Според чл. 616, ал. 1 от Търговския закон (ТЗ) масата на несъстоятелността служи за удовлетворяване на всички кредитори на длъжника по търговски и нетърговски вземания. Това е един от текстовете с принципно значение от част четвърта на ТЗ, подчертаващ естеството на търговската несъстоятелност като колективна процедура, в която равенството на кредиторите е водещ принцип при разрешаване на спора относно задълженията на търговеца и удовлетворяването на кредиторите. Едновременно с това в уредбата на несъстоятелността са налице и текстове, които въвеждат специални правила по отношение на различни категории кредитори. Тези правила включват привилегии или ограничения, чрез които универсалното положение на кредиторите на несъстоятелността се диференцира. Подобен подход е познат за всички правни системи, а конкретното му проявление е проекция на приоритетите, които си поставя всеки отделен законодател[1]. Според действащата правна рамка на търговската несъстоятелност у нас, държавата и общините попадат в групата на кредиторите със специфичен статут. Настоящата статия има за цел да представи особеностите в правното положение на държавата и общините в производството по несъстоятелност и начина, по който се проявяват на практика тези особености.
Обща характеристика на държавните и общински вземания
При анализа на задълженията към държавата и общините следва да бъде съобразено, че и двата субекта могат да бъдат страни както в отношения на власт и подчинение, така и в отношения на равнопоставеност, типични за гражданския оборот. В тази връзка вземанията на държавата и общините, съответно задълженията към тях, могат да имат публично правен характер или частноправен такъв. Посоченото обстоятелство е намерило отражение в чл. 162 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК), който посочва двата вида вземания на държавата и общините – публични и частни, и ги дефинира чрез описателно изброяване и съпоставка.
Една част от публичните вземания произтича от задължения на субектите за данъци, включително акцизи, за мита, задължителни осигурителни вноски и други вноски за бюджета, други вноски и такси, установени със закон, както и лихвите по тях (чл. 162, ал. 2, т. 1-3 и 9 ДОПК). Този тип задължения като цяло са уредени на основата на модела на самоуправлението, самооценката и самоотчетността, при който задължените лица сами установяват предпоставките за възникване на задължението, т. е. самоизчисляват и декларират задълженията пред съответните компетентни органи[2]. В тези случаи задължението възниква от датата на декларирането и съобразно чл. 107, ал. 3, изр. 1 ДОПК се съобщава на задълженото лице, като подлежи на изпълнение в сроковете, установени от съответния закон. Предвиден е и ред за проверка и корекции на декларирания размер. По искане на лицето или служебно при установяване на несъответствие между декларираните данни и данните, получени от трети лица, органът по приходите издава акт за установяване на задължение. Акт може да се издаде и когато не е подадена декларация, или задължението не е платено в срок и не е извършена ревизия[3]. В тези случаи задължението се счита възникнало от декларирането, съответно – от момента, предвиден в специалния закон.
Друга част публични държавни и общински вземания има най-общо казано санкционен характер. Това са задълженията, произтичащи от незаконосъобразно извършени осигурителни разходи; задължения за паричната равностойност на вещи, отнети в полза на държавата; глоби и имуществени санкции, конфискации и отнемане на парични средства в полза на държавата; задължения по влезли в сила присъди, решения и определения на съдилищата за публични вземания в полза на държавата или общините; задължения, които произтичат от решения на ЕК за възстановяване на неправомерно предоставена държавна помощ; влезли в сила наказателни постановления, както и лихвите по тях (чл. 162, ал. 2 т. 4-7 и 9 ДОПК). Този вид публични задължения възникват от влизане в сила на акта с който са установени или наложени.
Третата категория публични вземания е свързана с ангажиментите, произтичащи от членството на Република България в ЕС. В тази група се обединяват както задълженията, имащи отношение към управлението и разходването на средствата от европейските фондове (чл. 162, ал. 2, т. 8 ДОПК), така и тези към бюджета на ЕС, а също – задълженията по влезли в сила решения за конфискация или отнемане на парични средства, за паричната равностойност на конфискувано или отнето имущество, както и по решения за налагане на финансови санкции, постановени в държави – членки на ЕС, когато са признати и подлежат на изпълнение в България, и вземанията за финансови административни санкции и/или глоби, включително такси и начисления, наложени от компетентните органи или потвърдени от административните или съдебните органи на държави – членки на ЕС (чл. 162, ал. 5-7 ДОПК). Този вид публични задължения възникват от влизане в сила на акта с който са установени или наложени[4].
По аргумент на противното и в съответствие с чл. 162, ал. 4 ДОПК, всички останали вземания на държавата и общините са частни вземания.
Основните различия между публичните и частните държавни и общински вземания се проявяват в основанията, на които вземанията възникват, реда и начина, по който се установяват и процедурите, по които се събират. По отношение на публичните вземания действат специалните правила на ДОПК. Публичните вземания се събират от НАП чрез публични изпълнители по реда на ДОПК, освен ако в закон не е предвидено друго, като могат да бъдат възлагани за събиране и от частен съдебен изпълнител. В последния случай приложение намират правилата на принудителното изпълнение по ГПК. Частните вземания на държавата и общините се реализират по общия ред, с изключение на частните вземания по чл. 3, ал. 7 ЗНАП, който въвежда в полза на НАП компетентност да установява и събира изрично посочените в текста видове частни държавни вземания[5]. Така описаният диференциран статут на вземанията на държавата и общините се проектира върху уредбата на търговската несъстоятелност, като съответно въвежда специфично третиране на посочените вземания във всички фази на производството по несъстоятелност.
