Списание „Собственост и право“, 2026 г., кн. 10
Въведение
Написването на настоящата статия е продиктувано от Решение № 1848 от 20.12.2025 г. по гр. д. № 20254520102211 по описа на Районен съд – Русе.[1] Делото е образувано по три обективно кумулативно съединени иска, с които ищцата, в качеството си на носител на родителски права по предходно съдебно решение, сезира съда с искания за: изменение на постановена издръжка, определяне местоживеенето на децата на конкретен административен адрес – жилище, лична собственост на бащата, до навършване на тяхното пълнолетие, и заместващо съгласие по чл. 127а от Семейния кодекс (СК). Съдът уважава изцяло всички предявени искове.
Кратката фактическа обстановка е следната:
Между страните е налице предходно влязло в сила решение по чл. 127, ал. 1 СК, с което упражняването на родителските права е предоставено на майката, местоживеенето на двете деца е определено при нея, установена е месечна издръжка и режим на лични отношения с бащата. Страните са били във фактическо съпружеско съжителство без сключен граждански брак. Жилището, в което към момента на завеждане на иска пребивават майката и децата, е лична собственост на бащата. Правното основание за ползването му от майката е срочен договор за наем с продължителност една година от датата на подписването му. Децата пребивават на същия адрес по силата на влязлото в сила съдебно решение по чл. 127, ал. 1 СК, което предоставя упражняването на родителските права на майката и определя местоживеенето на децата при нея. Преди изтичането на договора бащата отправя покана за напускане на имота след изтичането на срока на договора, а в отговор майката предявява цитираните искове.
Именно вторият иск за определяне местоживеенето на децата на конкретен административен адрес поражда сериозни въпроси относно неговата допустимост, приложимата семейноправна рамка и отражението му върху облигационните отношения между страните и правото на собственост, на които настоящата статия се стреми да даде отговор.
Изложение
Преди да се пристъпи към анализ на допустимостта на иска, следва да се отбележи самостоятелен и съществен процесуален порок на решението. В нарушение на процесуалните правила съдът не е посочил правната квалификация на иска нито в доклада по делото съгласно изискването на чл. 146, ал. 1, т. 2 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК), нито в самото решение. Диспозитивът съдържа произнасяне по местоживеенето без каквото и да е посочване на правното основание. Това съществено затруднява проверката дали съдът е разгледал допустим исков предмет и дали е приложил правилната материалноправна норма.[2]
Недопустимостта на иска
За да бъде образувано исково производство, съдът следва да е сезиран с допустим иск. Основателността му е от значение единствено за съдържанието на решението, но не и за допустимостта на производството. Чрез иска се определят спорният предмет и надлежните страни по делото. Предявеният иск за определяне местоживеенето на децата на конкретен административен адрес е недопустим на две самостоятелни основания.
Първото е липса на правен интерес от самостоятелно искане за определяне на адрес, когато местоживеенето вече е определено при родителя, упражняващ родителските права. Към момента на предявяване на иска децата живеят при майката по силата на влязло в сила съдебно решение и единствено тя упражнява родителските права, следователно не е налице правен спор за местоживеене по смисъла на закона.[3] Местоживеенето на детето е функция от местоживеенето на родителя, на когото са предоставени родителските права, а не самостоятелен способ за съдебно закрепване на ползването на определено жилище.[4] Законът изрично свързва местоживеенето на детето със съвместното живеене на родителите и децата, както и с необходимостта от съгласие при промяна, водеща до съществена промяна на центъра на социалния и семейния му живот – чл. 126, ал. 1 СК.
Второто самостоятелно основание за недопустимост е липсата на предвиден от закона самостоятелен исков ред за претенция с такъв предмет. С искането за определяне местоживеенето на децата на конкретен административен адрес не се търси само разрешаване на спор относно родителските права, а се цели постигане на резултат, близък до предоставяне ползването на конкретно жилище. Подобна правна последица семейното законодателство допуска само в изрично уредени случаи и не предвижда самостоятелна претенция, чрез която родител, който не е съпруг на собственика, да получи по съдебен ред противопоставимо основание да държи и ползва неговия имот до пълнолетието на децата.
