Дайджест „Собственост и право“, 2023 г., кн. 04
Съгласно чл. 41, ал. 1 от Закона за наследството (ЗН) отчуждението изцяло или отчасти на една завещана вещ отменя завета относно това, което е отчуждено, дори и когато вещта бъде отново придобита от завещателя или когато отчуждението бъде унищожено по други причини, а не поради порок в съгласието.[1] Разпоредбата урежда случай на необорима презумпция, който поставя редица практически въпроси. Това е и причината настоящото изложение да се фокусира върху конкретните хипотези, в които посочената необорима презумпция намира и не намира приложение.
1. Кога не е налице отчуждаване на завещаната вещ?
Разпоредбата има предвид именно извършването на валидно и окончателно отчуждаване на завещаната вещ. Заявеното намерение на завещателя да извърши отчуждаване на завещаната вещ не е достатъчно дори и когато това е обективирано с подписването на предварителен договор[2] или с предоставянето на изрично[3] пълномощно за разпореждане със завещаната вещ.[4] Тезата, че тези действия водят до отмяна на завета, се основава на това, че при тях е налице „съгласие за отчуждаване“, което демонстрира промяна във волята на завещателя, независимо че тя не е довела до прехвърляне на собствеността. Независимо че промяната във волята на завещателя е в основата на необоримата презумпция по чл. 41, ал. 1 ЗН, не тя е посочена като част от презумпционната предпоставка на нормата, а самото отчуждение. Наличието на „отчуждение“ е това, което задейства презумпцията по чл. 41, ал. 1 ЗН, като „отчуждението“ предполага не просто „съгласие за отчуждаване“, а такова съгласие за отчуждаване, което е обективирано по начин, водещ до окончателно прехвърляне на собствеността върху завещаната вещ. Именно това „квалифицирано“ съгласие е предпоставка за прилагане на презумпцията по чл. 41, ал. 1 ЗН, която е необорима. Необоримият характер на презумпцията предполага такова конклудентно действие, което е достатъчно категорично, за да се приеме, че заветът е отменен. Като такова действие законът е посочил само отчуждаването на вещта, а не всяко действие, което изразява съгласие за прехвърляне на собствеността.
Интерес представлява въпросът дали е възможно в предварителния договор или в самото пълномощно завещателят изрично да посочи, че отменя направения от него завет. Съгласно чл. 38 ЗН завещанието може да бъде отменено изрично с ново завещание или с нотариален акт, в който завещателят изрично заявява, че отменя изцяло или отчасти предишните си разпореждания. Цитираната разпоредба въвежда изискване към формата, в която може да бъде направена отмяната на завета: със завещание (нотариално или саморъчно) или с нотариален акт за отмяна на завещания (нотариално). Тази форма следва да бъде спазена и в случаите, когато отмяната е инкорпорирана в друг документ. Този документ следва да притежава характеристиките на завещание, т.е. да има едностранен и безвъзмезден характер, както и да е изготвен саморъчно или в нотариална форма. Предварителният договор не отговаря на посочените изисквания, тъй като е двустранен и възмезден акт.[5] Пълномощното от своя страна е едностранна и безвъзмездна правна сделка, което го прави подходящо за място, в което може да се извърши отмяна на завещание.[6] За целта изявлението за отмяна на завета, касаещ имота, за отчуждаването на който се предоставя пълномощното, следва да бъде направено саморъчно, без това изискване да се прилага по необходимост и за текста на самото упълномощаване. Нотариалната заверка на пълномощното, в което се съдържа изрично изявление за отмяна на направен завет, не отговаря на изискванията на чл. 38 ЗН, тъй като нотариалната заверка на подписа и съдържанието не е равнозначна на нотариален акт. Поради относителната самостоятелност на изявлението за отмяна на завета, последващото оттегляне на пълномощното няма да оказва влияние върху ефекта на отмяната на завета.[7] Самата отмяна на завета, дори и когато е оформена като завещание, не следва да подлежи на отмяна по реда на чл. 38 ЗН, а ако завещателят желае да направи същия завет в полза на същото лице, следва да го направи изрично: като позитивно изявление, а не като отмяна на завещание, с което се отменя друго завещание.
