(Тълкувателно решение № 5/2019 от 21.01.2022 г. на ОСГТК на ВКС)
1. С Тълкувателно решение № 5/2019 от 21.01.2022 г. по тълк. д. № 5/2019 г., ОСГТК на ВКС се произнесе по въпроса: При уговорено погасяване на главното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи, от кога тече 6-месечният срок по чл. 147, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) – от датата на падежа за всяка вноска или от настъпване на изискуемостта на целия дълг, включително в хипотеза на предсрочна изискуемост? Основание за тълкувателното решение е противоречивата практика по въпроса и формираните две противоположни становища на съдилищата.
2. Според първото становище, възприето в съдебни решения на ВКС, 6-месечният срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД тече от датата на падежа на всяка отделна вноска. Поради това, ако кредиторът бездейства и не предяви иск срещу главния длъжник в рамките на 6-месечния срок, отпада задължението на поръчителя за плащане на съответната вноска. Основанията за това разбиране са обобщени в особеното мнение към ТР № 5/2019 ОСГТК на ВКС, съгласно което, когато е уговорено задължението, обезпеченото с поръчителство, да се погасява на отделни вноски с отделен падеж на всяка от тях, с погасяването на съответната вноска се погасява и съответната част от дълга. В чл. 147, ал. 1 ЗЗД е уреден преклузивен срок, в който кредиторът трябва да упражни иска си срещу главния длъжник. При бездействие на кредитора да поиска изпълнение в преклузивния срок, задължението на поръчителя се прекратява и вземането на кредитора за съответната вноска остава необезпечено. Главното вземане остава обезпечено с поръчителството с изключение на вноската, за чието изпълнение кредиторът е пропуснал да предяви иск срещу длъжника в 6-месечния преклузивен срок. Това е така, защото този срок „тече за всяка отделна вноска от съответната дата на настъпването на падежа ѝ. Ако кредиторът не завежда иск срещу главния длъжник, но обяви на последния предсрочната изискуемост, 6-месечният преклузивен срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД ще тече от датата на достигането на това волеизявление до длъжника, но само по отношение на вноските с ненастъпили падежи към тази дата; по отношение на вноските с настъпили падежи към същата дата положението отново остава непроменено и за тях срокът тече от съответната дата на падежа на всяка една от тях.
2.1. Според изложеното разбиране, при допуснато изпълнение на задължението на части по съгласие с кредитора, е възможно даденото обезпечение (в случая поръчителство) да се прекрати за част от задължението, но да остане валидно и изискуемо за останалата му (неизискуема) част. Подобна логика може да намери оправдание в обстоятелството, че поръчителство може да бъде дадено само за част от задължението или при по-леки условия от тези спрямо длъжника (чл. 139 ЗЗД). От друга страна, законът не забранява след сключване на договора за поръчителство, със съгласието на кредитора, поръчителят да бъде освободен от отговорност за изпълнението на цялото задължение на длъжника и тази отговорност да се намали до отделна негова част. При подобна постановка може да се поддържа, че щом правото допуска такова частично обезпечаване да се учредява по волята на страните, то подобно частично обезпечаване би могло да настъпи и ex lege – ако обезпечителното право на кредитора бъде погасено за част от вземането. Това погасяване в хипотезата на чл. 147, ал. 1 ЗЗД ще трябва да настъпва, ако в 6-месечен срок от падежа на съответната част от задължението кредиторът не предяви иск срещу главния длъжник. Ако това разбиране се възприеме, то следва да се приеме, че когато в чл. 147, ал. 1 ЗЗД законодателят говори за падеж на задължението, той означава с това понятие не само срока, в който цялото задължение следва да бъде изпълнено, но и срока за изпълнение на всяка отделна част. След като задължението за изпълнение на всяка отделна част може да се погаси по давност, то и отговорността на поръчителя за изпълнението на тази част също може да се погаси при непредявяване на иска по чл. 147, ал. 1 ЗЗД. В подкрепа на изложеното може да се ползва и разпоредбата на чл. 146, ал. 3 ЗЗД, която предвижда че поръчителството се погасява, когато поради действията на кредитора поръчителят не може да встъпи в правата му. Бездействието на кредитора да поиска изпълнение и погасяването на задължението по давност е именно такова основание, което може да доведе до погасяване на поръчителството. Ако изтече давността за част от задължението, то за тази част ще се погаси и поръчителството. Това е така, защото правилата относно поръчителството се различават от правилата относно солидарната отговорност и отговорността на поръчителя не е идентична с отговорността на солидарния длъжник.
