С Преходните и заключителните разпоредби на Закона за изменение и допълнение на Закона за държавния бюджет на Република България за 2014 г. (обн. ДВ, бр. 98 от 28.11.2014 г.), в сила от 28.11.2014 г., бяха извършени някои съществени промени в режима на изплащане гаранциите по влогове в банки с отнет лиценз, както и свързани с тях промени в Закона за банковата несъстоятелност (обн. ДВ, бр. 92 от 2002 г.) и Закона за ограничаване на плащанията в брой (обн. ДВ, бр. 16 от 2011 г.).
Видно от мотивите към законопроекта, предложените изменения и допълнения в Закона за гарантиране на влоговете в банките (ЗГВБ) имат за цел както оптимизиране на процеса по изплащане на гарантираните влогове, така и ограничаване на случаите на заобикаляне на закона и предотвратяване възможностите за намаляване на масата на несъстоятелността на банката с отнет лиценз, което би увредило правата на кредиторите на банката в рамките на производството по несъстоятелност.
Промените в Закона за банковата несъстоятелност (ЗБН) също са насочени към засилване защитата на кредиторите на масата на несъстоятелността, сред които е и Фондът за гарантиране на влоговете в банките, чрез допълнително ограничаване на рисковете за увреждане на масата, както и разширяване на възможностите за попълването й, а в резултат на това – и за удовлетворяване в по-голяма степен на кредиторите й.
Съгласно закона Фондът за гарантиране на влоговете в банките (ФГВБ) гарантира пълно изплащане на сумите по влоговете на едно лице в една банка независимо от броя и размера им до 196 000 лв. (чл. 4, ал. 1 ЗГВБ). В посочената сума на гаранцията се включват и начислените лихви към датата на решението на БНБ за отнемане на лицензията. Гаранцията на ФГВБ обхваща влоговете на едно лице в една банка, независимо дали е физическо, или юридическо лицето, както и независимо от неговата националност (чл. 4, ал. 1 ЗГВБ).
Фондът за гарантиране на влоговете в банките изплаща задължения на съответната банка към нейни вложители до гарантираните размери, когато БНБ е отнела издадената лицензия за банкова дейност на търговската банка, независимо на какво основание (чл. 23, ал. 1 ЗГВБ). И след промените гаранцията не се прилага спрямо лица, придобили права по влог в резултат на извършени разпоредителни действия с влога след вземане на решението на Българската народна банка по чл. 23, ал. 1 ЗГВБ, но в новата си редакция чл. 4, ал. 3 ЗГВБ значително разширява посоченото ограничение.
Законът вече изрично предвижда, че предоставената от ФГВБ гаранция не се прилага спрямо лица, придобили права по влог в резултат на извършени и/или съобщени на квесторите, ликвидаторите или синдиците разпоредителни действия с влога в срока на действие на мярката по чл. 116, ал. 2, т. 2 от Закона за кредитните институции (ЗКИ), а не само след вземане на решението на Българската народна банка за отнемане на лиценза на банката. Съгласно чл. 116, ал. 2, т. 2 ЗКИ при установяване на специален надзор БНБ може да спре за определен срок изцяло или частично изпълнението на всички или на някои от задълженията на банката, спрямо която се прилага посочената надзорна мярка. Следователно, относно обхвата на гаранцията, предоставяна от ФГВБ, няма значение дали при упражняване на правомощието си по чл. 116, ал. 2, т. 2 ЗКИ в рамките на специалния надзор БНБ е спряла изпълнението на всички задължения на банката, или само на някои от тях. Неясен остава въпросът дали се изисква задължението за изплащане на влога, предмет на разпоредителното действие, да е било обект на надзорната мярка, тъй като е възможно БНБ да е упражнила правомощието си по чл. 116, ал. 2, т. 2 ЗКИ, но само частично и по отношение на други задължения на банката. Но при предпоставката, че конкретният влог, предмет на разпоредителното действие, не е бил засегнат от мярката по чл. 116, ал. 2, т. 2 ЗКИ и изплащането му е било правно допустимо и възможно в рамките на специалния надзор, то липсва каквато и да било логика да се поставя частният правоприемник в по-неблагоприятно положение спрямо неговия праводател.
Следва да се отбележи, че и след промените законът не обявява разпоредителното действие с влога за недействително и негодно да породи правното си действие и последици. Няма установена законова забрана за извършването на такива разпоредителни действия. Те остават законово допустими и могат валидно да се извършват независимо от момента на извършването им и независимо от момента на съобщаването им на квесторите, ликвидаторите или синдиците на банката с отнет лиценз. В този смисъл частният правоприемник, придобил права върху влога на основание на валидно извършено разпоредително действие, не би следвало да търпи повече ограничения от своя праводател. И ако е било възможно праводателят му да изтегли частта от влога си, то следва да е възможно и частният му правоприемник, на който той валидно е прехвърлил правата си върху тази част от влога си, да има същото право. Законът обаче го третира наравно с всички онези, които са били засегнати от мярката по чл. 116, ал. 2, т. 2 ЗКИ и не са имали такава възможност.
