Недопускане на свидетелски показания за установяване на договори на стойност, по-голяма от 5000 лв.

Проблеми при прилагането на забраната по чл. 164, ал. 1, т. 3, предл. второ от Гражданския процесуален кодекс

Съгласно разпоредбата на чл. 164, ал. 1, т. 3, предл. второ от Гражданския процесуален кодекс (ГПК) не се допускат свидетелски показания за установяване на договори на стойност, по-голяма от 5000 лв., освен ако са сключени между съпрузи или роднини по права линия, по съребрена линия до четвърта степен и по сватовство до втора степен включително. Разпоредбата има богато практическо приложение, което може да се обясни с факта, че липсата на писмен договор много често става причина за възникване на спор, а решаването на този спор зависи от установяването на съдържанието на договора.

Обсъжданата забрана е въведена още по силата на чл. 171, ал. 3 от Закона за гражданското съдопроизводство (ЗГС) от 1930 г., като разликата спрямо настоящия текст е, че тя не се е прилагала за търговските сделки. С приемането на ГПК от 1952 г. забраната вече се прилага за всякакъв вид договори на основание чл. 133, б. „б“ ГПК (отм.), но прагът за недопустимост се измества на 20 000 лв., като впоследствие се намалява на 1000 лв. през 1963 г. и отново се връща на 20 000 лв. през 1983 г. Впоследствие той се фиксира на 5000 лв. с изменението на закона от ДВ, бр. 55 от 1992 г., а като последица от хиперинфлационните процеси в средата на 90-те години се променя съответно на 500 лв. през 1997 г. и 1000 лв. през 1999 г. Стойността от 5000 лв. се завръща с приемането на действащия ГПК, като се запазва и до днес, независимо от всички икономически процеси през последните близо 15 години.

Макар ограничението да е въведено още преди приемането на ГПК от 1952 г., в доктрината се правят опити за идеологическото му обосноваване в светлината на социалистическия граждански процес[1]. Посочва се, че забраната съгласно ЗГС отразява тогавашната съдебна практика на Франция, Италия и дореволюционна Русия, докато в контекста на чл. 133, б. „б“ ГПК забраната служи за стимулиране на отчетното управление на собствеността от социалистическите организации чрез създаването на достоверни документи, а що се отнася до физическите лица – преодоляването на масовата неграмотност от социализма е направило така, че за тях да не представлява трудност да се снабдят с документ, когато сключват договор. Ето защо тази забрана изглежда адекватна и общественополезна, а ограничението е установено в обществен интерес[2]. Това се различава коренно от уредбата по ЗГС (отм.), по времето на която се е приемало, че забраната не обслужва обществен интерес и поради това подлежи на дерогиране с договор между страните[3].

Отвъд идеологическите рамки, в които са изложени тези аргументи, трябва да се отбележи, че действително ограничението действа стимулиращо с оглед на необходимостта от съставяне на документи, като в разпоредбата може да се забележи ценностната оценка на законодателя, че писмените доказателства са по-сигурни и се ползват с по-висока доказателствена стойност, независимо дали практиката подкрепя този ценностен извод. Макар да се касае за процесуална забрана, тя има широко значение за гражданския оборот като цяло, тъй като мотивира субектите на правото да защитят своевременно своите права, а така също да предотвратят евентуални спорове помежду си, какъвто би бил случаят, ако сключваха преобладаващо устни договори[4].

Преди всичко трябва да се отбележи, че забраната по чл. 164, ал. 1, т. 3, предл. второ ГПК обхваща сключени неформални двустранни сделки, тъй като за формалните договори важи ограничението по чл. 164, ал. 1, т. 1 ГПК[5], а относно едностранните сделки ограничението не се прилага с оглед на ясния текст на закона[6]. Когато договорът е формален и страната иска допускането на свидетелски показания, тя на практика твърди, че договорът е нищожен и поради тази причина свидетелите са не просто недопустими, но и ненужни за целите на доказването. Това е и обяснението защо забраната по т. 1 е абсолютна, докато тази по т. 3, предл. второ може да бъде дерогирана чрез съгласие между страните – във втория случай няма да се постави въпросът за дерогиране на материалноправните изисквания за действителност на сделката, установени в обществен интерес, като волята на страните, изразена пред съда след възникване на спора, оправдава забраната да отпадне, тъй като тя защитава единствено техните собствени интереси.

