Действия на съдебния изпълнител след нестанала публична продан

1. Въведение
Активното прилагане на раздел X на глава четвърта от Закона за съдебната власт продължи и през новата 2013 г. Под „тълкувателния мерник” на гражданската и търговската колегия на Върховния касационен съд попаднаха и някои проблеми на принудителното изпълнение, обсъждането на които предстои с образуваното на 11.01.2013 г. Тълкувателно дело № 2 от 2013 г. Един от тези проблеми, който, наред с други неясноти на правния институт на новата продан, ще бъде обект на настоящото изследване, е подреденият на девето място въпрос „Нова оценка или нова начална цена определя съдебният изпълнител по искане на взискател, след като и новата продан с начална цена 80 на сто от предходната е обявена за нестанала?”.
Лаконичността на законодателя създаде съвсем естествено разделение в правоприлагането. От двете страни на барикадата застанаха поддръжници на две противоположни становища. Според едно от становищата, поддържани в съдебната практика, след като и новата продан с начална цена 80 на сто от предходната е обявена за нестанала, по молба на взискател съдебният изпълнител прави нова оценка, след като вземе заключението на вещо лице. Според другото становище в този случай съдебният изпълнител определя нова начална цена. За да стане още по-интересно, се появи и трета теза, според която, освен че следва да определи нова оценка, съдебният изпълнител е длъжен да извърши и нов опис на имота.

2. Нова начална цена или нова оценка?
В определянето на началната цена, от която ще започне наддаването, се открива различие – при проданта, следваща две нестанали продани, началната цена не е обвързана ex lege в процентно съотношение с цената по предходните продани, която съгласно изречение второ на чл. 494, ал. 2 ГПК е 80% от началната цена по първата продан, съответно 75% от пазарната стойност на вещта (чл. 485, във връзка с чл. 468, ал. 1 ГПК), а се определя от съдебния изпълнител¹. Езиковото тълкуване на използвания от законодателя израз „нова начална цена” поначало води до извода, че началната цена по тази продан се различава от предходните две в цифровата си равностойност. Като отчетем обаче систематичното място на това правило и направим сравнение с правно-техническия подход, използван при определянето на началната цена по предходната продан, можем да заключим, че нормата се трансформира от абсолютно в относително определена – възниква едно ново правомощие на съдебния изпълнител сам да определи началната цена, от която да започне наддаването. Преценката в този случай е дискреционна и винаги конкретна – законодателят не фиксира обвързан с предходните цени размер именно защото изпълнителният орган е в състояние да отчете търсенето от страна на участниците в публичните продани и съобразявайки конкретните условия, включително изминалия период от време от първата продан и първоначално определената стойност на вещта, да определи новата начална цена, която да позволи имуществото да бъде осребрено и вземанията на взискателите – по-бързо погасени. Дискреционният характер на преценката дава основание да се мисли, че не е непременно задължително началната цена да е по-ниска от тази по втората поред нестанала продан, тъй като вече съдебният изпълнител е овластен сам да преценява нейния размер, т.е. разполага с възможност да я определи в зависимост от юридическия факт, обусловил неставането на проданта – например явили са се наддавачи, които имат интерес от закупуването на имота, но наддавателните им предложения са били невалидни.
По същество в случая не се касае за извършване на нова оценка на вещта по смисъла на чл. 468 ГПК, а за определяне на нова начална цена, от която да започне наддаването за новата публична продан. Следва да се отчете фактът, че пазарната стойност на вещта вече е определена от съдебния изпълнител със или без помощта на назначено в производството вещо лице, което да даде експертно заключение (чл. 468, ал. 2 ГПК)². При проведените продани имотът не само че не е достигнал определената справедлива пазарна стойност³, но не е бил възложен и на предвидената възможна най-ниска начална цена за участие (75% от стойността на вещта, съответно 80% от началната цена, по която е проведена първата публична продан). Легалното понятие „начална цена” се употребява в процесуалния закон 13 пъти и в него е вложено едно и също значение – цена, от която ще започне наддаването при публичната продан (чл. 468, ал. 1, чл. 480, чл. 481, ал. 7 и 10, чл. 484, ал. 1, т. 4 ГПК и т.н.). В този смисъл понятието „нова начална цена” следва изрично да бъде отграничено от понятието „нова оценка” и определянето на нова начална цена в никакъв случай не е свързано с процесуално задължение на съдебния изпълнител за определяне на нова оценка на вещта с помощта на вещо лице.
