Списание „Собственост и право“, 2024 г., бр. 05
1. Въведение
Настоящото изложение касае конкретна хипотеза, при която кредитор и длъжник по договор за кредит са постигнали споразумение за заличаване на учреденото обезпечение под формата на ипотека срещу предоставянето на различни други обезпечения.
В съдебната практика този казус разкрива няколко спорни въпроса, на които ще се спра в настоящите кратки бележки.
Първият проблем е свързан с цената на иск за реално изпълнение – заличаване на ипотека, респективно – определяне на родовата подсъдност.
Вторият проблем е свързан изобщо с възможността да се заличи ипотека, без да е налице погасяване на обезпеченото с нея задължение.
И третият проблем е свързан с формата, в която страните следва да постигнат споразумение за заличаване на ипотеката срещу изпълнение на друго по вид задължение.
Именно тези три въпроса ще бъдат разгледани по-долу, доколкото разкриват определени особености, а и по тях няма все още формирана последователна съдебна практика.
2. Историята на спора
Пред районния съд като първа инстанция е бил предявен иск за реално изпълнение – заличаване на учредена договорна ипотека. Ищецът твърди, че с ответника са постигнали съгласие за заличаване на конкретна ипотека, учредена под формата на нотариален акт, срещу поето и изпълнено от ищеца задължение за замяна на ипотеката с други по вид обезпечения.
Ответникът е релевирал редица възражения по съществото на спора, но така също и възражение за неспазена родова подсъдност на спора, доколкото цената на иска за заличаване на договорна ипотека (ако такъв иск изобщо е допустим) се формира с оглед цената на обезпеченото с ипотеката вземане. В конкретния случай стойността на обезпеченото вземане надхвърля многократно сумата от 25 000 лева, поради което и на основание чл. 104, ал. 1, т. 4 от Гражданския процесуален кодекс[1] (ГПК) исковата молба следва да се предяви пред окръжния съд като първа инстанция.
Първоинстанционният съд е приел, че е сезиран с иск с правно основание чл. 79, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите[2] (ЗЗД) за реално изпълнение на задължение по договор – да се заличи конкретна договорна ипотека. Родовата си компетентност съдът е обосновал със становището, че става дума за предявен неоценяем иск. Разглеждайки делото по същество, първата инстанция е уважила иска.
Сезиран от ответника въззивник, въззивният окръжен съд е споделил съображенията на първата инстанция – както от материалноправно, така и от процесуалноправно естество, поради което и изцяло е потвърдил обжалваното решение.
Касационната инстанция е допуснала касационно обжалване[3] на основание чл. 280, ал. 2, пр. второ ГПК поради вероятност обжалваният въззивен съдебен акт да е недопустим. В производството по същество Върховният касационен съд (ВКС) обезсилва постановените инстанционни решения, като приема, че при всички искове, целящи установяване несъществуването на ипотечното право с източник договор за ипотека, независимо от съществуването на самото обезпечено с ипотеката вземане, цената на иска се определя от данъчната оценка на ипотекирания имот по правилото на чл. 69, ал. 1, т. 4, във връзка с чл. 71, ал. 2 ГПК. Именно изхождайки от тази постановка, върховната съдебна инстанция приема, че и в случая цената на иска следва да е определима съобразно чл. 69, ал. 1, т. 4 във връзка с чл. 71, ал. 2 ГПК[4]. Произнасяйки се по въведените в касационната жалба оплаквания и възраженията на ответника по касация, релевирани с отговора на касационната жалба, ВКС дава и някои насоки по съществото на спора.
3. Цена на иска за реално изпълнение – заличаване на договорна ипотека
Очевидно е, че в процесния случай се оформят три отделни виждания относно начина, по който следва да се определи цената на иска. Според едното становище този иск е неоценяем, според другото цената се формира от обезпечения размер на задължението, а според третото – съобразно данъчната оценка на послужилия като обезпечение имот.
При проведеното касационно производство ВКС приема, че искът е оценяем, а цената му се формира на основата на данъчната оценка. За да се достигне до този извод, съдът се позовава на последователната съдебна практика относно исковете за установяване несъществуването на ипотечното право[5]. Това становище в конкретния случай обаче е най-малкото дискусионно.
