В практиката е спорен въпросът, дали е възможно длъжникът да признае вземането след изтичане на давностния срок, а впоследствие да се позове на изтекла давност и правомерно да откаже плащане. Какво е правното действие на признаването, възможно ли е с него давностният срок да бъде прекъснат, след като той вече е изтекъл? Допустимо ли е признаване на естествен дълг? Какво е правното значение на признаването на погасен по давност дълг, ведно с изтеклите до този момент лихви – новира ли се съществуващото задължение, възможна ли е въобще новацията на естествен дълг. На тези въпроси се прави опит да бъде даден отговор в настоящите бележки.
Казусът е бил следният:
С нотариален акт за учредяване на договорна ипотека ответникът се е задължил към ищеца да върне в срок до една година сумата от 20 000 деноминирани лева ведно с 4% възнаградителна лихва месечно. С писмена декларация, направена един ден след изтичане на петгодишния срок на погасителната давност, ответникът е заявил, че “прави признание на основание чл. 116, б. “а” ЗЗД”, за това, че дължи на ищеца сумата 29 600 лв. ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на падежа на първоначалното задължение, до окончателното й изплащане. В същата декларация е заявил, че сумата 29 600 лв. представлява предоставен му от ищеца и получен от него паричен заем, който включва 20 000 лв., ведно с лихвата върху главницата в размер на 4% месечно, до датата на падежа на първоначалното задължение, възлизаща на 9600 лв., която сума не е издължил на заемодателя при настъпване на падежа и до датата на декларацията и се задължава да заплати до края на годината. Ищецът преди изтичане на давностния срок, считано от новия падеж, на който длъжникът се е задължил да върне сумата от 29 600 лв., е предявил обективно съединени искове, с които претендира тази сума, ведно с лихвата до предявяване на иска, както и законната лихва върху така изчислените суми. С решението си съдът е отхвърлил иска, основавайки се на направеното възражение за давност, като е приел, че признаване на дълг след изтичане на давностния срок не е допустимо.
По повод на аргументите, с които е отхвърлен искът, могат да се наведат следните съображения:
1. Преди всичко неотносим към крайния извод на съда по съществото на спора е доводът, че изсроченото по давност вземане не може да се прекъсва. В случая уважаването на иска не зависи от това дали давността за вземането е прекъсната или не. Декларацията на ответника от 21.05.2004 г., направена един ден след изтичане на давностния срок, с която той признава вземането, независимо че не е произвела ефекта на прекъсване на давността, като юридическа постъпка има за основна цел признаване на вземането от страна на длъжника и едва тогава – прекъсване на давността като законово предвидена последица, непряко целен от волеизявяващия резултат. Последният ще се породи само доколкото са налице предпоставките за това – започнала да тече, но все още неизтекла давност.
Юридическите постъпки, към които доктрината и съдебната практика безспорно причисляват и признанието на вземането по чл. 116, б. “а” ЗЗД, по правило водят до пораждане на непряко желани правни последици, които обаче настъпват независимо от волята на страната, защото са предвидени в закона. Такава по-далечна последица от признанието на вземането е прекъсването на давността, която тече срещу кредитора. В случая пряката цел на волеизявлението на длъжника е да породи сигурност у кредитора, че длъжникът не ще оспорва съществуването на вземането. Едва ако са налице предпоставките и за другото – по-далечното действие, с което законът свързва в чл. 116, б. “а” ЗЗД това признание – прекъсването на давността, ще настъпи нейният ефект. В случая, независимо че не постига тази си, непряко желана от страните цел, волеизявлението, с което длъжникът признава вземането, произвежда прякото си действие – да потвърди пред кредитора, че не оспорва както съществуването, така и размера на вземането, т.е. че по своя воля длъжникът продължава да бъде обвързан, независимо от изтичането на давността.
Ако за прекъсването на давността е необходимо тя да не е все още изтекла, за признаването на вземането законът не поставя такова изискване. Едно вземане винаги може да бъде признато, включително след изтичането на давностния срок. Нещо повече – по аргумент за по-силното основание от чл. 118 ЗЗД, щом длъжникът може да изпълни и след изтичането на давността и това да доведе до погасяване на кредиторовото вземане, той би могъл да стори и по-малкото – да признае вземането, т.е. своето задължение. Това признание представлява всъщност отказ от позоваване на вече изтекла давност. Стриктно погледнато, щом по аргумент от чл. 113 ЗЗД, е валиден само отказът от вече изтекла давност, то няма пречка признанието да бъде направено след изтичане на давностния срок. Всъщност онова, което е сторил длъжникът, признавайки вземането, като е знаел или е могъл да узнае, че за него вече е възникнало правото да възрази за изтекла давност, но не се е позовал на нея, е пълен отказ от цялата вече изтекла давност. За което, както бе казано по-горе, не съществува срок.
