Списание „Търговско и облигационно право“, 2024 г., бр. 05
(Становище по тълкувателно дело № 2/2023 г. на ОСГТК на ВКС)
I. Въведение
С разпореждане на председателя на ВКС от 09.03.2023 г. бе образувано тълкувателно дело № 2/2023 г. на Общото събрание на Гражданската и Търговската колегии на ВКС по следните въпроси:
1. В случай на множество солидарни длъжници в изпълнителното производство, може ли перемпция да настъпи само по отношение на тези от тях, срещу които не са предприемани изпълнителни действия в продължение на две години, и независимо от това, че в същия период изпълнителни действия са предприемани срещу останалите длъжници, или за настъпване на перемпцията трябва да е налице бездействие на взискателя по отношение на всеки от солидарните длъжници в производството?
2. Необходимо ли е съгласие на присъединените взискатели в изпълнителното производство при направено искане от първоначалния взискател за спиране/прекратяване в хипотезата на чл. 432, ал. 1, т. 2, респективно чл. 433, /прекратяване в хипотезата на чл. 432 ал. 1, т. 2, респективно чл. 433, ал. 1, т. 2 ГПК?[1]
3. Погасителната давност прекъсва ли се от изпълнително действие, извършено по изпълнително дело, по което е настъпила перемпция?
Настоящата публикация ще представи кратко становище по поставените в тълк. д. № 2/2023 г. на ОСГТК на ВКС въпроси.
II. Становище
1. Въпрос № 1: В случай на множество солидарни длъжници в изпълнителното производство, може ли перемпция да настъпи само по отношение на тези от тях, срещу които не са предприемани изпълнителни действия в продължение на две години, и независимо от това, че в същия период изпълнителни действия са предприемани срещу останалите длъжници, или за настъпване на перемпцията трябва да е налице бездействие на взискателя по отношение на всеки от солидарните длъжници в производството?
За да се отговори на поставения въпрос, на първо място следва да се посочи, че при пасивната солидарност между кредитора и отделните солидарни длъжници съществуват отделни правоотношения с един и същ предмет. Всички длъжници дължат една и съща престация на един кредитор и последният може да иска изпълнението ѝ от всеки съдлъжник[2]. Макар и солидарните задължения да са самостоятелни, те са тясно свързани помежду си[3]. Поради това в изчерпателно установени от законодателя хипотези определени юридически факти, настъпили в отношенията между кредитора и някой от солидарните длъжници, могат да имат едно и също действие за всички солидарни длъжници (обозначавано в правната доктрина като „обективно“ или „абсолютно“ действие)[4]. Съгласно чл. 123 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) такова действие имат извършените от един солидарен длъжник изпълнение или даване вместо изпълнение, прихващането с един солидарен длъжник, както и изпадането на кредитора в забава по отношение на един солидарен длъжник. Първите три хипотези са свързани с погасяването на задълженията на всички солидарни длъжници, а в последната – с настъпването на последиците от забавата на кредитора спрямо всички солидарни длъжници. С оглед на това следва да се приеме, че обективно действие при пасивната солидарност имат само тези юридически факти, които са в полза на всички, а относително действие тези юридически факти, които биха се отразили неблагоприятно на останалите солидарни длъжници[5].
Пасивната солидарност се характеризира и с възможността кредиторът да преследва всеки от солидарните длъжници „като единствен длъжник“, като всеки от длъжниците може да противопостави на кредитора общите възражения, които са свързани с единството на дълга[6]. В синхрон с този принцип чл. 122, ал. 1 и 2 ЗЗД установяват, че кредиторът може да иска изпълнение на цялото задължение от когото и да е от длъжниците, като предявяването на иск срещу един солидарен длъжник не засяга правата на кредитора спрямо останалите съдлъжници. По аргумент от чл. 122 ЗЗД кредиторът би могъл да търси принудително изпълнение както срещу един или няколко от солидарните длъжници, така и срещу всички. Това произтича от обстоятелството, че кредиторът разполага със самостоятелно материално право срещу всеки солидарен длъжник, от което и произтича и самостоятелно му право на защита[7] – било то в рамките на исковото или изпълнителното производство.