Вземанията на държавата и общините във фазата по откриване на производство по несъстоятелност
При подаване на молбата по чл. 625 ТЗ за откриване на производство по несъстоятелност по отношение на неплатежоспособния търговец, публичните държавни и общински вземания и частните държавни вземания имат еднакво значение и се третират по еднакъв начин. Според дефиницията на неплатежоспособността в хипотезите по чл. 608, ал. 1, т. 2 и 3 ТЗ, търговец, който не е в състояние да изпълни изискуемо публичноправно задължение към държавата и общините, свързано с търговската му дейност, или задължение по частно държавно вземане, е неплатежоспособен и това съгласно чл. 607а, ал. 1 ТЗ е основание за откриване на производство по несъстоятелност. Въз основа на посочената дефиниция на неплатежоспособността, в чл. 625 ТЗ е изведена активната процесуална легитимация за подаване на молба за откриване на производство по несъстоятелност по отношение на длъжника, която за обсъжданата категория вземания е предоставена на НАП.
На този етап законът не прави разграничение според конкретния вид публично или частно държавно вземане, нито според процесуалния ред, по който това вземане се събира в индивидуалните производства. Както бе изяснено, НАП е компетентна да събира принудително в индивидуални процедури само публичните държавни и общински вземания и изрично посочени частни държавни вземания. Независимо от това, в универсалния изпълнителен процес, какъвто в най-общ смисъл представлява производството по несъстоятелност, НАП има легитимация да инициира процедурата по несъстоятелност във връзка с всяко вземане на държавата (публично, свързано с търговската дейност на длъжника и частно) и всяко публично вземане на общини (свързано с търговската дейност на длъжника), което е източник на трайни затруднения за търговеца. Посочената компетентност е изрично прогласена в ТЗ и поради това текстът на чл. 164, ал. 1 ДОПК, според който публичните вземания могат да се събират и чрез участие в производство по несъстоятелност, или чрез присъединяване към производството, не следва да се схваща като разпоредба, която ограничава легитимацията на НАП в производството по несъстоятелност. В случая се касае по-скоро за разпоредба, която има за цел да уреди изрично само въпроса за съотношението между ДОПК и ТЗ в контекста на несъстоятелността и събирането на публичните вземания.
Корективно и логическо тълкуване се налага и във връзка с формулировката на правомощието на НАП да участва в производството по несъстоятелност, която се съдържа в чл. 3, ал. 1, т. 10 ЗНАП, тъй като текстът гласи, че НАП „представлява държавата … в производството по несъстоятелност в случаите, когато държавата е кредитор с публични или определени със закон частни държавни вземания“. Видно е, че законодателят тук не е регламентирал правомощията на НАП да събира публични общински вземания чрез участие в производството по несъстоятелност, както и правомощията, свързани с частните държавни вземания в по-широкия обхват, който чл. 608, ал. 1, т. 3 ТЗ прилага. При съобразяване с целта на закона, легитимацията на НАП да подава молбата по чл. 625 ТЗ в хипотезите, в които търговецът не е в състояние да изпълни изискуеми публични общински вземания, свързани с търговската дейност на длъжника, или частни държавни вземания, ще се извежда от чл. 3, ал. 1, т. 17 ЗНАП. Текстът предвижда, че НАП осъществява и други дейности, възложени ѝ със закон.
Съдебната практика подкрепя представеното схващане за държавните и общински вземания, като основание за откриване на производство по несъстоятелност и за качеството на НАП, като молител по производството. Трайно се приема, че НАП е процесуално легитимираната да подава молбата по чл. 625 ТЗ и да се присъединява по делото, образувано по подадена от друго лице молба, без да е носител на материалното право (вземането на държавата или общините)[6]. По делата НАП участва при условията на процесуална субституция от вида на суброгацията. Процесуалната суброгация изключва съвместна процесуална легитимация на НАП и титуляря на вземането като помагач, като другар или като страна, подала самостоятелно жалба срещу акта, с който съдът по несъстоятелността се е произнесъл в първоинстанционното производство. В хипотезата на процесуална суброгация субституентът има самостоятелно право на иск, а носителят на спорното право не става страна по делото, респективно изгубва това качество[7]. Въпреки това упражняването на правата на общините по публични вземания от НАП не води до промяна в титуляря на вземанията по аргумент, че редът за тяхното реализиране в производството по несъстоятелност и процесуалният субституент са едни и същи с тези при публичните държавни вземания[8]. Нещо повече – публично правният характер на вземанията за местни данъци и такси, както и качеството им на общински вземания, не се променя и ако с договор за наем или ползване на имота задължението за тяхното плащане е поето от наемателя/ползвателя. И в този случай легитимирана да ги предяви в производството по несъстоятелност е НАП, в съответствие с правомощията ѝ по чл. 164, ал. 3 ДОПК[9].
