Списание „Собственост и право“, 2024 г., бр. 03
1. Въведение
През последните години в съдебната практика се поставя въпросът дали се дължи обезщетение при ползването на конкретен недвижим имот в хипотезата, при която собственикът е отстранен по силата на акт на съда. Хипотезите, които най-често попадат в полезрението на съдилищата са две:
1) когато собственикът е отстранен от съвместно обитаваното жилище за срока, определен от съда – става въпрос за мярката по чл. 5, ал. 1, т. 2 от Закона за защита от домашното насилие[1] (ЗЗДН);
2) когато имотът има характера на семейно жилище по смисъла на § 1 от Допълнителните разпоредби на Семейния кодекс[2] (СК), и този имот е предоставен за ползване от съпруга-несобственик и ненавършилите пълнолетие деца.
Общото и в двата случая е, че собственикът на един имот е отстранен временно от него по силата на акт на съда, който подлежи на изпълнение. И в двата случая това може да стане както с крайния съдебен акт, така и с привременни актове в хода на процеса. Друга обща особеност и за двете хипотези е, че имотът се ползва от лице, което не е собственик. Разбира се, разкриват се и доста разлики, което налага разглеждането на всеки един от тези два случая поотделно.
2. Отстраняване на извършителя от съвместно обитаваното жилище
В практиката на съдилищата приложението на мярката по чл. 5, ал. 1, т. 2 ЗЗДН създава редица проблеми. Голяма част от тях надхвърлят рамките на производството за защита от домашно насилие и се отразяват в сферата дори на вещното право. Освен това, отстраняването на извършителя от жилището, в което той самият живее, създава и чисто процесуални затруднения, доколкото лицето следва да бъде намерено на някакъв адрес, за да бъде призовано за участие в съдебното заседание или пък да му бъде връчено съдебното решение. В не малко случаи, проблеми възникват и на плоскостта на изпълнението на самата мярка – кои са компетентните органи, как се изпълнява тази мярка, в какъв срок и т.н.
За да бъде приложена мярката по чл. 5, ал. 1, т. 2 ЗЗДН, жилището трябва да се обитава от страните по спора заедно. Без значение е каква е продължителността на съжителството, както и колко често някоя от страните отсъства от дома. Важното е, че става въпрос за мястото, в което страните преимуществено живеят. Това жилище може да е къща, апартамент, вила, а дори и квартира, хотелска стая, общежитие и т.н. Нещо повече, законът не се формализира до това къде страните могат да живеят заедно. Напълно е възможно например едно лице да бъде отстранено от място, което да представлява незаконна постройка или пък, което да не отговаря на изискванията за самостоятелен обект в сграда. Възможно е също така, ако насилието се осъществява в рамките на място, населено от повече лица (старчески дом, специализирана институция), ответникът да бъде отстранен изцяло от сградата, без значение, че насилието е осъществявано в рамките само на едно помещение.
За целите на специалния закон понятието „жилище“ следва да се разбира максимално широко, като същото обхваща дори и случаите, в които „жилището“ е движима вещ – например кораб, каравана или друго превозно средство, пригодено за живеене[3].
