Малко повече от година след влизането му в сила на 01.10.2010 г. Семейният кодекс бе изменен (бр. 100 на “Държавен вестник” от 21.12.2010 г.). Подготовката на промените започна още в началото на 2010 г., като основната им насоченост беше материята на осиновяването. Както винаги досега, решение на проблемите в тази област се търси на плоскостта на законодателните промени. Осиновяването не върви добре – следователно законът е лош. Но, няма да обсъждам тази тема. Нека радетелите на постоянни промени в материята на осиновяването да обосновават ползата от тях.
Проектът за изменение на СК бе използван, за да бъде направен опит за отстраняване на някои неточности или откровени грешки, допуснати в други части на СК. За съжаление, само една от тях беше успешно коригирана. В следващите редове ще бъдат анализирани промените в имуществените отношения между съпрузите, като се следва поредността на текстовете на СК.
1. Първата промяна засяга чл. 21, ал. 4. Става дума за съпружеската имуществена общност и наличието на оборима презумпция за съвместен принос като една от предпоставките за съществуване на общността.
Още при действието на отменения СК (1985 г.), макар да нямаше изричен текст в закона, в теорията и практиката бе изяснено, че оборването на презумпцията за съвместен принос може да се извърши само по съдебен ред чрез предявяване на установителен иск. Предмет на доказване е пълната липса на принос от страна на единия съпруг.1 Само тогава може да се счита, че презумпцията е оборена. Действащият СК трябваше само да закрепи това вече ясно правило, като уточни обсъжданите при действието на отменения СК въпроси относно времето, когато може да бъде предявен искът и легитимираните лица. С оглед постигане на яснота по тези въпроси въвеждането на разпоредбата на чл. 21, ал. 4 бе положително решение. За съжаление искът за оборване на презумпцията за съвместен принос бе наречен “иск за значително по-голям принос”. Тази формулировка отричаше всичко казано по-горе относно предмета на доказване. Обратното на “наличие на съвместен принос” е “липса на съвместен принос”, а не значителното неравенство на приносите на съпрузите. По принцип всяко оборване на законова презумпция се осъществява чрез пълно доказване на обратното 2.
Установяването, че приносът на единия съпруг е по-голям от този на другия, категорично не води до изключване на презумпцията и превръщането на дадена вещ в лична собственост. Поначало от съпрузите не се очаква да имат равен принос при всяко придобиване. Законът изисква от тях еднакво добросъвестни усилия, съответни на техните възможности, имущество и доходи (чл. 17). Съвместен принос е налице, независимо от количеството вложени от съпрузите пари, труд, грижи за децата или домакинството.
Във внесения от Министерския съвет в Народното събрание текст на проекта за изменение и допълнение на Семейния кодекс разглежданата разпоредба имаше следното съдържание: “(3) Съвместният принос се предполага до доказване на противното. Искът може да се предяви:…”. В хода на обсъжданията в Народното събрание някой очевидно е решил, че би било по-прегледно искът да се обособи в отделна алинея, а за пълнота са се появили и неверните думи, окачествяващи го като иск “за значително по-голям принос”.
Тази грешка не само водеше до неправилно разбиране на презумпцията за съвместен принос и начина за нейното оборване, но създаваше и сериозна опасност от смесване на две различни правни явления – разглежданото тук и уреденото в чл. 29, ал. 3. В последния случай става дума наистина за хипотеза, в която съдът при развод или унищожаване на брака може да определи по-голям дял от общото имущество на единия съпруг, ако приносът му в придобиването значително надхвърля приноса на другия съпруг.
Допуснатата грешка, налагаща корективно тълкуване на текста, бе поправена, като сега ал. 4 на чл. 21 посочва правилно, че искът е “за липса на съвместен принос”.
2. Друг объркан и зле формулиран текст бе този на чл. 23, ал. 1, уреждащ трансформацията на лично имущество.
По силата на чл. 23 едно имущество (право), което е лично на някое от посочените в чл. 22 основания, запазва този си характер, дори и да се превърне в друг обект. Независимо от конкретния правен способ на преобразуването, законът приема, че новата вещ е придобита с лично имущество (изцяло личен принос) и затова включва и нея в обхвата на личното имущество на съответния съпруг.
