Списание „Търговско и облигационно право“, 2026 г., бр. 9
Въведение
Актуалността на темата е обусловена от все по-често срещащите се в практиката договори за цесия, с които се цели прехвърляне на вземане за обезщетение за неимуществени вреди от цедента в полза на цесионера. В преобладаващия брой от тези случаи се цедира вземането за обезщетение за неимуществени вреди по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. Нормата, регламентирана в чл. 432, ал. 1 от Кодекса за застраховането (КЗ), урежда и гарантира правната възможност на увреденото лице да предяви пряк иск за обезщетяване на претърпените вреди срещу застрахователя, с когото делинквентът или отговорно за неговото противоправно деяние лице е сключил договор за застраховка „Гражданска отговорност“, обезпечаваща неговата деликтна отговорност. Фактическият състав, от който възниква имуществената отговорност на застрахователя за заплащане на застрахователно обезщетение на увреденото лице, обхваща следните две групи материални предпоставки (юридически факти): 1) застрахованият виновно да е увредил пострадалия, като му е причинил имуществени и/или неимуществени вреди, които от своя страна да са в пряка причинно-следствена връзка с противоправното поведение на застрахования, и 2) наличие на застрахователно правоотношение, произтичащо от договор за застраховка „Гражданска отговорност“ между делинквента и ответника – застраховател. Макар и с определени специфики вземането за застрахователно обезщетение за неимуществени вреди е типичен вид вземане за обезщетение за неимуществени вреди. В тази насока смятам, че отговорът на поставения въпрос следва да е еднакъв за всички възможни видове вземания за обезщетения на неимуществени вреди, независимо от техния адресат (например независимо дали задълженото лице по тях е деликвент или застраховател) и независимо от конкретния фактически състав, обосновал тяхното възникване.
Показателно за актуалността на темата, както и за важното ѝ практическо значение е Определение № 3650 от 19.12.2025 г. на ВКС по к. т. д. № 2371/2024 г., І т. о. С него е допуснато до касационно обжалване въззивно решение по въпроса: относно прехвърлимостта на вземането за обезщетение за неимуществени вреди по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, който е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Към момента на предаване за публикуване на настоящата статия няма постановено Решение по к. т. д. № 2371/2024 г., І т. о. В изложението на статията авторът ще аргументира своя отрицателен отговор на обсъждания въпрос поради няколко принципни съображения. Изложението на авторовата теза предполага на първо място обсъждане на спецификите на обезщетението за неимуществени вреди и на срещаното в практиката правно средство за неговото прехвърляне – договора за цесия.
Същност на обезщетението за неимуществени вреди и способите за определяне на неговия размер
Цивилистичната доктрина[2] и съдебната практика[3] обясняват неимуществените вреди като негативни психически преживявания, физически болки и душевни страдания, потискания. Това безспорно са всички негативни проявления в духовния живот на едно физическо лице, които то може да изпита. Така наречените „морални вреди“ – болки, страдания, душевен дискомфорт, срам, неудобство, безпокойство, тревожност, неудовлетвореност, негативни изживявания при появата в обществото, на работното място, изолация, отбягване на личността, са вътрешни преживявания, които възникват и се развиват в психиката на увредения. Конкретният деликт (чл. 45 и сл. ЗЗД), който може да причини неимуществени вреди, може да засегне физическата неприкосновеност, честта, достойнството на лицето, да спъне възможността за неговото развитието и т. н.