Списание „Собственост и право“, 2026 г., кн. 11
§ 11 от Преходните и заключителни разпоредби на Закона за изменение и допълнение на Семейния кодекс и заварените производства по спорове за родителски права
Със Закона за изменение и допълнение на Семейния кодекс (ЗИДСК), обн. ДВ, бр. 115 от 30.12.2025 г., в сила от 30.12.2025 г., законодателят извърши съществени промени в правната уредба на упражняването на родителските права и задължения след развода или раздялата на родителите. Макар и неголеми по обем, измененията засягат основни положения в отношенията между родители и деца и очертават различен подход към участието на двамата родители в живота на детето след преустановяване на съвместното им живеене.
Основният акцент на новата уредба е поставен върху съвместното упражняване на родителските права и задължения. Законодателят изрично предвиди възможността родителите във всяко положение на делото да постигнат споразумение за съвместното им упражняване, като определят конкретните мерки за разпределянето им помежду си. Тази възможност се допускаше и при предходната уредба. С Тълкувателно решение № 1 от 03.07.2017 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСГК на ВКС беше прието, че съвместното упражняване на родителските права е допустимо при постигнато между родителите споразумение, но не може да бъде постановено от съда при липса на такова. Поради това същинската законодателна новост се състои не в допустимостта на съвместното упражняване, а в предоставената на съда възможност да го постанови и при липса на постигнато между родителите споразумение. Съгласно чл. 59, ал. 3 СК, когато и двамата родители са заявили желание за предоставяне упражняването на родителските права, съдът може да постанови съвместното им упражняване, ако това е в най-добрия интерес на детето.
Съвместното упражняване не е установено като „презумпция“, в каквато насока бяха някои от законопроектите[1]. То представлява една от възможностите за уреждане на отношенията между родителите и детето, чието прилагане е подчинено на най-добрия интерес на конкретното дете. В този смисъл новата уредба не установява предварително предпочитание към определен модел на родителска грижа и не предполага непременно равномерно разпределяне на времето на детето между двамата родители. Решението следва да бъде резултат от индивидуална преценка на състоянието на семейните отношения и на обстоятелствата, които имат значение за физическото, психическото, нравственото и социалното развитие на детето.
В същата посока са и останалите изменения в уредбата на родителските права. Законодателят разшири и конкретизира съдържанието на режима на лични отношения, включително чрез изричното признаване на неприсъствените форми на контакт между родителя и детето. Въведено беше задължение на родителя, при когото детето живее, да съдейства за осъществяване на личните отношения с другия родител и своевременно да му предоставя информация за детето. Разширени са възможностите за съдебна намеса при неизпълнение на определения режим, а при наличие на отчуждаващо поведение или опасност от неговото възникване съдът разполага с възможност да постанови подходящи мерки за неговото предотвратяване или преодоляване. Променена е и уредбата относно местоживеенето на детето, като при промяна, която води до съществено изменение на центъра на неговия социален и семеен живот, се изисква съгласието и на двамата родители, включително когато вече е постановено съдебно решение относно упражняването на родителските права[2].
Разгледани в тяхната взаимна връзка, тези изменения показват стремеж към утвърждаване на по-пълноценно участие и на двамата родители в живота на детето след развода или раздялата. Предоставянето на упражняването на родителските права на единия родител не следва да води до обезличаване на родителската роля на другия. Същевременно съвместното упражняване не е самостоятелна цел на уредбата. Нейната граница и критерий за приложение остава най-добрият интерес на детето.
На фона на тази съществена промяна в уредбата особено значение придобива предвиденото в § 11 от ПЗР на ЗИДСК преходно правило, съгласно което неприключилите до влизането на закона в сила производства по чл. 59, 127 и 127а СК, както и производствата по чл. 322, ал. 2 и чл. 323 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК), се разглеждат „по досегашния ред“.
