Дайджест „Собственост и право“, 2023 г., кн. 10
(с фокус върху допустимостта на изменение на иска по чл. 439 ГПК в осъдителен)
1. Принципният въпрос
Съгласно чл. 214, ал. 1, изр. 3 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК) до приключване на съдебното дирене в първата инстанция ищецът може да измени размера на предявения иск, както и да премине от установителен към осъдителен иск и обратно.
Разпоредбата не сочи вида на защитата, търсена с установителния иск – положителна или отрицателна, поради което възниква въпросът – допустимо ли е от отрицателен установителен иск да се премине в осъдителен, както и обратното. Мислими са различни хипотези.
Ищецът е предявил осъдителен иск по чл. 108 от Закона за собствеността (ЗС) против ответника, който отрича правото на собственост на ищеца и владее вещта. В хода на процеса пред първата инстанция ответникът по някаква причина изоставя владението на вещта, но продължава да отрича правото на собственост на ищеца и продължава да твърди, че той, ответникът, е собственик. Ясно е, че ищецът може, ако поиска, да измени иска си в положителен установителен – за признаване за установено по отношение на ответника, че ищецът е собственик. Никой съд няма да откаже да допусне такова изменение. Защо обаче да не позволим на ищеца да измени иска си в отрицателен установителен за това, че ответникът не е собственик на имота.
Друг пример. Ищецът предявява отрицателен установителен иск против ответника за установяване, че последният не е собственик на имота, тъй като ответникът заявява такива твърдения. В хода на делото пред първата инстанция ответникът влиза във владение на имота. Защо да не позволим на ищеца да измени иска си в осъдителен ревандикационен иск за установяване правото на собственост на ищеца и осъждането на ответника да предаде владението на ищеца?
Допустимостта на такива изменения на иска по вещни дела е отречена[1] с т. 2б от Тълкувателно решение № 4 от 14.03.2016 г. по тълк. д. № 4/2014 г., ОСГК на ВКС.
Вън от тези интересни вещноправни хипотези масовите случаи в съдебната практика, при които възниква въпросът за допустимостта на изменението на отрицателен установителен иск в осъдителен, са случаите, в които при предявен отрицателен установителен иск по чл. 439 ГПК за недължимост на парични задължения, установени с предвиден в закона изпълнителен титул, в хода на процеса пред първата инстанция по изпълнителното дело част или цялата парична сума, чиято дължимост се отрича, бъде събрана принудително и преведена на взискателя. Допустимо ли е изменение на иска в осъдителен по чл. 55, ал. 1, т. 1 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) за осъждане на взискателя да върне сумата на ищеца, длъжника по изпълнението, като недължимо събрана?
2. Противоречивата съдебна практика по допустимостта за изменение по чл. 214, ал. 1, изр. 3 ГПК на искове по чл. 439, ал. 2 ГПК в осъдителни
Съдебната практика по въпроса, който коментирам, е противоречива.
Според едното становище (Определение № 706 от 04.08.2023 г. на ОС – Перник по в. ч. гр. д. № 453/2023 г., Решение № 1174 от 18.02.2019 г. на СГС по в. гр. д. № 10338/2018 г., и др.) разпоредбата на чл. 214 ГПК, допускаща изменение на иска, позволява това да бъде постигнато или чрез замяна на основанието, страните и петитума, или чрез добавяне на нови основания, петитум и страна. Ищецът въвежда ново основание, когато се позовава на друг юридически факт в сравнение с този, посочен в исковата молба, и извежда от него претендираното право. Той изтъква нов петитум, когато вместо или наред с първоначалния отправя до съда ново искане за защита. Тези действия са допустими, но при съответните ограничения, визирани в същата разпоредба, едно от които е забраната за едновременно изменение на основанието и на искането, тъй като би се стигнало до един изцяло нов иск. Според това становище, преминаването от отрицателен установителен иск по чл. 439 ГПК в осъдителен по чл. 55 ЗЗД не е допустимо, тъй като имаме едновременно изменение на основанието (нов факт – принудителното събиране на вземането) и на петитума (вместо отричане на дължимостта ‒ осъждане да върне събрана парична сума).