[4] Освен това съгласно възприетото разрешение в Тълкувателно решение № 4/2012 по тълкувателно дело № 4/2012 г. на ОСГТК на ВКС за нарушението на договорно задължение (чл. 82 ЗЗД) също може да възникне вземане за обезщетение за неимуществени вреди, доколкото те са пряка и непосредствена последица от неизпълнението и са могли да бъдат предвидени при пораждане на задължението, а когато е установена недобросъвестност на длъжника – обезщетението е за всички преки и непосредствени неимуществени вреди. За пълнота на изложението следва да се посочи и че ако за физическите лица търсенето на неимуществени вреди е общо допустимо (разбира се, при допълнителните предпоставки, посочени например в чл. 45 и сл. ЗЗД), то възможността юридически лица да претендират неимуществени вреди, следва да се преценява, освен при специалните предпоставки в законовите текстове, още и с оглед на абстрактно-догматичната допустимост юридически лица да търпят такива. Към момента по въпроса: „Притежават ли юридическите лица материалноправна легитимация за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от деликт?“, е висящо тълкувателно дело № 1/2023 г. на Общото събрание на съдиите от ОСНГТ на ВКС и Първа и Втора колегия на ВАС.[5]
Следва да се изтъкне, че вземането за обезщетение за неимуществени вреди е парично имуществено право, чието възникване, основание и размер, а също и упражняване, е тясно свързано с личността на увредения. Показателно за това принципно положение са както функцията на института за поправяне на този вид вредоносни последици, така и способите за определяне на размера на дължимо обезщетение. Тъй като неимуществените вреди, болките и страданията, които представляват неблагоприятно засягане на лични, нематериални блага, не биха могли да бъдат възстановени, предвиденото в закона обезщетение не е компенсаторно, а се определя съобразно критериите, предписани в правната норма на чл. 52 ЗЗД – по справедливост от съда. Съгласно ППВС № 4/1968 г. понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, свързани с личността на пострадалия, които трябва да се имат предвид за възникването на правото и за определяне на размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди.
По въпроса: кои са конкретно съществуващите обстоятелства, които съдът следва да вземе предвид при определяне на справедливо обезщетение за неимуществени вреди на основание чл. 52 ЗЗД, е налице трайно установена практика на ВКС[6]. Според дадените в нея разяснения на обезщетяване подлежат всички неимуществени вреди, включващи всички онези телесни и психически увреждания на пострадалия и претърпените от него болки и страдания, формиращи в своята цялост негативни емоционални изживявания на лицето, намиращи отражение върху психиката за определен период от време. Например, за да се определи справедлив размер на обезщетението за претърпени от деликт болки и страдания при телесни увреждания, е необходимо да се съобразят следните общи критерии: характер и тежест на увредите, обстоятелства, при които са настъпили, интензитет и продължителност на болките и страданията, получени физически и психически последици от уврежданията, както и общественото разбиране за справедливост на даден етап от развитие на самото общество, отчитане на конкретните икономически условия в страната, като помощен критерий към момента на увреждането. За надлежното обосноваване на размера на обезщетението е необходимо не само изброяване на релевантните факти, а извършване на съвкупен анализ и оценка на всички обстоятелства, имащи значение за прилагане на принципа за справедливост.