Няма да е налице отчуждаване по смисъла на чл. 41, ал. 1 ЗН и в случаите на апортиране на вещта, когато дружеството по една или друга причина не възникне. Това е така, тъй като съгласно чл. 73, ал. 4 от Търговския закон (ТЗ) правото върху вноската се придобива от момента на възникване на дружеството. До този момент положението е аналогично на подписан предварителен договор, макар и изявлението на завещателя да се съдържа в дружествения договор, съответно – в устава. И в двата случая обаче липсва „отчуждение“ на вещта, докато не се осъществи сключване на окончателния договор, съответно: вписване в търговския регистър и възникване на дружеството. Внасянето на недвижимата вещ по договор за гражданско дружество, ако не е уговорено друго, също не съставлява отчуждаване по смисъла на чл. 41, ал. 1 ЗН. Това е така, защото съгласно чл. 358, ал. 2, изр. 2 ЗН, извън заместимите вещи и вещите, които се унищожават чрез употреба, всички останали внесени в гражданското дружество вещи се считат за внесени за общо ползване. А тъй като смъртта на който и да е от съдружниците води до прекратяване на гражданското дружество (чл. 363, б. „в“, предл. 1 ЗЗД), правото на общо ползване, възникнало в полза на останалите съдружници, се прекратява с откриване на наследството.
Не е налице отчуждаване по смисъла на чл. 41, ал. 1 ЗН и в случаите, при които завещателят предоставя завещаната вещ като обезпечение за свой или чужд дълг. Налице е действително разпореждане с вещта, но чл. 41, ал. 1 ЗН изисква не какво да е разпореждане, а отчуждаване, т.е. прехвърляне на собствеността върху вещта, извършено от завещателя. Поемането на риска (възможността) завещателят да загуби собствеността върху вещта не е равнозначно на отчуждаване и едва при реализирането на тази възможност заветът ще се счита за отменен. Без значение в този случай е дали завещателят участва в акта, довел до отчуждаването на вещта. Така например отчуждаването може да е резултат от обявен от съда по реда на чл. 19, ал. 3 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) окончателен договор или да е следствие от проведено принудително изпълнение и изнасяне на имота на публична продан. В тези случаи, дори и впоследствие завещателят отново да придобие собствеността върху имота, извършеният завет с него губи своето правно действие. Когато отчуждаването е извършено без съгласието на завещателя, например в резултат на принудително отчуждаване, отнемане в полза на държавата или конфискуване, както и в случаите, когато вещта е придобита от трето лице по давност чрез преработване, по приращение или поради присъединяване, заветът няма да бъде отменен, но ще бъде недействителен, ако завещателят не е собственик на завещаната вещ при откриване на наследството (чл. 19, ал. 1 ЗН).
Последващото завета на конкретна вещ учредяване на ограничено вещно право върху нея също не отменя завета, но така учреденото ограничено вещно право е противопоставимо на заветника и се явява тежест, с която той ще придобие завещания му имот, ако приеме завета. Същата съдба следват и учредените върху вещта обезпечения.
Извършването на нов завет със завещаната вещ в полза на друго лице не е отчуждение на вещта, тъй като заветът поражда своето отчуждително действие едва с откриване на наследството и приемане на завета от лицето, в чиято полза е направен. В този случай, но само ако са спазени изискванията за форма на завещателното разпореждане, приложение ще намери чл. 39 ЗН.
2. Кога е налице отчуждаване на завещаната вещ?
Отчуждаване по смисъла на чл. 41, ал. 1 ЗН е налице във всички случаи, когато завещателят се лишава изцяло или отчасти от собствеността си върху завещаната вещ. Тук са включени всички възможни прехвърлителни сделки: продажба, замяна, прехвърляне срещу задължение за издръжка и гледане, дарение, апорт, даване вместо изпълнение. Когато завещаната вещ се прехвърля срещу получаване на правото на собственост върху друга вещ (замяна), не настъпва някаква своеобразна суброгация на завещанието, при която последното да се счита за извършено за новопридобитата вещ на мястото на завещаната вещ. Завещанието е отменено, а новопридобитата вещ може да бъде завещана в полза на заветника с извършването на ново завещание. Струва ми се, че заветникът ще може да придобие собствеността върху вещта, придобитата от завещателя в замяна на завещаната вещ, ако в първоначалното завещание завещателят е посочил, че завещава конкретно описаната вещ, както и всяка друга вещ, която ще получи при нейната замяна в резултат от договаряне с трети лица.