При иск за прогласяване недействителността на договор за учредяване на ипотека, цената на иска се определя от данъчната оценка на ипотекирания имот съобразно правилото на чл. 69, ал. 1, т. 4 ГПК във връзка с чл. 71, ал. 2 ГПК, тъй като предмет на делото е валидността на договора за ипотека. Валидността на договора относно обезпеченото вземане е извън предмета на делото, поради което неговият размер няма отношение при определяне цената на иска[6]. Това виждане е относимо не само към искове за установяване недействителност на договор за ипотека, но и към всички други искове, чрез които се цели установяване несъществуването на ипотечно право с източник договор за ипотека, независимо от съществуването на обезпеченото с ипотеката вземане.
Изложеното становище следва да бъде споделено, но с уговорката, че цялата формирана съдебна практика касае установителни искове, а не осъдителни такива за заличаване на вече учредената ипотека. В конкретния случай се цели ответникът да бъде осъден реално да изпълни едно свое договорно задължение. Това задължение в конкретния случай се изразява в подаването на съгласието за заличаването на учредената като обезпечение ипотека. По отношение на това съгласие се дължи държавна такса в размер на половината от събраната такса за вписване – чл. 3, ал. 1 от Тарифата за държавните такси, събирани от Агенцията по вписванията[7]. Внасянето на тази такса има административен характер и по никакъв начин не рефлектира върху цената на иска, нито пък на това основание прави иска оценяем.
Последователна е съдебната практика, която приема, че при неоценяемите искове няма пряка имуществена претенция[8]. В конкретния случай искането е ответникът да бъде осъден да подаде изричното си съгласие за заличаване на ипотеката (реално да изпълни договорното си задължение). Без никакво значение е каква част от обезпеченото с ипотеката вземане е било погасено, както и каква е данъчната оценка на ипотекирания имот. Тук по аналогия могат да бъдат съобразени и мотивите относно неоценяемия характер на негаторния иск. „Негаторният иск също е иск за защита на собствеността, но отрицателен, защото предмет на делото не е нито правото на собственост върху (засегнатия) имот на ищеца, нито правото на собственост върху (пречещия) имот на ответника. Правото на собственост върху тези два имота има значение за основателността на негаторния иск, но те остават вън от предмета на делото (по тях съдът се произнася само в мотивите на решението като по преюдициални правоотношения) и по тях не се формира сила на пресъдено нещо. Затова тяхната данъчна оценка, а ако няма такава – тяхната пазарната цена няма значение за цената на иска и за определянето на размера на дължимата такса. В съвременното вещно право предмет на делото по негаторния иск може да е не само несъществуването на сервитут, но и несъществуването на ограничени вещни права, както и на всяко друго бреме върху имота, което да задължава собственика да търпи различни по характер въздействия върху имота, които само смущават упражняването на правото на собственост на ищеца повече от допустимото, но без да отнемат неговото владение. Затова решението по негаторния иск не съдържа диспозитиви за правото на собственост върху засегнатия и пречещия имот, а само за съществуването или несъществуването на сервитут, на някакво ограничено вещно право или на друго бреме (право на въздействие), което собственикът е длъжен да търпи.“[9]
В смисъла на изложеното по-горе, доколкото искът за реално изпълнение за заличаване на договорна ипотека не изисква установяване съществуването или несъществуването на едно вещно право, същият се явява неоценяем, или в краен случай – оценяем, като оценката му се формира върху паричната оценка на разходите, необходими за осъществяване на действията (върху дължимата държавна такса)[10].