Възможността собственикът да бъде отстранен от собственото си жилище, от една страна, противопоставя правото на собственост на извършителя, а от друга – правото на защита на молителя. Тъй като се касае за защитна мярка и личните, неимуществени интереси на пострадалия (или потенциалния пострадал) следва да надделяват над имуществените права на извършителя[4]. Поради тази причина, при приложението на тази мярка съдът не се интересува дали ответникът в производството има друго жилище или пък може да си осигури място, на което да пребивава. Законът не поставя изискване пред съда да осъществява такъв контрол. За да бъде отстранен потенциалният извършител от жилището, е достатъчно да съществува вероятност за осъществяване на акт на домашно насилие. В своята практика Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ) нееднократно е отбелязвал, че защитата от домашно насилие е естествен ангажимент на държавата, която има задължението да се намесва в отношения от личния и семейния живот, и тези задължения могат да включват приемането на мерки в сферата на отношенията между индивидите[5]. Във всички решения, които ЕСПЧ е разглеждал във връзка с домашното насилие, акцентът е поставян не толкова спрямо необходимостта от съществуване и приложение на специален закон за защита от такъв вид насилие, колкото до задължението на държавата да защитава жертвите, да преследва, разследва и санкционира извършителите. Поради тази причина, задължението за защита спрямо актовете на домашно насилие, се разглежда в контекста на правото на живот, необходимостта от ефективни правни средства за защита, забрана от дискриминация, забрана за нечовешко и унизително отнасяне и т.н.[6]
3. Обезщетение за ползването при отстраняване на извършителя
Мярката по чл. 5, ал. 1, т. 2 ЗЗДН има за адресат единствено извършителя на насилието. Без значение дали мярката е наложена със заповед за незабавна защита или с крайното решение по делото, молителят не е страна по делото и на него не му се предоставя за ползване съвместно обитаваното жилище. В тези случаи, ако отстраненият е собственик или съсобственик на имота, той има правото на обезщетение за ползването, макар и обективно да няма възможността да ползва имота си лично. Отстраняването от собственото жилище не е пречка собственикът да се разпорежда с имота си или пък да го предостави за ползване под наем. Не е налице пречка и собственикът да иска отстраняването на всяко едно лице, което се намира в имота без правно основание, както и да претендира обезщетение на основание чл. 59 от Закона за задълженията и договорите[7] (ЗЗД).
Горните изводи намират подкрепа и в съдебната практика. Приема се, че „вземането за обезщетение по чл. 59 ЗЗД възниква от деня на имущественото разместване, а основание за пораждане на вземането е невъзможността на собственика лично да ползва имота си като основно правомощие на правото на собственост, респективно – да извлича граждански плодове от него. Чрез иска по чл. 59 ЗЗД се търси обезщетение за неоснователно обедняване на собственика за сметка на неоснователното обогатяване на ползващия се без основание от неговата вещ, като по делото следва да е установено, че ответникът ползва имота без правно основание и отговорността му да обезщети собственика се изразява в спестен от него наем, който би плащал за ползване на имота, като обедняването на собственика и обогатяването на ползвателя/държател са една и съща сума, измерваща се в пазарен наем за процесния имот, който би се получил за спорния период. Съдебната практика приема, че обогатяване е налице не само при увеличаване имуществото на едно лице, но и когато на същото са спестени средства за сметка на имуществото на друго лице. Такъв е случаят, когато собственикът е лишен от ползването на имота си, а друго лице го ползва без основание, тъй като отстраняването на собственика от имота по административен ред не съставлява основание за правомерно разместване на блага. Тогава, когато собственикът на вещта е отстранен административно от нея по силата на разпоредбите на ЗЗДН, за периода на отстраняването, той не губи правото си на ползване върху имота, което право през този период той би могъл да реализира и чрез трети лица, респективно – на него за този период му се дължи обезщетение от ползващия процесния имот без основание, макар последният да се ползва от закрила по силата на ЗЗДН. В случая рестриктивните мерки по ЗЗДН не се отразяват на правото на ползване на собственика на вещта, на когото за периода на отстраняването му от нея, ползващият имота без основание, който за този период спестява средства в размер на дължимия наем за сметка на собственика, дължи обезщетение за ползването му по чл. 59 ЗЗД, което е в размер на средната наемна цена за този период. Следователно заповедта, издадена по ЗЗДН за отстраняване на собственика от неговия имот за определен период от време, не го лишава за този период от пълния обем на правото му на ползване върху имота, а ползващият този имот без основание му дължи обезщетение за ползването по чл. 59 ЗЗД в размер на средната наемна цена“[8].
4. Предоставяне ползването на семейното жилище
Съобразно § 1 от Допълнителните разпоредби на СК семейно е жилището, което е обитавано от двамата съпрузи и техните ненавършили пълнолетие деца. Това обаче не е изчерпателна дефиниция, тъй като не разкрива всички характерни особености на това понятие. Различните житейски хипотези са били обект на разглеждане от съдебната практика, което е позволило и открояване на най-често срещаните проблеми във връзка с това.
Така например, семейното жилище обхваща жилищните и сервизните помещения, предназначени да задоволяват битовите нужди на цялото семейство – съпрузите, децата и другите пълнолетни членове на семейството[9]. Семейно е жилището, ползвано от семейството на основание обща собственост на съпрузите или наемно правоотношение, при което ползването е само на съпрузите и децата, до прекратяването на брака, а при фактическа раздяла – до деня на раздялата. Семейно, обаче, е и жилището, построено през време на фактическата раздяла със средства, добити през време на брака[10].