До замяна на предмета на завета не се стига и в хипотезата, при която е завещана идеална част от конкретен недвижим имот, но преди откриване на наследството завещателят участва в извършването на доброволна или съдебна делба, по силата на която му е възложен в дял конкретен недвижим имот. В този случай са възможни две хипотези. Първата хипотеза е, когато завещателят придобива пълната собственост на вещта, от която преди това е завещал само идеална част. В тази хипотеза няма отчуждаване, поради което завещанието поражда своето правно действие в рамките на своя предмет. Втората хипотеза е, когато завещателят придобива в изключителна собственост друга вещ, която е притежавал в съсобственост с останалите съделители, но за сметка на това губи собствеността си върху завещаната идеална част. В тази хипотеза е налице отчуждаване по смисъла на чл. 41, ал. 1 ЗН, независимо дали делбата е доброволна или съдебна. Когато делбата е доброволна или съдебна, но е инициирана по искане на завещателя, приложение намира разпоредбата на чл. 41, ал. 1 ЗН. Когато делбата е съдебна и е инициирана от друг съсобственик, а не от завещателя, приложение намира чл. 19, ал. 1 ЗН.
Отчуждаване на завещаната вещ ще е налице и когато тя бива прехвърляна в полза на косвен представител с възлагане за извършване на последващо разпореждане с нея. В този случай е налице формално отчуждаване на вещта, което е достатъчно за да се приложи чл. 41, ал. 1 ЗН, независимо от заявеното от завещателя желание за извършване и на последваща сделка на разпореждане с вещта от формалния приобретател, явяващ се косвен представител. Същият би следвало да е и ефектът от сключване на фидуциарна сделка, предполагаща формално прехвърляне на собствеността, независимо от очакването за последващо връщане на собствеността в патримониума на завещателя. Така например продажбата на завещаната вещ с уговорка за обратно изкупуване, когато е действителна (чл. 209 ЗЗД), води до загубване на собствеността от завещателя.[8] Независимо от мотивите на завещателя да извърши сделката, тя се явява основание за прилагане на необоримата презумпция на чл. 41, ал. 1 ЗН и води до отмяна на извършения със същата вещ завет.
Ефект на отчуждение ще е налице и в случаите, когато завещателят признае предявен срещу него петиторен иск, с който ищецът иска да установи, че е собственик на завещаната вещ. В този случай уважаването на този иск, включително въз основа на позоваване на позволена от самия завещател придобивна давност, ще води до отмяна на завета. Ако обаче завещателят не е извършил признание на иска, а единствено е признал отделни благоприятни за ищеца факти или е бездействал, като по този начин е позволил вещта да бъде придобита по силата на придобивна давност от друго лице, това не е основание за прилагането на чл. 41, ал. 1 ЗН, а за прилагането на чл. 19, ал. 1 ЗН. Отчуждението по смисъла на чл. 41, ал. 1 ЗН не може да бъде извършено чрез бездействие.
При прехвърляне само на идеална част от завещаната вещ, поради делимостта на правото на собственост, отмяната ще настъпи само частично: за прехвърлената от завещателя идеална част, докато останалите ще продължат да бъдат предмет на извършения завет. Ако обаче към момента на извършване на завета завещателят е бил в брак с приложим режим на разделност, но след което съпрузите сключват брачен договор, като уговарят, че вещта ще бъде съпружеска имуществена общност, това ще представлява отчуждаване по смисъла на чл. 41, ал. 1 ЗН. Поради бездяловия характер на съпружеската имуществена общност и нейното специфично предназначение може да се приеме, че отмяната е за цялата вещ, а не само за една втора от нея, какъвто би бил делът на другия съпруг при евентуалното прекратяване на съпружеската имуществена общност.