4. Заличаване на ипотека без погасяване на обезпеченото с нея вземане
Едно от съществените възражения на ответника по отношение на допустимостта на иска е свързано с невъзможността да бъде заличена ипотека, без да е погасено обезпеченото с нея вземане. Тук ВКС заема принципната позиция, че съгласно чл. 179, ал. 1 ЗЗД вписването на ипотеката може да се заличи доброволно само въз основа на съгласието на кредитора, но е невярно, като лишено от основание в закона, твърдението, че това съгласие може да бъде дадено единствено когато ипотеката е вече погасена, тъй като обезпеченото задължение вече не съществува. Като носител на това сложно субективно вещно право, каквото е ипотечното право, кредиторът по своя едновластна преценка може да даде съгласието си за заличаване на ипотеката и преди обезпеченото негово вземане да е удовлетворено чрез едностранно изявление, като в сочената хипотеза тя ще се прекрати чрез самото заличаване. Няма обаче законово ограничение едностранното изявление на кредитора, с което изразява воля ипотеката да бъде заличена, като акт на разпореждане, да е елемент от договор с длъжника или с трето лице. Искът по чл. 79, ал. 1 ЗЗД не се явява последица от уважаване на иска за установяване несъществуване на обезпеченото вземане по чл. 179 ЗЗД, а е самостоятелен и винаги допустим при наличие на правен интерес за ищеца. Този интерес е налице, щом се твърди от ищеца, че притежава изискуемо притезание срещу ответника, което последният не удовлетворява. Въпросът дали ищецът притежава твърдяното в исковата молба притезание срещу ответника, дали то е изискуемо и пр., касае основателността на предявения осъдителен иск, а не неговата допустимост.
В допълнение към горните мотиви, следва да се посочи, че свободата на договаряне (чл. 9, ал. 1 ЗЗД) дава възможност на страните сами да определят съдържанието на договора, като граница на тази свобода са повелителните норми на закона и на добрите нрави. В описания по-горе договор няма съмнения, че уговорките между страните не нарушават договорната свобода, поради което и съглашението се явява напълно действително.
5. Изискване за форма към споразумение, с което едната от страните поема задължение за заличаване на ипотека
Проблемът относно формата на споразумението произтича от един конкретен цитат в решението на ВКС, с което се обезсилват постановените инстанционни решения. Този цитат е следният: „Вярно е, че съгласно чл. 179, ал. 1 ЗЗД вписването на ипотеката може да се заличи доброволно само въз основа на съгласието на кредитора, но е невярно, като лишено от основание в закона, твърдението на касатора, че това съгласие може да бъде дадено единствено когато ипотеката е вече погасена, тъй като обезпеченото задължение вече не съществува. Несъмнено е, че като носител на това сложно субективно вещно право, каквото е ипотечното право, кредиторът по своя едновластна преценка може да даде съгласието си за заличаване на ипотеката и преди обезпеченото негово вземане да е удовлетворено чрез едностранно изявление, като в сочената хипотеза тя ще се прекрати чрез самото заличаване. Няма обаче законово ограничение едностранното изявление на кредитора, с което изразява воля ипотеката да бъде заличена, като акт на разпореждане, да е елемент от договор с длъжника или с трето лице, но за да е действително последното, следва да е в изискуемата се от чл. 179 ЗЗД форма – писмена с нотариална заверка на подписите“.
При новото разглеждане на делото въззивната инстанция е приела, че договорът между страните, при който една от тях поема задължение за заличаване на ипотека при изпълнение на други, предвидени в споразумението предпоставки, следва да бъде сключен във формата, която изисква чл. 179 ЗЗД – писмена с нотариално удостоверяване на подписите. На това основание, доколкото не е спазена изискуемата от закона форма, съдът е приел, че сключеният между страните договор се явява нищожен[11]. Това становище обаче не може да бъде споделено.
Става въпрос за напълно валиден договор, в който всяка една от страните поема задължение за конкретна престация спрямо насрещната страна. Ищецът е поел задължение да учреди допълнителни обезпечения в полза на кредитора, а ответникът се е задължил да заличи конкретна договорна ипотека. Тези уговорки са обективирани в договор, сключен в частна писмена форма. С този договор всяка от страните е поела задължение за реално изпълнение на определено задължение, като в голяма степен всички задължения изискват изявление, обективирано в конкретна форма за действителност. Учредяването на особен залог също става с изявление, направено в специална, изискуема от закона форма, но няма никаква пречка задължението за такъв залог да бъде поето с писмен договор.
Тук съдът допуска объркване между формата за действителност на съгласието за заличаване на ипотеката, която напълно безспорно следва да е с нотариално удостоверяване на подписите, но задължението да се извърши това действие няма пречка да бъде поето в конкретен облигационен договор. Всеки договор за кредит и всяко допълнително споразумение към него съдържат клаузи при какви предпоставки следва да се учреди ипотека или да се заличи такава, но никога нито съдебната практика, нито пък търговският оборот са изисквали тези договори да бъдат сключвани във форма по-тежка от писмената.