Семейноправната закрила на жилището и нейните граници при фактическо съжителство
В действащото семейно законодателство хипотезите на предоставяне ползването на семейното жилище при развода са уредени лимитативно в чл. 56 СК. Анализът на разпоредбата налага два съществени извода. Първо, легитимиран да се ползва от тази закрила може да бъде единствено съпруг – всички хипотези на чл. 56 СК, без изключение, предполагат наличието на граждански брак като абсолютна предпоставка. Второ, понятието „семейно жилище“ не се свежда до жилище в собственост на някой от съпрузите. Напротив, законът допуска предоставяне на ползването дори когато жилището е собственост на единия съпруг или на негови близки, стига то да е обитавано от двамата съпрузи и техните ненавършили пълнолетие деца – чл. 56, ал. 2 и ал. 3 СК. Именно в това се състои същността на института: защитава се фактически установеният семеен дом, а не правото на собственост върху него.[5]
Това е и непреодолимата граница на семейноправната закрила. При фактическо съжителство без сключен граждански брак нито едно от двете изисквания не е изпълнено – няма съпрузи и няма семейно жилище по смисъла на закона. Следователно предоставянето на ползването на жилище, обитавано от лица във фактическо съжителство, е правно невъзможно по реда на семейното законодателство, независимо от наличието на ненавършили пълнолетие деца.
Фактическото съпружеско съжителство е към настоящия момент социална норма, а не изключение. Въпреки това то остава законодателно неуредено в частта относно жилищната закрила. Именно тази празнота обаче не може да бъде запълнена чрез разширително тълкуване на повелителна норма на закона, каквото би представлявало разпростирането на закрилата по чл. 56 СК върху фактическото съжителство. Необходимостта от защита на интереса на детето не може да служи като основание за преодоляване на изричната законодателна воля. Интересът на децата безспорно подлежи на закрила, но тази закрила не може да се реализира чрез непредвиден от закона исков способ. В разглежданата хипотеза подходящият правен инструмент е искането за увеличение на издръжката, а не самостоятелна претенция, чрез която косвено да се закрепи ползването на чужд имот.
Може ли съдебно решение да игнорира прекратено наемно правоотношение?
Както бе изяснено по-горе, между страните е бил сключен срочен договор за наем за една година. С предходното съдебно решение родителските права са предоставени на майката и местоживеенето на децата е определено при нея на административния адрес на жилището. Малко преди изтичането на наемния срок бащата чрез писмена покана се е противопоставил на продължаването на договора и е поканил наемателката да напусне имота в седемдневен срок от изтичането му. Това не е сторено.
По правната си характеристика договорът за наем е двустранен, възмезден, консенсуален и неформален, като писмената форма се изисква за доказване, каквато в случая е налице. Между страните не се спори относно съществуването на договора, нито относно това, че отношенията им са уредени върху плоскостта на облигационното право, макар и за ограничен срок. Следователно за уреждането на отношенията между тях намират приложение нормите на Закона за задълженията и договорите (ЗЗД), а не на СК. Съгласно чл. 233, ал. 1 ЗЗД след прекратяването на договора наемателят е длъжен да върне вещта, а при продължаване на ползването въпреки противопоставянето на наемодателя възникват последиците по чл. 236, ал. 2 ЗЗД.[6]
На практика искът за определяне местоживеенето на децата на конкретен адрес е използван като процесуално средство за запазване на фактическото ползване на имота и след изтичането на наемния срок. Именно поради това спорът не е само семеен, чрез семейноправна закрила се търси резултат в сферата на облигационните отношения, който законът не предвижда. Погледнато през призмата на облигационното право, „невръщането на наетия имот от страна на наемателя показва противоправно поведение. То е противоправно, защото противоречи на предписаното от закона поведение, посочено в правната норма на чл. 233, ал. 1, изр. 1 ЗЗД“.[7] Това поражда насрещното право на собственика да търси обезщетение за ползване на имота без правно основание на основание чл. 236, ал. 2 ЗЗД, както и да предяви иск на основание чл. 233, ал. 1 ЗЗД във връзка с чл. 310, ал. 1, т. 2 ГПК или по чл. 108 от Закона за собствеността (ЗС) за връщане на имота.
Проблемът за невъзможността от адекватна и бърза защита обаче произтича от обстоятелството, че между същите страни вече е налице висящо производство, касаещо ползването на жилището, което временно забавя упражняването на тези права от страна на собственика.