Във всички случаи, за да доведе до отмяна на завета, отчуждаването трябва да е породило своите правни последици. Последиците по чл. 41, ал. 1 ЗН ще настъпват едва със сбъдването на отлагателното условие, ако такова е било предвидено в сделката по отчуждението на завещаната вещ[9]. Независимо че прекратителното условие има обратно действие (чл. 25, ал. 2 ЗЗД), извършената под такова условие прехвърлителна сделка води до отмяна на завета[10], тъй като е налице отчуждение, което задейства приложението на необоримата презумпция „дори и когато вещта бъде отново придобита от завещателя“ (чл. 41, ал. 1 ЗН). Поставянето на отчуждението под прекратително условие: бъдещо несигурно събитие, което може да настъпи, но може и да не настъпи, съдържа в себе си промяна в намерението на завещателя относно това как да се разпореди със завещания имот, която промяна е изразена по категоричен начин: валидна отчуждителна сделка, каквото е изискването на чл. 41, ал. 1 ЗН.
Приема се, че при сега действащата редакция на чл. 41, ал. 1 ЗН, ако отчуждителната сделка е нищожна на което и да е от основанията по чл. 26 ЗЗД и не е породила прехвърлителното си действие, заветът запазва своето действие.[11] Причината за това е, че липсва отчуждаване: нищожният разпоредителен акт не е „отчуждение“ на вещта по смисъла на чл. 41, ал. 1 ЗН. Така например, ако се окаже, че сключеният от завещателя алеаторен договор за прехвърляне на завещаната вещ в полза на друго лице е нищожен поради липса на основание или поради накърняване на добрите нрави, извършеният преди това завет с въпросния недвижим имот ще произведе своето правно действие при откриване на наследството на прехвърлителя. Унищожаването на отчуждението обаче, освен когато е поради порок в съгласието (волята) на завещателя[12] (грешка, измама, неспособност или принуда), не води до възстановяване на направения завет. В „унищожено“ отчуждение по смисъла на чл. 41, ал. 1 ЗН следва да се включва и хипотезата, при която договорът за прехвърляне на собствеността е развален поради неизпълнението му от която и да е от страните по него.
Достатъчно за приложението на чл. 41, ал. 1 ЗН е отчуждителната сделка да е породила своите облигационноправни последици. Вещнопрехвърлителният ефект на сделката (чл. 24, ал. 1 ЗЗД) може да не е настъпил, както ще е в рядката хипотеза на завет и последващо разпореждане с вещ, която завещателят не е притежавал, но която впоследствие е придобита от него и е станала част от имуществото му към момента на откриване на неговото наследство. В този случай извършването на отчуждителната сделка със завещаната вещ ще води до отмяна на завета, независимо че към момента на извършване и на двата акта завещателят не е бил собственик на вещта.
Заветът следва да се счита за отменен и в случаите, когато отчуждителната сделка е обявена за относително недействителна, например спрямо кредитори на завещателя в резултат на успешно проведен иск по чл. 135, ал. 1 ЗЗД. В този случай относителната недействителност не компрометира наличието на отчуждаване по смисъла на чл. 41, ал. 1 ЗН, независимо че сделката не може да бъде противопоставена на определени лица. Това ще е така дори и в случаите, когато лицето, което се ползва от относителната недействителност, е самият заветник.
Няма да води до отмяна на завещанието обаче извършването на отчуждение, спрямо което е налице висяща недействителност. Такъв ще е случаят например, при който лице без представителна власт извърши прехвърляне на завещаната вещ от името на завещателя. Отменителният ефект на отчуждаването ще настъпи, ако и след като извършеното разпореждане без представителна власт бъде потвърдено от завещателя при спазване на изискваната форма за това (чл. 42, ал. 2 ЗЗД).
3. Отчуждаване в полза на заветника
Интерес съставлява случаят, при който отчуждението по чл. 41, ал. 1 ЗН е извършено не в полза на трето лице, а в полза на самия заветник.