Прекъсването на срока по чл. 433, ал. 1, т. 8 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК) се явява юридически факт с неблагоприятни по своето естество правни последици, доколкото чрез него кредиторът отлага настъпването на окончателната недопустимост на бъдещото предприемане на изпълнителни действия в рамките на образуваното изпълнително производство. От своя страна прекратяването по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК се явява правен институт, предвиждащ защитно действие за длъжника срещу продължителното бездействие на взискателя[8]. Поради това то не може да има обективното и абсолютно действие, присъщо на тези юридически факти, които имат принципно благоприятно действие по отношение на всички солидарни длъжници (като изпълнението, даването вместо изпълнение, прихващането и изпадането на кредитора в забава). Ако кредиторът е избрал да образува изпълнително производство по отношение само на един или няколко от солидарните длъжници, то спрямо останалите солидарни длъжници нито би имало висящо изпълнително производство, нито срокът по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК би могъл да започне да тече спрямо тези от тях, по отношение на които такова въобще не е образувано[9]. Нещо повече – между кредитора и всеки от солидарните длъжници съществуват отделни облигационни отношения, като всяко от тях може да има особености в съдържанието си, които да обуславят изначално невъзможността на кредитора да търси принудително изпълнение от страна на един или няколко от солидарните длъжници (например, ако те са се задължили под условие или срок, които все още не са настъпили към момента на образуване на изпълнителното производство). Поради това отново възможността срокът по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК да започне да тече по отношение на всички би била изначално изключена, а неговото прекъсване и изтичане – нееднакво за някои от солидарните длъжници[10].
По силата на изричното правило на чл. 125 ЗЗД прекъсването и спирането на давността срещу един солидарен длъжник не произвежда действие по отношение на останалите съдлъжници. По аргумент a fortiori това правило би следвало да се отнася и за прекъсването и спирането на производствата, в рамките на които взискателят би могъл да предприема действия по спиране и прекъсване на погасителната давност. Обратното би довело до извод за единство в течението, спирането и прекъсването на погасителната давност по отношение на всички солидарни длъжници, който извод би бил в пряко противоречие с правилото на чл. 125 ЗЗД и би обезсмислил неговото съществуване. В подкрепа на това становище е и обстоятелството, че законодателят е свързал едни и същи юридически факти както с прекъсването на погасителната давност, така и на срока по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, поради което и тяхното действие би следвало да е еднакво, а именно – относително спрямо всеки от солидарните длъжници. Прекратяването, както и спирането на изпълнителното производство[11], може да настъпи само по отношение на един от солидарните длъжници. Макар и изпълнителното производство да бъде прекратено спрямо някой от длъжниците, взискателят би могъл да сложи началото на нов изпълнителен процес, доколкото вземането му не е погасено, а изпълнителното основание и изпълнителен лист – не са обезсилени.
Относителното действие на прекъсването и изтичането на срока по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК е двупосочно. От една страна, кредиторът не би могъл с действия спрямо някой от солидарните длъжници да прекъсва срока по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК и по отношение на останалите. Оттук изпълнителното производство може да се прекрати ex lege поради настъпила перемпция само за един или за няколко от солидарните длъжници, в един или в различни времеви моменти. От друга – прекратяването на изпълнителното производство на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК спрямо някой от солидарните длъжници не води до възможност за останалите да противопоставят на взискателя това прекратяване и последният би могъл да продължи да търси принудително изпълнение спрямо тях[12].