Разпоредбата може да бъде анализирана по-конкретно с оглед прилагането на новия чл. 59, ал. 3 СК по дела, образувани преди 30.12.2025 г., но неприключили към тази дата. Формираната до момента съдебна практика приема, че в тези производства съдът не може да постанови съвместно упражняване на родителските права при условията на новата разпоредба. Въпреки така възприетото разрешение заслужава да бъде обсъдена неговата обоснованост с оглед съдържанието и целта на преходната разпоредба, както и съответствието му с принципа за най-добрия интерес на детето.
Проблемът придобива особено значение поради характера на правоотношенията, предмет на съдебното решение. При споровете относно упражняването на родителските права съдът определя мерки, предназначени да действат занапред, като решава спора въз основа на най-добрия интерес на детето. Поради това възниква въпросът: доколко и защо преходното правило ограничава кръга от правни възможности, с които съдът разполага към момента на постановяване на решението, когато една от тези възможности би могла да съответства в най-пълна степен на интереса на конкретното дете?
Именно прилагането на новата уредба на съвместното упражняване на родителските права към заварените съдебни производства и съотношението между § 11 ПЗР на ЗИДСК и принципа за най-добрия интерес на детето са предмет на настоящото изложение.
Какъв смисъл е вложил законодателят в израза „по досегашния ред“ в § 11 ПЗР на ЗИДСК?
Изразът „по досегашния ред“ няма еднозначно съдържание в съдебната практика. Неговият смисъл се извежда във всеки конкретен случай с оглед на съответната преходна разпоредба и извършената законодателна промяна. В редица случаи под „досегашен ред“ се разбира досегашният процесуален или административен ред. В други действието на преходната разпоредба се отразява и върху основанието, на което спорът се решава. Следователно само употребата на думата „ред“ в § 11 ПЗР на ЗИДСК не е достатъчна, за да се определи обхватът на разпоредбата. Необходимо е да се изясни какво е променено в уредбата на чл. 59, 127 и 127а СК и прилагането на кои правила от досегашната уредба законодателят е искал да запази спрямо висящите производства.
Показателно е, че същият израз, използван в § 36 ПЗР на ЗИДСК (ДВ, бр. 106 от 22.12.2023 г.) относно заварените процедури по осиновяване, е станал причина за формирането на противоречива съдебна практика и за образуването на тълкувателно дело № 3/2026 г. на ОСГК на ВКС. Първото разбиране е, че „досегашният ред“ запазва предходния административен ред и изключва приложението на новата съдебна процедура. Според второто новата редакция на чл. 84, ал. 3 СК урежда хипотеза, която не е съществувала при предходната уредба, поради което преходното правило не намира приложение спрямо нея. Самото възникване на този спор показва, че съдържанието на израза „по досегашния ред“ не може да бъде определено извън конкретната законодателна промяна, към която той се отнася.
Отговорът на въпроса предполага преди всичко да се изясни какво законодателят разбира под „досегашния ред“ в конкретната разпоредба.
Разпоредбата на чл. 59, ал. 3 СК по своето съдържание има материалноправен характер. Тя предоставя на съда нова възможност при разрешаването на спора по същество: когато и двамата родители са заявили желание за предоставяне упражняването на родителските права и това е в най-добрия интерес на детето, съдът вече може да постанови съвместно упражняване на родителските права и задължения и при липса на постигнато между родителите споразумение.
Ако с измененията на Семейния кодекс беше променена единствено материалноправната уредба на родителските права, трудно би могло да се приеме, че § 11 визира процесуални правила. Приетите изменения обаче не се ограничават до материалноправната уредба. С тях са въведени и нови процесуални правила, приложими и към производствата по чл. 59 СК. Така например новият чл. 138б СК урежда възможността съдът, пред който делото за родителски права е висящо, при всяко положение на делото, служебно или по искане на страна, да определя или изменя привременни мерки, включително при постановено по-рано решение по чл. 59 или 127 СК. Наред с това е изменен и чл. 323 ГПК, като съдът вече може да постановява привременни мерки в брачния процес и служебно.