Процесуално задължение за определяне на нова оценка би възникнало, ако приемем, че определянето на нова начална цена става по реда, предписан в чл. 485 ГПК, т.е. че определянето на нова начална цена при „трета първа” продан предполага ново определяне на стойността на вещта по смисъла на чл. 468 ГПК. Това означава да категоризираме нормата на ал. 2, изр. трето в частта щ досежно начина на определяне на началната цена като препращаща. Указ № 883 за прилагане на Закона за нормативните актове все още е действащо право и както нормотворецът, така и правоприложителят трябва да се съобрази с установените в него правила. Интерес представлява разпоредбата на чл. 39, ал. 1, според която препращане към разпоредби на същия или на друг нормативен акт се допуска по изключение в изрично определени случаи, като същевременно с това чл. 40, ал. 1 въвежда изискване за това как трябва да бъде извършено препращането. Такова препращане в хипотезата на коментираната норма очевидно липсва, а извеждането му посредством различни видове тълкуване, включително чрез познатите способи за попълване на празноти в закона, е недопустимо. Правилото за определяне на началната цена по новата продан, следваща първа нестанала, е lex specialis и изключва приложението на общата препращаща норма на чл. 485 ГПК. Няма правна логика характерът на нормата да се променя след втората нестанала продан, тъй като се касае все за един и същи правен институт – този на новата продан. Препращаща норма е единствено тази, регламентираща процесуалния ред за провеждането на новите публични продани (чл. 494, ал. 2, изр. първо ГПК).
Показателно е, че в работните проекти на българската и австрийската група, както и в законопроект със сигнатура № 602-01-38 от 11.05.2006 г. първоначалната редакция на разпоредбата е въвеждала изискването за определяне на нова оценка, но по време на обсъжданията на законопроекта е изменена, за да се стигне до сега действащата формулировка.
Историческото тълкуване потвърждава обстоятелството, че е налице изменение в законодателния подход по отношение оценяването на имуществото на длъжника. Задължаващата норма на чл. 374 in fine ГПК (отм.) закрепва процесуално задължение за съдебния изпълнител да оценява имота по пазарната му цена при помощта на едно или повече вещи лица. Съгласно изразеното в съдебната практика становище при действието на отменения ГПК при изнасяне на недвижим имот на публична продан съдебният изпълнител следва да оцени имота по пазарната му цена към момента на продажбата; оценката подлежи на обжалване по реда, предвиден в чл. 332 и следващите от ГПК (отм.), като при разглеждане на жалбата съдът може да изслуша заключение на вещо лице, ако намери, че е необходимо това за проверка правилността на тази оценка (така Решение № 818-86-IV г.о., ВС; Решение № 130 Б-130-ОСГК)⁴. Според Решение № 1201 от 18.07.1995 г. по гражд. д. № 1734/1994 г., IV г.о. на ВС „оценката на имота е от особено голяма важност и значение за длъжника по изпълнителните действия не толкова когато ще се започне наддаването, а тогава, когато публичната продан няма да се състои поради липса на желаещи да закупят имота. Това е така, защото по силата на разпоредбата на чл. 382, ал. 1 ГПК взискателят в тези случаи може да поиска и съдията изпълнител е длъжен да възложи имота нему при оценка 80% от тази, обявена по реда на чл. 361, ал. 1, буква „г” ГПК, и ако тя е нереална и ниска, очевидно е, че в тези случаи длъжникът ще бъде неоснователно ощетен.”