Съгласно новата редакция на чл. 4, ал. 3 ЗГВБ лицата не се ползват от гаранцията на ФГВБ, ако са придобили права по влога в резултат на извършени и/или съобщени на квесторите, ликвидаторите или синдиците разпоредителни действия с влога в срока на действие на мярката по чл. 116, ал. 2, т. 2 ЗКИ или след вземане на решението на БНБ по чл. 23, ал. 1 ЗГВБ. Законът обаче не изключва влоговете, предмет на такива разпоредителни действия, от обхвата на системата за гарантиране на влоговете само на това основание. Ако по отношение на тях не е налице някое от обстоятелствата, обуславящи изключване на влога от покритието на системата за гарантиране на влоговете съгласно изрично установеното в чл. 5 ЗГВБ, то праводателят и първоначален вложител на влога би следвало да придобие право на гаранция от ФГВБ съобразно общите правила. Този извод се подкрепя и от обстоятелството, че за влога му ФГВБ встъпва в правата на първоначалния вложител към банката до размера на гарантираните суми независимо от размера и датата, на която ФГВБ е извършил плащания по гаранцията (чл. 24, ал. 1 ЗГВБ). За тази част от влога първоначалният вложител, съответно неговият частен правоприемник, няма вземане, подлежащо на удовлетворяване по реда на чл. 94, ал. 1, т. 4 от Закона за банковата несъстоятелност. В този смисъл, в новата си редакция чл. 4, ал. 3 ЗГВБ не цели отпадане на влога от системата за гарантиране на влоговете, а отпадане на възможността за раздробяване на влоговете и по този начин увреждане на ФГВБ чрез неправомерно разширяване покритието на системата за влогове с по-висок от гарантирания размер.
За вземанията си над полученото от ФГВБ вложителите се удовлетворяват от имуществото на банката в съответствие с действащото законодателство (чл. 23, ал. 9 ЗГВБ). Няма правна пречка за прехвърлената част от влога над гарантирания и подлежащ на изплащане от ФГВБ размер техните частни правоприемници също да се конституират като кредитори на масата на несъстоятелността с реда, установен в чл. 94, ал. 1 от Закона за банковата несъстоятелност.
Общият размер на задължението на банката към един вложител се определя, като влоговете му, включително начислените върху тях лихви към датата на решението на БНБ за отнемане на лицензията на банката се събират. При събирането влоговете в чуждестранна валута участват с левовата им равностойност, определена по курса на БНБ към началния ден на изплащане на гаранцията, оповестен по реда на ЗГВБ (чл. 6, ал. 1 ЗГВБ). В случаите, когато вложителят има задължения към банката, от размера на гаранцията се приспада размерът на задълженията (чл. 6, ал. 2 ЗГВБ). Влог, по който има наложени тежести или който служи за обезпечение, се включва при събирането на сумите с оглед определяне общия размер на задължението на банката, като съответната припадаща се за влога част от гаранцията не се изплаща на вложителя – титуляр на влога, до вдигане на тежестта или обезпечението (чл. 6, ал. 6 ЗГВБ).
При съвместен влог частта на всяко лице се взема предвид при установяване общия размер на влоговете му в банката. С § 8, т. 5 от Закона за изменение и допълнение на Закона за държавния бюджет на Република България за 2014 г. се въвежда ново легално определение на понятието „съвместен влог“, което преповтаря предвиденото в Директива 94/19/ЕО относно схемите за гарантиране на депозити. Съгласно новата редакция на § 1, т. 2 от Закона за гарантиране на влоговете „съвместен влог“ означава пари по сметка, открита на името на две или повече лица, или сметка, върху която две или повече лица имат права, упражнявани с подписа на едно или повече от тези лица. Запазена е презумпцията по чл. 6, ал. 2 от закона, че ако в договора за влог не е указано друго, то се приема, че частите на вложителите са равни.
В новата си редакция чл. 23 от Закона за гарантиране на влоговете в банките, вече изрично допуска ФГВБ да изплаща гарантираните размери на влоговете чрез няколко търговски банки, определени за обслужващи банки от управителния съвет, а не само чрез една банка, което би облекчило в значителна степен процеса на изплащане на гаранции по влоговете, когато бъде отнет лиценз на по-голяма по размер банка с много вложители.