Същност на договора за цесия и ограниченията на неговия предметен обхват
Договорът за цесия се дефинира като такъв, при който се осъществява изменение в облигационната връзка чрез промяна на активната страна в нея.[7] Това е договорът за отстъпване на едно вземане от досегашния му носител на едно трето, чуждо на облигационното правоотношение лице. Този договор се определя още като каузален, неформален и консенсуален. С договора за цесия кредиторът на едно вземане го прехвърля на друго лице. Законът (чл. чл. 100 ЗЗД) урежда специфични последици, ако прехвърлянето е възмездно, като в този случай цедентът отговаря за съществуването на вземането по време на прехвърлянето. По силата на цесията новият кредитор е поставен в правното положение на стария и длъжникът може да направи на новия кредитор всички възражения, които е могъл да направи на стария – неговото положение не може да бъде влошено от цесията. Той може да загуби единствено възможността да прихване задължението си срещу свое вземане към предишния кредитор, но само ако се е съгласил с прехвърлянето на вземането. Всички вземания може да бъдат цедирани, освен тези, които законът, договорът или естеството на вземането не допускат (чл. 99, ал. 1 ЗЗД). Характеристиките на договора за цесия са отразени например в мотивите към Решение № 37 от 28.02.2017 г. по гр. д. № 50235/2016 г., IV г. о. на ВКС. Както е посочено например в Решение № 32 от 09.09.2010 г. по т. д. № 438/2009 г., ІІ т. о. на ВКС, договорът за цесия винаги предполага съществуващо вземане, произтичащо от друго правно основание. Негов предмет е прехвърлянето на вземане, което следва да съществува към момента на сключване на договора за цесия и да е прехвърлимо (каквито по принцип са имуществените права). Няма спор в правната доктрина и съдебната практика, че придобиване на вземането от цесионера настъпва със самото сключване на договора за цесия.[8] Аргумент за това може да бъде изведен и от чл. 99, ал. 2 ЗЗД – цесионерът придобива вземането в състоянието му към момента на сключване на договора за цесия. Съобщаването на цесията на длъжника не е елемент от фактическия състав на цесията. По отношение на длъжника обаче цесионният договор няма действие, докато цесията не му бъде съобщена от цедента съгласно чл. 99, ал. 4 ЗЗД.[9]
На първо място, валидното прехвърляне на едно право по договор за цесия съгласно чл. 99, ал. 1 ЗЗД изисква преценка дали самото право, предмет на договора, е прехвърлимо или не. Ако то е непрехвърлимо, то не може да бъде предмет на такъв договор. В чл. 99, ал. 1 ЗЗД законът изрично предвижда три категории права, които са непрехвърлими. В разглеждания случай на проверка подлежи дали непрехвърлимостта е функция от естеството на самото право. В тази хипотеза спадат както личните неимуществени права, така и акцесорните права, ако последните се прехвърлят без главното вземане. Не могат да се прехвърлят поради естеството си и имуществените права, които са свързани с личността на цедента[10] – вземания от трудови възнаграждения, вземания за издръжка, вземания за пенсия, стипендия, правото на заемателя по чл. 224, ал. 2 ЗЗД от договор за заем за послужване да ползва заетата вещ, правото да се отмени дарение поради непризнателност, вземане за обезщетение за неимуществени вреди, членствени права в кооперация и събирателно дружество и т. н. В доктрината[11] и съдебната практика на някои апелативни съдилища[12] се приема, че предмет на договора за цесия не могат да бъдат онези имуществени права, чието възникване е тясно свързано с личността на цедента, сред които е и вземането за обезщетение за неимуществени вреди. Този извод е правилен, тъй като вземането за обезщетение за неимуществени вреди произтича от преценката на редица конкретни обстоятелства, свързани с личността на пострадалия, които са от определящо значение както за възникването на правото, така и за определяне на размера на дължимото обезщетение.
Аргументи в подкрепа на непрехвърлимостта на обсъжданото вземане чрез договор за цесия