По новия процесуален закон обаче взискателят не разполага с посочената правна възможност – за да му бъде възложен имотът, следва да е участвал като наддавач и да е предложил най-високата цена, ерго такава опасност не съществува⁵. Освен това размерът на реалната пазарна цена⁶, за актуалността на която толкова се настоява в съдебната практика по отменената уредба, вече не се определя предварително. Вместо това съгласно чл. 468, ал. 1 ГПК се определя цената, от която да започне наддаването, а размерът на пазарната цена се установява едва след приключването на проданта (т.е. след възможното провеждане на устно наддаване по чл. 492, ал. 2 ГПК и обявяването на купувач).
Ето защо ми се струва, че част от съдебната практика по пътя на инерцията възприема становището за задължително участие на вещо лице, въпреки че de lege lata не съществува подобно изискване.
При упражняване на процесуалното право да бъде поискано определянето на нова начална цена не е необходимо извършването на нов опис и нова оценка от съдебния изпълнител (както се приема например в Решение № 317 от 23.06.2011 г. по гражд. д. № 190/2011 г. на Врачански окръжен съд и Решение № 430 от 18.07.2012 г. на Великотърновски окръжен съд по гражд. д. № 880/2012 г.; в подкрепа на изложеното тук становище вж. Решение № 368 от 14.07.2010 г. на Великотърновски окръжен съд по гражд. д. № 634/2010 г.; Решение № 458 от 12.10.2012 г. на Софийски окръжен съд по в. гражд. д. № 808/2012 г.). Липсва правно основание за повтаряне на тези процесуални действия⁷. Тъй като нито един трезво разсъждаващ съдебен изпълнител няма да извърши действие, без предварително да са внесени дължимите за него такси и разноски⁸, изискването за извършване на нов опис и нова оценка ще доведе до ново начисляване на такси и разноски в производството, чийто размер също не е за пренебрегване (вж. чл. 47 ТДТССГПК, т. 20 ТТР към ЗЧСИ, чл. 472 ГПК). Това накърнява интереса както на длъжниците (с оглед увеличаване размера на паричното им задължение, тъй като съгласно чл. 79, ал. 1 ГПК поначало разноските са за тяхна сметка, като отчетем, разбира се, максималният размер на пропорционалните такси, регламентиран в т. 27а ТТР към ЗЧСИ, съответно чл. 58а ТДТССГПК), така и на взискателите (с оглед опасността да не бъдат погасени разноските поради липсата на достатъчно имущество на длъжника, срещу което да се насочи принудителното изпълнение)⁹. Ако се допусне резултатът от такова тълкуване, а именно, че при две нестанали публични продани следва да бъде извършен нов опис и нова оценка с помощта на вещо лице, правните последици от процесуалното действие и бездействие на взискателя почти биха се приравнили, което обезсмисля разграничението на двата фактически състава, уредени в чл. 494, ал. 2, изречение трето ГПК – и в двете хипотези взискателят ще понесе почти едни и същи процесуални тежести (в първата няма да е длъжен да заплаща единствено такси за налагане на запори и възбрани – поне към момента в практиката не е поставяно изискване за тяхното повторно налагане; във втората хипотеза, ако е налице възможност за насочване на принудителното изпълнение срещу имуществото след служебното заличаване на обезпечителните мерки, взискателят може да поиска извършването на процесуални действия, за които следва отново да заплати съответните такси и разноски – например за вписване на възбрана/налагане на запор, извършване на опис и оценка на имота, ако е назначено вещо лице в производството и пр.).
Парадоксалното в случая е, че чувството за справедливост на съдебните състави води до несправедливи резултати и за двете страни в производството – заплащане на такси и разноски, които се внасят авансово от взискателя и в крайна сметка обременяват длъжника до момента на достигането на тавана на пропорционалните такси.