Горното обстоятелство поставя въпроса за съотношението между чл. 164, ал. 1, т. 3, предл. второ ГПК и разпоредбата на чл. 293, ал. 3 от Търговския закон (ТЗ), съгласно която страната не може да се позовава на нищожността, ако от поведението ѝ може да се заключи, че не е оспорвала действителността на изявлението. В своята практика ВКС е имал повод да се занимае с това съотношение[7]. Съдът отменя въззивно решение, с което са обсъдени свидетелски показания относно възлагане за извършване на СМР в размер на повече от 5000 лв., защото въззивният съд е приел, че не е налице забрана за допускане на свидетели, включително позовавайки се на чл. 293, ал. 3 ТЗ. ВКС правилно приема, че въпросът за приложението на чл. 293, ал. 3 ТЗ е независим от забраната по чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК и при чл. 293, ал. 3 ТЗ следва да има данни за изявление, чиято действителност е предмет на спора. Целта на специалното правило на Търговския закон е да се санира недействителността в конкретна хипотеза на нищожност поради липса на форма, докато забраната за установяване на договори на стойност над 5000 лв. се прилага там, където изобщо не може да има нищожност поради липса на форма, видно от систематичния анализ с чл. 164, ал. 1, т. 1 ГПК[8]. Този пример идва да покаже, че при направено искане за допускане на свидетели, трябва да се установи какъв договор страната твърди, че е сключен – формален или неформален, и ако става дума за неформален договор, да се съобрази във всички случаи ограничението за договори на стойност над 5000 лв., докато ако става дума за формален договор – да се съобрази дали са изложени твърдения относно хипотезата на чл. 293, ал. 3 ТЗ. Ако това е така, евентуален свидетел може да бъде допуснат единствено ако с неговите показания ще се установяват обстоятелства, сочещи на неоспорване на нищожността на формалния договор, доколкото мълчанието на страната не е достатъчно, за да се стигне до саниране на недействителния договор[9].

Пресмятането на стойността от 5000 лв. е друг дискусионен въпрос в практиката. При някои договори тя не е трудна за пресмятане – при продажбата това е цената на вещта, при дарението – стойността на имуществото към момента на сключване на договора, при заема за потребление – стойността на заетата сума[10]. Също така е безспорно, че релевантен за преценката на тази стойност е моментът на сключване на договора, а не на предявяване на иска[11]. Съществуват обаче спорове относно договора за влог и договора за заем за послужване. Относно договора за влог съществува мнение в теорията и практиката, че няма ограничения за свидетелските показания, тъй като стойността на вложената вещ не е елемент от договора за влог[12]. По-обосновано обаче е обратното становище[13], доколкото от текста на чл. 251 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) следва, че съществуват ограничения, а тези ограничения не могат да са други освен тези по чл. 164 ГПК. Ето защо релевантна за приложението на разпоредбата е стойността на вложената вещ. Нещо повече – в случая цената на вещта не следва да се разглежда като критерий за приложение на ограничението, защото съображението за неговото съществуване – необходимостта от стимулиране на сключването на писмени договори, не е по-различна при договора за влог, отколкото при другите договори, за да се приема подобно изключение единствено за тях.

Относно заема за послужване съществува становище, че релевантна е стойността на вещта[14], докато в по-ново време се застъпва, че трябва да се съобрази размерът на пазарния наем за ползване на вещта през съответния период[15]. Подкрепа заслужава първото становище. За разлика от договора за наем, където страните разполагат с предвидимост за неговия размер към момента на сключване на договора, при заема подобна предвидимост липсва и пазарният наем би могъл да не отговаря на техните очаквания за стойността на престацията или да се промени рязко след момента на сключване на договора, като дори е възможно по тази причина вещта да е предмет именно на заемно, а не на някакво друго правоотношение. От друга страна, стойността на вещта е далеч по-лесно установима и стабилна към момента на сключване на договора. След като ограничението за свидетелски показания цели да насърчава страните да спазят по-сериозната форма под угроза от по-трудно доказване на бъдещите им претенции, тази стойност би могла далеч по-ясно да ги ориентира при сключване на договора за необходимостта от уговорка в писмена форма.