В Решение № 1352 от 16.12.1992 г. по гр. д. № 1155/1992 г., IV г. о. на ВС се приема, че „когато завещателят се е разпоредил със завещаната вещ и тя е отчуждена в полза на заветника приобретател, следва да се приеме, че при установяване на нищожност или унищожаемост на отчуждението завещателното разпореждане остава в сила. Основанието за отмяна на завета е волята на завещателя, а не самото разпореждане с предмета на завета“. Върховният съд приема, че в разглеждания от него случай е налице „пълна идентичност на субекти, воля и обект както в завета, така и в последващата замяна“. Извършената замяна, според ВС, не е отменила завета, защото „с нищо не е променена волята на завещателя“. Последната воля на завещателя е била къщата с дворното място да бъде собственост на заветника. Страхувайки се от възможността заветът да бъде атакуван с иск за възстановяване на запазена част, завещателят е осъществил последващата сделка: замяната, която замяна, според ВС, не изразява промяна на първоначалната му воля, изразена в завета.[13]
В правната доктрина[14] с цитиране на съдебната практика е изразено и друго становището, според което значението на последващо отчуждение на завещаната вещ в полза на заветника ще зависи от вида на разпоредителната сделка. Ето какво е това значение.
Ако разпореждането е възмездно; завещаният имот е прехвърлен в полза на заветника срещу придобиването на определена насрещна престация от завещателя, е налице нова воля на завещателя, която е несъвместима с безвъзмездния характер на предходното завещание.[15] Поради това заветът на продадената вещ следва да се счита за конклудентно отменен дори и когато вещта бъде отново придобита от завещателя или когато отчуждението бъде унищожено по други причини, а не поради порок в съгласието. Завещателят е променил своята воля и вече не желае заветникът да придобие безвъзмездно след смъртта му въпросния имот, а се съгласява да го придобие срещу поемането на определено насрещно задължение, например: заплащане на продажна цена, поемане на задължение за издръжка и гледане и пр. В тези случаи възмездният характер на сделката следва да се преценява включително и с оглед възможността за наличието на частична симулация, касаеща уговорената продажна цена, индиция за което би могло да бъде и значителното несъответствие между уговорената и пазарната продажна цена на вещта.
Ако разпореждането е безвъзмездно: завещаният имот е дарен на заветника приживе, следва да се прецени дали това разпореждане потвърждава волята на завещателя имотът да бъде получен от заветника. Ако това е така, дарението има за цел единствено да изпревари ефекта на завещанието и то не следва да се разглежда като отчуждение по смисъла на чл. 41, ал. 1 ЗН. Този извод ще има значение единствено ако дарението не е произвело прехвърлителния си ефект и дареният се домогва да докаже собствеността си на основание на извършеното преди дарението завещание в негова полза. Тъй като нищожността на дарението би го дисквалифицирало изобщо като „отчуждение“ по смисъла на чл. 41, ал. 1 ЗН[16], въпросът остава релевантен в случаите, при които дарението е унищожено поради порок в съгласието на дарения или е било отменено на основание чл. 227, ал. 1 ЗЗД[17]. Отпадането на прехвърлителния ефект на дарението ще води до „възкресяване“ на завещателното разпореждане и това, което приобретателят не е успял да получи като дарен, ще го получи като заветник.
Струва ми се, че това разграничение не може да бъде удържано. Както при извършването на възмездно, така и при извършването на безвъзмездно разпореждане със завещаната вещ от завещателя в полза на заветника, отношенията между тях се подчиняват на напълно различни правила. Заветът на конкретно определена вещ е едностранна правна сделка, която поражда действие едва след откриване на наследството, т.е. след смъртта на завещателя. Дарението е двустранна правна сделка (договор), който поражда действие веднага, т.е. приживе на извършващия дарението, като създава специфично задължение за благодарност в тежест на дарения (чл. 227, ал. 1 ЗЗД). Разликата в последиците от двете сделки е видима дори и само като се посочи, че за разлика от заветника, дареният е длъжен да даде на дарителя издръжка, от която той се нуждае. Независимо от естеството на това задължение[18], то е изрично посочено именно като част от правилата, намиращи приложение при договора за дарение, и няма приложение по отношение на заветника. Дарението създава реално правоотношение между извършилия дарението завещател и дарения заветник. В този смисъл то изразява промяна във волята на завещателя относно това как да се структурират и какво съдържание да имат отношенията му със заветника. Качествата „дарител“ и „дарен“ се оказват по-силни от качествата „завещател“ и „заветник“, тъй като пораждат действие приживе на дарителя завещател и създават една значително по-богата като съдържание връзка между него и дарения заветник. В този смисъл качествата „дарител“ и „дарен“ поглъщат качествата „завещател“ и „заветник“, като преуреждат по необратим начин отношенията между страните по договора за дарение.