Не може да бъде възприета изложената в правната доктрина теза, че прекъсването на срока по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК спрямо всички солидарни длъжници произтича от липсата на възможност за солидарните длъжници да противопоставят възражение за поредност и от практическото неудобство пред взискателя да иска прекратяване на изпълнителното производство спрямо всички длъжници при перемирането му спрямо един от тях при издаден само един изпълнителен лист[13]. Липсата на възражение за поредност е израз на правилото, че взискателят може да иска изпълнение от един или няколко солидарни длъжници и никой от тях не може да се противопостави на това негово искане. То не е свързано с обвързването на отрицателните правни последици с абсолютно действие за всеки от солидарните длъжници при проявена от кредитора активност спрямо някой от тях. Напротив – законът изрично предвижда отклонение от това правило (чл. 125 ЗЗД). Липсата на поредност потвърждава правилото, че кредиторът може да търси изпълнение от който и да е от длъжниците, само спрямо него да възникне съответното процесуално правоотношение, в рамките на което да започне да тече срокът по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. Не може да бъдат възприети и „практическите“ аргументи в тази теза. От една страна, взискателят би могъл да иска издаването на отделни изпълнителни листове спрямо всеки от солидарните длъжници, а от друга – при наличие само на един такъв спрямо всички – образуване на ново изпълнително производство пред същия съдебен изпълнител, пред когото е било висящо вече перемираното спрямо някой от солидарните длъжници изпълнително производство.
С оглед на гореизложеното на поставения в т. 1 по тълк.. д. № 2/2023 г. по описа на ОСГТК на ВКС въпрос следва да се отговори по следния начин:
В случай на множество солидарни длъжници в изпълнителното производство, перемпция може да настъпи само по отношение на тези от тях, срещу които не са предприемани изпълнителни действия в продължение на две години, и независимо от това, че в същия период изпълнителни действия са предприемани срещу останалите длъжници.
2. Въпрос № 2: Необходимо ли е съгласие на присъединените взискатели в изпълнителното производство при направено искане от първоначалния взискател за спиране/прекратяване в хипотезата на чл. 432, ал. 1, т. 2, респективно чл. 433, ал. 1, т. 2 ГПК?
Гражданският процесуален кодекс допуска присъединяването на кредитори в рамките на вече образуваното изпълнително производство (чл. 456 ГПК). Присъединеният взискател има същите права в изпълнителното производство, каквито има и първоначалният взискател (чл. 457, ал. 1 ГПК), като се ползва от извършените до присъединяването изпълнителни действия (чл. 457, ал. 2 ГПК). От своя страна чл. 432, ал. 1, т. 2 ГПК, респ. чл. 433, ал. 1, т. 2 ГПК предвиждат възможност изпълнителното производство да бъде спряно/прекратено по искане на взискателя.
Видно от гореизложеното, чл. 457, ал. 1 ГПК установява принципното положение, че присъединените взискатели имат същите права, каквито има и първоначалният. От това принципно положение следва да се изходи и при даване отговор на поставения под т. 2 в тълкувателното дело въпрос. Доколкото присъединените взискатели имат същите права като първоначалния в рамките на образуваното по негов почин изпълнително производство, то това би следвало да включва и онези права, свързани с развитието на производството, включително неговото временно спиране или окончателно преустановяване. Разпоредбите на чл. 432, ал. 1, т. 2 и чл. 433, ал. 1, т. 2 ГПК говорят общо за взискател, без да правят разграничение между първоначален или последващ такъв, което е допълнителен аргумент в подкрепа на извода, че първоначалният взискател не може и сам по свое искане да спре, прекрати или отложи изпълнението[14]. Противното би обезсмислило института на присъединяването на взискатели в изпълнителното производство и би създало сериозен дисбаланс в процесуалните права на първоначалния и присъединените взискатели и в разрез с изричното правило на чл. 457, ал. 1 ГПК. То би признало и възможността с действията си първоначалният взискател да накърни правото на присъединените взискатели да получат принудително удовлетворяване, доколкото прекратяването на производството по негова молба би било свързано със заличаването с обратна сила на всички извършени изпълнителни действия и вдигане на наложените обезпечителни мерки. Това биха могли да са както действия, предприети по инициатива на първоначалния взискател, от които по силата на чл. 457, ал. 2 ГПК присъединените взискатели имат право да се ползват, но и действия, предприети по инициатива на присъединените такива[15].