На следващо място, в практиката трайно се приема, че ограничението по чл. 164, ал. 1, т. 3, предл. второ ГПК не важи при спор за значението на отделни уговорки или когато договорът не съдържа всички уговорки[16]. Това значи, че съдът може да изследва обстоятелствата, при които е сключен договорът, характерът на преговорите, разменената кореспонденция и как са изпълнявани задълженията по договора след сключването му. Обосноваването на тази стабилна практика е свързано с обстоятелството, че под „установяване на договор“ се има предвид самият договор като юридически факт, а не негови отделни реквизити или обстоятелства, които подпомагат разбирането на действителната обща воля на страните. По тази причина винаги когато се иска допускането на свидетел по въпроси, свързани с договор между страните, страната, която иска свидетеля, трябва да заяви дали оспорва съществуването на договора или не, за да се прецени допустимостта на направеното доказателствено искане.

Тази съдебна практика е дообогатена в случаите, когато установяването на договора е поставено в зависимост от допълнителни юридически факти. Най-обичайният пример са реалните договори. Така например в няколко свои решения[17] ВКС стига до извод, че при заема за потребление, сключен поначало като реален договор на основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД, страната, която се домогва да докаже, че е предала заетата сума, трябва да разполага с писмено доказателство за предаването, тъй като това е съществена част от договора и неговото установяване. Ето защо само ако има такъв документ, страната може да иска допускането на свидетел за изясняване на останалите елементи от заемния договор на стойност над 5000 лв. Във втория от цитираните казуси обаче съдът е направил важно разграничение, че обстоятелствата, свързани със съществуващите отношения между страните преди и по време на предаване на сумите, могат да бъдат предмет на свидетелски показания, въпреки че самото предаване попада в обстоятелствата по чл. 164, ал. 1, т. 3, предл. второ ГПК. Това разграничение отново е решаващо при отправено доказателствено искане за допускане на свидетел.

Спорно е как следва да се постъпи, когато не се спори за съществуването на договора, но няма достатъчно данни, за да се определи неговата стойност, тоест тогава, когато страната разполага с писмено доказателство, но то не установява съществуването на договора в неговата цялост. Според едно от мненията свидетелите са допустими в тези случаи, тъй като правилото на чл. 162 ГПК би могло да се ползва като основание съдът да допусне техния разпит[18]. Това становище обаче е оспоримо. В случая съществува риск да се разшири приложното поле на началото на писмено доказателство, което съгласно чл. 165, ал. 2 ГПК може да бъде ползвано само за да се установи симулация[19]. Аргументът, че при симулацията сигурността е много по-малка и това налага съответно прилагане на чл. 165, ал. 2 ГПК[20], не е основателен, доколкото това е изцяло емпирично твърдение, а опитът не показва подобна зависимост. Освен това при симулацията законът допуска повече възможности за доказване с оглед на по-високата материалноправна санкция на симулативното изявление. В случая с чл. 164, ал. 1, т. 3, предл. второ ГПК законодателното съображение е свързано с грижата на страната към нейния собствен интерес, като липсват опасности за правата на трети страни и това налага по-рестриктивното тълкуване на чл. 165, ал. 2 ГПК.

Колкото до чл. 162 ГПК, тази разпоредба касае случаи, при които страната е в обективна възможност да докаже своя иск по размер, но го е доказала по основание. За разлика от тази хипотеза, при сключване на договор без посочена цена или с неустановима цена се касае за липса на установено основание на иска, а причината за това е изцяло в поведението на страната, която е сключила такъв договор, заради което съдът не е длъжен да прибягва до правомощията си по чл. 162 ГПК. Разбира се, на общо основание чл. 165, ал. 1 ГПК се прилага към хипотезите на изгубен или унищожен договор не по вина на страната, която иска свидетелите, и това осигурява достатъчна защита на интереса на добросъвестната страна, искаща допускането на свидетелски показания.

Също така трябва да се съобрази, че е възможно да има спор дали действително се касае за един договор с неясни уговорки или за повече от един договор. Така например може страните да не спорят, че са сключили договор, но едната страна да твърди, че определена уговорка е формирала част от него, но за нея да липсват достатъчно данни, докато другата страна твърди, че такава уговорка не е била никога обсъждана като част от съществуващия и безспорно установен договор. Друг подобен проблем се поставя, когато страната иска да се допусне разпит на свидетел за установяване на сключването на повече от един договор, като всеки от твърдените договори е на стойност под 5000 лв., но общата им стойност е над този праг, докато другата страна твърди, че става дума за един-единствен договор над 5000 лв., който насрещната страна механично разделя на два отделни, евентуално с цел да заобиколи забраната на закона.