Дарението на завещаната вещ в полза на заветника може да има естеството на дарение приживе (чл. 77, ал. 2 ЗН), но отмяната му не може да възстанови действието на един завет, който е бил преуреден по волята на самия завещател. Подобен завет не е бил „последната воля“. Такава е именно волята, изразена от завещателя в договора за дарение, сключен със съгласието на заветника, и именно тя следва да бъде определяща. Последващото отпадане (унищожаване/отмяна) на дарението като последваща воля на завещателя не следва да води до възприемане като последна на една воля, която вече е бивша (аргумент и от чл. 40 ЗН).
Посочените разсъждения намират своето приложение единствено при извършване на дарение от завещателя в полза на заветника. Дарение, извършено в полза на близък роднина на заветника, или в полза на притежавано от заветника еднолично търговско дружество, не попада в разглежданата хипотеза. Такова дарение на общо основание ще представлява отчуждение и ще води до прилагане на презумпцията по чл. 41, ал. 1 ЗН. Когато дарението е сключено не лично от завещателя, а чрез представител, както и в случаите, когато дареният е договарял със самия себе си, за да настъпи ефектът на чл. 41, ал. 1 ЗН, представляващият завещателя трябва да е разполагал с изрично пълномощно за извършване на сделката.[19] Само в този случай е налице промяна на волята на завещателя относно съдбата на собствеността върху завещаната вещ. При липса на изрично упълномощаване, дори и да се приеме, че действията на упълномощения са в рамките на предоставената му представителна власт, те няма да водят до отмяна на завета, тъй като не са извършени в изпълнение на изрично изразена от завещателя воля за това. Подобно на самия завет, и неговата отмяна, включително когато е осъществена с конклудентни действия, по правило следва да бъде извършена лично от завещателя. Единственото изключение, което според мен може да се допусне от това правило, е извършването на „отчуждение“ по чл. 41, ал. 1 ЗН при наличието на изрично упълномощаване за това на друго лице, включително такова, договарящо със самото себе си, като тази възможност също трябва да бъде изрично посочена в неговото пълномощно (чл. 38, ал. 1 ЗЗД). Ако обаче разпореждането на представител, разполагащ с общо пълномощно, е довело до прехвърляне на собствеността, заветът може да се окаже недействителен на основание чл. 19, ал. 1 ЗН.
Доц. д.н. Стоян СТАВРУ, Българска академия на науките
____
[1] Правилото намира приложение и при цедиране на завещано вземане. Вж. Венедиков, П. Система на българското наследствено право. С., 2019 (предходни издания: 1939, 1945), с. 157.
[2] В този смисъл вж. Решение № 5107/05.07.2013 г. по гр. д. № 457/2005 г. на СГС, където е посочено, че „самото сключване на предварителен договор за прехвърляне на имота също не представлява отмяна на завещанието относно него. Сам по себе си предварителният договор също няма като правна последица отменя на завещанието относно процесния имот. Намерението за отчуждаване в бъдеще не е достатъчно, щом при откриване на наследството в патримониума на завещателя тази вещ съществува“. Вж. също Решение № 1931/14.01.2002 г. по гр. д. № 247/2001 г. на ВКС, IV г. о., в което е посочено, че и унищожаването от завещателя на самото завещание като физически документ води до отмяна и на обективираното в него завещателно разпореждане. В обратния смисъл вж. Тасев, Хр. Българско наследствено право. С., 2000, с. 97-98, където е прието, че обещанието за продажба на завещаната вещ води до отмяна на завета за нея.
[3] Относно генералното пълномощно вж. Решение № 32/60.01.1970 г. по гр. д. № 2074/1969 г. на ВС, I г. о., където е прието, че „отменяването на завещателното разпореждане по реда на чл. 41 ЗН става не с издаването на генералното пълномощно, а с извършването на самата продажба“.
[4] В същия смисъл вж. Цанкова, Ц. Отмяна на завещание. В: Цанкова, Ц., Е. Матеева, М. Марков, В. Петров, Д. Танев, Ив. Георгиев. Закон за наследството. С., 2016, с. 453-454, бел. под линия № 153.