Допълнително улеснение дава и предвиденото изключение в чл. 2, т. 7 от Закона за ограничаване плащанията в брой (ЗОПБ – обн. ДВ, бр. 16 от 22.02.2011 г.). Съгласно старата редакция на чл. 2 от закона, същият не намира приложение само в изчерпателно изброените в посочената разпоредба случаи, а именно: (1) при тегленето и внасянето на пари в брой от/в собствени платежни сметки; (2) при тегленето и внасянето на пари в брой от/в сметки на недееспособни и ограничено дееспособни лица, на съпрузи и роднини по права линия; (3) при сделките с чуждестранна валута в наличност по занятие; (4) при операциите с банкноти и монети, страна по които е БНБ; (5) при замяната от банки на повредени български банкноти и монети; и (6) при изплащането на трудови възнаграждения по смисъла на КТ.
Посоченото изброяване като изчерпателно по своя характер не следва да се тълкува разширително. До приемането на § 10 от Закона за изменение и допълнение на Закона за държавния бюджет на Република България за 2014 г. изплащането на гаранциите от ФГВБ не беше предвидено изрично като изключение и следваше да попадне под общото ограничение за чл. 3 от Закона за ограничаване на плащанията в брой (ЗОПБ). Разпоредбата на чл. 3, ал. 1 ЗОПБ предвижда плащанията на територията на страната да се извършват само чрез превод или внасяне по платежна сметка, когато са на стойност, равна на или надвишаваща 15 000 лв., както и на стойност под 15 000 лв., представляваща част от парична престация по договор, чиято стойност е равна на или надвишава 15 000 лева. Следователно всички гаранции над посочения праг следваше да се извършват само чрез превод или внасяне по платежна сметка. Изплащането им в брой би довело до осъществяване състава на нарушението по чл. 5 ЗОПБ. Съгласно чл. 5, ал. 1 ЗОПБ при извършване или ако се допусне извършването на нарушение на чл. 3 ЗОПБ нарушителят се наказва с глоба в размер 25 на сто от общия размер на направеното плащане – ако е физическо лице, или с имуществена санкция в размер 50 на сто от общия размер на направеното плащане – ако е юридическо лице. Съгласно новата редакция на чл. 2 ЗОПБ и по-специално добавената т. 7 законът не намира приложение и при изплащането на гарантираните влогове по смисъла на Закона за гарантиране на влоговете в банките.
По изрична разпоредба на закона от системата за гарантиране на влогове в банките са изключени определени категории влогове. Системата за гарантиране на влоговете не покрива влоговете на вложителите при специални условия – лицата, на които са били предоставени привилегировани лихвени условия в отклонение от обявените от банката условия, които тя е длъжна да прилага към своите вложители (чл. 5, ал. 1, т. 1 ЗГВБ).
Видно от публикуваното на интернет-страницата на Фонда, ФГВБ гарантира „промоционални депозити“, доколкото това не са влогове с индивидуално договорени лихви, а продукти, които банките публично предлагат на потенциалните и настоящите си вложители. Изключени от гарантираното покритие са привилегированите влогове, т.е. влоговете с индивидуално договорени по-добри лихвени условия от тези, които банката публично предоставя на вложителите си и прилага по отношение на тях.
Съгласно съществуващата редакция на чл. 5, ал. 3 от Закона за гарантиране на влоговете в банките обстоятелствата, обуславящи изключване на влога от покритието на системата, се установяват към датата на решението на БНБ за отнемане на лицензията на банката. Посочената редакция обаче не отчиташе възможността по чл. 116, ал. 2, т. 1 ЗКИ при установяване на специален надзор БНБ да намали лихвите по задълженията на банката до средния им пазарен размер. С оглед предотвратяване на формалното отпадане на критерия за изключване от обхвата на гаранцията на депозитите с индивидуално предоставени привилегировани лихвени условия след упражняване на посоченото правомощие на БНБ в рамките на специалния надзор, в новата си редакция чл. 5, ал. 3 от Закона за гарантиране на влоговете изрично уточнява, че предоставянето на привилегировани лихвени условия се преценява към датата на сключване на договора за влог.
Все с цел ограничаване на случаите на заобикаляне на закона и предотвратяване увреждане масата на несъстоятелността и кредиторите на несъстоятелността, с § 9 от Закона за изменение и допълнение на Закона за държавния бюджет на Република България за 2014 г. в Закона за банковата несъстоятелност са въведени редица съществени промени в режима на прихващането, които отново водят до разширяване на установената защита и за срока на действие на мярката по чл. 116, ал. 2, т. 2 ЗКИ, дори когато същата е действала преди установената от съда начална дата на неплатежоспособността.