Следователно изразът „по досегашния ред“ може да има самостоятелно процесуално съдържание и без да се приеме, че § 11 запазва действието на предходната материалноправна уредба при решаване на висящите производства. Самото посочване в § 11 на производствата по чл. 59, 127 и 127а СК наред с тези по чл. 322, ал. 2 и чл. 323 ГПК не дава еднозначен отговор на въпроса дали законодателят е целял да изключи прилагането на новите материалноправни разпоредби към заварените производства.
Законодателят не е предвидил изрично, че спрямо неприключилите производства се прилагат материалноправните разпоредби, действащи към момента на образуването им. Използван е изразът „се разглеждат по досегашния ред“. Разбирането на „досегашния ред“ само в процесуален смисъл не лишава § 11 от самостоятелно приложение, без да е необходимо от него да се извежда и запазване на предходната материалноправна уредба. Така например при висящо производство по чл. 59 СК, образувано преди влизането в сила на ЗИДСК, съдът ще приложи § 11 и ще изключи прилагането на чл. 138б СК. По този начин, стриктно погледнато, преходната разпоредба намира приложение и по отношение на производствата по чл. 59 СК, без това само по себе си да означава, че заварените производства остават изцяло подчинени на материалноправната уредба, действала преди изменението. Самостоятелното нормативно съдържание на § 11 може да се прояви именно чрез запазване на досегашния процесуален ред за разглеждане на тези дела, докато въпросът кои материалноправни норми следва да бъдат приложени при постановяване на решението остава отделен и би могло да се приеме, че не е разрешен изрично с тази преходна разпоредба[3].
Как решава съдебната практика поставения въпрос?
В съдебната практика вече е възприето разбирането, че § 11 ПЗР на ЗИДСК изключва прилагането на новия чл. 59, ал. 3 СК към заварените производства. Така в Решение № 118 от 01.04.2026 г. по в. гр. д. № 77/2026 г. ОС – Перник се приема, че макар новата разпоредба да е в сила от 30.12.2025 г. и да допуска съдът да постанови съвместно упражняване на родителските права, тя не намира приложение по висящото производство по чл. 127 СК поради правилото на § 11, според което тези производства се разглеждат по досегашния ред. Съдът все пак съобразява, че въз основа на посоченото в приобщения актуален социален доклад детето има усещането за домашна уседналост в дома на майката.
Особено показателно е Решение № 4333 от 24.06.2026 г. на Софийски градски съд по в. гр. д. № 4626/2025 г., ГО, I въззивен брачен състав. Производството пред първата инстанция е образувано през 2024 г., а във въззивното производство бащата иска алтернативно да бъде постановено съвместно упражняване на родителските права. Съдът приема, че „… настоящото производство е образувано през 2024 г., поради което е приложима редакцията на закона, действала преди изменението“. След това СГС се позовава на т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 03.07.2017 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСГК на ВКС и приема, че при липса на постигнато между родителите споразумение родителските права не могат да бъдат предоставени за съвместно упражняване. Така съдът извежда от § 11 приложимост на предходната материалноправна уредба.
СГС в Решение № 1003 от 16.02.2026 г. по гр. д. № 8885/2025 г. разглежда направено на 12.01.2026 г. искане за съвместно упражняване на родителски права и приема, че съдът не разполага с възможност да го постанови именно „предвид § 11 от ПЗР на ЗИД на СК“. Съдът обаче добавя и самостоятелен аргумент по същество, че подобно разрешение не би било в най-добрия интерес на детето поради липсата на ефективна комуникация и продължаващия родителски конфликт.