Направеното от длъжника изявление за признание на дълга, което е с конкретен адресат – кредитора, е произвело действието си с факта на достигането му до него и от този момент, след приемането му от кредитора, за длъжника е възникнало ново задължение с ново съдържание или е продължен срокът на издължаването му (уговорен е нов падеж). С него длъжникът е направил едностранен отказ от изтекла давност и това му изявление е неоттегляемо – както пряко, така и посредством последващо позоваване на изтекла по уговореното при първоначалните условия вземане давност. Така че след като вече е направил отказ от изтекла давност, длъжникът не би могъл да се позове на нея.
Естественият дълг
Безспорен пример за естествени задължения са погасените по давност (чл. 118 ЗЗД). Естествени са обаче задълженията, за които не просто се е осъществил юридическият факт – събитие – изтичането на давностния срок. Такива са само онези, по които длъжникът вече е направил възражение за давност. Доколкото до започване на съдебното производство в конкретния случай длъжникът не е позовал на такава, всъщност нямаме хипотеза на естествени задължения, респективно въпрос за допустимостта такива задължения да бъдат новирани или признавани.
Признанието на естествен дълг
Нашето законодателство не познава правилото от френския (чл. 1337, ал. 2) и италианския (чл. 1340) ГК, че ако признанието на вземане въвежда различно от първоначалното основание или се различава (по съдържание) от първоначалното вземане, то няма действие (римскоправният принцип Recognitio nihil dat novi), от което се прави изводът, че с признанието от страна на длъжника естественото задължение не става изискуемо. Приема се1, че доколкото страните са целели само да потвърдят дълга, отклоненията между съдържанието на първоначалния акт, с който е било поето задължението, и акта, с който то е признато (потвърдено), са ирелевантни. Ако обаче страните са желали не само да потвърдят, но и длъжникът да бъде обвързан от задължение с ново съдържание, признанието на дълга ще е ново обещание (задължаване) за изпълнение. Така че правното значение на признанието на естественото задължение ще зависи от волята на страните, от онова, което те са желали да вложат в него. То би могло да бъде същинско признание, при което нов дълг не може да възникне, или несъщинско признание, отклоняващо се от действието на римскоправното правило и представляващо ново поемане на задължение на основата на първоначалния дълг.
В най-новата литература2 също се подкрепя застъпваната тук теза, че признаването на естествено задължение може да има различно значение и то зависи от волята на длъжника. Приема се еднозначно, че ако длъжникът желае, признанието може да има действието на пораждане на ново правно задължение или на отказ от изтекла давност. В противен случай се установява само наличието на естествено задължение. Пак така, в зависимост от волята на длъжника, следва да се уредят между страните последиците от обещанието за изпълнение на естественото задължение.
2. В конкретния случай с декларацията обаче длъжникът поема ново вземане, поради което тя, предвид обстоятелството, че оригиналът е предаден на кредитора и той е решил да я използва, основавайки исковите си претенции на нея, би могла да се разглежда като израз на различни правни фигури.
а) Преди всичко тя би могла да се гледа като анекс към съществуващия договор за заем, с който се увеличава размерът на дълга и се променя падежът. Анексирането на съществуващия договор не се изсрочва с давност.
б) На следващо място, съглашението, формирано от декларацията на длъжника и приемането й от кредитора, респективно изразяването на воля да се позове на нея, може да се разглежда като сключване на нов, например ненаименован договор, с който длъжникът се задължава да заплати една нова сума – от 29 600 лв. (без да се сочи обаче основанието за такова поемане).
в) Освен това то би могло да се разбира и съдържащо воля за погасяване на стария дълг и поемане на негово място на нов дълг – т.е. споразумението да има функцията на новация. Последната хипотеза поставя другия въпрос.