В хода на производството ответникът е навел възражения, че между страните е сключен договор за наем с изтекъл срок и че ищцата е длъжна да напусне имота. Съдът е констатирал единствено наличието на договора и на поканата за напускане, без да вземе каквото и да е отношение по тях нито във фактическите си констатации, нито в правните си изводи, нито в диспозитива на решението. По този решаващ за спора факт в мотивите липсва каквото и да е обсъждане. Това представлява самостоятелен съществен порок на решението. Съдът е бил длъжен да обсъди наведените възражения и да вземе отношение по тях съгласно изискването на чл. 236, ал. 2 ГПК, доколкото те са пряко относими към допустимостта на иска и към правното основание за ползване на имота.[8] Като не го е сторил, съдът е постановил решение в противоречие с установените по делото факти и е игнорирал съществуващите между страните облигационни отношения.
Необсъждането на тези възражения е съществено именно защото от тях се вижда, че заявеното искане за местоживеене на конкретен адрес не е неутрална семейноправна мярка, а способ за въздействие върху вече прекратено облигационно отношение. В крайна сметка остава неизяснен въпросът на какво основание майката ще ползва чуждия имот?
Нарушението на правото на собственост – вещноправното измерение
Правото на собственост като пълно субективно вещно право оформя правната възможност титулярят (собственикът) да въздейства върху своята вещ. Ако тя се намира в неговото владение, то безспорно е, че фактическото положение се намира в унисон с правното.[9] Следователно собственикът упражнява правомощията, образуващи съдържанието на правото на собственост. Носителят на всяко едно субективно вещно право, независимо дали е пълно (право на собственост) или ограничено (право на строеж, право на ползване или сервитут), е правомерен владелец. Това е така, защото владението му се базира на призната и гарантирана от закона възможност да въздейства върху индивидуално-определената вещ, упражнявайки правомощията, образуващи съдържание на правото.
Според чл. 17, ал. 1 от Конституцията на Република България собствеността се гарантира и охранява от закона, а ал. 3 прокламира неприкосновеността на частната собственост. Най-характерните признаци на правото на собственост[10] са неговият притезателен[11] и абсолютен характер. Това означава, че собственикът разполага с претенция, насочена срещу неограничен брой адресати, които са задължени да не нарушават по никакъв начин правото му (да го зачитат).
Упражняване на фактическата власт (владението) означава, че вещта се намира на разположение на собственика и той може да я ползва и да се разпорежда с нея, когато пожелае.[12] Ето защо най-същественото посегателство върху правото на собственост, а и върху останалите ограничени вещни права е лишаване на титуляря от владението върху вещта, която неправомерно се намира във фактическата власт на трето лице.[13] Последното може да бъде както владелецът по смисъла на чл. 68, ал. 1 ЗС, чието владение не се основана на каквото и да било субективно вещно право, така и държателят (чл. 68, ал. 2 ЗС). В такива ситуации настъпва разминаване между фактическото с правното положения – собственикът не изгубва правото си, но се парализира възможността той да ползва и да се разпорежда със своята вещ. Действащото вещноправно законодателство регламентира ревандикационния иск по чл. 108 ЗС като средство за защита на субективните вещни права, който не се погасява по давност. Уважаването на този петиторен иск ще доведе до синхронизацията между фактическото с правното положения – ответникът (нарушителят) ще бъде осъден да върне вещта на титуляря (собственика).[14]
Следва да се отбележи, че за титулярите на субективните вещни права действащото вещноправно законодателство регламентира и владелческа защита на фактическите състояния, която допълва петиторната. Посесорните искове по чл. 75 и 76 ЗС се погасяват с шестмесечен преклузивен срок.
Коментираното решение поставя следните въпроси във връзка с института на правото на собственост: на какво основание и в какво качество майката (ищцата) се намира в имота на ответника?
Съдът е определил децата до навършване на пълнолетие да живеят при майката на адреса на бащата. Видно е, че последният не обитава собствения си имот, а фактическата власт се упражнява от ищцата. Безспорно, когато последната е живяла в процесния апартамент по силата договор за наем, сключен за срок една година, упражняването на фактическата власт се базирало на правно основание, а именно облигационен договор. Следователно майката е имала качеството „държател“ по смисъла на чл. 68, ал. 2 ЗС. След като срокът на договора е изтекъл, а собственикът не желае наемателката да ползва имота, тя трябва да върне фактическата власт на титуляря. Поставя се следният въпрос – какво качество има майката, която продължава да живее в чуждия имот въз основа на съдебното решение?