Действително с цедиране на вземането се променя единствено личността на кредитора, като обаче в разглеждания случай специфичното е, че именно вземането произтича с оглед личността на кредитора. В случая следва да се акцентира и на функционалната обвързаност между правото на обезщетение на уредения и задължението на отговорния за обезщетението в съответното правоотношение. Засегнатите неимуществени права и задължението за обезщетяване на претърпените неимуществени вреди са тясно личностно свързани със страните в облигационното правоотношение като цяло. В този смисъл например правната теория и съдебната практика отричат възможността за прехвърляне на възражението за неизпълнен договор, на правото на унищожаване на договора, на правото за изменението или прекратяването му. Следва да се заключи, че обсъжданото вземане не само че е intuitu personae относно неговия носител, но има функционална връзка и с личността на длъжника. В тази насока, в обективното национално право съществува разпоредбата на чл. 99, ал. 1 ЗЗД, която ограничава разпореждането с непрехвърлими по своето естество имуществени права, каквото е вземане за обезщетение за неимуществени вреди. Нарушението на чл. 99, ал. 1 ЗЗД води до нищожност на договора за цесия на основание чл. 26, ал. 2, предл. 1 ЗЗД (невъзможен предмет) във връзка с чл. 99, ал. 1 ЗЗД, същият не поражда и не може да породи изначално своите правни последици. Понятието „невъзможен предмет“[13] като основание за нищожност съгласно чл. 26, ал. 2 ЗЗД е достатъчно ясно разяснено от теорията и съдебната практика, поради което не е необходимо да му бъде отделяно специално внимание тук. Все пак следва да се поясни, че правната невъзможност на предмета, каквато е налице в случая, означава, че за неговото възникване или за разпореждането с него съществува непреодолима правна пречка. Правната пречка може да се изразява в нормативно уредени забрани за извършване на сделката или ограничения за обособяването на обекта и се преценява към момента на сключване на договора. Докато фактическата невъзможност на предмета при договора за цесия ще касае случаи, при които предметът на цесията е невъзникнало или бъдещо вземане.[14]
Довод в подкрепа на тезата, че правото на обезщетение на неимуществени вреди е непрехвърлимо, е и неговата ненаследимост, ако същото не е било упражнено приживе от наследодателя по съдебен или извънсъдебен ред (чрез отправено до длъжника конкретно искане за заплащане на съответното обезщетение). За условията, при които правото може да бъде наследено, е формираната трайна съдебна практика на ВКС.[15] В тази насока се изтъква, че право на обезщетение за причинени неимуществени вреди имат лицата, чиито здраве или телесна цялост са били увредени и в резултат на това са претърпели болки и страдания, както и лицата, които поради родствени или близки отношения от настъпилата смърт на пострадалия са претърпели душевни страдания. Неимуществените вреди нямат стойностно изражение, поради което съгласно чл. 52 ЗЗД размерът на паричното обезщетение за тях се определя от съда по справедливост. Дали се търпят неимуществени вреди поради болки и страдания, зависи от личната преценка на пострадалия, който трябва да има съзнание за настъпването на такива и да афишира тази своя воля, като упражни правото си на обезщетение пред задълженото лице. Поради това, с оглед личния характер на посоченото право, ако пострадалият не е обявил волята си, че търпи неимуществени вреди в резултат на болки и страдания и не е обективирал личната си преценка, че желае да упражни правото си на обезщетение за тези вреди, наследниците му не могат да наследят това право и да го упражнят вместо него.
Освен строго личния характер на обезщетението за неимуществени вреди, не без значение е и доколко е морално свободното разпореждане с него от увредения в полза на трети лица. В тази насока, ако вземането се прехвърля безвъзмездно или на много по-ниска стойност от посочения в договора размер на обезщетение, се поставя въпросът какво е основанието за присъждането му на цесионера по съдебен ред, след като увреденият го прехвърля безвъзмездно (безполезно е за него) или пък го прехвърля срещу много по-ниска парична стойност от размера на претърпяната вреда. Не без значение е и доколко е обществено приемливо, включително полезно за гражданския оборот, допускането на търговия например с обезщетения за настъпила смърт на близки роднини или за други съществени увреждания на личността на пострадалия.