Отклика от разгледаното по-горе принципно положение би имало в случаите, когато взискателят иска спирането, отлагането или преустановяването на тези изпълнителни способи, от които присъединените взискатели не биха могли да се ползват. Като пример може да се посочи насочването на изпълнение от страна на първоначалния взискател спрямо имущество, което се явява несеквестируемо спрямо присъединените взискатели, но спрямо което несеквестируемостта е отпаднала по отношение на първоначалния взискател.
Предвид гореизложеното на въпрос № 2 следва да се отговори по следния начин:
При направено искане от първоначалния взискател за спиране/прекратяване в хипотезата на чл. 432, ал. 1, т. 2, респективно чл. 433, ал. 1, т. 2 ГПК, съдебният изпълнител може да прекрати или спре изпълнителното производство единствено по отношение на първоначалния взискател, а спрямо присъединените такива – само при тяхно искане в този смисъл.
3. Въпрос № 3: Погасителната давност прекъсва ли се от изпълнително действие, извършено по изпълнително дело, по което е настъпила перемпция?
За да се отговори на поставения въпрос, следва да бъде разгледан характерът на изпълнителното производство по ГПК, последиците от неговото прекратяване, както и естеството на извършените в рамките на вече прекратено изпълнително производство изпълнителни действия, съответно тяхното отношение спрямо течението на погасителната давност.
Изпълнителното производство е част от гражданския процес, една от основните негови проявни форми в призванието му да даде защита на правоимащия и санкция срещу правонарушителя[16]. Той, подобно на исковия и обезпечителния, не може да започне по почин на защитния орган, а само при сезиране с искане за защита[17]. И трите форми на гражданския процес се осъществяват по реда на нарочно предвидени от закона производства с участието на лицата – адресати на защитата и на санкцията, като във връзка с това им се предоставят обезпечени от закона процесуални права. В тази връзка дължимата защита-санкция може да не бъде дадена или да е незаконосъобразна[18]. В конкретния случай при молба на взискателя по вече перемирано производство, съдебният изпълнител може да откаже да даде търсената защита (който отказ би подлежал на обжалване от страна на взискателя) или да реализира поискания от взискателя изпълнителен способ, който в последния случай би се явявал незаконосъобразен.
Гражданският процес, в това число и изпълнителният процес, са производства. Принудителното удовлетворяване не може да бъде осигурено веднага след поискването му, а едва след проверка на условията, при които може да бъде осъществено – чрез предвидени в закона действия на защитния орган и на лицата, адресати на защитния и санкционния акт, които действия са предвидени от процесуалния закон, уреждащ условията за тяхната валидност и техните правни последици[19]. Гражданският процес е и динамична система от правоотношения, верига от процесуални действия, в която всяко звено има своето определено място в цялата динамична система, като именно последователната смяна на предварително установените процесуални права и задължения обезпечава развитието на производството[20].
Поради горните опасения не може да бъде възприето становището, че при извършването на изпълнително действие в рамките на вече перемирано изпълнително производство, е налице образуване на ново изпълнително производство и в случая би липсвало единствено „канцеларска дейност по техническо оформяне на ново изпълнително дело от страна на съдебния изпълнител“. Това произтича от самата същност на изпълнителния процес като основен способ на защитата-санкция, която гражданският процес осигурява, неговия характер на производство и на динамична система от правоотношения.
Правната уредба свързва образуването на изпълнителното производство не само с документалното подреждане на новообразуваните дела, но със съвкупност от процесуални действия на страните и съдебния изпълнител, по отношение на които процесуалният закон поставя определени условия (като изискванията към молбата за образуване, съдържащи се в чл. 426 ГПК) и в рамките на които страните биха могли да упражнят определени процесуални права и имат определени процесуални задължения, както и определени действия на съдебния изпълнител в качеството му на орган на изпълнителния процес.
