтарянето или извършването на нови съдопроизводствени действия, свързани с установяването на фактите чрез събиране на доказателства. Дори и когато това не се налага, пред него не са допустими нови факти и доказателства, тъй като той е съд по правото, а не по фактите. Когато отмяната на въззивното решение се дължи на недопускането на релевантни факти или относими, допустими и необходими писмени доказателствени средства и позоваване на жалбоподателя на този порок, ВКС би следвало да отмени обжалвания съдебен акт и да върне делото пред въззивния съд за ново разглеждане (чл. 293, ал. 3 ГПК)[6]. При повторно обжалване на въззивното решение, ВКС решава спора по същество във всеки случай, включително когато се налага извършването на съдопроизводствени действия (чл. 295, ал. 2 ГПК). В този случай пред него са допустими само доказателства за новооткрити обстоятелства, които са настъпили преди повторното разглеждане на делото от въззивния съд при условията на чл. 266 ГПК. Страните не могат да се позоват на обстоятелства, които са настъпили след приключване на съдебното дирене при второто разглеждане от въззивния съд. Те обаче няма да бъдат преклудирани и въз основа на тях страната може да предяви нов иск, представяйки и подкрепящите ги писмени доказателствени средства[7].
Не на последно място, откриването на нови обстоятелства или нови писмени доказателствени средства, които са от съществено значение за делото, които не са могли да бъдат известни при решаването му или с които страната не е могла да се снабди своевременно, представлява основание за отмяна на влязлото в сила решение (чл. 303, ал. 1, т. 1 ГПК). Предвиденото основание за отмяна касае хипотеза на непълнота на фактическия или доказателствения материал, разкрита след влизане на решението в сила, която се дължи на обективна невъзможност да се разкрие истината в рамките на висящото производство, а не на процесуално нарушение на съда или небрежност на някоя от страните.
Петър ТОПУРОВ, адвокат, главен асистент в Института за държавата и правото при Българската академия на науките
________
[1] Виж Стамболиев, О. Доказването в гражданския процес. София: Сиела, 2010, с. 77, бел. под линия 1.
[2] Стамболиев, О. Цит. съч., с. 151.
[3] Сталев, Ж., А. Мингова. Българско гражданско процесуално право. 9-то изд., с. 541.
[4] Влахов, К. Ограниченото въззивно обжалване в българския граждански процес. София: Сиби, 2025, с. 56.
[5] Сталев, Ж., А. Мингова. Българско…, с. 520. Влахов, К. Цит. съч., с. 53.
[6] Сталев, Ж., А. Мингова. Цит. съч., с. 622-623.
[7] Пак там, с. 629.