Във връзка с изискването по чл. 608, ал. 1 ТЗ задължението, което търговецът не е в състояние да изпълни, да бъде изискуемо, възниква дискусията как се преценява изпълнението на това изискване при публичните държавни и общински вземания. Този въпрос няма еднозначен отговор в практиката. В някои случаи съдът приема, че за да бъде основание за откриване на производство по несъстоятелност ревизионният акт следва да е бил връчен на задълженото лице и изследва само въпроса дали актът подлежи на принудително изпълнение[10]. В други случаи решаващият съд приема, че е необходимо задължението да е установено с влязъл в сила акт, за да може да се обоснове активната процесуална легитимация на НАП за подаване на молбата по чл. 625 ТЗ и съответно да е основание за откриване на производство по несъстоятелност, ако са налице и другите предпоставки на закона[11].
Сложността при преценката дали публичноправните задължения към държавата и общините съществуват и са изискуеми произтича от вече описаната характеристика на тази категория вземания, която включва разнообразни по вид и нормативно основание вземания, разкриващи различия и относно началния момент, от който възникват или могат да бъдат събирани принудително. Според чл. 209, ал. 2 ДОПК принудителното изпълнение за събиране на публични вземания се предприема въз основа на съответен акт, който може да бъде ревизионен акт, независимо дали е обжалван; решение, издадено от митническите органи, независимо дали е обжалвано; влязло в сила наказателно постановление; декларация, подадена от задължено лице с изчислени от него задължения за данъци или задължителни осигурителни вноски и т.н. Текстът посочва изпълнителните титули за публичните вземания и прилага различен подход според вида на вземането. В едни случаи се изисква актът да е влязъл в сила, т.е. да не е обжалван или ако е обжалван производството по оспорването му да е приключило с влязъл в сила съдебен акт. При други категории задължения такова изискване не е налице. Но и в двата случая вземанията, материализирани в съответните актове или декларации са изискуеми, могат да бъдат събирани по принудителен ред и следователно могат да бъдат основание за откриване на производството по несъстоятелност при наличие на останалите предпоставки на неплатежоспособността. Обратното разбиране би поставило публичните държавни и общински вземания в по-неблагоприятно положение, тъй като практиката трайно е възприела разбирането, че за вземанията породени или отнасящи се до търговски сделки е достатъчно твърдението на молителя, че е кредитор по такова вземане, както и че във фазата по разглеждане на молбата за откриване на производство по несъстоятелност въпросът за съществуването на вземането, неговият размер и обезпечения не се разрешава със сила на пресъдено нещо. Следва да припомним също, че дефиницията на неплатежоспособността неколкократно е била обект на изменения и допълнения, с цел по-прецизни формулировки, избягване на затрудненията в практиката и опростяване на процедурата[12]. Стриктно погледнато с оглед начина, по който е формулиран действащият текст на чл. 608 ТЗ, при дефинирането на неплатежоспособността всички категории задължения на търговеца, които могат да бъдат основание за откриване на производство по несъстоятелност, са предвидени с еднаква тежест и третирани по еднакъв начин, като единственото изискване в този начален етап от процедурата е тези задължения да парични и да са изискуеми.
Във фазата по разглеждане на молбата за откриване на производство по несъстоятелност положението на държавата и общините като кредитор се диференцира от една страна спрямо останалите видове кредитори, а от друга страна – измежду различните категории държавни и общински вземания. Така например, според чл. 629а, ал. 1 ТЗ съдът по несъстоятелността може да допусне предварителни обезпечителни мерки ако това се налага за запазване на имуществото на длъжника. Специално обезпечителната мярка по чл. 629а, ал. 1, т. 3 ТЗ предвижда спиране на индивидуалните изпълнителни производства срещу имущество на длъжника. От налагането на тази мярка са изключени държавните и общински вземания, но не всички държавни и общински вземания, които могат да са основание за откриване на производство по несъстоятелност, а само тези от тях, които се събират по реда на ДОПК. Казано по друг начин, не може да бъде спряно като предварителна обезпечителна мярка висящото индивидуално производство за принудително събиране на държавни и общински публични вземания, които се събират от публичен изпълнител, но може да бъде спряно индивидуалното изпълнение за тези публични вземания, които са възложени за събиране от частен съдебен изпълнител. А също така – индивидуалното принудително изпълнение за събиране на изрично изброените в закон частни държавни вземания, които се събират от публичен изпълнител по реда на ДОПК, не може да бъде спряно като предварителна обезпечителна мярка, за разлика от останалите частни вземания на държавата и частните вземания на общините.
Друг пример за различията в уредбата на вземанията на държавата и общините е правото на НАП да обжалва решението за откриване на производство по несъстоятелност при условията на чл. 613а, ал. 2 ТЗ, като трето не участвало в производството пред първата инстанция лице. По отношение на допълнителното предимство да предизвика инстанционна проверка на решенията по чл. 630 и 632 ТЗ, НАП се нарежда сред още две групи по-благоприятно третирани кредитори – кредиторите с вземане, произтичащо от влязло в сила съдебно решение и кредиторите с вземане, обезпечено със залог или ипотека, вписани в публичен регистър преди датата на подаване на молба за откриване на производство по несъстоятелност. Предимството за държавата и общините е предоставено за вземанията, които са установени с влязъл в сила акт, установяващ публичноправно задължение, но не и за вземания, установени с акт, който подлежи на изпълнение, но не е влязъл в сила, нито за частните вземания.