Допустимо ли е новирането на естествено задължение
По-старата италианска и френска доктрина3 смята подновяването за възможно, тъй като естественото задължение се приема за достатъчна кауза за новацията. Същото се поддържа и у нас и в коментарната литература при действието на ЗЗД – (отм.)4 с аргумента, че макар и лишени от санкция, платеното по тях не може да се иска обратно, а подновяването е плащане (изпълнение). Според А. Кожухаров5 може да се новира и задължение без иск за изпълнение, такова, което се превърнало в естествено поради погасяването по давност. Аргументът е същият – щом такова задължение може да бъде валидно платено, то може да бъде и новирано. Авторът не намира за основателно съображението против новацията, че посредством нея по волята на страните на естественото задължение ще се придаде по-голяма сила, отколкото законът му придава. Допълнителен аргумент може да се открие и в това, че позоваването на погасителна давност е въпрос на упражняване на субективното право на длъжника да възрази за изтичането на такава, но щом той има право да избере дали да се позове на нея или не, и както, вместо да се позове на давност, той би могъл да изпълни, без даденото да подлежи на кондициране, така той би могъл да реши по съгласие с кредитора да новира дълга, превръщайки го от естествен, изискуем, свързан например с нов падеж.
Апостолов обаче6 приема, че приравняването на новирането с изпълнението (плащането) е неприемливо. Според него еквивалентни на изпълнението са само онези действия, които водят до ефективно задоволяване интереса на кредитора, а подновяването няма това практическо значение. Затова при естествените задължения е възможна само договорна компенсация или факултативно прихващане, извършени от длъжника. Непоследователна обаче с оглед на твърдяното от него в същия курс, че признанието на естествен дълг, когато страните са съзнавали, че новото му съдържание се различава от съдържанието на първоначалния, представлява ново обещание да се изпълни (респективно че в зависимост от волята на страните това признание може да се ограничи дотам или да представлява обещание за изпълнение, т.е. поемане на нов дълг), стои тезата му7, че подновяването и обещанието за изпълнение не могат да прибавят нищо ново “към материалната основа на естественото задължение”, тъй като разрешението и при новацията, и при обещанието за изпълнение относно естествени задължения следва да бъде еднакво. То рязко контрастира, от друга страна, с тезата му, че новация на естествено задължение е недопустима, докато при признанието на дълг, в зависимост от волята на страните, ще бъде възможно и обещанието да се изпълни и естествено задължение. Аргументацията на тезата също е съмнителна – доколкото законът отказвал на кредитора правото на иск, а на длъжника – правото на иск за връщане на това, което доброволно е престирал, това било доказателство, че законодателят не желае принудителното изпълнение на задължения от този вид. А след новацията или обещание за изпълнение на естествено задължение принудата би имала по същество същото предназначение. На това следва да се възрази, че и в двата случая не се касае за принудително изпълнение, а за новиране, респективно – за обещание за изпълнение на дълг, за което длъжникът доброволно се е задължил, със съгласието на кредитора.
Най-новата доктрина8 също приема за безспорна възможността естествените права9 да се новират, като в зависимост от волята на страните новираното право е или вземане (т.е. може да бъде превърнато в изискуемо), или страните да запазят състоянието му на естествено право. Допустимостта да се новира едно естествено право се извежда per argumentum a fortiori от възможността естествени задължения да бъдат изпълнявани (чл. 118 ЗЗД).
Пак там10 се приема, че страните могат да решат вместо да новират, да трансформират естественото задължение в правен дълг. От своя страна трансформацията на естествено задължение в съвършен правен дълг също може да бъде предмет на новация, тъй като, както бе посочено, поемането на правен дълг на мястото на естествен е достатъчно основание, за да се обоснове наличието на новация, респективно представлява aliquid novi. В теорията е правен опит за разграничаването на подновяването и трансформирането на едно естествено задължение в съвършен правен дълг. Разликата в двете явления се вижда в това, че докато трансформирането предоставя на кредитора само иск за изпълнение, новирането може, освен него, да промени елементи на вземането (при обективна новация) или страните по сделката (при субективна новация). Би могло да се твърди, че подобна трансформация е достатъчно съдържание на новационно съглашение, съдържайки според волята на страните достатъчните белези за такова.
3. С оглед на изложените аргументи може да се заключи, че волеизявлението, с което е направено извънсъдебно признание на дълга, би следвало да се разбира и в смисъл на пораждане на ново правно задължение (обективна новация), тъй като за новирането на едно естествено задължение самото му превръщане по волята на страните в изискуемо задължение съставлява достатъчно основание, novandi causa. Следва да се приеме, че е налице задължаване за друго, когато едно право, чието основно правомощие – претенцията, е обезсилена, загубила годността си да бъде осъществявана по принудителен ред, бъде заменено посредством обективната новация с едно съвършено, търсимо по исков път задължение. В единия случай ще е налице задължение, по което кредиторът може само да получи, а във втория ще е налице възможност и да иска изпълнение (респективно да бъде осъден длъжникът да изпълни) дори когато престацията е един и същ предмет. Би могло да се проведе паралел, макар далечен, с пасивната солидарност, където множеството, дори с еднакъв предмет престации в отношенията между всеки един от солидарните длъжници с кредитора, не превръща престацията в една и съща.