3. Правни последици от бездействието на взискателя
Бездействието на взискателя (неупражняването на правото в едноседмичния преклузивен срок, както и упражняването му извън срока – вж. чл. 64, ал. 1 ГПК¹⁰), води до изрично определена в закона процесуална тежест: преустановяване изпълнението срещу имота и служебно заличаване на обезпечителните мерки, наложени от изпълнителния орган в производството. По съществото си освобождаването от изпълнение представлява частично прекратяване на принудителното изпълнение срещу имота, обект на нестаналата продан (аргумент от чл. 433, ал. 2 ГПК). Следователно в тези случаи съдебният изпълнител следва да приеме изричен акт – постановление за прекратяване, препис от което се връчва на взискателя, тъй като този акт подлежи на самостоятелно обжалване (чл. 435, ал. 1, във връзка с чл. 7, ал. 2 ГПК). Влизането в сила на постановлението поражда правни последици за два вида правоотношения:

Във връзка с отговорността за разноски по изпълнението, която по своята природа е едно облигационно (материално) правоотношение, установено в процесуалния закон;

Съгласно чл. 79, ал. 1, т. 2, предложение първо ГПК направените разноски по изпълнението за извършване на процесуални действия във връзка с имота, обект на нестаналата продан, като такси за налагане на запор/възбрана, опис, възнагражденията за вещо лице и за пазач, когато той е трето лице, уведомления до страните във връзка с проведената/проведените продани и др., остават за сметка на взискателя.

Има правопроменящ ефект за изпълнителните правоотношения между съдебния изпълнител и взискателя, както и между съдебния изпълнител и длъжника.

По силата на тази правна промяна, създадена с влизането в сила на постановлението за частично прекратяване, взискателят за в бъдеще няма да може да взисква принудителното удовлетворяване на изброените по-горе разноски. За изпълнителния орган възниква процесуално задължение служебно да вдигне наложените в производството обезпечителни мерки върху длъжниковото имущество¹¹.
В практиката се приема, че освобождаването на имота от изпълнение не означава, че вещта става несеквестируема – взискателят може отново да обърне изпълнението срещу нея, като спази реда за това, а именно имотът да бъде отново възбранен, описан и оценен по реда на чл. 483 и следв. ГПК (така например Решение от 17.05.2011 г. на Кюстендилски окръжен съд по ч. гражд. д. № 302/2011 г.; Решение от 21.07.2009 г. на Разградски окръжен съд по ч. гражд. д. 240/2009 г.). Това безспорно е така, но следва съждението да се продължи, като се допълни с думите „доколкото вещта все още е в патримониума на длъжника”. Със заличаването на възбраната се преустановява нейното правно действие, регламентирано в разпоредбата на чл. 452, ал. 2 ГПК, т.е. взискателят загубва правото си да иска насочване на изпълнението срещу вещта, позовавайки се на непротивопоставимостта на извършените от длъжника разпореждания след вписването на възбраната в случаите, когато последният е прехвърлил правото на собственост¹². Изключение прави ипотеката, учредена за обезпечаване вземането на взискателя, тъй като тя следва имота.

4. De lege ferenda
Постигането на целите, залегнали в приемането на новия ГПК, а именно бързината и ефективността, трябва да бъде не само прокламирано, но и преследвано с ясна, непротиворечива уредба и по-голяма процесуална дисциплина. Ето защо в заключение могат да бъдат направени следните конкретни предложения към бъдещия законодател:

да бъде въведен срок за изготвяне на съобщението за нестанала продан;
да се предвиди срок с императивно установен максимум, в който може да бъде насрочвана нова продан след приключването на нестаналата (например новата продан започва не по-рано от един и не по-късно от 2 месеца от приключването на нестаналата продан);
да се закрепи изрично правило, че тези срокове важат за всяка нова продан, независимо поредността щ;
да се установи, че след две нестанали продани не се извършва нов опис и нова оценка на вещта;
чл. 431, ал. 4 ГПК да бъде допълнен със следното изречение: „При служебно заличаване на обезпечителни мерки не се дължи заплащането на такса.”