Със СК от 2009 г., в неговия чл. 23, ал. 1, бе направена една съществена промяна в сравнение със съответната разпоредба, съдържаща се в СК от 1985 г. Текстът на чл. 23, ал. 1 преди изменението на кодекса от 2010 г., което разглеждаме, гласеше: “Лични са вещните права, придобити по време на брака изцяло с лично имущество по чл. 22, ал. 1 или с друго лично имущество, придобито преди или по време на брака”. Краят на аналогичната разпоредба на чл. 21, ал. 1 СК (1985 г. – отм.) беше “или с друго лично имущество, придобито преди брака”. Разликата на пръв поглед е незначителна, но има много съществено значение за обхвата на личното имущество.
При формулировката на СК от 1985 г. личният характер, независимо от преобразуванията, се запазваше категорично за всички права, придобити от съпрузите преди брака. Придобитите по време на брака права запазваха личния си характер при преобразуване само ако се касаеше за лично имущество “по чл. 20, ал. 1” (СК отм.), т.е. право, придобито по наследство, дарение или по реда на ГПК. Правилото относно трансформацията не се прилагаше по отношение на лично имущество, извън това по чл. 20, ал. 1 (СК отм.) – вещи за упражняване на професия или личното имущество, което се окачествява като такова въз основа на вида на придобиваното право – вземания за труд, авторски възнаграждения и пр. Тези права, макар и лични, при използване за придобиване на вещ по време на брака, не я изключваха от съпружеската общност.
При формулировката в действащия СК преди изменението от 2010 г. всяко лично право, независимо от това кога и на какво основание е придобито, при преобразуване запазва личния си характер. Ако това е бил смисълът на правилото на чл. 23, ал. 1, изразните средства бяха твърде неудачни. Защо е необходимо да се казва “лично имущество по чл. 22, ал. 1”, след като от края на теста се разбира, че и лично имущество, извън това по чл. 22, ал. 1, може да послужи за придобиване на друго, което да остане лична собственост. Нормалният израз на заложената мисъл би трябвало да бъде само: “ … придобити по време на брака изцяло с лично имущество.”
Замисълът на промяната, предложена през 2010 г., бе да се възстанови текстът на отменения СК, при който да е ясно, че се трансформира само лично имущество, което е предбрачно или придобито по време на брака по наследство, дарение или чрез принудително изпълнение. Вместо това, с неудачната редакция текстът бе изменен в другата посока – потвърдено бе разбирането за трансформация на всяко лично имущество: “Лични са вещните права, придобити по време на брака изцяло с лично имущество”.
Новият текст вече е изчистен от противоречиви изрази и е несъмнено ясен. Яснотата в случая обаче не е положително явление. Ако зле формулираният предишен текст можеше да бъде тълкуван корективно, за настоящия това едва ли е възможно.
Основателността на новото разрешение е твърде съмнителна, особено по отношение на възнагражденията за труд и вещите за упражняване на професия или занаят. При последните именно специфичното предназначение е това, което ги прави лични. Когато вместо тази вещ се придобие друга, с друго предназначение, няма причина тя да остане лична, при положение че съвместният принос при придобиването на първата не е изключен. Що се отнася до възнагражденията за труд, като се има предвид, че те в масовия случай са източникът, с който се придобиват вещи по време на брака, би се оказало, че вещи – съпружеска общност, на практика няма да има, тъй като всички те ще бъдат придобити с възнаграждението на единия или на другия съпруг. Неприемливо е разрешението и по отношение на влоговете. До 01.10.2009 г. те бяха съпружеска общност. С влизане в сила на СК те станаха лични на съпруга, на чието име са открити, при това с обратна сила. Ако със средства от такъв влог се придобие вещ, тя, по силата на разглежданото правило на чл. 23, ал. 1, също ще стане лична. Така приносът на съпруга-нетитуляр на влога, който е бил общ при действието на СК (отм.), се изгубва напълно.