2.1.1. Докато солидарността възниква по силата на закона или по уговорка с кредитора, то поръчителството възниква само по силата на договор, сключен между кредитора и поръчителя, без знанието и без съгласието на главния длъжник. Договорът за поръчителство е акцесорен, формален, каузален, комутативен и поначало безвъзмезден. Действително по изричното разпореждане на закона поръчителят и главният длъжник отговарят солидарно към кредитора (чл. 141, ал. 21 ЗЗД). Но солидарността между поръчител и главен длъжник същностно се различава от отношенията между солидарните длъжници съгласно общата уредба на солидарността. На първо място, солидарността между длъжника и поръчителя по отношение на кредитора съществува само при предявяване на иск срещу длъжника до 6 месеца от падежа на главното задължение. След изтичането на този срок, отговорността на поръчителя се погасява. На второ място, поръчителят, който е изпълнил обезпеченото задължение, може да иска от длъжника „главницата, лихвите и разноските, които е направил, след като го е уведомил за предявения срещу него иск. Той има право и на законни лихви върху заплатените суми от деня на плащането“ (чл. 143, ал. 1 ЗЗД). Различно е положението при изпълнение на задължението от един от солидарните длъжници. В този случай, доколкото не е уговорено друго, това, което е платено на кредитора, трябва да се понесе от солидарните длъжници поравно, а онзи от тях, който е изпълнил повече от своята част, има иск срещу кредитора за разликата (чл. 127, ал. 1 и 2 ЗЗД). На трето място, поръчителят може да противопостави на кредитора всички възражения, принадлежащи на длъжника, както и да направи прихващане с вземане на длъжника към кредитора (чл. 142 ЗЗД). Солидарният длъжник не може да противопостави на кредитора личните възражения на своите съдлъжници (чл. 122, ал. 3 ЗЗД) и не може да прихваща задължението си с вземания на своите съдлъжници към кредитора (чл. 123, ал. 3 ЗЗД). На четвърто място, за разлика от изпълнилия солидарен длъжник, поръчителят, който е изпълнил задължението, встъпва в правата, които кредиторът има срещу длъжника, макар и длъжникът да не е знаел за даденото поръчителство (чл. 146, ал. 1 ЗЗД). Тази разлика между отговорността на поръчителя и отговорността на солидарните към кредитора и помежду им, намира отражение и при изискуемостта на изпълнението спрямо кредитора. За изискуемостта на задължението на длъжника се прилагат общите правила, а спрямо поръчителя е уреден преклузивният срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД. От тези различия може да се намерят някои аргументи в подкрепа на първото становище, изложено в т. 2.
3. Според второто становище, което ВКС възприема за правилно в ТР № 5/2019 ОСГТК, 6-месечният срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД започва да тече от настъпване на изискуемостта на целия дълг, включително в хипотеза на предсрочна изискуемост. Мотивите за това разбиране най-общо са следните: Паричното задължение, макар и разсрочено, е едно-единствено. То не е задължение за периодично плащане по смисъла на чл. 111, б. „в“ ЗЗД. Напротив – изпълнението на части е допуснато по силата на даденото от кредитора съгласие и е в интерес на длъжника. След като се касае за единно задължение, чието изпълнение е допуснато да се извършва на части и при различни падежи на отделните вноски, тези вноски „не стават автоматично сбор от отделни, периодично дължими плащания“. Затова и техните падежи са „ирелевантни“ при прилагането на чл. 147, ал. 1 ЗЗД. Този извод се подкрепя и от буквалното тълкуване на чл. 147, ал. 1 ЗЗД: „Поръчителят остава задължен и след падежа на главното задължение“. А падежът на задължението е един единствен – това е срокът, в който то трябва да бъде изпълнено изцяло. Ако със съгласие на кредитора е допуснато изпълнение на части преди крайния срок, това не значи, че падежът на всяка отделна вноска е падеж на задължението по смисъла на чл. 147, ал. 1 ЗЗД. Отделно от това, следва да се държи сметка и за съгласието на поръчителя. Когато поръчителят се е съгласил да отговаря спрямо кредитора за изпълнението на задължението на длъжника до неговия падеж, поръчителят е приел, че ще отговаря за изпълнението на цялото задължение. При допуснато изпълнение на части (респ. при неизпълнение на някоя от тези части) отговорността на поръчителя няма да отпадне, ако кредиторът не предяви иск срещу главния длъжник в 6-месечния срок от падежа на съответната вноска, тъй като срокът за предявяване на иска тече не от падежа на съответната вноска, а от падежа на задължението. Като допълнителен аргумент в подкрепа на вложения от законодателя смисъл, Върховният касационен съд е изложил и следните мотиви: „Ако срокът по чл. 147, ал. 1 ЗЗД се прилага за всяка разсрочена вноска поотделно, може да се стигне до ситуация, в която поръчителят ще отговаря при по-облекчени условия или в по-малък обем от главния длъжник, без това да е уговорено в договора за поръчителство (к.