Различен нюанс се съдържа в Определение № 7340 от 20.02.2026 г. по гр. д. № 49222/2025 г. на СРС, 183 състав. По повод направено искане за привременни мерки по новия чл. 138б СК съдът приема: „… терминът „досегашен ред“ означава, че всички процедурни стъпки, включително редът за произнасяне по привременни мерки и основанията за изменение на вече постановени такива, следва да се реализират съобразно правната уредба, действала към момента на подаване на исковата молба“. Цитираното определение е интересно поради начина, по който съдът определя съдържанието на понятието „досегашен ред“. То е свързано именно с „процедурните стъпки“ в производството. Разрешението е логично и с оглед предмета на произнасянето – искането е основано на новия чл. 138б СК, който урежда възможността за постановяване и изменение на привременни мерки в хода на висящото дело.
В същата насока е и съвсем скорошно произнасяне на Върховния касационен съд. С Определение № 4415 от 17.09.2026 г. по гр. д. № 2942/2026 г., III г. о. на ВКС, по искане за определяне на привременни мерки по чл. 138б СК, е прието: „… Настоящото производство е образувано по искова молба от […] 2022 г. и същото все още е висящо, поради което за него поначало не се прилага новата разпоредба на чл. 138б СК“.
От разгледаната съдебна практика се очертава широко разбиране за приложното поле на § 11 ПЗР на ЗИДСК. „Досегашният ред“ не се ограничава до процесуалните правила, по които завареното производство следва да продължи, а се възприема като основание спорът да бъде разрешен по уредбата, действала към момента на неговото образуване. Така от приложното поле на заварените производства остава изключена и новата възможност по чл. 59, ал. 3 СК.
Най-добрият интерес на детето като критерий при тълкуването на § 11 ПЗР на ЗИДСК
Поставеният въпрос следва да бъде разгледан и през принципа за най-добрия интерес на детето. Съгласно чл. 3, т. 1 от Конвенцията за правата на детето на ООН[4] висшите интереси на детето са първостепенно съображение във всички действия, отнасящи се до децата, независимо дали са предприети от обществени или частни институции за социално подпомагане, от съдилищата, административните или законодателните органи. Този принцип има особено значение именно при разрешаването на споровете относно упражняването на родителските права.
Съдържанието му е подробно изяснено в Общ коментар № 14 (2013) на Комитета по правата на детето[5]. В т. 6 Комитетът разглежда най-добрия интерес на детето едновременно като материално право, основен тълкувателен правен принцип и процесуално правило. Като материално право той гарантира на детето неговият най-добър интерес да бъде оценен и взет предвид като първостепенно съображение винаги когато трябва да бъде взето решение, което го засяга. Като процесуално правило принципът изисква при вземането на такова решение да бъдат оценени възможните положителни и отрицателни последици за детето и от мотивите да е видно по какъв начин неговият интерес е бил съобразен.
Особено значение за разглеждания въпрос има третото проявление на принципа – като основен тълкувателен правен принцип. Според Комитета, когато една правна разпоредба позволява повече от едно тълкуване, следва да бъде предпочетено онова, което най-ефективно обслужва най-добрия интерес на детето.
Тук следва да се направи едно важно уточнение. Първостепенното значение на най-добрия интерес на детето не означава, че всички други права и интереси автоматично се изключват. В т. 39 от Общ коментар № 14 Комитетът изрично разглежда възможността интересът на детето да влезе в конфликт с правата на други лица, включително на неговите родители. В този случай трябва да бъдат претеглени правата на всички засегнати лица. Когато обаче тяхното съвместяване е невъзможно, интересът на детето има по-висок приоритет и не може да бъде поставен наравно с останалите съображения.
Подобно разбиране е обяснимо и с характера на отношенията, които съдът урежда в производството по чл. 59 СК. Родителските права съществуват и се упражняват с оглед отглеждането, възпитанието и развитието на детето. Поради това и при избора на конкретния модел на тяхното упражняване водещо значение имат последиците от това разрешение за детето, а не интересът на единия или другия родител да получи по-благоприятно за себе си разрешение.