При вероятност да става дума за два и повече отделни договора трябва да се изследват евентуални други доказателства, които да насочат съда към верния извод дали свидетелските показания ще бъдат допустими. Така ако за един от твърдените устни договори има други документи, установяващи сключването му, а така също и други доказателства (например извънсъдебно признание), съдът би могъл да запита страната въз основа на какви обстоятелства твърди, че става дума за повече от един договор, тъй като е възможно това още на пръв прочит да изглежда неправдоподобно. Такова предварително съдействие от страна на съда е изцяло в синхрон със служебното начало по чл. 7 ГПК, като то би спомогнало за цялостното изчистване на фактическата страна на спора, при това не само с оглед на преценката на съда дали да допусне свидетелските показания съгласно чл. 164 ГПК.

Възможен е и друг вариант. Не би било погрешно съдът да допусне свидетелските показания съобразно твърденията, отправени преди тяхното събиране, след което да ги обяви за недопустими и да не ги кредитира в крайния съдебен акт, ако в хода на разпита свидетелят е направил изявление, че не се касае за отделни договори, а за един-единствен договор на обща стойност над 5000 лв. Фактът, че свидетелските показания са били допуснати погрешно, не значи, че съдът е длъжен след това да ги кредитира, ако впоследствие се е установило, че те са недопустими. Затова съдът има достатъчна свобода да действа, без да е изправен пред угрозата, че ще допусне недопустими доказателствени средства във всеки един случай, но и без да рискува да лиши страните от правото им на защита при отправено допустимо доказателствено искане.

До същия извод следва да се стигне и в случаите, когато страната, поискала свидетеля, твърди, че е сключен договор на стойност под 5000 лв., но свидетелят заяви, че договорът е бил на по-висока стойност. Тогава е възможно да се стигне и до друго развитие – ако например от останалите събрани доказателства се установи, че договорът е на стойност под 5000 лв. (например чрез признание на една от страните), свидетелските показания все пак биха могли да се кредитират в друга тяхна част, защото биха били допустими. Във всички тези случаи обаче е редно и самият съд да прояви достатъчна активност, за да установи релевантните обстоятелства, защото се касае за въпрос за допустимостта на самото доказателствено средство и това налага неговото съдействие.

Спорен е въпросът относно третите спрямо договора лица, които биха могли да искат допускането на свидетели за посочените обстоятелства. В тази връзка трябва да се обсъдят няколко хипотези. Най-ясната от тях е, когато се касае за договор между трети лица спрямо страната, искаща допускане на свидетелските показания, като никоя от страните по този договор не е страна по делото. В тази хипотеза се приема, че свидетелските показания са допустими независимо от стойността на договора[21]. Това е логично с оглед на факта, че тази страна не е участвала в сключването на договора и не би следвало да бъде държана отговорна за липсата на писмен документ, като спрямо нея се прилага санкцията на чл. 164, ал. 1, т. 3, предл. второ ГПК.

Следващата хипотеза е онази, при която страната иска да докаже договор на стойност над 5000 лв., който е сключен между нея и трето лице. Съществуват противоречиви схващания, като според едното[22] не е оправдано да съществува ограничение на свидетелските показания. Според другото схващане ограничението по чл. 164 ГПК се прилага на общо основание[23]. Това мнение трябва да бъде предпочетено, доколкото законът не прави разлика дали става дума за случайно или нарочно доказателство при формулирането на разпоредбата. На практика, страната няма как да знае дали сключеният от нея договор няма да бъде ползван като доказателство, независимо дали спрямо трето на договора лице или не. Тъкмо обратното – много често е лесно да си представим, че един договор би бил ползван в бъдещ процес не между страните по него (например хипотезата на чл. 21, ал. 2 ЗЗД) и в тези случаи страната, която не е положила грижата да сключи писмен договор, не следва да бъде оправдавана.

На следващо място, трябва да се разгледа и хипотезата на договор между насрещната страна спрямо страната, искаща свидетелите, и трето лице. В този случай също съществува спор дали забраната важи или не, като преобладава становището, че отново не трябва да има забрана, тъй като, както и в първата разгледана хипотеза, се касае за трети спрямо страната лица и тя не може да бъде държана отговорна за обстоятелства извън нейния контрол[24].