Безусловно, тя не е титуляр на правото на собственост, нито е носител на някакво ограничено вещно право. Не са налице и съизволителни или търпими действия, защото общият признак между тях е липсата на фактическа власт от страна на лицето, което ги осъществява.[15] В конкретния случай майката (ищцата) след изтичане на срока на наемния договор не е напуснала имота и продължава да се намира в него, след като съдът е определил тя заедно с децата да живее там. Следователно е налице упражняване на фактическа власт върху чужд имот от страна на последната, която лишава титуляря от възможността да въздейства върху своята вещ.
Може ли да се приеме, че тя продължава да има качеството „държател“? Според правната доктрина и позицията на съдебната практика[16] държателите обикновено държат чужда вещ на правно основание – например договор за наем, влог, заем, аренда и пр. В случая, както бе посочено по-горе, майката (ищцата) е упражнявала фактическа власт на основание едногодишен договор за наем. Тя е държала чуждата вещ, осъзнавайки, че действителният собственик е бащата. Презумпцията по чл. 69 ЗС е автоматично оборена. Дори след изтичането на срока на договора, а и след като съдът е определил тя да живее с децата в апартамента на бащата, не би следвало да се приеме, че настъпва някаква промяна в субективното ѝ отношение към чуждата вещ. Тоест майката продължава да упражнява фактическа власт без намерение за своене. Следователно тя няма качество „владелец“ по смисъла на чл. 68, ал. 1 ЗС и презумпцията по чл. 69 ЗС отново следва да се счита оборена.
Правомерно ли майката държи чуждия имот? В правната доктрина се приема, че единият от пороците, довел до недопустимо съдебно решение, може да бъде липсата на правото на иск.[17] В конкретния случай, ако се приеме, че първоинстанционният съд се е произнесъл по недопустимо искане, то и решението следва да бъде порочно, т.е. недопустимо. В конкретния случай Окръжен съд – Русе не е приел иска за недопустим, а го е отхвърлил като неоснователен и решението като необжалваемо е влязло в сила.
Има ли опасност в конкретния случай майката – държател, да се трансформира във владелец при interversio possessonis[18], т.е. към corpus’a да се прибави animus’a? Теорията и практиката са единодушни, че в такива случаи лицето следва недвусмислено да доведе до знанието на собственика (респективно владелеца), че не желае да държи вещта за последния, а за себе си.
Смятаме, че докато тя признава чуждото право на собственост, не може да се говори за interversio possessonis, а оттам не би възникнала опасност тя да придобиe ex lege чуждия имот по силата на придобивната давност. В правната доктрина някои автори[19] приемат, че ако между съпрузите е бил постановен развод и семейното жилище е предоставено на единия от тях (несобственик), който плаща на собственика наемна цена, това не означава, че ползващият имота не може да преобърне държането си във владение. Дори и тази теза хипотетично да се приложи към изследвания случай, трудно, а и почти невъзможно е да настъпят последици на горепосочения първичен придобивен способ. Ако предположим, че майката започне да отрича чуждото право на собственост чрез съответните действия (например отказ да се допусне собственикът в имота, преустройства в чуждата вещ, направа на разноски за чуждата вещ и пр.), собственикът (бащата) незабавно ще реагира, предявявайки срещу нея ревандикационен иск по чл. 108 ЗС. Ръководейки се от чисто житейската логика, ако титулярят е разбрал, че държателят не признава правото му на собственост, възнамерявайки да придобие неговия имот, той осъзнава, че собствеността му вече се намира в опасност, поради което логично е, че ще предприеме конкретни действия по петиторната защита.
Във връзка с направения анализ и коментар на цитираното съдебно решение могат да се изтъкнат следните изводи:
– правото на собственост може да бъде обременено при наличие на някакво ограничено вещно право, което може да се породи както по силата на вторичните (учредителен акт), така и на първичните придобивни основания (придобивна давност). В конкретния случай майката не е носител на такова право.