В този смисъл е и т. 67 от Общ коментар № 14. Съвместното упражняване на родителски права в общия случай е в полза на най-добрите интереси на детето. Подчертава се обаче, че при вземането на решения относно родителските права и задължения единственият критерий следва да бъде какво е в полза на най-добрите интереси на конкретното дете. Приема се също така, че автоматичното предоставяне от закона на родителските права на единия или на двамата родители е в разрез с тези интереси.
Следователно Общ коментар № 14 не създава „презумпция“ в полза на съвместното упражняване на родителските права. Такъв извод би противоречал на самата идея за индивидуална оценка на най-добрия интерес. Както вече беше посочено, няма еднозначен и универсален отговор на въпроса дали в интерес на всяко дете е определянето на съвместно упражняване на родителските права по отношение на него.
Преценката от съда се извършва във всеки конкретен случай с оглед на възрастта и пола на детето, неговата привързаност към всеки от родителите, възпитателските качества на родителите, полаганите до момента грижи и отношението им към детето, желанието на родителите, възможността за помощ от трети лица – близки на родителите, социалното обкръжение и материалните им възможности (чл. 59, ал. 6 СК; ППВС № 1 от 12.11.1974 г., т. II). От значение са и желанията и чувствата на детето, неговите физически, психически и емоционални потребности, опасността или вредата, която му е причинена или има вероятност да му бъде причинена, способността на родителите да се грижат за него, последиците за детето при промяна на обстоятелствата, както и други обстоятелства, които имат отношение към него (§ 1, т. 5 ДР на Закона за закрила на детето – ЗЗДет.). Мнението на детето се взема предвид съобразно неговата възраст и степен на развитие (чл. 15 ЗЗДет.; чл. 59, ал. 8 СК).
Въз основа на всичко казано по-горе възниква въпросът дали е съвместимо с този принцип една от възможностите, предвидени от действащия материален закон, да бъде предварително изключена единствено поради датата, на която съдебното производство е било образувано.
В този контекст принципът за най-добрия интерес не следва да се приложи, за да бъде дерогиран § 11, а за да бъде избрано между възможните му значения онова, което в най-голяма степен съответства на правата и интересите на детето. Именно такава функция Общ коментар № 14 признава на разглеждания принцип – когато правната разпоредба позволява повече от едно тълкуване, да бъде предпочетено това, което най-ефективно обслужва най-добрия интерес на детето.
Този аргумент придобива допълнителна тежест, ако § 11 се разгледа в контекста на цялостната насока на последните изменения на Семейния кодекс. Както вече бе казано, една от ключовите промени е именно създаването на правна възможност съдът да постанови съвместно упражняване на родителските права и когато между родителите липсва споразумение. Така се преодолява досегашното положение, според което при спор съдът задължително трябва да предостави упражняването на родителските права на единия родител.
При широкото тълкуване на § 11 за заварените производства се запазва досегашният процесуален ред, като същевременно се изключва възможността съдът да приложи новата материалноправна норма относно съвместното упражняване на родителските права. Проблемът може да бъде онагледен със следния случай. Производството е образувано непосредствено преди влизането в сила на ЗИДСК. И двамата родители притежават необходимия родителски капацитет, полагали са грижи за детето и желаят да продължат да участват активно в неговото отглеждане и възпитание. Всеки от тях иска упражняването на родителските права да бъде предоставено на него. Детето е привързано и към двамата. Няма установени обстоятелства, които сами по себе си да изключват съвместното упражняване на родителските права.
Ако се възприеме широкото разбиране на § 11 ПЗР на ЗИДСК, съдът няма да може дори да обсъди дали съвместното упражняване на родителските права е най-подходящото разрешение за това дете. Той ще трябва да избере единия от двамата родители, защото към момента на образуване на производството действащата уредба не е позволявала съвместното упражняване да бъде постановено без споразумение.