Това становище е принципно правилно, но не може да бъде подкрепено изцяло. В случай че се твърди сключване на договор между насрещната страна и трето лице, той може преди всичко да бъде изискан по реда на чл. 190 ГПК, което е важна разлика спрямо първата хипотеза, при която остава редът по чл. 192 ГПК. Становището, че процедурата по чл. 190 ГПК е „съмнителна“[25] или несигурна[26], не може да бъде споделено поради особеността, че по реда на чл. 190 ГПК може да се приложи фикцията на чл. 190, ал. 2 във връзка с чл. 161 ГПК, като непредставянето на твърдения договор се преценява съгласно чл. 161 ГПК с оглед на евентуален извод против насрещната страна. Ето защо, преди да отпадне забраната по чл. 164, ал. 1, т. 3, предл. второ ГПК, следва да бъде изчерпан този ред и едва след тълкуване на обстоятелствата, които са релевантни за приложение на законовия текст, да се обсъжда отпадането на забраната.

Особено е и положението, когато лицето е правоприемник на страната по договора. За тази хипотеза също съществуват различни схващания. В по-старата литература се посочва, че това лице е трето и за него ограничението по чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК не важи[27]. В по-новата литература това виждане се оспорва, като се аргументира, че за тези лица се прилага ограничението за допускане на свидетелски показания, защото те се намират в същото положение като самата страна[28].

Подобно схващане не може да бъде споделено. Вярно е, че това лице от материалноправна гледна точка встъпва изцяло в позицията на своя праводател, но ограничението на свидетелските показания държи сметка за доказването, което всяка от страните би положила в лично качество. Правоприемникът е обвързан от уговорките на твърдения договор по силата на приемството в материалното право, но ограничението при доказването е въпрос от различен порядък, защото при него не се касае за наследимо право или задължение. В случая правилото на чл. 193, ал. 3 ГПК и неговото тълкуване от ВКС в посока, че правоприемникът е трето лице спрямо праводателя му, издател на оспорвания документ[29], дава аргумент за аналогично прилагане и спрямо обсъжданата ситуация, а не за тълкуване a contrario, както се предлага от застъпниците на противоположното мнение. Причината е, че и в двата случая има сходство на решаващите белези – така както по чл. 193, ал. 3 ГПК правоприемството е без значение, защото обект на проверка е изявлението, а не материалноправната сделка, така и при чл. 164, ал. 1, т. 3, предл. второ ГПК забраната намира основанието си не в материалноправната сделка, а в начина на сключването ѝ. Правоприемникът не се различава в определящите за приложението на нормата белези от всяко друго трето лице, нито може да изисква евентуално писмено обективиране на сключения устен договор тогава, когато изобщо има информация, че такъв е бил сключен между праводателя му и насрещната страна.

На последно място, следва да се обсъди и законодателната целесъобразност на прага от 5000 лв., който е приложим към настоящия момент съгласно т. 3, предл. второ. Винаги когато законът поставя имуществени прагове, чиято цел е да разграничат режима на действие на определена норма съобразно чисто аритметичен критерий, тези прагове могат да бъдат разглеждани като случайни и произволни, защото не се уповават на някаква фундаментална логика. С особена тежест това важи за прагове, които не са актуализирани дълго време, независимо от инфлационните процеси, които влияят косвено. Такъв е и случаят с прага от 5000 лв. в чл. 164, ал. 1, т. 3, предл. второ ГПК[30]. Неговата стойност е замислена като своеобразна граница, спрямо която се предполага, че за страните не би си заслужавало да положат по-висока грижа при защита на правата си с оглед на облекчения режим на устната форма, особено в случаи, при които между тях има доверие. Това се потвърждава и от изключенията от забраната, посочени в нея, касаещи особените отношения между близки роднини.

Тази граница обаче е пряко свързана с жизнения стандарт и стойността на договора спрямо цялостния стандарт на страните, особено когато те са търговци. Ето защо би могло да се обмисли повишаването на този праг, така че той да е съобразен с тези реалности, като възможна алтернативна граница да е размерът от 10 000 лв., който е приложим за ограничаването на плащанията в брой съгласно специалния Закон за ограничаване на плащанията в брой. Основанията на двете ограничения са сходни, като доказателството за плащане по банков път при престация в размер на най-малко 10 000 лв. може да се разглежда като адекватно доказателство, снемащо необходимостта от свидетелски показания и обезсмислящи дебата за приложението на чл. 164, ал. 1, т. 3, предл. второ ГПК. Поддържането на настоящия праг би довело до известно свиване на оборота, тъй като по-ниската му стойност налага евентуално изготвяне на писмен договор в случаи, когато страните биха спестили време, разходи и усилия за такъв и вместо това биха предпочели в случай на спор да разчитат на свидетелски показания.