– безспорно е, че не е налице хипотезата на чл. 56, ал. 2 СК, тъй като между майката и бащата няма сключен граждански брак. Действащото семейноправно законодателство не урежда възможността имотът – собственост на единия родител, да бъде отстъпен в ползване на другия, на когото е предоставено упражняването на родителските права, ако между тях не е възникнало брачно правоотношение;
– правото на собственост може да бъде поставено в определени рамки (общи и специални ограничения) с императивни норми с оглед защитата както на обществения интерес, така и на интереса на отделните лица. Конкретният случай не попада нито в категорията на общите, нито в категорията на специалните ограничения;
– абсолютният характер на правото на собственост, както бе посочено, означава, че претенцията на титуляря за пасивно поведение е адресирана спрямо неограничен брой гражданскоправни субекти. Следва да се приеме, че произнасянето на първоинстанционния съд по недопустим иск, с който се определя местоживеенето на майката с децата да бъде на адреса на имота, чийто изключителен собственик е бащата, накърнява неприкосновеността на правото му на собственост. Ако майката продължава да живее в процесния имот, титулярят на пълното вещно право е лишен от водещото правомощие „владение“. Неговата вещ не се намира на разположението му, тъй като фактическата власт се упражнява от ищцата (майката);
– когато собственикът е лишен от фактическата власт върху своята вещ, то очевидно, че той не може да я ползва с оглед задоволяването на своите потребности. В конкретния случай е установено, че ищцата (майката) не е титуляр на някакво ограничено вещно право, нито е налице фактическият състав на чл. 56, ал. 2 СК. Ползването на чужда вещ без наличие на правно основание води до облагодетелстване на лицето за чужда сметка – за сметка на титуляря (собственик), който е лишен от възможността да упражнява правомощието „ползване“ – съставната част от съдържанието на пълното субективно вещно право. Следователно с влязлото в сила съдебно решение на Окръжен съд – Русе[20] е отречена възможността майката да ползва процесния имот и тя следва да обезщети титуляря за пропуснатите ползи за периода, в рамките на който той е бил възпрепятстван (лишен) да си служи със своята вещ на основание чл. 236, ал. 2 ЗЗД.
Заключение
Изложеният анализ подкрепя извода, че съдът не разполага с правомощие да „дописва“ закона там, където той мълчи. Аналогията на закона е допустим способ за преодоляване на празнота само когато това е съвместимо с характера, целта и мястото на съответната правна уредба. Тя е недопустима, когато се отнася до императивни норми, които определят изчерпателно както предпоставките, така и кръга на легитимираните лица – арг. от чл. 56 СК. Оттук следва, че когато между родителите не е налице граждански брак, съдът не може чрез иск за определяне местоживеенето на детето на конкретен административен адрес фактически да постигне резултат, сходен с предоставяне ползването на чужд имот. Подобен подход би означавал чрез семейноправна форма да се създаде ново, непредвидено от закона основание за държане и ползване на жилище, каквото законодателят не е установил нито в чл. 56 СК, нито в общата уредба на отношенията между родители, които не живеят заедно.
Именно тук семейноправният проблем прераства във вещноправен. Ако след прекратяване на наемното правоотношение и при липса на друго валидно основание единият родител продължи да държи и ползва имота на другия, не се засяга само въпросът за жилищната среда на детето, а и самото съдържание на правото на собственост. В такава хипотеза собственикът е лишен от възможността свободно да упражнява правомощията си върху вещта, без ограничението да произтича от вещно право (право на ползване), от действащо облигационно отношение или от изрична законова разпоредба. Тъкмо поради това решението по недопустим иск не остава затворено в рамките на семейния спор, а рефлектира пряко върху правната сфера на собственика.
Следователно в разглежданата хипотеза не е налице просто непълнота в защитата на детето, а нормативен дефицит, който поставя в напрежение два еднакво значими интереса: от една страна, интереса на детето от стабилна жилищна среда, а от друга, правото на собственост на родителя, който не е обвързан нито с брачна, нито с продължаваща облигационна връзка, оправдаваща ползването на неговия имот. Този конфликт не може да бъде разрешаван ad hoc от съда чрез разширително тълкуване на семейноправни норми, защото така би се стигнало до непряко ограничаване на собствеността без ясна законова основа.
Именно поради това последицата от законодателното бездействие не е само фактът, че в определени случаи детето, родено извън брак, остава в по-слабо защитена жилищна позиция. Последицата е и че всяко опитно компенсиране на тази липса чрез съдебно творчество създава риск от накърняване на правото на собственост на другия родител. Така неуредеността в семейното право започва да поражда несигурност и във вещноправната сфера.
