Материалноправната уредба на съсобствеността е разделена основно между Закона за собствеността и Закона за наследството. Това исторически оформило се разделение обаче не може да бъде аргумент за обособяването на обикновена и наследствена съсобственост. Още повече, че в общия закон (за собствеността) се препраща към специалния (за наследството). Все пак, налице са някои особености, отличаващи наследствената съсобственост от останалите хипотези на общност върху вещни права.
1. Възникване
Основното разграничение по подразбиране се основава на особения способ за възникване на съсобствеността при наследяване.
Наследяването не води задължително до възникване на съсобственост, затова тя не е принудителна. Макар че придобиването на наследството е обусловено от неговото приемане, съсобствеността не възниква единствено по волята на наследниците, затова не е доброволна. Тя е случайна съсобственост, понеже за възникването й е необходимо наличието на поне двама наследници и/или заветници при откриване на наследството, които да приемат наследството или завета. Наличието им не зависи от тяхната воля, а се обуславя или от наличието на семейноправна връзка с наследодателя (при наследяване по закон) или на завещание, както и от отсъствието на основание за недостойнство за наследяване.
Възможно е някои от наследниците да са наследници по закон, а други – по завещание.
Съсобственост може да възникне и когато с определена вещ от наследството е направено (едно или повече) частно завещателно разпореждане в полза на поне две лица.
Фактическият състав, от който възниква съсобствеността по наследяване, включва следните елементи: 1) откриване на наследството; 2) наличие на семейноправна връзка с наследодателя и/или завещание с поне две лица1; 3) приемане на наследството поне от двама от призованите наследници. С приемане на наследството от първия наследник възниква едно висящо състояние, което поради липсата на срок за приемане на наследството може да продължи безкрайно дълго.
С оглед на това приелият наследството може да поиска от съда определянето на срок на другия наследник да заяви дали приема наследството или се отказва от него (чл. 51 ЗН). С изявяването или неизявяването на воля висящото състояние отпада с обратна сила, като възможностите са две: 1) да възникне съсобственост, ако наследството бъде прието; 2) наследството да остане само за единствения наследник, който го е приел (в случай че другият наследник го откаже или не го приеме в срока).
Съсобственост не може да възникне, когато наследството се изчерпва с обикновената покъщнина и тя се получава от един наследник на основание чл. 12, ал. 1 ЗН2. Но ако единственият имот в наследството е подобрение, извършено от наследник приживе, той не може да го получи в натура на основание чл. 12, ал. 2 ЗНасл. и не е налице пречка за възникване на съсобственост.
Случайният характер на наследствената съсобственост води до повишен риск от възникване на конфликти между съсобствениците. Причините за тях понякога се коренят в самия генезис на съсобствеността – в споровете за наследството (относно наследственото качество и наследствените дялове на някои от лицата). Конфликтите могат да бъдат по-лесно туширани или изострени все поради наличието на семейноправни или други връзки между сънаследниците.
2. Размер на дяловете
Дяловете на сънаследниците се определят към момента на откриване на наследството съобразно вида на наследяването – от закона или от завещанието. От значение е способността на лицата да наследяват. Когато завещателно разпореждане е направено в полза на две или повече лица, без да се посочват техните дялове, ще намери приложение диспозитивното правило за равенство на дяловете (чл. 30, ал. 2 ЗС).
Дяловете могат да се променят поради отказ от наследство на някой от наследниците и това доведе до уголемяване дяловете на останалите, които са приели или ще приемат наследството, респективно завета. Отказалият се от наследство се изключва от числото на наследниците3. Но отказалият се наследник се взема предвид при определянето на размера на запазените и разполагаемите части4. В две хипотези отказът може да не доведе до уголемяване дяловете на всички наследници:
- когато две или повече лица наследяват по заместване починал или недостоен наследник, отказът от наследство на единия води до уголемяване дела само на другия от наследниците в коляното5;
- когато е извършен отказ от наследство от един от братята/сестрите, или от един от възходящите наследници в трети ред. В такъв случай общото съотношение между частта от наследството, която се получава от братята и сестрите, от една страна, и от възходящите от втора и по-горна степен, от друга, следва да се запази (чл. 8, ал. 2 ЗН). Поради това ще се уголемят дяловете само на наследниците от съответната група, към която принадлежи наследникът, който се е отказал от наследството (братя и сестри или възходящи).
До раздробяване на първоначално определените дялове може да се стигне в случай на наследствена трансмисия – когато след откриване на наследството, но преди да го е приел или да се е отказал от него, наследникът умре. Тогава правото на наследяване преминава към неговите наследници съразмерно с техните дялове от прякото наследство (чл. 57 ЗНасл.).