Нека обаче предположим, че същият спор е отнесен пред съда няколко дни по-късно, след влизането в сила на ЗИДСК. Фактическите обстоятелства са същите, както и родителският капацитет и отношенията между детето и неговите родители. Единствената разлика е датата на образуване на производството. Във втория случай съдът вече може да обсъди прилагането на чл. 59, ал. 3 СК.
Така един чисто времеви факт придобива решаващо значение за кръга на материалноправните норми, които съдът прилага.
Последиците не се изчерпват с това. След приключването на първото производство отношенията между родителите и детето продължават да се развиват. Ако бъде поискано съвместно упражняване на родителските права (напр. от родителя, който съгласно предходното решение не упражнява родителските права), ще трябва отново да бъде сезиран съдът. Следва да се образува ново производство, отново да се събират доказателства, да се изследват родителският капацитет, отношенията на детето с всеки от родителите и неговият най-добър интерес. Това означава нов разход на процесуално време и ново въвличане на детето и родителите в съдебен спор. Трудно може да се приеме, че самото изменение на нормативната уредба, с което се допуска съвместно упражняване на родителските права при спор между родителите, представлява изменение на обстоятелствата, което да обоснове последващо изменение на постановените мерки. Съгласно т. V от ППВС № 1 от 12.11.1974 г. релевантна е промяната в обстоятелствата, която засяга положението на детето и е от значение за определените мерки. Тя може да се изразява и в нововъзникнали обстоятелства, при които положението на детето би се подобрило при ново разрешение, но предполага промяна във фактическите отношения, а не единствено последващо изменение на закона.
Така широкото тълкуване на § 11 може да доведе до резултат, който не може да бъде преодолян само чрез последващо сезиране на съда. Съдът по завареното производство няма да може да обсъди съвместното упражняване на родителските права поради момента на образуване на делото. След приключването му влизането в сила на новата уредба само по себе си няма да е основание за изменение на постановените мерки. За ново произнасяне ще трябва да е настъпила и релевантна промяна в обстоятелствата. Нещо повече, с течение на времето положението, установено с първоначалното решение, може да доведе и до такава промяна в отношенията между детето и родителите, при която съвместното упражняване вече да не отговаря на неговия най-добър интерес. Когато упражняването на родителските права е предоставено на единия родител, детето изгражда своето ежедневие и обичайна среда при него, а установеният модел на грижи и отношения постепенно придобива самостоятелно значение при последващата преценка на съда. По този начин моментът на образуване на първото производство запазва значението си и след неговото приключване.
Може да се постави въпросът дали именно това е резултатът, който законодателят е целял. Още повече че общата насока на измененията е към засилване на участието и на двамата родители в живота на детето и към предоставяне на съда на по-широки възможности да моделира упражняването на родителските права според особеностите на конкретния случай.
Поради това, струва ми се, че въпросът за прилагането на чл. 59, ал. 3 СК към заварените производства не следва да бъде предварително „затварян“ чрез разширително разбиране на израза „по досегашния ред“. Най-добрият интерес на детето не може да дерогира действието на § 11 ПЗР на ЗИДСК. Той обаче следва да има значение при неговото тълкуване, доколкото самата разпоредба допуска различно разбиране относно действието ѝ спрямо новите материалноправни правила.
В тази насока е Решение № 1935 от 04.08.2026 г. по гр. д. № 6333/2025 г. на Районен съд – Бургас[6]. В хода на висящото производство съдът допуска изменение на предявения насрещен иск, с което е поискано съвместно упражняване на родителските права. Като основание за допустимостта на изменението изрично е посочено, че чл. 59, ал. 3 СК вече предвижда възможност за постановяване на съвместно упражняване на родителските права. Съдът разглежда искането по същество и го отхвърля като неоснователно. Приема, че в конкретния случай съвместното упражняване не е в интерес на детето поради липсата на достатъчно добра комуникация и взаимодействие между родителите. Макар § 11 ПЗР на ЗИДСК да не е обсъден в мотивите, от начина, по който съдът е процедирал, следва, че той не е възприет като пречка за прилагането на новия чл. 59, ал. 3 СК към висящото производство. Решението по този начин разграничава допустимостта на съвместното упражняване на родителските права като възможно разрешение на спора от преценката дали то съответства на най-добрия интерес на детето в конкретния случай.