В този смисъл принципът на равенство на децата, родени в брак и извън брак, прогласен в чл. 2 СК, действително поставя въпроса за необходимостта от по-пълна законодателна защита. На практика обаче при прекратяване на фактическо съжителство детето, което остава да живее при родителя, несобственик на жилището, не може да се ползва от механизма на чл. 56 СК, тъй като този механизъм е изграден върху предпоставката за съществувал брак. Разликата в правната защита не произтича от различие в интереса на детето, а от различната правна връзка между родителите му.
Ето защо разглежданата празнота следва да бъде преодоляна не от правоприлагащия орган, а от законодателя, de lege ferenda, в една от две възможни посоки. Първата е чрез изрична законова уредба, която да разшири приложното поле на жилищната закрила и към случаите, в които родителите не се намират в брак, но имат общи ненавършили пълнолетие деца, като се предвидят ясни предпоставки, срокове и гаранции срещу непропорционално засягане на собственика. Втората, и според нас по-балансирана, е чрез създаване на специален облигационноправен механизъм, който да не засяга пряко собствеността, а да позволява съдът при определени предпоставки да възложи на родителя собственик парично участие в осигуряването на подходящо жилище за детето и родителя, при когото то живее. Подобно решение би отчело интереса на детето, без да превръща семейноправния спор в средство за неформално и непредвидено от закона ограничаване на правото на собственост.
И в двата случая целта следва да бъде една и съща: да се гарантира, че жилищната сигурност на детето не зависи от гражданскоправния статус на родителите му, но и че защитата на този интерес няма да се осъществява за сметка на собствеността чрез съдебно създадени, а не законово уредени основания за ползване на чужд имот.
Доц. д-р Сергей КАЛИНКОВ, Русенски университет „Ангел Кънчев“, катедра „Гражданскоправни науки“
Ас. Деница ПЕТРОВА, Русенски университет „Ангел Кънчев“, катедра „Гражданскоправни науки“, адвокат в Адвокатска колегия – Русе
______________
[1] Решение № 1848 от 20.12.2025 г. по гр. д. № 20254520102211 по описа на Районен съд – Русе е отменено с Решение № 184 от 20.05.2026 г. по в. гр. д. № 165/2026 г. по описа на Окръжен съд – Русе в частта, в която е уважено искането за определяне местоживеенето на децата на конкретен административен адрес със следните мотиви: „Решението е неправилно в частта, с която е определено местоживеенето на децата да бъде при тяхната майка на адреса на бащата, до навършване на пълнолетие на децата. Съдът в настоящия си състав намира, че под „местоживеене“ се има предвид определяне при кое лице ще живее детето (при единия от родителите, при роднина, близък или трето лице), а не задължава съда да определи конкретен адрес на пребиваване, доколкото нормата не борави с термина „адрес“, чието съдържание е определено от Закона за гражданската регистрация. Този извод следва и от редакцията на чл. 59, ал. 2 СК, където за решаване на същия въпрос при развод между родителите законът сочи, че съдът решава „при кого от родителите да живеят децата“. В случая местоживеенето на децата е определено при майката и не са установени обстоятелства, които налагат промяна. Решението в тази част следва да бъде отменено и искът да бъде отхвърлен“.
[2] Съдът основава решението си върху установените по делото обстоятелства и закона по чл. 235, ал. 2 ГПК, а мотивите трябва да съдържат исканията и възраженията на страните, преценката на доказателствата, фактическите констатации и правните изводи по чл. 236, ал. 2 ГПК. Вж. и Сталев, Ж., Мингова, А., Попова, В., Стамболиев, О., Иванова, Р. Българско гражданско процесуално право. 10. прераб. и доп. изд. София: Сиби, 2020, с. 503.
[3] Вж. Сталев, Ж., Попова, В., Стамболиев, О., Иванова, Р. Българско гражданско процесуално право. 10. изд. София: Сиби, 2020, с. 167.
[4] В този смисъл Определение № 711 от 01.08.2018 г. по гр. д. № 1427/2018 г. на ВКС, IV г. о. Вж. също Определение № 202 от 23.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4531/2021 г., IV г. о., ГК, където е подчертано значението на точното установяване на местоживеенето и адреса на родителя, при когото ще живее детето, включително при неяснота относно срока на договорите за наем на ползваните жилища. По закон местоживеенето е елемент от мерките относно детето – чл. 126, ал. 1 СК и чл. 127, ал. 2 СК.