м. Г.Х.). Ако се приеме, че 6-месечният срок за предявяване на иска против главния длъжник тече от падежа на всяка погасителна вноска и че кредиторът е длъжен, за да запази правата си срещу поръчителя, да води отделен иск срещу длъжника за всяка вноска, приложното поле на поръчителството като вид лично обезпечение би било неоснователно ограничено, а функциите му – обезсмислени. Възможно е при дългосрочни договори погасителният план да съдържа голям брой вноски, включително такива, дължими през шест или повече месеци. В този случай кредиторът би бил принуден да води поредица от искове срещу главния длъжник, чийто брой може да е равен на броя на погасителните вноски, за да запази правата си срещу поръчителя, което би натоварило страните с неоправдани разноски. Не на последно място, обезпеченият по реда на чл. 138 и сл. ЗЗД кредитор, който е предоставил на длъжника възможността да издължава престацията си на части и така се е отказал от едно свое предимство, гарантирано от закона, не бива да бъде поставян в по-неблагоприятно положение от кредитора, който не е разсрочил задължението на длъжника“.
3.1. Мотивите на ВКС относно приложението на разпоредбата на чл. 147, ал. 1 ЗЗД по отношение на допуснато изпълнение на делимо задължение на части, са основани на систематическо и логическо тълкуване на разпоредбите относно поръчителството, както и на правно-логически и практически съображения. Съдът изхожда от постановката, че поръчителството е вид материалноправно обезпечение на задължение от категорията на персоналните. Когато поръчителството е дадено за обезпечение на цялото задължение на главния длъжник, то поръчителят се е съгласил да отговаря за изпълнението му такова, каквото то е уговорено между длъжника и кредитора. Буквалното тълкуване на чл. 147, ал. 1 ЗЗД безспорно налага извода, че поръчителят остава задължен и след падежа на главното задължение, ако кредиторът е предявил иск против длъжника в течение на шест месеца. Не е допустимо поради пропускане на срока за претендиране от длъжника на изпълнението на една от вноските, обезпечението за тази вноска (т.е. на съответната част от главното задължение) да отпадне, а да остане за останалата част (останалите вноски с ненастъпил падеж). Задължението, макар и делимо, е едно-единствено и след като изпълнението му е обезпечено с поръчителство, не може да бъде оставено без обезпечение за отделни негови части. Обратното би противоречало както на целта и характера на обезпечението (да служи за цялото задължение), така и на формалната логика единно задължение да остане частично обезпечено и частично необезпечено с оглед обстоятелството, че обезпечението произтича от един-единствен юридически факт – договора за поръчителство. Освен това, изискването кредиторът да предявява иск срещу главния длъжник за всяка отделна вноска е прекалено обременително за него и го поставя в неизгодно положение спрямо кредитор, който не се е съгласил да приеме изпълнение на части на същото по вид вземане.
3.2. В подкрепа на мотивите на ВКС в ТР № 5/2019 г. ОСГТК ВКС е и отговорът на въпроса откога тече срокът за предявяване на иска за изпълнение на вземането – при настъпване на падежа на цялото вземане или при настъпване на падежа на всяка отделна вноска? Ако изхождаме от буквалното и логическо тълкуване на чл. 147, ал. 1 ЗЗД, срокът за предявяване на иск против длъжника е до 6 месеца от падежа на главното задължение, т.е. има се предвид цялото задължение, а не отделни негови части. Преди настъпване на падежа на цялото задължение, кредиторът поначало няма интерес от предявяване на иска за изпълнение срещу длъжника. Може да се поддържа също, че смисълът, който законодателят е вложил в чл. 147, ал. 1 ЗЗД, е по-широк от редакцията на текста на нормативната разпоредба. По правило, изпълнението на задължението трябва да се извърши точно, т.е. на падежа. Но изпълнение е допустимо и преди падежа. На първо място това може да стане със съгласие на кредитора. На следващо място предсрочно изпълнение (изпълнение преди падежа) кредиторът може да изиска на самостоятелно основание в две различни хипотези:
– когато такава възможност е уговорена в договора му с длъжника (по съгласие с длъжника) или;
– без съгласие на длъжника, когато последният е станал неплатежоспособен или е намалил дадените обезпечения или не е дал обещаните обезпечения (чл. 71 ЗЗД).