[5] В практиката се приема, че наличието на клауза в предварителния договор, според която той отменя всички разпоредителни действия, извършени с имота“, не води до отмяна на завета. Вж. Решение № 5107/05.07.2013 г. по гр. д. № 457/2005 г. на СГС, според което: „макар в чл. 5 от предварителния договор да е записано, че прехвърлителката отменя всички разпоредителни действия, които е извършила с имота, то това изявление е следвало да бъде извършено с нотариален акт, поради което, като направено само в писмена форма, не е произвело действие, а и не съдържа изрично изявление за отмяна на завещанието“.
[6] За възможността да се извърши изявление за отмяна на завещание в пълномощно, направено от завещателя, вж. Решение № 1490/30.12.2008 г. по гр. д. № 458/2008 г. на ВКС, V г. о.
[7] Аргумент и от правилото на чл. 40 ЗН. А и оттеглянето на пълномощното има действие занапред.
[8] В този смисъл е бил изричният текст на чл. 162, ал. 1 ЗН (отм.), който е посочвал, че всяко отчуждение, което завещателят направи на целия завет или на част от него, „даже посредством продажба с изкупуване“, води до отмяна на завещанието относно отчужденото имущество.
[9] В този смисъл вж. също Венедиков, П. Система на българското наследствено право. С., 2019 (предходни издания: 1939, 1945), с. 158.
[10] Изводът се аргументира и чрез сравнение с хипотезата на продажба с уговорка за обратно изкупуване. Вж. Венедиков, П. Система на българското наследствено право. С., 2019 (предходни издания: 1939, 1945), с. 158, бел. под линия № 278.
[11] Изводът се аргументира и с историческо тълкуване на разпоредбата на чл. 162 ЗН (отм.). Вж. Станева, А. Наследствено право. С., 2022, с. 268, бел. под линия № 465.
[12] Не и при порок в съгласието на насрещната страна по отчуждителната сделка. Вж. в този смисъл Цанкова, Ц. Отмяна на завещание. В: Цанкова, Ц., Е. Матеева, М. Марков, В. Петров, Д. Танев, Ив. Георгиев. Закон за наследството. С., 2016, с. 455.
[13] В същия смисъл е и Решение № 194/28.01.1958 г. по гр. д. № 7823/1958 г. на ВС, II г. о., където се приема, че: „когато със следващия завещанието унищожен по съдебен ред отчуждителен акт завещателят не е изразил волята си за отменяване на завещанието, а само е искал да укрепи с нови средства преминаването на завещаното имущество върху заветника, завещанието не се счита за отменено“.
[14] Вж. Станева, А. Наследствено право. С., 2022, с. 267-268, като в подкрепа на възприетата теза е посочено Решение 229/02.10.2012 г. по гр. д. № 279/2012 г. на ВКС, II г. о. и определениeто по допускане на касационното обжалване по същото производство: Определение № 243/17.04.2012 г. по гр. д. № 279/2012 г. на ВКС, II г. о. Вж. също и Цанкова, Ц. Отмяна на завещание. В: Цанкова, Ц., Е. Матеева, М. Марков, В. Петров, Д. Танев, Ив. Георгиев. Закон за наследството. С., 2016, с. 454.
[15] Вж. в същия смисъл и Topuzov, D. In: Todorova, V., S. Stavru, D. Topuzov. The Netherlands, Kluwer International BV, 2022, р. 287. Напълно подкрепям този извод, като смятам, че в цитираното Решение № 1352/16.12.1992 г. по гр. д. № 1155/1992 г., IV г. о. той изцяло е игнориран. Извършената замяна не е идентична за завета, тъй като предполага насрещна престация. В случай че замяната е симулативна, това ще доведе до нищожност на сделката или до разглеждането й като дарение, което е свързано с други съображения, посочени по-долу.
[16] Вж. аргументите по-горе.
[17] Тук могат да се добавят и случаите на оспорване на дарението по чл. 24, ал. 4 СК, чл. 26 СК.
[18] Вж. подробно Ставру, Ст. Алеаторност при договора за дарение. В: Ставру, Ст., Д. Недев, М. Димитров. Алеаторност на договорите по българското гражданско право. С., 2013, с. 275-292.
[19] В този смисъл вж. Венедиков, П. Система на българското наследствено право. С., 2019 (предходни издания: 1939, 1945), с. 159, бел. под линия № 280.