[5] В този смисъл Определение № 295 от 16.03.2016 г. на ВКС по гр. д. № 336/2016 г., III г. о., ГК, където изрично е подчертано, че ползването по чл. 56, ал. 3 СК се предоставя на съпруга, на когото са предоставени родителските права, а не на детето. Вж. и Решение № 58 от 22.02.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1064/2012 г., IV г. о., ГК, в което при преценката по чл. 59, ал. 2 СК съдът обсъжда в съвкупност всички релевантни обстоятелства, включително материално-битовите условия.
[6] След прекратяването на наема наемателят е длъжен да върне вещта по чл. 233, ал. 1 ЗЗД, а когато ползването продължи въпреки противопоставянето на наемодателя, се поставя въпросът за обезщетение по чл. 236, ал. 2 ЗЗД. В този смисъл и Определение № 117 от 28.02.2017 г. по т. д. № 1131/2016 г., II т. о., ТК на ВКС.
[7] Стоянов, Н. Прекратяване на договора за наем. София: Сиби, 2021, с. 280.
[8] Съдът е длъжен да основе решението си върху установените по делото обстоятелства и закона по чл. 235, ал. 2 ГПК, а мотивите да съдържат преценка на доказателствата и правните изводи по чл. 236, ал. 2 ГПК. В практиката е подчертано значението на точното изясняване на адреса и условията, при които детето ще живее, включително когато родителят ползва наето жилище – Определение № 202 от 23.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4531/2021 г., IV г. о., ГК и Определение № 118 от 14.02.2019 г. на ВКС по гр. д. № 3310/2018 г., IV г. о., ГК.
[9] В този смисъл Таджер, В. Вещно право на Република България. Част четвърта. Владение. С., 1991, с. 5; Боянов, Г. Вещно право. С., 2014, с. 47.
[10] И на останалите ограничени вещни права.
[11] В българската правна доктрина някои автори приемат, че субективните вещни права дават възможност на титуляря само да има определено поведение спрямо материалното благо, а забраната останалите лица да се въздържат от посегателствата е продиктувана от гражданскоправната норма с пряко регулиращо действие, поради което това не е претенция. Русчев, И. Притезателното субективно право. Претенцията, притезанието и правото на иск. В: Сборник в памет на проф. Ж. Сталев. С., 2012, с. 276.
[12] В този смисъл Столфи, Н. Владението и придобивната давност. Ст. Загора, 1928, с. 57.
[13] Боянов, Г. Цит. съч., с. 397.
[14] В този смисъл вж. Василев, Л. Българско вещно право. С., 1995, с. 347.
[15] Вж. Таджер, В. Цит. съч., с. 15-16; Петров, В. Съизволителни и търпими действия. – В: Адвокатски преглед, 2000, № 6-7, с. 8-9.
[16] Боянов, Г. Цит. съч., с. 52; Петров, Вл., Марков, М. Вещно право. Помагало. С., 2017, с. 37; Таджер, В. Цит. съч. с. 8; Решение № 129 от 25.10.2023 г. по гр. д. № 431/2022 г. на Върховния касационен съд, II г. о. Влязъл в сила акт с Решение № 60162 от 05.04.2022 г. по гр. д. № 822/2021 г. на Върховния касационен съд, I г. о.; Решение № 122 от 03.12.2020 г. по гр. д. № 3549/2019 г. на Върховния касационен съд, I г. о.; Решение № 138 от 07.10.2019 г. по гр. д. № 348/2019 г. на Върховния касационен съд, I г. о. и др.
[17] Сталев, Ж., Мингова, А., Попова, В., Стамболиев, О., Иванова, Р. Българско гражданско процесуално право. Десето преработено и допълнено издание. Второ по действащия ГПК. С., 2020, с. 503; Сталев, Ж. Сила на пресъдено нещо. Трето издание. С., 2022, с. 439.
[18] Владелец по смисъла на чл. 68, ал. 1 ЗС.
[19] Петкова, Цв. Придобиване по давност на недвижими имоти. С., 2015, с. 95.
[20] Решението на Окръжен съд – Русе е постановено на 20.05.2026 г. и е влязло в сила същия ден като необжалваемо.