Всъщност трудно ми е да намеря пример, при който по време на брака съпруг ще придобие вещ, за която няма да се приложи трансформация на лично имущество, и съответната вещ ще стане съпружеска имуществена общност.
Нека си представим какви източници на средства нормално използват съпрузите при придобиване на вещи по време на брака:
- предбрачни спестявания или друго имущество отпреди брака;
- вземания на всеки от съпрузите, независимо от правоотношението (трудово, облигационно, авторско и пр.);
- брачни спестявания;
- придобито по време на брака имущество по наследство или дарение;
- придобити по време на брака лични вещи – за упражняване на професия, търговия.
Всички изброени източници на средства за придобиване на нови вещни права по време на брака са лично имущество на някой от съпрузите, съответно по силата на чл. 23, ал. 1 се трансформират отново в лично имущество и изключват възникване на съпружеска имуществена общност.
Дори придобитото със заемни средства няма да бъде обхванато от общността, тъй като вземането по договора за заем е лично и неговата трансформация също е включена в обхвата на чл. 23.
Разбира се, няма да има трансформация, ако се придобива с общо имущество. Въпросът е откъде ще се появи то? – вероятно от вече възникналата при действието на отменения СК съпружеска имуществена общност.
Така, на практика в резултат на една “лоша” формулировка (при приемане на СК) и нейната езиково издържана “корекция” се стигна до обезсмисляне на съпружеската имуществена общност. Законотворците обаче очевидно не са забелязали това. Опасявам се обаче, че скоро ще им се наложи отново да променят този абсурден текст, освен ако съдебната практика не си позволи по-свободно тълкуване.
3. Следващата промяна е в чл. 39, ал. 3 относно сключването на брачния договор. Както е известно, независимо от съдържанието му, договорът се сключва в писмена форма с нотариална заверка на подписите и съдържанието (чл. 39, ал. 1). Когато с брачния договор се прехвърлят или учредяват вещни права върху недвижими имоти, той се заверява от нотариус, в чийто район на действие се намира имотът (чл. 39, ал. 2). В тези случаи договорът подлежи на вписване в имотния регистър.
Вписването се извършва служебно от нотариуса. Когато брачният договор е сключен преди брака, доколкото той няма действие до сключване на брак, с изменение в чл. 25, ал. 4 ЗННД бе създадено отклонение от правилото, че нотариусът е длъжен да представи актовете, подлежащи на вписване, в службата по вписванията в деня на тяхното извършване. В разглеждания случай това не би могло да се направи, поради което бе предвидено, че задължението на нотариуса да представи договора за вписване възниква и следва да бъде изпълнено в деня, в който му бъде представено удостоверение за сключен граждански брак.
В практиката възникнаха известни противоречия относно предпоставките за вписване на брачен договор с вещнопрехвърлително действие, сключен по време на брака. Имаше случаи на отказ от вписване на представен от нотариус договор в деня на неговото удостоверяване, с мотив, че преди вписването избраният договорен режим трябва да бъде отразен в акта за сключен граждански брак и дори в регистъра на имуществените отношения между съпрузите. Това в някои единични случаи доведе и до реално увреждане на съпрузите, доколкото в интервала от време между сключването на договора и извършване на изисканите отбелязвания, бяха направени други вписвания върху имота. Тази практика бе напълно неправилна. Брачният договор, сключен по време на брака, произвежда действие веднага (освен ако друго е уговорено между страните) и няма законово основание вписването в имотния регистър да се отлага до отразяване на договорния режим в акта за брак и в регистъра.3 Нещо повече – това отлагане представлява противоправно поведение на съдията по вписванията, поради което той би могъл да носи отговорност за причинените в резултат на неговото бездействие вреди. Единственото, което съдията по вписванията следва да изиска от съпрузите, е да удостоверят, че са такива, като представят удостоверение за сключен граждански брак (но без отразяване на договорния режим в него).
Горното решение намери изрична законова уредба с изменение на чл. 39, ал. 3. По същество направена е една ненужна промяна, тъй като до вече изрично закрепения в СК извод можеше лесно да се стигне при внимателно тълкуване.