Вярно е, че в мотивите си ВКС използва сложно съставно изречение. Това е напълно обяснимо, предвид обстоятелството, че мотивите на съдебното решение са насочени към страните, техните процесуални представители, както и към инстанционните съдилища – все компетентни читатели и тълкуватели.
Цитираните по-горе мотиви са възпроизведени и в съдебното решение на въззивната инстанция, постановено при новото разглеждане на делото, но неясно защо крайните изводи на съда са, че споразумението между страните следва да е с нотариална заверка на подписите. Този извод е в противоречие с граматическото тълкуване на последното цитирано изречение: „Няма обаче законово ограничение едностранното изявление на кредитора, с което изразява воля ипотеката да бъде заличена, като акт на разпореждане, да е елемент от договор с длъжника или с трето лице, но за да е действително последното, следва да е в изискуемата се от чл. 179 ЗЗД форма – писмена с нотариална заверка на подписите“. Съставът на ВКС е използвал прилагателното „последното“, което в случая може да се отнася единствено към „едностранното изявление на кредитора“. Това е пределно ясно, доколкото използваният среден род на прилагателното „последното“ съответства на единственото съществително в среден род в изречението – „изявление“. Ако ВКС искаше по отношение на формата да препрати към договора, щеше да използва мъжки род на прилагателното. Използваната езикова техника не е толкова сложна, за да позволи заблуждението, до което е достигнала въззивната инстанция.
6. Заключение
Краткият преглед на поставения на обсъждане казус показва, че споразумението за замяна на ипотеката с друг вид обезпечение може да разкрие редица проблеми – както от процесуалноправно, така и от материалноправно естество. Тези спорни въпроси заслужават своето внимание, доколкото търговският оборот, а и практиката на финансовите институции все по-често показва прибягване към сходни по характер съглашения, които да позволят освобождаването на един актив като обезпечение и учредяването на друг тип гаранция.
Иван ГЕОРГИЕВ, асистент по гражданско процесуално право в ЮФ на УНСС, адвокат
_____
[1] Обн. ДВ, бр 59 от 20.07.2007 г., с последващи изменения и допълнения.
[2] Обн. ДВ, бр. 275 от 22.11.1950 г., с последващи изменения и допълнения.
[3] Вж. Определение № 570 от 03.11.2020 г. по т. д. № 524/2020 г., II т. о. на ВКС.
[4] Вж. Решение № 26 от 24.03.2021 г. по т. д. № 524/2020 г., II т. о. на ВКС.
[5] Вж. Определение № 44 от 15.01.2010 г. по ч. гр. д. № 725/2009 г., ІV г. о. на ВКС, Определение № 291 от 22.06.2016 г. по ч. гр. д. № 2494/2016 г., ІV г. о. на ВКС, Определение № 15 от 16.01.2015 г. по ч. т. д. № 3456/2014 г., ІІ т. о. на ВКС, Определение № 301 от 12.07.2016 г. по ч. т. д. № 981/2016 г., І т. о. на ВКС, Определение № 379 от 24.07.2017 г. по ч. т. д. № 1470/2017 г., І т. о. на ВКС.
[6] Изрично в този смисъл вж. Определение № 44 от 15.01.2010 г. по ч. гр. д. № 725/2009 г., ІV г. о. на ВКС.
[7] Приета с Постановление на Министерския съвет № 243 от 14.11.2005 г., с последващи изменения и допълнения.
[8] Вж. например Определение № 113 от 16.06.1966 г. по гр. д. № 1589/1966 г., II г. о. на ВС.
[9] Вж. мотивите към т. 1 на Тълкувателно решение № 4 от 06.11.2017 г. по тълк. д. № 4/2015 г., ОСГК на ВКС.
[10] По аналогия от диспозитива на т. 1 на Тълкувателно решение № 4 от 06.11.2017 г. по тълк. д. № 4/2015 г., ОСГК на ВКС.
Разбира се, тук следва да се обърне внимание и на още нещо. В конкретния случай става въпрос за търговско дело и позоваването на тълкувателно решение, прието от Гражданската колегия на ВКС не е задължително за съдиите в Търговската колегия на съда.
[11] Вж. Решение № 207 от 27.02.2024 г. по в. гр. д. № 1895/2023 г. на Софийския апелативен съд.