Румен НЕКОВ
_________
1 При публична продан на имущество на регистрирано по ЗДДС лице съдебният изпълнител следва да се съобразява с разпоредбата на чл. 131 ЗДДС, отчитайки обстоятелството по ал. 2, че косвеният данък се счита включен в цената на вещта. Коментар на текста вж. у Обретенова, М., Д. Митева. Производството по новия ГПК. Изпълнителното производство. С.: Сиела, 2011, 64-67.
2 Понастоящем оценката е акт на съдебния изпълнител, който не подлежи на обжалване (аргумент от чл. 435 ГПК; в този смисъл вж. например Определение № 213 от 20.04.2010 г. на Варненски апелативен съд по ч. гражд. д. № 212/2010 г., г.о.; Решение № 4955 от 14.09.2011 г. на Софийски градски съд по ч. гражд. д. № 11310/2011 г., г.о., II-Б въззивен състав). Санкцията за неправомерни юридически действия от страна на съдебния изпълнител при определянето на оценката се открива в реализирането на деликтната отговорност по реда на чл. 441 ГПК. Съдът не разполага с правомощие да проверява правилността на оценката в контролно-отменителното производство, уредено в чл. 435-438 ГПК. Окръжният съд не следва да контролира и определянето на цената косвено чрез поставяне на условие същата да достигне близка до пазарната цена при наддаването, свързвайки този факт с процесуално нарушение по чл. 435, ал. 3 in fine ГПК (както например това се прави в Решение № 101 от 14.03.2011 г. на Пазарджишки окръжен съд по ч. гражд. д. № 180/2011 г., Г.К., втори въззивен състав). Това важи и за действието на съдебния изпълнител по определяне на новата начална цена. Действия по осъществяване на контрол върху определянето на началната цена по нова продан, следваща две нестанали, може да се открият в Решение № 531 от 18.09.2012 г. на Великотърновски окръжен съд по гражд. д. № 1003/2012 г. Правилно се отбелязва в Решение № 7187 от 22.12.2011 г. на Софийски градски съд по в. гражд. д. № 15572/2011 г., че „начинът, по който е определена началната цена, не обхваща проверката на съда относно самото наддаване при публичната продан и възлагането на най-високата предложена цена, в какъвто обем са ограничени контролните правомощия на съда при обжалване от длъжника на постановлението за възлагане. Противното означава да се допусне длъжникът под формата на обжалване на постановлението за възлагане да обжалва на практика оценката, на която се извършва проданта, което е недопустимо.” До подобен извод се стига и в Решение от 23.03.2010 г. на Сливенски окръжен съд по гражд. д. № 21/2010 г.
3 Справедливата пазарна стойност е най-вероятната цена, която може да бъде получена на пазара към датата на оценката при съблюдаване на определени условия, като наличието на конкурентен пазар например. Редица фактори оказват влияние върху стойността на недвижимите имоти – физически (разположение, граници и др.); социални (характеристика на населението); икономически (икономическо развитие на района и населеното място) и др. Стойността като икономическо понятие е разчетна величина на цената на конкретен обект в конкретен времеви момент в съответствие с избрания стандарт на стойността. Цената за разлика от стойността е индикатор за относителна стойност, установена за конкретен обект и обстоятелства за даден продавач и купувач; тя е сумата, която един потенциален купувач е готов да заплати. – вж. Илиев, П., Г. Генов, К. Калинков, П. Монев, Р. Калчев. Недвижимата собственост в България в условията на евроинтеграция. В.: Наука и икономика, Икономически университет – Варна, 2007, 208-210.
4 Цитирано по Цачев, Л., Хр. Николаев. Изпълнителното производство по ГПК. Текст, коментар, съдебна практика, образци. С.: Сиби, 1994, 189-190.
5 За възможността имотът, обект на публична продан, да бъде възложен на взискателя вж. Сталев, Ж., А. Мингова, О. Стамболиев, В. Попова, Р. Иванова. Българско гражданско процесуално право, с. 1072. Анализ на отменената уредба вж. в предходното, осмо издание на учебника, с. 810.