Това ме кара да се замисля как някои законови текстове биват избирани и се изменят, допълват и изясняват, а други – остават все така неясни и непълни, въпреки критиките и значително по-голямата необходимост от промяна:
Така например, в същата материя в СК относно имуществените отношения продължава да липсва срок за съпрузите да представят удостоверение за сключен брак пред нотариуса (в хипотезата на брачен договор, сключен преди брака). При това положение, ако съпрузите не представят незабавно удостоверението пред нотариуса, те поемат риска от забавяне на вписването на договора с последиците, произтичащи от чл. 113 ЗС, които могат да са свързани и с недобросъвестно поведение на някой от съпрузите.
Продължава да липсва в СК задължение и срок (за съпрузите, за нотариусите или за съда) да оповестят промени в избрания брачен режим, включително сключване на брачен договор по време на брака, неговото изменение и прекратяване. Що се отнася до развалянето и обявяването на недействителността на брачния договор, за тях даже не е предвидена възможност да бъдат вписани в акта за брак и съответно в регистъра на имуществените отношения. Така този регистър на практика много често няма да отразява действителното правно положение между страните, с което съществуването му до голяма степен се обезсмисля.
4. Друг текст, за който промяната бе и все още е наложителна, е чл. 58 СК, който гласи, че разпоредбите на чл. 54-57 се прилагат доколкото в брачния договор не е уредено друго.
Частта, която следва да бъде коригирана, е тази, предвиждаща, че уредбата на чл. 54 е субсидиарна. А чл. 54 съдържа една от последиците на развода, изразяваща се в отпадане на взаимното наследяване на съпрузите и на разпорежданията в случай на смърт, направени преди развода.
Що се отнася до втората част на текста – взаимните разпореждания в случай на смърт – няма пречка съпрузите да уговорят нещо различно в брачния договор. Дори и при действието на отменения СК от 1985 г. в теорията се поддържаше, че ако в завещанието си единият съпруг изрично заяви, че желае то да произведе действие, дори и ако бракът се прекрати с развод, законовата норма, предвиждаща обратното, няма да се приложи.
Едва ли обаче можем да приемем, че с брачния договор съпрузите могат да отменят принципното правило, че с развода те престават да бъда законни наследници един на друг. Това правило е залегнало изрично в семейното законодателство от 1949 г., съществува още в Закона за наследството от 1890 г. и е пренесено в действащия ЗН от 1949 г. Наследственото ни право познава като наследник по закон само “преживял съпруг”, т.е. лице, което се намира в съпружеска връзка с наследодателя към момента на неговата смърт, и бракът между двамата се прекратява именно поради настъпилата смърт. Не съществува възможност като наследник по закон да се конституира бившият съпруг на наследодателя, дори и такава воля да е изразена от съпрузите в брачния договор. Поради изложеното, общият текст на чл. 58, предвиждащ субсидиарно приложение на чл. 54-57, трябва да се тълкува корективно в частта относно чл. 54. Той може да бъде изместен от клаузи на брачния договор, отнасящи се само до разпореждания между съпрузите в случай на смърт. Уговорка, с която съпрузите предвиждат, че запазват правата си на наследници по закон и след развода, ще бъде нищожна.
За съжаление така върви законодателният процес от доста време – на парче, набързо, без дълбока мисъл; “хваща” се един текст, без да бъде прочетен съседният. Нищо, – останалите или новосъздадените грешки, ще бъдат поправяни в бъдеще.
Доц. д-р Анна СТАНЕВА
___________
1 В този смисъл е постоянната практика на ВС/ВКС. Вж. например ТР на ОСГК на ВС № 35/1971 г., Решение № 1314/1991 г. на, II г.о. на ВС, Решение № 31/1999 г. на I г.о. на ВКС.
2 Вж. Стамболиев, О. Доказването в исковото съдопроизводство, Варна, ВСУ, 1999, с. 128.
3 Подробно относно проблемите, свързани с вписването вж. Димитров, Кр. “Собственост и право”, 2010, кн. 7.