В конкретния случай, при положение че декларацията по ясен и недвусмислен начин доказва признаването на дълга, отказа от давност (респективно от правото да възрази) и обещанието за изпълнение, е налице дори съзнаването, намерението за поемане на нов дълг – animus novandi, докато по силата на чл. 118 ЗЗД изпълнението не се кондицира дори длъжникът да не е знаел за изтеклата давност.
По-общият въпрос, щом веднъж е обосновано, че подобно обещание има действие, е дали то съдържа просто повторно задължаване за същото, или има новативен ефект. Съмненията могат да се породят от традиционно застъпваните в доктрината разбирания, че при обективната новация е нужно новото задължение да се различава от старото било по предмета на задължението, било по каузата на задължаването. Широко застъпвано и в теорията11, и в съдебната практика12 е разбирането, че липсва новация, когато страните променят сроковете, условията, мястото на изпълнение, лихвите и т.н., т.е. модалитетите или акцесорните вземания.
По-новите становища обаче са склонни на по-гъвкави разрешения13, които не изхождат от a priori установени критерии при промяна в кой елемент на вземането ще липсва налице новация. Определящото е волята на страните, която следва да се изследва конкретно, тъй като понякога дори само промяната в падежната структура на лихвите или в начина на плащане могат да се окажат, предвид значението, което страните им отдават, достатъчно, за да се обоснове animus novandi. Още повече че в конкретния случай безспорно е налице промяна едновременно и в размера на вземането (като в главницата на новото вземане е капитализирана старата главница с изтеклите до нейния първоначален падеж лихви) и в срока на новото задължение.
4. Поради което ми се струва, при изясняване на конкретната воля на страните, да е възможен изводът, че дори едно съглашение, съдържащо обещание (задължаване) да се изпълни естествено задължение и прието от кредитора, може да има новативен ефект. Евентуалните възражения, че би могло да се касае за ново, ненаименувано съглашение, в който случай ищецът следва да доказва каузата, биха могли да бъдат преодолени с аргумента, че при договора за новация основанието му може лесно да бъде обосновано – то е погасяването на стария дълг срещу заместването му с нов. А ако ответникът оспорва наличието на кауза, в негова тежест е да докаже защо такава при новацията не е налице – арг. от чл. 26, ал. 2, изр. 2 ЗЗД.
5. В конкретния случай пък срещу разбирането на съда, че декларацията сама по себе си не пораждала договорно задължение, следва да се възрази с това, че поради липса на предвидена в закона форма за действителност – както за анекса към договора за заем, така и за новационното съглашение, те са валидни, доколкото волята на кредитора да се позове на правните им последици доказва по безспорен начин наличието на насрещна воля у него за сключването на такъв анекс, респективно – договор за новация. Дори да се приеме, че се касае за нов договор за заем, по него, видно от волеизявлението на длъжника, не са уговаряни лихви, за да се приеме, че отсъства предвидената за лихвата форма по чл. 240, ал. 2 ЗЗД. Волята за сключване, респективно за анексиране действието на първоначалния договор у кредитора, се доказва по безспорен начин от факта, че оригиналът на декларацията се намира у него и представяйки го, той упражнява правата, които следват от него.
Проф. д-р Иван РУСЧЕВ, Юридически факултет, СУ “Св. Кл. Охридски”
______________
1 Апостолов, И. Облигационно право. Част първа. Общо учение за облигацията. С., 1947, с. 511.
2 Калайджиев, А. Облигационно право. Обща част, IV изд. С., Сиби, 2007, с. 44.
3 Сочена у нас от Апостолов, И., цит. съч., с. 510.
4 Така Меворах, Н., Д. Лиджи, Л. Фархи. Коментар на ЗЗД, Т. I., чл. 1-333. С., 1924, с. 363.
5 Кожухаров, А. Облигационно право. Общо учение за облигацията. С., Наука и изкуство, 1974, с. 422.
6 Апостолов, А., цит. съч., с. 364.
7 Пак там, с. 511.
8 Калайджиев, А., цит. съч., с. 44.
9 За нуждите на изложението термините естествено право и естествено задължение (дълг) са използвани като синонимни и то само в смисъл на погасени по давност.
10 Калайджиев, А., цит. съч., с. 525.
11 Кожухаров, А., цит. съч., с. 423.
12 Вж. така напр. Решение 789 2002 V г.о. ВКС.
13 Така например Калайджиев, А., цит. съч., с. 527.