Като пример може да бъде посочено френското законодателство. Със Закон № 2002-305 от 4 март 2002 г. относно родителската власт е изменен Френският граждански кодекс, като е утвърден принципът на съвместното упражняване на родителските права след раздялата на родителите. Въведена е възможността местоживеенето на детето да бъде определено последователно при всеки от тях (résidence en alternance), включително при разногласие между родителите[7]. Новата уредба е приложима и към висящите към момента на влизането на закона в сила производства, по които не е постановено решение, тъй като чл. 11, I от Закона изрично предвижда приложимостта на разпоредбите на чл. 1-10 към тези производства.
Разглежданият пример не може механично да бъде пренесен към българската уредба, тъй като преходните разпоредби на двата закона са различни. Той обаче показва, че при законодателна промяна, с която се разширяват възможните разрешения на спора относно детето, прилагането на новата уредба към вече висящи производства не е непознато разрешение и със сигурност е в съответствие с интереса на детето.
В заключение, трудно може да се обясни защо при споровете за упражняване на родителските права законодателят би целял да изключи правна възможност, която може в конкретния случай да е по-благоприятна за детето. За малкото дете времето тече по различен начин. Потребностите на неговото развитие и отношенията му с родителите не следва да зависят от момента, в който спорът между тях е бил отнесен пред съда, щом делото е висящо. Особено когато междувременно законът е предоставил нова правна възможност, чието прилагане може да съответства на най-добрия интерес на детето.
Доц. д-р Цветалина ПЕТКОВА, Нов български университет
______
[1] В Комисията по конституционни и правни въпроси, както и в хода на парламентарните обсъждания, с основание се спори дали юридически правилният термин изобщо е „презумпция“. https://www.parliament.bg/bg/plenaryst/ns/55/ID/10998
[2] Петкова, Цв. Последните изменения в Семейния кодекс – стъпка към утвърждаване на принципа на равнопоставеност на двамата родители при упражняването на родителските права след развода или раздялата. – В: Собственост и право, 2026, № 2.
[3] Подобно разграничение не е непознато на законодателната техника. Така например § 163 ПЗР на ТЗ предвижда, че повелителните разпоредби на закона се прилагат и за заварените договори за търговско представителство. Друг пример е § 8 ПЗР към ЗИД на Закона за собствеността и ползването на земеделските земи (ЗСПЗЗ) от 2024 г. Там законодателят изрично посочва кои започнали производства се довършват по досегашния ред, кои нови разпоредби се прилагат към тях и кои нови правила намират приложение и спрямо договори, сключени преди влизането на закона в сила. На този фон формулировката на § 11 ПЗР на ЗИДСК „се разглеждат по досегашния ред“ не съдържа подобно изрично разрешение относно приложимата материалноправна уредба.
[4] https://www.unicef.org/bulgaria/%D0%BF%D1%80%D0%B0%D0%B2%D0%B0-%D0%BD%D0%B0-%D0%B4%D0%B5%D1%82%D0%B5%D1%82%D0%BE
[5] Пак там.
[6] https://dela.bg/Acts/b0336260-ca09-4414-a41d-62c8f44867ff
[7] Loi n° 2002-305 du 4 mars 2002 relative à l’autorité parentale, art. 5, с който е изменен art. 373-2-9 Code civil. Journal officiel de la République française, 5 mars 2002: https://www.legifrance.gouv.fr/jorf/id/JORFTEXT000000776352.