Напротив, според другото становище (Решение № 1648 от 31.03.2023 г. на СГС по в. гр. д. № 1730/2022 г., Определение № 340 от 20.05.2022 г. на ОС – Перник по в. ч. гр. д. № 230/2022 г. и др.) с отрицателния установителен иск по чл. 439, ал. 2 ГПК се цели установяване несъществуването на изпълняемото право, като при уважаването му изпълнителният процес следва да бъде прекратен. По време на висящността на принудителното изпълнение длъжникът има правен интерес да установи твърдяното несъществуване на изпълняемото право чрез предявяване на отрицателен установителен иск. В случай че изпълнителното дело е приключило, длъжникът може да се брани срещу материалната му незаконосъобразност с осъдителен иск срещу взискателя за връщане на платеното в резултат на незаконосъобразно проведения, поради липса на изпълняемо право, изпълнителен процес. Ако в хода на процеса по установителния иск по чл. 439 ГПК по изпълнителното дело сумата бъде принудително събрана и преведена в полза на взискателя и изпълнителното дело прекратено, то ищецът следва да поиска изменение на иска по реда на чл. 214, ал. 1, изр. последно ГПК – чрез преминаването от установителен към осъдителен иск за присъждане на процесното вземане. В противен случай искът му става недопустим.
3. Становището на теорията
Доколкото ми е известно, в нашата гражданскопроцесуална теория въпросът се коментира категорично и ясно от проф. Живко Сталев.
Така, за иска против принудителното изпълнение по ЗГС от 1930 г. проф. Сталев приема[2]: „длъжникът може в течение на процеса да премине от установителен към осъдителен петитум. Той може да поиска от съда вместо да признае само несъществуването на изпълняемото право, да осъди ответника да му върне това, което е получил в резултат на принудителното изпълнение. Нуждата от преминаване към такъв осъдителен петитум е належаща, когато длъжникът не е успял да постигне спиране на принудителното изпълнение по повод на предявения иск“.
Аргументите на проф. Сталев са, че искът е отрицателен установителен, а не конститутивен (каквато теза е била преобладаваща в теорията до този момент) и че чл. 86, ал. 3 in fine ЗГС (1930 г.) винаги допуска такова изменение на петитума – от искане за установяване в искане за осъждане.
И при действието на ГПК (1952 г.), с идентична уредба на иска, както по действащия ГПК, проф. Сталев изразява същата теза – че е допустимо преминаването от отрицателен установителен иск по чл. 255 ГПК (1952 г.); чл. 439 ГПК в осъдителен иск по чл. 55, ал. 1, т. 1 ЗЗД, когато в хода на делото принудителното изпълнение е приключило успешно за взискателя и отричаното изпълняемо право е осъществено принудително[3].
4. Моето становище
Поддържам тезата, че е принципно допустимо изменение на отрицателен установителен иск в осъдителен, както и конкретно – на установителния иск по чл. 439 ГПК в осъдителен по чл. 55, ал. 1, т. 1 ЗЗД, когато по изпълнителното дело част или цялото изпълняемо право бъде принудително изпълнено в полза на взискателя.
Съображенията ми за това се извличат от езиковото тълкуване на разпоредбата на чл. 214, ал. 1, изр. 3 ГПК, според която до приключване на съдебното дирене в първата инстанция ищецът може да измени размера на предявения иск, както и да премине от установителен към осъдителен иск и обратно. Разпоредбата генерално разрешава изменение на вида на исканата защита – от установителна в осъдителна и обратно, когато е налице интерес от това, без да поставя други изисквания.