Различен е и ефектът от решението за откриване на производство по несъстоятелност по отношение на висящите изпълнителни дела за събиране на държавни и общински вземания. По правило с откриване на производството по несъстоятелност се спират индивидуалните изпълнителни дела, с цел принудителното изпълнение върху секвестируемото имущество на длъжника да се концентрира в рамките на производството по несъстоятелност и разпределението да се извърши между всички кредитори. Но изпълнението за публични вземания на държавата и общините не се спира, ако преди откриване на производството по несъстоятелност вече са наложени обезпечителни мерки върху имущество на длъжника, или изпълнението вече е започнало. Индивидуалните изпълнителни действия за реализиране на имуществото, предмет на обезпечителните мерки или принудителното изпълнение, продължават от публичния изпълнител при условията и по реда на ДОПК (чл. 638, ал. 1 ТЗ във връзка с чл. 193 ДОПК). Специалното предимство за държавата и общините продължава за срок от 6 месеца от откриване на производството по несъстоятелност на длъжника. В случай, че в този срок публичният изпълнител не е реализирал имуществото, то се предава на синдика и се осребрява както и останалото имущество от масата на несъстоятелността. Формулировката на текста ясно сочи, че от възможността за продължаване на индивидуалните изпълнителни действия се ползват не всички вземания на държавата и общините, а само публичните вземания, които се изпълняват по реда на ДОПК и за събирането на които към датата на постановяване на решението на съда за откриване на производство по несъстоятелност са наложени обезпечителни мерки или са предприети действия по реализиране на имущество на длъжника. При това, продължаването на принудителните действия се изчерпва с приключването на съответните процедури по отношение на имуществото, върху което вече има предприети действия за обезпечаване или изпълнение. След откриване на производството по несъстоятелност публичният изпълнител няма правомощие да насочва принудителното изпълнение и към други имущества на длъжника, тъй като в тези случаи действа общата забрана по чл. 638, ал. 4 ТЗ.
Следва да се отбележи, че принципната забрана за индивидуални изпълнителни действия срещу имуществото на длъжника след откриване на производство по несъстоятелност се смекчава още веднъж и в контекста на действията по попълване на масата на несъстоятелността. Според чл. 646, ал. 1 ТЗ, нищожни по отношение кредиторите на несъстоятелността са извършените след датата на решението за откриване на производство по несъстоятелност, не по установения в производството ред, изпълнение на задължение, което е възникнало преди датата на решението за откриване на производство по несъстоятелност; учредяване на залог или ипотека върху право или вещ от масата на несъстоятелността и сделка с право или вещ от масата на несъстоятелността. Алинея 8 на чл. 646 ТЗ изключва от последиците на недействителността тези действия и сделки, които са свързани с изпълнение от длъжника на публични вземания или на частни държавни вземания, чието принудително събиране се извършва по реда на публичните. Следователно, в случай че в отклонение от принципните ограничения синдикът или длъжникът изпълни в полза на държавата или общините публичноправно задължение или частноправно задължение, което се събира по реда на ДОПК, тези действия или сделки не могат да бъдат обявени за недействителни по отношение кредиторите на несъстоятелността и съответно даденото да бъде върнато в масата на несъстоятелността. Сходен текст е предвиден и в чл. 647, ал. 3 ТЗ относно отменяемите действия и сделки на длъжника, но той не е с особено практическо значение.
Предявяване и приемане на държавните и общински вземания
Във фазата по установяване на кредиторите на несъстоятелността, уредбата предвижда засилена защита за публичните държавни и общински вземания, която е сходна с тази на вземанията на работниците и служителите на неплатежоспособния търговец. Предимството за държавата и общините включва задължение на синдика да впише служебно в списъка на предявените вземания публичните вземания, установени с влязъл в сила акт (чл. 687, ал. 2 ТЗ). В съответствие с чл. 164, ал. 5 ДОПК, публичното вземане, установено с акт, който не е влязъл в сила, се включва под условие в списъка на приетите от синдика вземания и се удовлетворява при осребряването и разпределението по реда на чл. 725, ал. 1 ТЗ. В случай че при съставяне на окончателна сметка за разпределение актът не е влязъл в сила, условието се счита за несбъднато и вземането се изключва от разпределението.
Нормата на чл. 687 ТЗ представлява отклонение от общата концепция, че активността на кредиторите с вземания, възникнали преди откриване на производството по несъстоятелност, е определяща за удовлетворяването им в производството. Законодателят е приел, че е обществено значимо да създаде по-благоприятни условия във фазата по предявяване на вземанията за определени категории кредитори, в т.ч. за държавата и общините с публични вземания. Поради това е въвел задължение за синдика да извърши проверка, да установи кредиторите по публично правни задължения, установени със съответен акт, и да ги включи в списъците без да е налице предявяване на вземанията от страна на титуляря, съответно – неговия субституент за целите на несъстоятелността. Тоест изправени сме пред своеобразна фикция, че вземането по влезлия в сила акт за установяване на публично вземане е своевременно предявено от НАП, като процесуален субституент на държавата и общините. Правят впечатление и различията във формулировките на двете алинеи на чл. 687 ТЗ. Според чл. 687, ал. 2 ТЗ синдикът включва вземането служебно в списъка на предявените вземания, а не в списъка на приетите вземания, както е предвидено в ал. 1 на същия текст, уреждаща предимството на другата категория защитени кредитори – работниците и служителите. В случая сме изправени пред непрецизна нормотворческа техника. До измененията на ТЗ през 2006 г. процедурата по предявяване и приемане на вземанията се състоеше от два етапа – синдикът изготвяше най-напред списък на предявените вземания, а едва на следващ етап – списък на приетите и неприетите вземания. Според действащите правила вече не се изготвя списък на предявените вземания, а само списък на приетите, неприетите и служебно приетите вземания, но ал. 2 на чл. 687 ТЗ явно не е била синхронизирана с тези промени. Това налага корективно тълкуване на ал. 2 във връзка с ал. 1 на чл. 687 ТЗ и чл. 164, ал. 4 ДОПК. Практиката няма особени колебания по този въпрос и приема, че публичните вземания, установени с влязъл в сила акт подлежат на служебно включване от синдика в списъка на приетите вземания.