Дяловете могат да се променят и при възстановяване на запазени части на наследници, чиито части са били накърнени (чл.30 и сл. ЗНасл.). Следва да се отбележи, че наследникът с накърнена запазена част може да избере кои от завещателните разпореждания да атакува, така че те да бъдат съответно намалени (освен ако завещателят е определил реда за отмяна съобразно чл. 32 ЗНасл.). Ако наследникът предпочете да запази някои от завещанията, запазената му част няма да бъде напълно възстановена.
3. Обекти
Обектите, върху които възниква съсобственост при наследяване, обикновено са повече от един. Наследството е съвкупността от всички имуществени и наследими права и задължения, които наследодателят е притежавал към момента на своята смърт. Съсобствеността обаче възниква само върху вещите, притежавани от наследодателя – в собственост или въз основа на ограничено вещно право (с изключение на правото на ползване). Отделна съсобственост възниква върху всеки самостоятелен обект (вещ) от тази съвкупност. Въпреки уредената възможност наследството като цяло да бъде обект на сделки (аргумент от възможността да бъде продадено – чл. 212 ЗЗД), то не е признато за самостоятелен обект на вещни права. В наследството като цяло се съдържа една съвкупност от вещи, върху всяка от които наследниците притежават права на съсобственост при едни и същи дялове. Такова множество от обекти може да се срещне също така при прекратяване на съпружеската имуществена общност в цялост6.
При завет на определена вещ в полза на две или повече лица между тях възниква съсобственост само върху завещаната вещ. Дяловете поначало се определят от завещателя, а когато е пропуснал да направи това, следва да се считат равни (чл. 30, ал. 2 ЗС).
4. Владение на общите вещи от сънаследниците
Вещите, включени в наследството, се владеят от всички наследници. Това не означава, че всички наследници трябва едновременно да упражняват фактическа власт върху всички вещи и обикновено не е така.
Когато един сънаследник сам използва и упражнява фактическа власт върху една наследствена вещ, той упражнява едновременно владение и държане. Наследникът владее (свой) вещта до размера на своя наследствен дял и упражнява държане по отношение дяловете на останалите наследници. В това отношение наследствената съсобственост не се различава от всяка друга дялова съсобственост.
Възможно е преди откриване на наследството някой от наследниците да е отблъснал владението на наследодателя и да е завладял за себе си. Откриването на наследството не променя това фактическо състояние, но всеки от наследниците може да защити своето право с иск за собственост.
Завладяването на цялата вещ от един от наследниците след откриване на наследството предполага отблъсване на владението на останалите сънаследници.
В мотивите към т. 1 от Постановление № 6/1974 г. се посочва, че когато един от съсобствениците упражнява фактическа власт върху съсобствената вещ е възможно, като не се съобразява с правата на останалите съсобственици, да владее изключително за себе си. Щом фактическата власт се упражнява изключително от такъв съсобственик, той не е държател на идеалните части на останалите съсобственици, а техен владелец. В тази връзка в цитираното постановление се заема позицията, че винаги следва да се изхожда от законната презумпция, изразена в чл. 69 ЗС, че до доказването на противното този, който държи вещта, я държи като своя и следователно я владее.
В по-новата съдебна практика се срещат противоречиви разрешения по въпроса, дали съсобственикът, който се позовава на придобивна давност за чуждата идеална част, трябва да доказва при спор за собственост, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо съсобствениците намерението да владее техните идеални части за себе си, или намерението му за своене се предполага на основание чл. 69 ЗС и е достатъчно да докаже, че е упражнявал фактическа власт върху целия имот в срока по чл. 79, ал. 1 ЗС7. При това приложението на презумпцията се поставя под въпрос в случаите когато съсобствеността не е възникнала от наследяване.
Тези противоречия са резултат от подценяването на изключителността на владението като фактическо състояние и от търсенето на някаква особеност при владението, упражнявано от сънаследници. За да бъде придобито владение върху вещ, която се владее от друг (или поне не се владее изключително от лицето, което я завладява), преди всичко е необходимо да бъде отблъснато владението на досегашния владелец. Това важи и в случаите когато новият владелец е бивш държател на вещта, т.е. когато той до завладяването е упражнявал фактическата власт, като е променил само намерението (interversio possessionis).