Освен това допускането на принципна възможност за прехвърляне на обезщетение за неимуществени вреди би породило и редица практически проблеми без нормативно уредена основа за тяхното разрешаване. Например как ще бъде индивидуализирано вземането, включително и неговия размер, в договора за цесия, при положение че същото е тясно свързано с личността на уведения, а пък при спор размерът му се определя от съда по справедливост съгласно чл. 52 ЗЗД. Както беше вече изтъкнато, обезщетението зависи от преценката на редица конкретни обстоятелства, свързани с личността на пострадалия, които трябва да се имат предвид. За да е налице валидно транслиране на право, то трябва да е индивидуализирано по основание (правопораждащи факти) и размер, като в противен случай няма да е ясно какво право се прехвърля с договора за цесия. Когато например пострадалият посочи в договора за цесия само, че е претърпял неимуществени вреди от непозволено увреждане в определен размер, на който той ги оценява, това не би следвало да се счита за надлежна индивидуализация. В тази връзка същият следва да индивидуализира задължително конкретни болки, страдания и период, през който ги е търпял, като ги опише подробно. Възниква и въпросът: може ли цесионерът да претендира обезщетение за болки и страдания от деликт, които не са посочени в договора за цесия. В тази насока се поставя и подвъпросът – валидни ли са допълнителни споразумение, с които да се индивидуализират неимуществените вреди. Остава и въпрос с неясен отговор – как ще бъде доказано възникването на вземането и неговия размер при оспорването им от длъжника и при положение че цедентът не съдейства в тази насока на цесионера. При възникнал впоследствие съдебен спор между цесионера и длъжника, съдът при постановяване на решението си няма да може да вземе предвид фактите, от значение за размера на вредите, настъпили евентуално болки и страдания, след сключване на договора за цесия, включително след предявяване на иска (чл. 235, ал. 3 ГПК), тъй като те не са предмет на този договор. Със сигурност личният характер и останалите особености на обезщетението за неимуществени вреди (например начина за определяне на неговия размер) не позволяват прехвърлянето му частично или макар изцяло чрез последователно прехвърляне на съответни части от него в полза на един или няколко различни цесионери. Такива случаи се наблюдават в практиката, като при тях освен нищожност на основание чл. 26, ал. 2, предл. 1 ЗЗД във връзка с чл. 99, ал. 1 ЗЗД, е налице според мен и обективна невъзможност за индивидуализация на прехвърляните части.
Д-р Михаил МАЛЧЕВ, Доцент към ИДП при Българската академия на науките, съдия
_____
[1] Доцент към ИДП при Българската академия на науките, съдия.
[2] Вж. например Кожухаров, Ал. Облигационно право. Общо учение за облигационното отношение. Нова редакция и допълнения от П. Попов. С., 2002, с. 325-326, а също Калайджиев, А. Облигационно право. Обща част. С., 2010, с. 429-430. Подробно разглеждане на обезщетението за неимуществени вреди вж. също при Антонов, Д. Обезщетение за неимуществени вреди (Преглед на практиката на ВС). – В: Социалистическо право, 1961, № 6. Според проф. Владимир Петров неимуществената вреда може да се изрази както в отрицателна емоция, така и пропуснато удоволствие – вж. Петров, Вл. Обезщетението за неимуществени вреди при договорната отговорност. С., 1992, с. 24-53.
[3] Вж. например Решение № 41 от 12.03.2018 г. на ВКС по гр. д. № 2208/2017 г., IV г. о. и Решение № 88 от 9.07.2012 г. на ВКС по т. д. № 1015/2011 г., II т. о.
[4] Вж. задълбочен анализ по темата при Голева, П. Деликтно право. С., 2011, с. 64-67.
[5] По поставения въпрос на тълкувателно дело № 1/2023 г. споделям обоснованото становище на академик, д. ю. н. Иван Русчев – „Защо юридическите лица нямат право на обезщетение за неимуществени вреди от деликт“, достъпна на https://news.lex.bg/%d0%b7%d0%b0%d1%89%d0%be-%d1%8e%d1%80%d0%b8%d0%b4%d0%b8%d1%87%d0%b5%d1%81%d0%ba%d0%b8%d1%82%d0%b5-%d0%bb%d0%b8%d1%86%d0%b0%d0%bd%d1%8f%d0%bc%d0%b0%d1%82%d0%bf%d1%80%d0%b0%d0%b2%d0%be-%d0%bd%d0%b0/. Юридическите лица биха могли да бъдат материалноправно легитимирани да претендират обезщетение за неимуществени вреди единствено само доколкото в закона бъде предвидена фикция, по силата на която те могат да търпят и да понасят такива вреди.