Установяването на законови привилегии при събирането на публичните вземания е било предмет на проверка за съответствие с Конституцията на РБ, която е уместно да бъде припомнена тук. Съгласно мотивите към Решение на Конституционния съд № 2 от 30 март 2000 г. по к. д. № 2/2000 г.[13], публичните вземания не са частна собственост, порази което създаването на привилегирован режим за тяхното събиране не нарушава принципа за равнопоставеност на стопанските субекти, в т.ч. – държавата и общините като такива. Конституционният съд подчертава, че основната част от публичните вземания (данъци и такси, установени със закон) намира своето основание в конституционно задължение – чл. 60, ал. 1 от Конституцията, а конституционните (публичните) задължения на гражданите, съответно юридическите лица, не могат да бъдат поставени на една и съща основа с частните им задължения, независимо от източника, от който последните възникват. Наред с това високата степен на обществен интерес, който съществува с оглед на материалните основания на публичните вземания, от една страна и с оглед на пълното им и своевременно събиране, от друга страна, което осигурява нормалното функциониране на държавата и нейните социални фондове, обосновават създаването на привилегирована процедура в тази материя.
Именно императивното задължение на синдика да включи служебно в списъка на приетите вземания публично задължение, което е установено с влязъл в сила акт, е основният аргумент, въз основа на който съдебната практика приема, че дори и задължението да е възникнало преди откриването на производството по несъстоятелност, ако то е установено с данъчен ревизионен акт, съставен или влязъл в сила след откриването на производството, НАП не е обвързана от изискването да предяви това старо вземане в краткия 3-месечен срок по чл. 688 ТЗ. Приема се, че установеното с влязъл в сила акт публично вземане, подлежи на незабавно включване от синдика в списъка на приетите от него вземания, така както е предявено, и не подлежи на оспорване чрез възражение срещу списъка или чрез установителен иск по чл. 694 ТЗ[14]. Това разрешение на въпроса за предявяването и приемането на публичните вземания, възникнали до датата на откриване на производството по несъстоятелност, несъмнено отчита привилегироването положение на обсъжданата категория вземания, което законодателят съзнателно е уредил.
Все пак, представената конструкция се разколебава от текста на чл. 125 ДОПК, според който когато ревизионният акт е връчен на синдика от органа по приходите в срока по чл. 685 или 688 ТЗ, вземанията за данъци и задължителни осигурителни вноски се смятат за предявени в срок, независимо дали актът е обжалван. Видно е че, специалният нормативен акт – ДОПК зачита установените кратки срокове в ТЗ в случаите, в които публичните задължения се събират чрез участие в производството по несъстоятелност на длъжника. Сроковете за предявяване на вземанията са свързани със следващите кратки срокове за предлагане на план за оздравяване на предприятието и съответно – за обявяване на длъжника в несъстоятелност и осребряване на имуществото. Обвързващият характер на сроковете безспорно има своето важно значение за ефективността на производството по несъстоятелност, тъй като създава предвидимост относно условията и реда за изясняване на масата на несъстоятелността и структурата на дълга, за чието изплащане следва да бъде осребрено имуществото или реорганизирано предприятието на търговеца. В този смисъл широкото схващане, което осигурява право на държавата и общините чрез НАП да предявяват старите си публични вземания неограничено докато производството по несъстоятелност е висящо, не е достатъчно стабилно, дори и в контекста на аргумента, че установяването и оспорването на публичните вземания се извършва в друго специално производство по реда на АПК. Възниква и въпросът дали не се засяга установеното в закона „разумно равновесие между частните и обществените интереси при изпълнение на конституционните задължения за осигуряване плащането на данъци или други постъпления или глоби“[15]. Още повече че в полза на кредиторите с публични вземания действа чл. 78 ДОПК, според който преди да внесе молба за откриване на производство по несъстоятелност молителят (кредитор или длъжникът) следва да уведоми НАП. Прилагането на доказателство за уведомяването на НАП към внесената в съда молба е условие за разглеждането ѝ и за образуване на делото по несъстоятелност, за което съдът следи служебно. Това допълнително предимство за държавата и общините като кредитори на неплатежоспособния търговец, им дава възможност да узнаят на един ранен етап за евентуалното откриване на производство по несъстоятелност и да организират своевременно защитата си по делото по несъстоятелност.