Съдебният изпълнител е длъжен да образува изпълнително дело, но когато е надлежно сезиран с молба[21], по отношение на която той следва да осъществи проверка за редовност и допустимост в съответствие с изискванията на чл. 426 ГПК. Ако молбата за образуване на ново изпълнително дело е редовна, съдебният изпълнител следва да връчи на длъжника покана за доброволно изпълнение. Значението на поканата е да стимулира длъжника към доброволно изпълнение, да се запознае с претендираните към него вземания, подлежащия на изпълнение акт, както и да бъде уведомен за предприетите обезпечителни мерки[22]. Особено важно е и правилото, че в срока за доброволно изпълнение не биха могли да се предприемат действия по същинско принудително изпълнение[23]. Молбата за изпълнение поражда и състоянието на висящ изпълнителен процес[24], в рамките на който биха могли да бъдат реализирани валидни изпълнителни действия и способи, които да прекъснат погасителната давност. Молбата за образуване на ново изпълнително производство, доколкото не съдържа искане за осъществяване на изпълнителен способ, не води до прекъсване на последната, но е предпоставка, за да може взискателят да предприеме надлежно съответните изпълнителни действия, които да прекъснат погасителната давност. Следва да се сподели становището, че „валидно изпълнително действие“ означава действие за принудително събиране на паричното притезание, предприето от съдебния изпълнител по редовна молба за изпълнение[25], [26]. Прекратяването на изпълнителното производство на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК не е равнозначно на невъзможност кредиторът да търси принудително изпълнение на своето притезание в рамките на новообразувано изпълнително производство. Прекратяването на изпълнителното производство е свързано с окончателна недопустимост на развитие на образуваното, но прекратено на основание чл. 433 ГПК изпълнително производство, т. е. окончателно преустановяване извършване на процесуални действия по прекратения изпълнителен процес. При него правото на взискателя да иска извършване на изпълнителни действия и задължението на длъжника да понася такива в рамките на прекратеното изпълнително производство се погасяват[27]. Ако такива бъдат поискани или извършени, тяхното искане, съответно извършване би било недопустимо[28]. Прекратяването на изпълнителното производство по чл. 433 ГПК е от значение и за разпределянето на тежестта за понасянето на разноските в изпълнителното производство. Съгласно чл. 79 ГПК разноските по изпълнението остават за сметка на длъжника, освен в случаите, когато делото се прекрати съгласно чл. 433 ГПК, освен поради плащане, направено след започване на изпълнителното производство. По аргумент a contrario при прекратяване на изпълнителното производство поради настъпила перемпция, разноските по изпълнението биха останали за сметка на взискателя[29].
С възприемането на тезата, че взискателят би могъл да продължи да предприема изпълнителни способи по вече прекратено изпълнително производство, презумирайки образуването на ново, на практика би се признала възможността му да предприема такива без надлежна молба за образуване по чл. 426 ГПК, без извършването на необходимата проверка от страна на съдебния изпълнител, без връчване на покана до длъжника и лишавайки длъжника от гарантираните му по ГПК процесуални права и от периода за доброволно изпълнение, в рамките на който съдебният изпълнител не може да предприема действия по същинско принудително изпълнение. Възприемането на становището би противоречало и на правилото на чл. 79 ГПК за разпределяне на разноските, като разноските във всички случаи биха били в тежест на длъжника, без значение, че изпълнителното производство се е прекратило ex lege на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. Възможността по вече перемирано изпълнително действие да се предприемат изпълнителни действия, които да могат да прекъснат погасителната давност, следва да бъде преценена и с оглед на задължението на съдебния изпълнител, при прекратяване на принудителното изпълнение да вдигне служебно наложените запори и възбрани, както и обезсилването по право на всички други предприети изпълнителни действия, освен тези изпълнителни действия, изграждащи изпълнителни способи, от извършването на които трети лица са придобили права, както и редовността на извършените от трети задължени лица плащания (чл. 433, ал. 3 и ал. 5 ГПК). Признаването на възможността съдебният изпълнител да предприема надлежни изпълнителни действия, годни да прекъснат погасителната давност, на практика би лишило от смисъл задълженията му за служебно вдигане на наложените запори и възбрани, и на практика би признало възможността му да предприема изпълнителни действия в рамките на изпълнително производство, по което принципно изпълнителните действия се считат за обезсилени ex lege.