Широко разпространено е в съдебната практика неправилното според мен становище, че в третото изречение на чл. 214, ал. 1 ГПК имаме специален случай на общата хипотеза по първите две изречения. Пътят на логиката на това схващане, което аз отричам, изменение на иска от обективна страна е допустимо, когато се изменя или основание, или петитум на иска, но не и двете едновременно, защото това би било нов иск (вярно твърдение – първите две изречения на чл. 214, ал. 1 ГПК казват точно това). И тъй като, продължават разсъжденията, в третото изречение на чл. 214, ал. 1 ГПК се говори пак за изменение на иска (и това е вярно твърдение), то за третото изречение на чл. 214, ал. 1 ГПК трябва да важи същото – може да се измени или основание, или петитум, но не и едновременно и основание, и петитум (недоказано твърдение, тъй като предполага, че третото изречение е специален случай на обща хипотеза в първите две изречения).
Всъщност това, което се е получило, е, че законодателят, който е приел ГПК (1952), първообраз на действащия ГПК, е „сбил“ от желание за лаконичност няколко различни алинеи от ЗГС за изменение на иска в една обща алинея и така е създал погрешната представа, че хипотезата на третото изречение на чл. 214, ал. 1 ГПК трябва да отговаря на всички предпоставки по първите две изречения, за да бъде допуснато изменение на иска. А това не е така и това е видно от историческия преглед на законодателната уредба.
За първи път в нашето процесуално законодателство обща уредба на установителните искове е направена със ЗИД на Закона за гражданското съдопроизводство (ЗГС-1892 г.) в сила от 1 март 1907 г. Със същата новелизация е изменена и допълнена и уредбата на изменението на иска. И в двата случая законодателят е реципирал уредба от германския Zivilprozessordnung в редакцията му от 1898 г.[4]
Привеждам текста на разпоредбите.
Член 192 ЗГС се изменя така:
С една искова молба ищецът може да предяви срещу един и същи ответник няколко иска, макар те да произтичат от разни основания, стига само да имат връзка помежду си и да бъдат подсъдни на съда, в който са предявени, и да подлежат на разглеждане по реда на едно също производство.
Иск може да се предяви и за констатиране съществуването или несъществуването на едно право или на едно задължение, за признаването на един документ за истински или за констатирането на неговата неистинност, когато ищецът има интерес да установи това веднага чрез съдебно решение.
Иск може да се предяви и за бъдещо изпразване на недвижим имот, макар осъществяването на иска за изпразване да е обусловено от настъпването на един срок.
В искове за плащане на ренти, или за изпълнение на други повтарящи се задължения, обаче независими от изпълнението на едно задължение на кредитора, този последният може да иска осъждането и за платки (плащания), на които падежът настъпва подир произнасянето на решението.
Нов чл. 192а. ЗГС: Ищецът може да измени иска си след връчването на исковата молба на ответника само със съгласието на този последния. Изменението може да стане до първото по делото заседание чрез писмена молба, връчена на ответника по реда за връчване на исковите молби.
Когато ответникът, вместо да възразява срещу изменението на иска, говори по съществото на изменения иск, счита се, че се е съгласил за изменението.
Искът не се счита изменен, когато от иска за констатиране на едно правно отношение се мине към иска за осъждане, или когато, поради едно настъпило изменение в течение на процеса, вместо искания първоначално предмет, се иска друг предмет или обезщетение.
В Закона за гражданското съдопроизводство от 1930 г. разпоредбите за установителните искове и за изменението на иска са съответно чл. 84 и чл. 86:
Член 84: Иск може да се предяви и за установяване съществуването или несъществуването на едно право или на едно задължение или пък за установяване истинността или неистинността на един документ, като ищецът има интерес да установи това чрез съдебно решение.
Член 86: Ищецът може в допълнителната си молба да измени основанието на своя иск.
В същата молба той може да измени и предмета на иска си. Обаче съдът в разпоредително заседание допуска да стане това изменение само ако ответникът в допълнителния си отговор изрично е дал своето съгласие за него.