Оздравяването и вземанията на държавата и общините
Оздравителното производство е незадължителна фаза в производството по несъстоятелност, в която, при направено предложение от легитимирано лице, се обсъжда и приема план за оздравяване на предприятието на длъжника. Целта на процедурата е задълженията на търговеца да бъдат уредени без обявяване в несъстоятелност и прекратяване на предприятието му. Държавата и общините не са изрично посочени като лица, легитимирани да предлагат оздравителен план, но чрез процесуалния си субституент могат да се ползват от общата възможност, предоставена на кредиторите в чл. 697, ал. 1 ТЗ и да предлагат план като кредитори, които притежават най-малко 1/3 от обезпечените вземания (т. 3) или като кредитори, които притежават най-малко 1/3 от необезпечените вземания (т. 4).
По-отчетливо предимството за вземанията на държавата и общините, попадащи в категорията на публичните вземания, се очертава в уредбата на съдържанието на оздравителния план. Според чл. 189, ал. 1 ДОПК планът за оздравяване не може да предвижда намаляване, отсрочване и/или разсрочване на публични задължения без предварителното съгласие на министъра на финансите, който взема предвид становището на органите, даващи в съответствие с чл. 184, ал. 1 ДОПК, разрешение за отсрочване и разсрочване в индивидуалните производства по събиране на публични вземания. Съгласие не се дава, ако по отношение на намаляването, разсрочването или отсрочването на публичните задължения оздравителният план съдържа по-неблагоприятни условия, отколкото за задълженията към другите кредитори. В ДОПК е установена и рамката, в която публичните задължения могат да бъдат преобразувани с оздравителен план – съгласно чл. 184, ал. 3 и 4 ДОПК, не се допуска намаляване на главницата по публични държавни и общински задължения, а намаляването на лихвените задължения по публични вземания се допуска само ако се поеме съответно задължение погасяването на главницата да се извърши в определените от министъра на финансите срокове. Ако оздравителният план предвижда преобразуване на вземания на кредиторите в дял от капитала по чл. 700, ал. 6 ТЗ, тази възможност по отношение на публичните задължения не е допустима. Спазването на описаните условия относно съгласието на министъра на финансите и съдържанието на оздравителния план във връзка със степента на удовлетворяване на вземанията, начина и сроковете за плащане на публичните кредитори, е предпоставка съдът да допусне плана до разглеждане и приемане от събранието на кредиторите. Съдебната практика трайно приема, че съгласието на министъра на финансите е абсолютна положителна предпоставка за допускане на оздравителния план до разглеждане от събранието на кредиторите, а съответно и за последващото му утвърждаване от съда[16]. Съгласието трябва да е дадено най-късно към момента на постановяване на определението за допускане на плана по чл. 701 ТЗ[17].
По отношение на преценката дали оздравителния план не поставя кредитора с публични вземания в по-неблагоприятно положение спрямо останалите кредитори на несъстоятелността, няма законово установени критерии, при наличието на които министърът на финансите да дава предварително съгласие за приемане на оздравителния план. На тази основа в практиката се приема, че при преценката си министърът на финансите действа в условията на оперативна самостоятелност. Законосъобразното упражняване на дискреционното правомощие на министъра на финансите изисква изясняване на всички обстоятелства относно въпроса с предложения план за оздравяване на предприятието, обсъждане на събраните в хода на административното производство доказателства и становища, формиране и излагане на правни и фактически изводи и изрично мотивиране за прието решение по съществото на правния спор. Приема се също, че в рамките на тази специфична административна процедура министърът на финансите може да дава указания на вносителя на оздравителния план какви изменения и допълнения в плана да направи.[18]
При гласуване на допуснатия до разглеждане от събранието на кредиторите план за оздравяване, НАП съгласно чл. 703, ал. 2, т. 3 ТЗ, гласува в отделен клас, като процесуален субституент на държавата по публични вземания, което осигурява възможност за самостоятелно влияние върху формирането на решението на събранието на кредиторите. Съдебната практика тълкува широко правото на кредитора с публични вземания да обжалва решението да утвърждаване на оздравителния план. Приема се, че е налице правен интерес от обжалването за кредитора, който е гласувал против плана, дори и да е третиран благоприятно спрямо другите кредитори, както и дори да са налице законово установени предимства, каквито са предвидени за удовлетворяването на публичните вземания[19]. Освен всички вече посочени предимства за публичните вземания, за случаите в които производството по несъстоятелност приключва с оздравителен план, ДОПК предвижда и допълнителни привилегии. Съгласно чл. 709 ТЗ, ако длъжникът не изпълни предвиденото в оздравителния план, производството по несъстоятелност може да бъде възобновено по искане на кредитори, чиито вземания са преобразувани с плана и които представляват не по-малко от 15 на сто от общия размер на вземанията. Когато държавата или общините са кредитор с публични вземания, по силата на чл. 189, ал. 5 ДОПК изискването за минимален размер на задълженията, за да се обуслови легитимация за подаване на искане за възобновяване на производството по несъстоятелност не се прилага.