Не са семейни жилищата, от които съпрузите са се отказали; в които съпрузите са били допуснати временно; които са погинали или са разрушени[11]. Не е семейно жилище и това, което се намира в сграда, която не е въведена в експлоатация по предвидения в закона ред[12].
Предпоставките за предоставяне ползването на семейното жилище са налице, когато то не може да се ползва поотделно от двамата съпрузи. Тогава съдът предоставя ползването му на единия от съпрузите, ако той е поискал това и има жилищна нужда. Когато от брака има ненавършили пълнолетие деца, съдът служебно се произнася за ползването на семейното жилище – чл. 56, ал. 1 СК[13].
По силата на съдебното решение, с което се предоставя ползването на семейното жилище, възниква наемно отношение – чл. 57, ал. 1 СК. В този смисъл, въпросът с обезщетението за ползване се поставя единствено в хипотезата, когато семейното жилище е предоставено на един от съпрузите в хода на процеса, с определение за привременни мерки. Именно тази хипотеза ще бъде разгледана по-долу.
5. Обезщетение за ползването на семейното жилище, предоставено с привременни мерки
Съобразно правилото на чл. 323, ал. 1 от Гражданския процесуален кодекс[14] (ГПК) по молба на всяка от страните съдът, пред който е предявен искът за развод или за унищожаване на брака, определя привременни мерки относно издръжката, семейното жилище и ползването на придобитото през време на брака имущество, както и относно грижата за децата и тяхната издръжка.
Струва ми се, че за разлика от разгледаната по-горе хипотеза, в този случай обезщетение на собственика няма да се дължи. Основанията за този извод са няколко.
На първо място, за да се дължи обезщетение по реда на чл. 59, ал. 1 ЗЗД, обогатяването на ответника следва да е станало „без основание“. В конкретния случай обаче ползването на семейното жилище е предоставено по силата на подлежащ на изпълнение съдебен акт – определение за поставновяване на привременни мерки. В този смисъл, един от елементите на фактическия състав на неоснователното обогатяване няма да е налице – неоснователността на имущественото разместване.
На второ място, видно от разпоредбата на чл. 57, ал. 1 СК, законодателят ясно е посочил от кой момент възниква наемното правоотношение по силата на съдебния акт – от влизане в сила на окончателното съдебно решение. Дори в случаите, в които върховната съдебна инстанция е определяла дължимия наем за ползването на семейното жилище, изрично в диспозитива на съдебния акт се посочва, че обезщетението се дължи „считано от датата на влизане в сила на решението за предоставяне ползването на жилището“[15].
Разбира се, остава открит въпросът какво се случва с ползването на жилището от постановяването на определението за привременни мерки до влизане в сила на съдебното решение. Тук, по аналогия могат да бъдат приложени и разрешенията, дадени още с Постановление № 5 от 16.11.1970 г., на Пленума на ВС, според което дадените привременни разрешения имат сила до окончателното решаване на делото, като постановеният различен резултат с крайния съдебен акт не е основание нито за доплащане, нито за прихващане по отношение на платеното по привременното разрешение. Макар това постановление да касае конкретно определената привременна издръжка, не виждам причина това разрешение да не може да бъде приложено и по отношение на предоставеното за ползване семейно жилище.
Накрая, но не на последно място, според правилото на чл. 57, ал. 2 СК не се дължи наем за ползваната от ненавършилите пълнолетие деца жилищна площ. Каква площ обаче ползват тези деца, е въпрос, който се решава с крайния съдебен акт, а не с привременните мерки. Отделно от това, при определяне размера на наема, който не се дължи за ползваната част от семейното жилище от непълнолетното дете от брака, съдът следва да приложи точно закона във връзка с употребеното понятие „жилищна площ“ – чл. 57 СК. Семейното жилище е съвкупността от жилищни и сервизни помещения, предназначени да задоволяват битовите нужди на семейството. В този смисъл жилищна площ е площта на цялото семейно жилище, включващо всички помещения в обхвата на жилището, независимо от тяхното функционално предназначение, защото нуждите на обитателите могат да бъдат пълноценно задоволени само при наличие и на двете категории помещения. При определяне на наема за ползваната жилищна площ от ненавършилото пълнолетие дете от брака, следва да се има предвид неговия дял на обитаване на всички помещения на жилището, а не само стаята, която му служи за спалня[16]. В бракоразводния процес или в производството по спорна съдебна администрация за предоставяне на родителските права и за определяне на режим на лични отношения, съдът във всеки един етап от делото следи за интереса на децата, поради което и конкретният обем жилищна площ, който ненавършилите пълнолетие деца ще ползват, ще стане ясен едва с влизане в сила на решението.