Действително в ТР № 2/2013 г. от 26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС бе проведено разграничение между изпълнителния и исковия процес, но то не би следвало да влияе върху изводите за годността на недопустимите и нередовните процесуални действия в рамките на двете производства. Както нередовната искова молба при прекратено исково производство не е годна да прекъсне давността[30], така не би била годна за прекъсването на давността и нередовната молба за образуване на изпълнително производство, в която е посочен конкретен изпълнителен способ или недопустимата молба за реализиране на определени изпълнителни способи по вече перемирано изпълнително производство. Този извод произтича от принципа, че правните последици на прекъсване на давността могат да имат само редовно упражнените процесуални права[31] и то в хипотезата на основателно ангажиране на правораздавателната дейност[32]. В тази връзка подадената от взискателя молба за извършване на изпълнителни действия по вече перемирано на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК изпълнително производство по своя характер би представлявала молба за извършване на процесуално незаконосъобразни действия от страна на съдебния изпълнител в рамките на вече прекратено изпълнително производство, би била недопустима и не би била годна да прекъсне погасителната давност. Ако съдебният изпълнител извърши поисканото изпълнително действие в рамките на вече прекратеното изпълнително производство, последното отново би било недопустимо, процесуално незаконосъобразно и негодно да прекъсне погасителната давност.
С оглед на гореизложеното на поставения в т. 3 въпрос следва да бъде даден следният отговор:
Погасителната давност не се прекъсва от изпълнително действие, извършено по изпълнително дело, по което е настъпила перемпция.
III. Заключение
С оглед на гореизложеното на поставените в т. д. № 2/2023 г. на ОСГТК на ВКС въпроси следва да бъдат дадени следните отговори:
1. В случай на множество солидарни длъжници в изпълнителното производство, перемпция може да настъпи само по отношение на тези от тях, срещу които не са предприемани изпълнителни действия в продължение на две години, и независимо от това, че в същия период изпълнителни действия са предприемани срещу останалите длъжници.
2. При направено искане от първоначалния взискател за спиране/прекратяване в хипотезата на чл. 432, ал. 1, т. 2, респективно чл. 433, ал. 1, т. 2 ГПК, съдебният изпълнител може да прекрати или спре изпълнителното производство единствено по отношение на първоначалния взискател, а спрямо присъединените такива – само при тяхно искане в този смисъл.
3. Погасителната давност не се прекъсва от изпълнително действие, извършено по изпълнително дело, по което е настъпила перемпция.
Петър ТОПУРОВ, асистент в Института за държавата и правото при Българската академия на науките,доктор по право, адвокат
______
[1] Искането на председателя на ВАдвС и в разпореждането на председателя на ВКС от 09.03.2023 г. въпрос № 2, по който е разпоредено образуване на тълкувателно дело, посочва чл. 423, ал. 1, т. 2 ГПК, цитирането му би следвало да се приеме за допусната неволна техническа грешка, доколкото не чл. 423, ал. 1, т. 2 ГПК, а чл. 432, ал. 1, т. 2 ГПК урежда спирането на изпълнението по искане на взискателя. Поради това в настоящото становище е посочено чл. 432, ал. 1, т. 2 ГПК вместо чл. 423, ал. 1, т. 2 ГПК и по отношение на него би следвало да бъде даден отговор в бъдещия тълкувателен акт.
[2] Калайджиев, А. Облигационно право. Шесто издание, 2013, с. 573.
[3] Макар и в правната теория да се възприема тезата за наличие на отделни правоотношения, то няма как да бъде отречено наличието на тясна връзка помежду им, както и наличието на едно функционално цяло, образувано от отделните правоотношения, обединено от своя предмет. Вж. в този смисъл Топуров, П. Относно принципа за относителност на облигационното отношение. В: Научни четения на тема „Правни норми и правни принцип“. Сборник с доклади. София: УИ „Св. Климент Охридски“, 2017, с. 574.