6 Представляваща паричната сума, която в действителност се получава на пазара за вещ от същия вид през определен период от време.
7 Повтарят се порочните процесуални действия на органа по защитата – например с решение на окръжния съд по чл. 437, ал. 4 ГПК се отменя обжалвано по чл. 435 ГПК процесуално незаконосъобразно действие на съдебния изпълнител и последният се задължава да го извърши повторно в съответствие със закона.
8 И в двете системи на съдебното изпълнение се понася юридическа отговорност за подобни неправомерни действия: в държавното се реализира дисциплинарна отговорност по чл. 307 ЗСВ, имуществена и административнонаказателна отговорност по чл. 6 ЗДТ, а в системата на частното – дисциплинарна и/или имуществена отговорност на частния съдебен изпълнител (чл. 67, чл. 74, ал. 1 ЗЧСИ). ВКС настойчиво и последователно подкрепя разбирането, че дължимите такси за извършване на изпълнителни действия следва да бъдат събрани преди започването на конкретното изпълнително действие (вж. Решение № 225 от 18.06.2010 г. на ВКС по гражд. д. № 362/2009 г., III г.о.; Решение № 280 от 07.07.2010 г. на ВКС по гражд. д. № 359/2009 г., IV г.о.; Решение № 634 от 02.07.2009 г. на ВКС по гражд. д. № 327/2009 г.; Решение № 517 от 28.06.2010 г. на ВКС по гражд. д. № 1249/2009 г., III г.о., Г.К.; Решение № 196 от 03.05.2012 г. на ВКС по гражд. д. № 270/2012 г., IV г.о., Г.К).
9 Според Д. Митева „възможността неколкократно да се „пробва” пазарът остава на риск на взискателя, който ще следва да поема нови разноски за всеки опит за начално обявяване на продажба с нова оценка, налагаща и нов опис, в който тази оценка да бъде формулирана” – вж. Пунев, Бл., В. Гачев, Г. Хорозов, Д. Митева, Д. Танев, Е. Кръшкова, Е. Балевска, К. Топалов, К. Влахов, М. Златарева, М. Обретенова, М. Бобатинов, С. Кюркчиев. Граждански процесуален кодекс. Приложен коментар. Проблеми на правоприлагането. Анализ на съдебната практика. С.: ИК „Труд и право”, 2012, с. 969.
10 Остава открит въпросът как, дали и пред кого взискателят би могъл да поиска възстановяване на пропуснатия срок, ако това се дължи на особени непредвидени обстоятелства, които не е могъл да преодолее (например природни стихии, внезапно тежко заболяване и др.). Систематичното място на нормите на чл. 64-67 ГПК, уреждащи това производство (общата част първа на ГПК), макар и чисто формалистичен, е аргумент в полза на тезата, че те намират съответно приложение и в изпълнителния процес. Това означава, че съдебният изпълнител следва да призове страните в определен ден, в който да изслуша обясненията им. Поначало това е правомощие на съда, който призовава страните в открито съдебно заседание, в каквото именно се разглежда и молбата за възстановяване на срок съгласно чл. 66, ал. 1, изречение второ ГПК. Важен момент, който следва да бъде отбелязан, е, че по този начин издаването на постановлението за прекратяване и вдигането на обезпечителните мерки ще се отместят във времето, тъй като на страната, пропуснала срока за извършване на процесуално действие, следва да се връчи съобщение за пропускането му (чл. 64, ал. 3, изр. първо от ГПК). Хипотетичен вариант е производството за възстановяване на срок да се развие в рамките на контролно-отменителното производство по обжалването на постановлението за частично прекратяване на изпълнението, в което заедно с жалбата взискателят да депозира молбата за възстановяване по чл. 65, ал. 1 ГПК. Надеждата на взискателя се подхранва от разпоредбата на чл. 437, ал. 1 ГПК, според която окръжният съд може да прецени, че е необходимо събирането на доказателства и да допусне провеждане на открито съдебно заседание. Тъжното е, че според практиката на ВКС тази преценка не подлежи на контрол, така че отказът да допусне събиране на свидетелски показания и експертни заключения (и поради това непровеждането на открито съдебно заседание) не може да бъде основание за отмяна по чл. 303, ал. 1, т. 5 ГПК (така Решение № 354 от 29.09.2011 г. на ВКС по гражд. д. № 476/2011 г., IV г.о.). Обсъжданият проблем заслужава по-сериозно внимание, което настоящата бележка под линия не би могла да му отдели.