В посочените хипотези 6-месечният срок ще тече от датата, на която кредиторът е поискал предсрочно изпълнение на цялото задължение (настъпила е предсрочна изискуемост), а не от датата на първоначално уговорения падеж. Поради това и поръчителят няма да може да противопостави на кредитора възражение за недължимост, тъй като уговореният падеж на задължението още не е настъпил. Предсрочната изискуемост на задължението не означава неговото подновяване, поради което поръчителят не може да се позовава на чл. 124, ал. 1 ЗЗД. Следователно кредиторът не може да бъде принуден да предяви иска по чл. 147, ал. 1 ЗЗД преди падежа или настъпване изискуемостта на цялото задължение и в частност – не може да бъде принуден да предяви иск за изпълнение на цялото задължение при неизпълнение на отделна част от задължението (в случай на допуснато изпълнение на части). Въпреки това кредиторът няма да търпи никакви негативи, вкл. погасяване на поръчителството, ако пропусне да иска изпълнение от длъжника в 6-месечния срок от настъпване на падежа на съответната част от задължението.
4. Независимо от наличието на аргументи в подкрепа на разбирането по т. 2 (което ВКС отхвърля в мотивите си към ТР 5/2019 ОСГТК ВКС), надделяват аргументите в полза на разбирането, че „при уговорено погасяване на главното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи, 6-месечният срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД започва да тече от настъпване на изискуемостта на целия дълг, включително в хипотеза на предсрочна изискуемост“, какъвто е диспозитивът на ТР № 5/2019 г. ОСГТК ВКС. Освен по изложените съображения в т. 3, налице е още едно сериозно съображение срещу тълкуването, че 6-месечния срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД при задължение за изпълнение на части тече от падежа на всяка отделна част (вноска). Срокът по чл. 147, ал. 1 ЗЗД е преклузивен, а не давностен (т. 4б от Тълкувателно решение № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК ВКС). Обратно – срокът, който тече при непредявяване на иск срещу длъжника за изпълнение на частта от задължението, чийто падеж е настъпил, е давностен. Погасяването на облигационното право на иск за изпълнение на отделната част не води до погасяване на правото на иск за изпълнение на цялото задължение. Действително, съгласно чл. 148 ЗЗД прекъсването на давността по отношение на длъжника няма действие спрямо поръчителя. Но моментът, от който започва да тече давностният срок за погасяване на вземането за неизпълнение на отделна част (вноска) от дълга и моментът, от който тече преклузивният срок за погасяване на поръчителството, са различни. Давностният срок започва да тече от падежа на конкретната част (вноска), докато по силата на изричното разпореждане на чл. 147, ал. 1 ЗЗД преклузивният срок започва да тече от падежа на цялото (главното) задължение. Ако задължението за плащане на всяка вноска се погасява с 5-годишна давност, но срокът на главното задължение е например 10 години, и вземането за някоя от вноските се е погасило по давност, на десетата година (падежът на главното задължение) кредиторът не може да иска от поръчителя да плати цялото задължение, въпреки че задължението на длъжника за част от вземането е погасено по давност. Но това е така не защото кредиторът не е предявил иск срещу длъжника за изпълнение на съответната част в 6-месечния срок, а защото от изтеклата давност за главния длъжник ще се ползва и поръчителят. В този случай чл. 147, ал. 1 ЗЗД ще се приложи съответно само за частта от задължението, която не се е погасила по давност. Затова следва да се приеме разбирането на ТР № 5/2019 г. на ОСГТК на ВКС, че при уговорено погасяване на главното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи, 6-месечният срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД започва да тече от настъпване на изискуемостта на целия дълг, включително в хипотеза на предсрочна изискуемост.
Д-р Георги ХОРОЗОВ, адвокат