Д-р Анастас ПУНЕВ, адвокат
________
[1] Вж. Сталев, Ж. За характера на ограниченията на свидетелските показания по ГПК. – В: Известия на Икономическия и правен институт, 1953, № 1-2, с. 48.
[2] Вж. Сталев, Ж. За характера на ограниченията…, с. 51.
[3] Вж. Силяновски, Д. Гражданско съдопроизводство. Том II. Производство пред първата инстанция. София: Печатница П. К. Овчаров, 1941, с. 166.
[4] Вж. Сталев, Ж. За характера на ограниченията…, с. 49.
[5] Вж. Влахов, Кр. В: Пунев, Бл. В. Гачев, Г. Хорозов, Д. Митева, Д. Танев, Е. Кръшкова, Е. Балевска, К. Топалов, К. Влахов, М. Златарева, М. Обретенова, М. Бобатинов, С. Кюркчиев. Граждански процесуален кодекс. Приложен коментар. Проблеми на правоприлагането. Анализ на съдебната практика. 2. преработено и допълнено издание. София: Труд и право, 2017, с. 294.
[6] Вж. Сталев, Ж. В: Сталев, Ж., О. Стамболиев, А. Мингова, В. Попова, Р. Иванова. Българско гражданско процесуално право. 10. преработено и допълнено издание. София: Сиела, 2020, с. 278, както и Силяновски, Д., цит. съч., с. 165.
[7] Вж. Решение № 72 от 28.04.2015 г. по т. д. № 2628/2013 г., II т. о. на ВКС.
[8] Вж. също Определение № 658 от 14.07.2016 г. по т. д. № 2498/2015 г., I т. о. на ВКС, с което не е допуснато касационно обжалване по въпроса дали разпоредбата на чл. 293 ТЗ дерогира нормата на чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК.
[9] Вж. Първанова, Б. Формата за действителност на сделките и приложението на чл. 293, ал. 3 от Търговския закон, достъпна на http://gramada.org/формата-за-действителност-на-сделкит/.
[10] Вж. Влахов, Кр., цит. съч., с. 292-293.
[11] Вж. Сталев, Ж. Българско гражданско процесуално право, с. 278, както и Силяновски, Д., цит. съч., с. 165.
[12] Вж. Сталев, Ж. Българско гражданско процесуално право, с. 278 и цитираната там практика.
[13] Вж. Влахов, Кр., цит. съч., с. 293.
[14] Вж. Венедиков, П. Писмени доказателства и свидетелски показания в гражданския процес. София: Сиби, 1994, с. 112.
[15] Вж. Влахов, Кр., цит. съч., с. 293.
[16] Вж. най-скорошно Решение № 244 от 21.01.2020 г. по гр. д. № 983/2019 г., III г. о. на ВКС.
[17] Вж. Решение № 524 от 28.12.2011 г. по гр. д. № 167/2011 г., IV г. о. на ВКС и Решение № 283 от 01.11.2016 г. по гр. д. № 2117/2016 г., IV г. о. на ВКС.
[18] Вж. Венедиков, П., цит. съч., с. 113.
[19] Вж. Влахов, Кр., цит. съч., 293-294.
[20] Вж. Венедиков, П., цит. съч., с. 114.
[21] Вж. Сталев, Ж. Българско гражданско процесуално право, с. 278, Силяновски, Д., цит. съч., с. 165, както и Влахов, Кр., цит. съч., с. 294.
[22] Вж. Венедиков, П., цит. съч., с. 116.
[23] Вж. Сталев, Ж. Българско гражданско процесуално право, с. 278 и Влахов, Кр., цит. съч., с. 294.
[24] Вж. Сталев, Ж. Българско гражданско процесуално право, с. 278 и Влахов, Кр., цит. съч., с. 294.
[25] Вж. Венедиков, П., цит. съч., с. 115.
[26] Вж. Сталев, Ж. Българско гражданско процесуално право, с. 278.
[27] Вж. Венедиков, П., цит. съч., с. 116.
[28] Вж. Влахов, Кр., цит. съч., с. 295, както и Стамболиев, О. Доказването в гражданския процес. 2. издание. София: Сиела, 2012, с. 133.
[29] Вж. най-скорошно Решение № 40 от 17.06.2021 г. по гр. д. № 2041/2020 г., I г. о. на ВКС.
[30] Вж. критика на стойността като единствен критерий и при Стамболиев, О., цит. съч., с. 134.