Искът не се счита изменен в своя предмет, когато от иск за установяване на едно правно отношение се минава към иск за осъждане, или когато поради едно изменение, настъпило в течение на производството по делото, вместо исканата първоначална вещ, се иска друга вещ или обезщетение.
…
Какво можем да видим, ако се вгледаме в тези разпоредби? То е, че законодателят е искал да уреди различни хипотези – такива, при които изменение на иска се допуска трудно – със съгласие на ответника или след преценка на съда, както и хипотези, при които законодателят фаворизира ищеца. Такава хипотеза на безпроблемно изменение на иска е, когато от „иск за установяване на едно правно отношение“ (или за „иск за констатиране на едно правно отношение“ по новелата от 1907 г.) се минава в осъдителен иск. Кои са тези случаи на „иск за установяване на едно правно отношение“? С този израз очевидно законодателят обобщава двата вида установителни искове за права/задължения по чл. 84 ЗГС (1930 г.), респ. чл. 192, ал. 2 ЗГС (1892 г.) – отрицателните и положителните установителни искове.
И така, по ЗГС е допустимо, ако е налице интерес за това, изменение на положителен или отрицателен установителен иск в осъдителен.
По чл. 116, ал. 1 ГПК (1952 г.), респ. чл. 214, ал. 1 от действащия ГПК законодателят е бил още по-щедър – разширил е хипотезите, като е допуснал и изменение на иска от осъдителен в установителен[5].
Уви, в желанието си за лаконичност, законодателят е „сбил“ трите алинеи на чл. 86 ЗГС (1930 г.) в една алинея с три изречения и така е създал заблудата, че се уреждат общ и специален случай на изменение на иска, различаващи се само по това до кой момент е допустимо да се иска изменение на иска ‒ до първото заседание или до края на съдебното дирене в първата инстанция.
В действителност, такава законодателна воля няма. Третото изречение, уреждащо изменение на иска чрез изменение на вида на исковата защита, е самостоятелна хипотеза. При нея е допустимо изменение както на петитума (от установяване в осъждане или от осъждане в установяване), така и на основанието. Изменението на основанието най-често тук е заявяването на нов, допълнително появил се в хода на делото факт, който поражда за ищеца интерес от търсенето на различна по вид защита.
д-р Васил ПЕТРОВ, съдия в Софийския районен съд
__________
[1] Вж. и размислите на д-р Анастас Пунев – „Допустимо ли е изменение на отрицателен установителен иск за собственост в положителен и обратното?“, електронна публикация от 26.08.2015 г., сайт „Грамада“, https://gramada.org/допустимо-ли-е-изменение-на-отрицател. Той поддържа, че изменение на иска от отрицателен установителен в положителен установителен за собственост или ревандикационен иск, както и обратното, е недопустимо, освен ако ищецът не запазва същите фактически обстоятелства, на които основава иска си първоначално, и след изявлението за изменение.
[2] Сталев, Ж. Исковата защита на длъжника срещу принудителното изпълнение. София: Университетска печ., 1948, с. 193. На същото място проф. Сталев цитира и водещите германски и австрийски автори процесуалисти, които поддържат същата теза.
[3] Сталев, Ж. Защита на кредитора срещу материалноправната незаконосъобразност на принудителното изпълнение. – В: Социалистическо право, 1953, № 9, с. 41.
[4] Вж. Абрашев, П. Гражданско съдопроизводство (лекции). Т. II. София: Царска придворна печатница, 1914, с. 16-20.
[5] Хипотеза, която и в теорията по ЗГС (1930 г.) също се е приемала за попадаща под разпоредбата на чл. 86, ал. 3 ЗГС, макар да не е била изрично уредена. Вж. статията на Силяновски, Д. Преминаването от осъдителен иск към установителен съставлява ли непозволено изменение на иска? ‒ В: Юридически преглед, г. XXXIII, № 6, с. 228 и сл.