[4] Калайджиев, А. Цит. съч., с. 577.
[5] Марков, М. Облигационно право. София: Сиби, 2014, с. 204. В този смисъл обективно действие имат фактът на изпълнението, даването вместо изпълнение, прихващането, сливането и забавата на кредитора, а относително – настъпването на изискуемостта, течението на давността, самостоятелното предявяване на претенцията към всеки длъжник.
[6] Кожухаров, А. Облигационно право. Общо учение за облигационното отношение. Нова редакция и допълнения Петков Попов. София: УИ „Св. Климент Охридски“, Юриспрес, 2002, с. 522.
[7] Калайджиев, А. Цит. съч., с. 582.
[8] Подобно на погасителната давност. Вж. в този смисъл Калайджиев, А. Цит. съч., с. 581.
[9] Кожухаров, А. Цит. съч., с. 524.
[10] Пак там.
[11] Градинарова, Т. Гражданско изпълнително производство. Курс лекции. Първа част. Русе: Издателски център при Русенски университет „Ангел Кънчев“, 2015, с. 156. Обретенова, М. В: Граждански процесуален кодекс. София: ИК „Труд и право“, 2017, с. 1246. Сталев, Ж., В. Попова. В: Българско гражданско процесуално право. София: Сиела, 2020, с. 1069.
[12] Голева, П. Въпросът за перемпцията в изпълнителното производство по отношение на солидарните длъжници. – В: Търговско и облигационно право, 2023, № 7.
[13] Иванов, Д. Перемпция в изпълнителното производство – проблеми и разрешения. – В: Общество и право, 2020, № 1.
[14] Градинарова, Т. Цит. съч., с. 314. Д. Митева. В: Граждански процесуален кодекс. Приложен коментар. Проблеми на правоприлагането. Анализ на съдебната практика, 2017, с. 1085.
[15] Топуров, П. За процесуалните права на държавата в изпълнителното производство. – В: Търговско и облигационно право, 2021, № 7.
[16] Сталев, Ж., О. Стамболиев. В: Българско гражданско процесуално право, с. 29.
[17] Сталев, Ж., О. Стамболиев. В: Българско гражданско процесуално право, с. 33.
[18] Сталев, Ж., О. Стамболиев. В: Българско гражданско процесуално право, с. 33.
[19] Сталев, Ж., О. Стамболиев. В: Българско гражданско процесуално право, с. 34.
[20] Сталев, Ж., О. Стамболиев. В: Българско гражданско процесуално право, с. 41.
[21] Сталев, Ж., В. Попова. В: Българско гражданско процесуално право, с. 1042.
[22] Сталев, Ж., В. Попова. В: Българско гражданско право, 1062.
[23] Сталев, Ж., В. Попова. В: Българско гражданско право, 1063.
[24] Сталев, Ж., В. Попова. В: Българско гражданско право, с. 1064.
[25] Решение № 3/04.02.2022 г. на ВКС по гр. д. 1722/2021 г.
[26] Поканата за доброволно изпълнение също не води до прекъсване на погасителната давност.
[27] Градинарова, Т. Цит. съч., с. 158. Сталев, Ж., В. Попова. В: Българско гражданско процесуално право, с. 1072.
[28] Сталев, Ж., В. Попова. В: Българско гражданско процесуално право, с. 1078.
[29] Сталев, Ж., В. Попова. В: Българско гражданско процесуално право, с. 1066.
[30] Симова, Н. Спиране и прекъсване на погасителната давност в частното право. Дисертация, 2023, цит. съч., с. 192, 212.
[31] Симова, Н. Цит. съч., с. 212, придавайки тази годност само на „успешно реализираната защита по съдебен ред на право, за което тече давността“.
[32] Симова, Н. Цит. съч., с. 216 и 222.