11 Ставру, Ст. Отказът на съдията по вписванията в практиката на Върховния касационен съд (2008-2011). С.: Фенея, 2012, с. 110 сочи, че съдебният изпълнител не дължи заплащането на такса, когато иска заличаване на наложена от него възбрана в изпълнение на задължението си по чл. 433, ал. 2 ГПК. Според цитираното от автора Определение от 20.05.2011 г. на Варненски окръжен съд по ч. гражд. д. № 911/2011 г. служебно предприетото действие по силата на закона не е обвързано от внасяне на такса. В това виждане има резон, тъй като таксите в случая не са нито за сметка на длъжника, още по-малко на съдебния изпълнител, а не може да се очаква и да бъдат внасяни с охота предварително от взискателя за извършване на действие, което не е в негов интерес. Впрочем думата „служебно” навява, че действието се извършва по инициатива на органа по изпълнението, без да е налице искане от която и да е от страните, съответно и без прилагане на документ за внесени такси – процесуалното действие е дължимо директно по силата на закона. Тук проблемът не стои толкова за таксите за вдигане на възбраната, които се дължат на основание т. 10 от ТТР към ЗЧСИ, съответночл. 37 ТДТССГПК, колкото за таксата по чл. 2 от Тарифата за държавните такси, събирани от Агенцията по вписванията. В съдебната практика прави впечатление Определение от 25.02.2011 г. на Варненски окръжен съд по ч. гр. д. № 271/2011 г., по което държавен съдебен изпълнител обжалва отказа на съдия по вписванията да извърши заличаване на вписана възбрана поради невнасянето на такса. Отказът е отменен, но, по моему, с неиздържан аргумент – извлечен от систематично тълкуване на текстовете на чл. 541 и чл. 84, т. 1 ГПК. Съдът е счел държавния съдебен изпълнител за молител в това охранително производство, който в качеството си на държавен орган е освободен от заплащане на държавна такса. Този юридически извод съвсем спокойно може да се приложи и в производството по вписването на възбрана и да се окаже, че държавното съдебно изпълнение въобще е освободено от заплащане на такси (особено като се има предвид изключението, предвидено в чл. 431, ал. 4 ГПК). Другият вид изпълнителни органи в системата на съдебното изпълнение – частните съдебни изпълнители – обаче не са държавни органи, а лица, на които държавата е възложила публичноправната функция по осъществяване на принудително изпълнение на частни притезания (чл. 2, ал. 1 ЗЧСИ). Ако подкрепим подобна теза, крайният извод е повече от ясен: за разлика от държавните съдебни изпълнители частните ще са задължени винаги да заплащат таксите, предвидени в Тарифата за държавните такси, събирани от Агенцията по вписванията. Не е за пренебрегване и друг факт, който допълнително налива масло в огъня – със завидна последователност до приемането на Тълкувателно решение от 25.04.2013 г. по т. д. № 7/2012 г. ВКС застъпваше разбирането, че частният съдебен изпълнител не е страна в производството по вписване (а значи и по заличаване) на възбрана и не е процесуално легитимиран да обжалва отказа на съдията по вписванията – вж. Определение № 178 от 29.04.2011 г. по ч. гражд. д. № 161/2011 г., I г.о. на ВКС; Определение № 86 от 08.03.2011 г. по ч. гражд. д. № 56/2011 г., II г.о. на ВКС; Определение № 215 от 26.05.2011 г. по ч. гражд. д. № 103/2011 г., I г.о. на ВКС; Определение № 260 от 07.06.2011 г. по ч. гражд. д. № 41/2011 г., I г.