При упражняване на фактическа власт върху чужда вещ презумпцията е лесно оборима, тъй като собственикът е отстъпил фактическата власт на държателя по силата на някакво правно основание, чието установяване ще доведе до отричане на предполагаемото намерение за своене. При упражняване на фактическа власт върху съсобствена вещ от един от съсобствениците правно основание също трябва да е налице – решение на съсобствениците, притежаващи повече от половината от вещта, или дори съгласие на всички. Използването на цялата вещ без решение или съгласие също е възможно, както се вижда от уредената в чл. 31, ал. 2 ЗС хипотеза. След като се допуска тази възможност, не би трябвало да се възприема упражняваната без основание фактическа власт като владение. Ето защо, и в цитираното постановление на ВС се посочва, че намерението на владелеца да държи вещта като своя се изразява в действия, които фактически запълват съдържанието на правомощията на собственика.
При промяна на държането във владение тези действия трябва да са насочени и към собственика, а при съсобственост – към останалите съсобственици.
Ако се приеме, че по силата на презумпцията на чл. 69 ЗС всеки съсобственик, упражняващ фактическа власт върху вещта, е владелец на цялата вещ, а не само на своята идеална част, това би довело до реалната опасност от придобиването на вещта по давност, без владението на другите съсобственици да е било отблъснато. Съсобственикът-държател не може да прекрати упражняваното от останалите съсобственици владение просто като промени намерението си и започне да свой вещта. Това намерение трябва да бъде манифестирано спрямо другите съсобственици чрез действия, отричащи тяхното владение и то така, че те да узнаят за тази интервенция, за да могат да защитят своето владение в сравнително кратките срокове по чл. 75-76 ЗС.
Няма основание горните разсъждения да се отнесат само към някои случаи на съсобственост и да се отрекат при съсобствеността, възникнала от наследяване. Във всички случаи следва да се отчита обстоятелството, че съсобственикът упражнява свои права върху вещта, които очертават и границата на своенето спрямо останалите съсобственици. Преминаването на тази граница трябва да се докаже, а не да се предполага. Ето защо, презумпцията по чл. 69 ЗС е ограничено приложима в отношенията между съсобственици. Тя се отнася само до намерението като субективен елемент на владението, но не и до действията, в които се обективира промяната на това намерение, извършени по начин да бъдат узнати от другите съсобственици8.
5. Управление и използване на вещите, включени в наследството
Съгласно чл.58 ЗНасл. още преди приемане на наследството наследниците имат право да управляват наследствените имущества. Това означава, че управлението на общите вещи се осъществява съгласно правилото на чл. 32 ЗС както от наследниците, приели наследството, така и от тези, които още не са изгубили правото да го приемат. От значение при вземането на решение е постигането на мнозинство на сънаследниците, притежаващи повече от половината от вещта. Собствеността върху индивидуално определена вещ, която е обект на завет, преминава ex lege върху заветниците, затова тя следва да им бъде предадена и управлението да се осъществява от тях.
Когато нито един от наследниците не е приел наследството или не е поел управлението на наследственото имущество, а също така когато наследниците нямат известно местожителство, районният съд, служебно или по искане на заинтересованите, назначава управител на наследството (чл. 59, ал. 1 ЗН). Управителят предявява и отговаря по исковете относно наследствените имущества и задължения. За изпълнение на наследствените задължения, на заветите и за продажба на наследствените имоти той трябва да иска разрешение от районния съд. Функциите на управителя отпадат с приемането на наследството или поемането на управлението от някой от наследниците, както и при смяната му от съда.
Друго отклонение от общите правила за управлението на наследственото имущество е налице при назначаване на изпълнител на завещанията (заветите), посочен от завещателя. Възлагането на тази функция с едностранен акт, какъвто е завещанието, не обвързва посоченото лице, ако то не приеме назначението. Изявлението за приемане е неформален акт. Всеки заинтересован може да поиска от районния съд по местооткриване на наследството да определи срок, в който изпълнителят на завещанията да приеме назначението, а ако не го направи, се счита, че го е отказал. Изпълнителят на завещанията влиза във владение на наследственото имущество и го управлява (чл. 46, ал. 2 ЗНасл.). Все пак, неговата управителна власт е ограничена – доколкото тия действия са необходими за изпълнение на завещателните разпореждания. Функциите на изпълнителя на завещанията се прекратяват с изпълнението на завещателните разпореждания или с освобождаването му от съда.
Управлението на наследството, в случай че някой от наследниците е приел наследството по опис, е уредено в чл. 65 ЗНасл. Съгласно разпоредбата, наследникът трябва да управлява наследствените имущества, като е длъжен да полага грижа, каквато полага към собствените си работи. Когато само някои от наследниците са приели наследството по опис, това задължение тежи само върху тях, а останалите имат само правото да участват в управлението съобразно дяловете си. Наследникът дължи на кредиторите и заветниците сметка за управлението.