Участие на държавата и общините при разпределение на осребреното имущество
След съдебното решение за обявяване на длъжника в несъстоятелност, производството преминава във фазата, в която масата на несъстоятелността се превръща в пари и се разпределя между кредиторите с приети вземания по специалния ред и при специалните привилегии, предвидени в ТЗ. Съгласно чл. 722, ал. 1 ТЗ, публичноправните вземания на държавата и общините, като данъци, мита, такси, задължителни осигурителни вноски и др., възникнали до датата на решението за откриване на производство по несъстоятелност се удовлетворяват на ред шести, непосредствено след обезпечените вземания, разноските по производството, вземанията на работниците и вземанията за издръжка. Частноправните вземания на държавата и общините, ако не са обезпечени, за целите на разпределението попадат в категорията „останалите необезпечени вземания, възникнали преди датата на решението за откриване на производството по несъстоятелност“ и се удовлетворяват на ред осми. Вземанията на всички кредитори, възникнали след датата на решението за откриване на производството по несъстоятелност и неплатени на падежа, в т.ч. публичните и частни държавни и общински вземания, се удовлетворяват на ред седми. По-предният ред, в който получават удовлетворяване кредиторите с нововъзникнали вземания е израз на концепцията за насърчаване на т.н. „финансиране след несъстоятелността“, свързана с по-далечната цел за стимулиране на оздравяването и запазване на предприятието на длъжника.
Съгласно чл. 722, ал. 3 ТЗ, в отклонение от общото правило за съразмерно удовлетворяване на кредиторите от един ред, когато са предявени и приети няколко вземания на държавата от един ред, сумата се изплаща общо на съответния ред от сметката за разпределение, а след получаването се разпределя от НАП по реда на ДОПК. С това от една страна се ползва специалната привилегия за удовлетворяване на държавните вземания в производството по несъстоятелност, а от друга страна се зачита и вътрешната диференциация между различните категории вземания на държавата, която произтича от ДОПК и някои специални закони.
Съдебната практика с основание приема, че поредността на удовлетворяване от имуществото на длъжника в масата на несъстоятелността, установена в чл. 722, ал. 1 ТЗ е императивна. Тя изключва общия ред на привилегиите, уредени за индивидуалните изпълнения на частни и публични вземания. По отношение на вземанията, възникнали след откриване на производството по несъстоятелност, чрез чл. 639 ТЗ се установява отклонение от правилото на чл. 722 ТЗ. Новите вземания по принцип следва да се удовлетворят на падежа, без да е необходимо предявяването и приемането им по реда на ТЗ. Ако възникналото след откриване на производството по несъстоятелност вземане не бъде удовлетворено на падежа, за кредитора възниква правото да го предяви по предвидения ред. Поради това изплатените от синдика суми за погасяване на нововъзникнали задължения не могат да бъдат отнасяни от кредитора за погасяване на по-стари негови вземания към длъжника, независимо дали последните са били своевременно предявени, тъй като би се заобиколил установения от законодателя императивен ред за удовлетворяване на кредиторите. Казаното се отнася и за публичните вземания – разпоредбата на чл. 169, ал. 3 ДОПК, даваща право на избор на данъчния орган кои задължения да погаси, не може да намери приложение в производството по несъстоятелност при изпълнение на падежа на публични задължения, възникнали след откриване на производство по несъстоятелност по отношение на задълженото лице[20]. Следователно изпълнението на текущи публични задължения, възникнали след откриване на производството по несъстоятелност не може да бъде използвано за покриване на съществуващи и установени стари публични задължения на длъжника, дори и при изрично изразено съгласие на платеца, тъй като нарушава императивно определения ред за удовлетворяване по чл. 722 ТЗ.
Д-р Нели МАДАНСКА
_____
[1] Например – в законодателството на Република Австрия кредиторите се удовлетворяват последователно в низходящ ред както следва: обезпечени кредитори, работници, необезпечени кредитори; в Белгия редът за удовлетворяване, който отразява привилегиите и предимствата, е обезпечени кредитори, публични вземания, необезпечени кредитори; в Дания делението е само на обезпечени и необезпечени кредитори; за Гърция удовлетворяването започва с работниците, следват кредитори след откриване на производството по несъстоятелност (нововъзникнали), обезпечени кредитори и т.н.; в Испания – привилегията започва от нововъзникналите кредитори, следват обезпечени кредитори, публични кредитори, необезпечени кредитори; в САЩ редът е от разноски по несъстоятелността, към публични кредитори и работници, обезпечени кредитори, необезпечени кредитори, и т.н. Източник – обобщението, представено от McGowan, M. & Andrews, D. в Insolvency regimes and productivity growth: a framework for analysis economics department working papers No. 1309, Organisation for Economic Co-operation and Development, ECO/WKP(2016)33, p. 40, https://www.oecd.org/economy/growth/insolvency-regimes-and-productivity-growth-a-framework-for-analysis.pdf, 03.09.2021
[2] Относно тази специфика на публичните задължения – Мадански, Цв., Фактори за ефективност на митническия контрол върху трафика на фалшифицирани и пиратски стоки, нарушаващи права на интелектуална собственост, С., 2019, с. 49.
[3] Следва да се има предвид разликата между акт за установяване на задължение по чл. 106, ал. 1 ДОПК за извършване на служебна корекция, или по искане на задълженото лице и ревизионен акт за установяване на нови обстоятелства и факти, свързани с данъчни задължения на едно лице, в рамките на проведено ревизионно производство по чл. 106, ал. 3 ДОПК във връзка с чл. 108 ДОПК. Административните производства за издаване на акт за установяване на задължения и за издаване на ревизионен акт не са идентични, а различни производства. Виж в този смисъл мотивите на Решение № 11002/19.10.2016 г. по адм. д. № 11615/2015 г., ВАС, І о.