о. на ВКС, всичките цитирани по Ставру, Ст. Цит. съч., 512-522. Няма никаква разумна причина това да не важи и за държавните съдебни изпълнители – противното би било провеждане на излишна, вредна и необоснована демаркационна линия между държавното и частното съдебно изпълнение: държавните съдебни изпълнители ще се считат за страни в охранителното производство по смисъла на чл. 572 ГПК, а частните – не. Последните под угрозата от дисциплинарна и имуществена отговорност поради несвоевременно искане за вдигане на възбраната ще заплатят таксата от 10 лв. за заличаването ù. Искането за заличаване на възбраната, отправено до съответната служба по вписванията, е вменено от закона в тяхно задължение, но в същото време липсва правен механизъм за авансово събиране на държавната такса от взискателя; налице е и невъзможност за обжалване на отказа на съдията по вписванията (понастоящем т. 8 на цитираното тълкувателно решение призна процесуалната възможност на съдебния изпълнител да обжалва отказа на съдията по вписванията). Тежестта за понасяне на разноските по изпълнението, която ляга върху взискателя съгласно чл. 79, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК, в случая не е достатъчна, тъй като се търси реално изпълнение на конкретно парично задължение. И за да не се компрометира своевременността на заличаването на възбраната, единственият изход, види се, е възможността частните съдебни изпълнители да заплатят тази такса (т.е. да изпълнят чуждо задължение) и впоследствие да съберат вземането си по реда, предвиден в чл. 79, ал. 3 ЗЧСИ, което означава, че настоящата нормативна уредба толерира воденето на заповедни и изпълнителни производства, безвъзвратно свързани с правенето на нови разноски.
Въпреки че съгласно Тълкувателно решение № 47 от 01.04.1965 г. по гражд. д. № 23/1965 г., ОСГК на ВС с настъпването на някое от основанията, посочени в чл. 330, ал. 1, б. „а” до „е” ГПК (отм.) – чл. 433, ал. 1, т. 1-8 ГПК (нов), принудителното изпълнение се прекратява по силата на закона и от този момент отпадат наложените възбрани и запори, при което се прекратява действието им, независимо дали са вдигнати, или не, за длъжника съществува правен интерес това обстоятелство да бъде реално отразено в книгите по вписванията, респективно в партидата на недвижимия имот. Ето защо настоящият хаос трябва да бъде отстранен посредством изрична законодателна намеса.
12 ВКС приема, че когато e наложена възбрана върху недвижим имот, взискателят може да се позовава на относителната недействителност на извършените след възбраната разпореждания в изпълнителното производство (и само в него), като има субективното право да се удовлетвори от недвижимия имот, независимо в чий патримониум се намира той – вж. например Определение № 97 от 02.02.2012 г. на ВКС по ч. гражд. д. № 693/2011 г., IV г.о., ГК. По същия начин стоят нещата и със запора на движима вещ, но съдебният изпълнител може да извърши опис на последната само ако тя се намира във владение на длъжника – вж. в този смисъл напр. Решение от 07.11.2007 г. на Софийски окръжен съд по гражд. д. № 1073/2007 г. Ако вещта обаче е предадена на третото лице, взискателят не може да се удовлетвори от нея, докато по съдебен ред не се установи отсъствието на някой от елементите на фактическия състав на придобивното основание по чл. 78, ал. 1 ЗС. Същият извод се прави и от проф. В. Попова на с. 1022 от деветото издание на учебника по гражданско процесуално право. Повече подробности за придобивното основание по чл. 78 ЗС вж. у Василев, Л. Българско вещно право. С.: Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, 1995, 260-289; Ставру, Ст. Въпроси на българското вещно право. С.: Фенея, 2010, 526-565 и цитираната там литература.