[6] Вж. например Решение № 749 от 05.12.2008 г. по т. д. № 387/2008 г. на ІІ т. о., Решение № 95 от 24.10.2012 г. по т. д. № 916/2011 г. на І т. о., Решение № 103 от 02.11.2020 г. по т. д. № 2181/2019 г. на І т. о., Решение № 240 от 15.01.2019 г. по т. д. № 518/2019 г. на І т. о., Решение № 42 от 21.05.2021 г. по т. д. № 494/2020 г. на ВКС, II т. о. и др.
[7] За същностните характеристики на договора за цесия вж. например Апостолов, Ив. Облигационно право. Част първа. Общо учение за облигацията. С., 1990, с. 400 и с. (Фототип. изд.).
[8] Така например Решение № 40 от 13.05.2010 г. на ВКС по т. д. № 566/2009 г., І т. о., Решение № 1279 от 12.11.1996 г. на ВКС по гр. д. № 29/1996 г., V г. о. и др.
[9] Съгласно постоянна практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 142-7 от 11.11.1954 г. на ОСГК на ВС, Решение № 123 от 24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г. на ВКС, II т. о., Решение № 3 от 16.04.2014 г. по т. д. № 1711/2013 г. на ВКС, I т. о., Решение № 78 от 09.07.2014 г. по т. д. № 2352/2013 г. на ВКС, I т. о. и Решение № 137 от 02.06.2015 г. по гр. д. № 5759/2014 г. на ВКС, ГК, III г. о. и др., за да произведе цесията действие спрямо длъжника на основание чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД, предишният кредитор (цедентът) трябва да съобщи на длъжника за прехвърлянето на вземането. Целта на задължението на цедента за уведомяване на длъжника за прехвърленото вземане е длъжникът да бъде защитен при изпълнение на неговото задължение – да изпълни задължението си точно, като плати на надлежно легитимирано лице, което е носител на вземането. Правно релевантно за действието на цесията е съобщението до длъжника, извършено от предишния кредитор (цедента), но не и съобщението, извършено от новия кредитор (цесионера).
[10] Вж. например Кожухаров, Ал. Облигационно право. Общо учение за облигационното отношение. Нова редакция и допълнения от П. Попов. С., 2002, с. 477 и сл.
[11] Така Калайджиев, А. Облигационно право. Обща част. С., 2010, с. 494.
[12] Например Решение № 755 от 01.06.2022 г. по в. гр. д. № 3433/2021 г. по описа на Софийския апелативен съд и Решение № 815 от 09.07.2024 г. по в. гр. д. № 1331/2024 г. по описа на Софийския апелативен съд.
[13] Например вж. мотивите към Тълкувателно решение № 3/2014 по тълк. дело № 3 по описа за 2014 г. на ОСГК на ВКС. Фактическата невъзможност на предмета означава, че той не съществува в реалната действителност при сключване на сделката и не може да възникне според природните закони и с оглед нивото на развитие на науката, техниката и технологиите към момента на сделката, както и ако предметът е индивидуално определена вещ и тя е погинала преди постигане на съгласието. Налице е начална невъзможност на предмета. Правната невъзможност на предмета означава, че за неговото възникване или за разпореждането с него съществува непреодолима правна пречка. Правната пречка може да се изразява в нормативно уредени забрани за извършване на сделката или ограничения за обособяването на обекта. Ако предметът на сделката стане невъзможен след нейното сключване, при вече породено задължение, сделката подлежи на разваляне поради невъзможност за изпълнение, която погасява задължението (чл. 89 ЗЗД).
[14] В този смисъл вж. например Определение № 620 от 08.11.2019 г. по т. д. № 677/2019 г., ІІ т. о. на ВКС.
[15] Вж. например Решение № 60170 от 13.05.2022 г. по т. д. № 1435/2020 г. на II т.о. на ВКС и Определение № 230 от 30.05.2022 г. по ч. т. д. № 711/2022 г. II т.о. на ВКС.