[4] Видовете публични задължения и начинът на тяхното установяване са подробно коментирани в мотивите към Решение № 1157/25.06.2019 г. по т. д. № 2360/2018 г. на СГС, т. о.
[5] Съгласно чл. 3, ал. 7 ЗНАП, Агенцията събира частните държавни вземания по Закона за уреждане на необслужваните кредити, договорени до 31 декември 1990 г.; по § 46 от преходните и заключителните разпоредби на Закона за изменение и допълнение на Закон за банките (обн., ДВ, бр. 54 от 1999 г.; изм., бр. 103 от 1999 г., бр. 1 и 92 от 2000 г., бр. 33 от 2006 г.; отм., бр. 59 от 2006 г.); по гаранционни споразумения и временни финансови помощи, вземанията на държавата към кредитополучатели или бенефициенти по активирани държавни гаранции, от държавни инвестиционни заеми и други кредити; от задължения към закритите Държавен фонд за реконструкция и развитие и Държавен фонд „Енергийни ресурси“; на Държавен фонд „Земеделие“, за които има издаден изпълнителен лист по реда на чл. 27, ал. 2 от Закона за подпомагане на земеделските производители; на изпълнителните агенции по предприсъединителните финансови инструменти, управляващите органи на оперативни програми и държавните органи, администриращи средства от европейски фондове за недължимо платените и надплатените суми, както и на неправомерно получените или неправомерно усвоени средства по проекти, финансирани от предприсъединителните финансови инструменти, Структурните фондове и Кохезионния фонд на Европейския съюз, европейските земеделски фондове и Европейския фонд за рибарството, Инструмента Шенген и Преходния финансов инструмент, включително от свързаното с тях национално съфинансиране, които възникват въз основа на договор; дължимият за държавата дивидент или част от печалбата на държавни предприятия и търговски дружества с държавно участие в капитала; други частни държавни вземания, чието събиране със закон е определено да се извършва от агенцията.
[6] В този смисъл мотивите към Определение № 185/10.06.2020 г. по ч. т. д. № 682/2020 г., ВКС, ТК., І т. о.
[7] Виж Определение № 336/06.06.2017 г. по т. д. № 1095/2017 г., ВКС, ТК, І т. о.
[8] Отново в Определение № 336/06.06.2017 г. по т. д. № 1095/2017 г., ВКС, ТК, І т. о.
[9] По подобен казус – Решение № 81/11.12.2020 г. по т. д. № 1747/2019 г., ВКС, ТК, І т. о.
[10] Така Решение № 510/27.06.2008 г. по т. д. №209/2008 г., ВКС, ТК, І т. о.
[11] В този смисъл Решение № 54/18.02.2005 г. по т.д. № 460/2004 г., ВКС, ТК, І т. о.
[12] Първоначалната редакция на чл. 608 ТЗ дефинираше неплатежоспособния като търговец, който не е в състояние да изпълни изискуемо и безспорно парично задължение по търговска сделка. След това, в унисон със засиления обществен интерес от точното и срочно изпълнение на задълженията към фиска, към задълженията по търговски сделки бяха добавени и публичноправните задължения към държавата и общините, свързани с търговската дейност на длъжника. (ДВ, бр. 70 от 1998 г.) В редакцията на чл. 608, ал. 1 ТЗ от 2000 г. ( ДВ, бр. 84 от 2000 г. ) отпадна елементът безспорност на задължението и по смисъла на посочения текст, неплатежоспособен е търговецът, който не е в състояние да изпълни свое парично задължение, изискуемо и установено по основание във фазата по разглеждане на молбата за откриване на производство по несъстоятелност. С измененията и допълненията на ТЗ, публикувани в ДВ, бр. 58/2003 г., отпадна и изискването задължението да е установено по основание и остана единствено изискването за изискуемост.
[13] Обн. ДВ, бр. 29 от 7 април 2000 г.
[14] В този смисъл Решение № 179/18.03.2021 г. по т. д. № 15/2020 г., ВКС, ТК, ІІ т. о.
[15] Виж отново Решение на КС № 2 от 30 март 2000 г. по к. д. № 2/2000 г.
[16] Определение № 177/05.04.2021 г. по ч. т. д. № 421/2021 г., ВКС, ТК, ІІ т. о.
[17] Виж в този смисъл Решение № 158/30.11.2012 г. по т. д. № 42/2012 г., ВКС, ТК, ІІ т. о.
[18] Така Решение № 4095/31.03.2021 г. по адм. д. № 13505/2020 г., ВАС, 5 чл. с-в, Решение № 7491/ 14.06.2017 г. по адм. д. № 2099/2017 г., ВАС, VІІІ отд.
[19] С подробни съображения – Решение № 83/27.11.2013 г. по т. д. № 940/2012 Г., ВКС, ТК, І т. о.
[20] Подробни аргументи по този въпрос са изложени в Решение № 179 от 18.03.2021 г. по т. д. № 15/2020 г., ВКС, ТК, ІІ т. о.