По аргумент от възможността наследодателят да извърши “делба” на наследството приживе (с акт на дарение или завещание) следва да се приеме, че със завещанието той може да извърши разпределение на ползването на наследствените имущества. В такъв случай този въпрос няма да стои сред функциите по управление на наследството и разпределението няма да може да се промени по волята на мнозинството. Няма пречка обаче това да стане чрез споразумение между наследниците (с т.нар. привременна делба).
6. Делба на наследство
Първото важно изискване за действителност на делбата на наследство (както доброволната, така и съдебната) е участието на всички наследници (чл. 75, ал. 2 ЗНасл.). Когато делът от наследството е прехвърлен като съвкупност, в делбата ще участва приобретателят на наследствените права9. Разпореждане на един от наследниците с отделна вещ от наследството е относително недействително спрямо останалите сънаследници10.
Местната подсъдност на иска за делба на наследство е пред районния съд по местооткриване на наследството (чл. 110 ГПК).
Преди извършване на съдебната делба на наследство всеки сънаследник трябва да привнесе в наследството това, което дължи на наследодателя, а също и това, което дължи на другите сънаследници във връзка със съсобствеността помежду тях (чл. 70 ЗНасл.). Ако той не извърши привнасянето в натура, сънаследниците, които имат право да го искат, получават в своя дял част от наследствените имущества, равна на дължимото по стойност, а ако е възможно – и по вид. На практика тези отношения се уреждат във втората фаза на делбата – при т.нар. спорове по сметки.
В чл. 349, ал. 2 ГПК е уредено правото да се иска възлагане на неподеляемо жилище от наследник, който е живял в него при откриване на наследството и не притежава друго жилище. Искането може да бъде направено най-късно в първото заседание след допускане на делбата. Дяловете на останалите съделители се уравняват с имот или с пари. Паричното уравнение трябва да се изплати в шестмесечен срок от влизане в сила на решението. Собствеността върху жилището се придобива след изплащане на паричното уравнение, а ако то не бъде изплатено в срока, решението се обезсилва по право.
Съгласно чл. 69, ал. 3 ЗНасл. след извършване на делбата наследникът – земеделец-стопанин, който живее във или близо до населеното място, където се намират наследствените земеделски земи (непокрити недвижими имоти), може да изкупи от останалите сънаследници, които не живеят в същото населено място или близо до него или пък не се занимават със земеделие земите, които са им се паднали в дял.Това право на изкупуване е в ограничен обем – доколкото правоимащият иска да допълни притежаваната от него земя до размера на средния тип частно трудово земеделско стопанство.
Проф. д-р Методи МАРКОВ
____________
1 Според Ст. Ставру, “Съсобственост, правни аспекти”, С., 2010, с. 21 втората предпоставка е “призоваване към наследяване на двама или повече наследници…”. Призоваването към наследяване не е някакъв юридически факт, за да бъде включвано към фактическия състав на наследяването. То е последица на откриването на наследството или на отказа от наследство на всички наследници от предходния ред. “Призоваването”е възникването на правото на наследяване за наследник от следващ ред или за субституент при завещателно разпореждане, което включва клауза за наследствена субституция съгласно чл. 21, ал. 1 ЗН.
2 Така Ст. Ставру, цит. съч., с. 22.
3 Така Хр.Тасев, “Българско наследствено право”, нова редакция Г. Петканов, С. Тасев, С., 2009, с. 131.
4 В Решение № 374:1957 г., IV г.о. се казва, че отказалите се наследници се вземат предвид и при определяне на дяловете на останалите наследници.
5 Вж. т. 14 от Постановление № 4 на Пленума на ВС от 1964 г.
6 При прекратяване на общността поради насочване на принудителното изпълнение върху обща вещ за личен дълг на един от съпрузите по реда на ГПК или ДОПК, при включване в предприятието на съпруга-едноличен търговец, както и по съдебен ред поради важни причини, обикновено обектът на съсобственост е един.
7 Вж. Определение от 25.07.2011 г., по гражд. д. № 762/2010 г., I г.о. на ВКС, с което се предлага приемането на тълкувателно решение по въпроса.
8 В този смисъл е и становището на катедрата по гражданскоправни науки при ЮФ на СУ “Св. Кл. Охридски”, подготвено от проф. Е. Матеева и представено пред ВКС по повод приемането на тълкувателно решение по въпроса.
9 Така Хр. Тасев, цит. съч., с. 153.
10 Вж. ТР № 1/2004 г., ОСГК.