Като обобщение, при предоставяне ползването на семейното жилище с определение за привременни мерки, няма да е налице основание за претендиране, респективно – заплащане на обезщетение.
6. Заключение
Изложените в настоящия материал проблеми показват, че дори в хипотезата, при която собственикът на един имот е отстранен от него, отново могат да възникнат спорове във връзка с ползването и заплащането на дължимото обезщетение. При всички случаи следва да се отчита особеността, че остраняването не засяга по никакъв начин правото на собственост, респективно – собственикът не губи правата да се разпорежда с имота си, да го обременява с тежести и т.н.
Иван ГЕОРГИЕВ, асистент по Гражданско процесуално право в ЮФ на УНССС, адвокат
______
[1] Обн., ДВ, бр. 27 от 29.03.2005 г. с последващи изменения и допълнения.
[2] Обн., ДВ, бр. 47 от 23.06.2009 г. с последващи изменения и допълнения.
[3] Вж. Георгиев, И. Защита от домашно насилие – същност, съдържание и изпълнение на мярката „Отстраняване на извършителя от съвместно обитаваното жилище“. – Адвокатски преглед, 2015, № 10, с. 12-19.
[4] Вж. Русев, Б. Отстраняването на извършителя на домашно насилие от съвместно обитаваното жилище и правото му на собственост върху същото. – в: Научни трудове на Института за държавата и правото. Том VIII. Актуални правни проблеми. С., 2013, с. 322.
[5] Вж. решението по делото Osman v. the United Kingdom от 28.10.1998 г., решението по делото X and Y v. the Netherlands от 26.03.1985 г., решението по делото August v. the United Kingdom от 21.01.2003 г., решението по делото Bevacqua and S. v. Bulgaria от 13.06.2008 г. и други.
[6] Вж. решението по делото A. v. Croatia от 14.10.2010 г., решението по делото T. M. and C. M. v. The Republic of Moldova от 28.01.2014 г., решението по делото E.M. v. Romania от 30.10.2012 г., решението по делото Opuz v. Turkey от 09.06.2009 г.
[7] Обн., ДВ, бр. 275 от 22.11.1950 г. с последващи изменения и допълнения.
[8] Вж. конкретно Решение № 73 от 7.06.2017 г. по гр. д. № 3034/2016 г., III гр. отд. на ВКС. В сходен смисъл вж. също Решение № 55 от 28.02.2012 г. по гр. д. № 652/2011 г., III гр. отд. на ВКС, Решение № 446 от 22.01.2013 г. по гр. д. № 1263/2011 г., IV гр. отд. на ВКС и др.
[9] Вж. Постановление № 12 от 28.11.1971 г., Пленум на ВС.
[10] Вж. Постановление № 12 от 28.11.1971 г., на Пленума на ВС и Решение № 25 от 25.07.2011 г. по гр. д. № 523/2010 г., IV гр. отд. на ВКС.
[11] Вж. Постановление № 12 от 28.11.1971 г., на Пленума на ВС.
[12] Вж. Решение № 25 от 25.07.2011 г. по гр. д. № 523/2010 г., IV г. о. на ВКС.
[13] Вж. Кържева-Тенева, Ц., И. Георгиев. Наем на семейното жилище след развода. – Собственост и право, 2013, № 2, с. 37-47.
[14] Обн. ДВ, бр 59 от 20.07.2007 г., с последващи изменения и допълнения.
[15] Вж. например Решение № 123 от 4.04.2013 г. по гр. д. № 526/2012 г., IV г. о. на ВКС.
[16] Пак там.