В старата си редакция чл. 59, ал. 1 от Закона за банковата несъстоятелност предвиждаше възможността кредитор да извърши прихващане със свое задължение към банката, ако преди датата на решението за откриване на производство по несъстоятелност двете задължения са съществували и са били насрещни и еднородни и вземането му е било изискуемо. Тази възможност е в значителна степен ограничена след промените в закона, извършени с § 9 от Закона за изменение и допълнение на Закона за държавния бюджет на Република България за 2014 г. В новата си редакция законът обявява за относително недействително – по отношение на кредиторите на несъстоятелността, освен за частта, която всеки от тях би получил при разпределението на осребреното имущество, всяко прихващане, независимо от това кога са възникнали двете насрещни задължения, което е извършено от кредитор или от банката след началната дата на неплатежоспособността; или след датата на поставянето на банката под специален надзор при условията и по реда на глава единадесета, раздел VІІІ от ЗКИ, включващ наложена мярка по чл. 116, ал. 2, т. 2 от същия закон, ако тази дата предшества началната дата на неплатежоспособността (чл. 59, ал. 5 ЗБН). Ако вземането му е станало изискуемо по време на производството по несъстоятелност или в резултат на решението за откриване на производство по несъстоятелност, както и ако еднородността на двете задължения е настъпила в резултат на това решение, кредиторът може да извърши прихващане едва след настъпване на изискуемостта, съответно на еднородността (чл. 59, ал. 1 ЗБН).
За разлика от старата редакция, която предвиждаше такава относителна недействителност само за прихващания, извършени от длъжника след началната дата на неплатежоспособността, очевидно законът разширява защитата и преди тази дата, ако банката е била поставена под специален надзор и е наложена надзорна мярка по чл. 116, ал. 2, т. 2 ЗКИ. Отново законът не отчита наличието на различни хипотези, уредени в чл. 116, ал. 2, т. 2 ЗКИ, като приравнява по правно действие и последици, от една страна, цялостното на частичното спиране изпълнението задълженията на банката за срока на действие на мярката, а от друга – спиране изпълнението на всички задължения на банката със спиране изпълнението само на някои от тях, дори и те да не засягат задължението, предмет на прихващането.
В посочените случаи законът установява не само относителна недействителност – по отношение на кредиторите на несъстоятелността, но висяща недействителност. Съгласно новата разпоредба на чл. 59, ал. 6 от Закона за банковата несъстоятелност в случаите на прихващане, извършено след началната дата на неплатежоспособността; или след датата на поставянето на банката под специален надзор, включващ наложена мярка по чл. 116, ал. 2, т. 2 ЗКИ, ако тази дата предшества началната дата на неплатежоспособността, действието на прихващането се отлага до изпълнението на окончателната сметка за разпределение по чл. 104 от Закона за банковата несъстоятелност. При продажба на банката като предприятие прихващането има действие след одобряване на сделката от съда по чл. 91, ал. 3 от Закона за банковата несъстоятелност.
Следователно и след промените законът не обявява прихващането за недействително и негодно да породи правното си действие и последици във всички случаи. Принципно няма установена законова забрана за извършването на прихващания след началната дата на неплатежоспособността или след датата на поставянето на банката под специален надзор, включващ наложена мярка по чл. 116, ал. 2, т. 2 ЗКИ, ако тази дата предшества началната дата на неплатежоспособността. Те остават законово допустими и могат валидно да се извършват независимо от момента на извършването им, стига да не нарушават правата на останалите кредитори на масата на несъстоятелността. Ако в резултат на извършеното прихващане останалите кредитори получават толкова, колкото биха получили и ако нямаше прихващане, то прихващането ще бъде законосъобразно. И това е така, тъй като кредиторът, извършил прихващането, на практика е заменил дължимото от него на масата на несъстоятелността с онова, което законът предвижда, че му се дължи от масата на несъстоятелността в изплащане на приетото му вземане, и нищо в повече. Всъщност един такъв кредитор плаща на себе си частта, която би получил при разпределението на осребреното имущество. Тази част обаче не е известна до изпълнението на окончателната сметка за разпределение по чл. 104 от Закона за банковата несъстоятелност, а при продажба на банката като предприятие – до датата на одобряване на сделката от съда по чл. 91, ал. 3 от Закона за банковата несъстоятелност. Затова и законът стабилизира едно такова прихващане с настъпване на посочения момент, в който в зависимост от развитието на производството по несъстоятелност ще настъпи безспорност на частта от вземането на кредитора, извършил прихващането, което следва да бъде удовлетворено от масата на несъстоятелността. Ако в резултат на прихващането кредиторът би получил в повече от онова, което му се полага, то за разликата прихващането е недействително, тъй като ощетява други кредитора на масата на несъстоятелността, които биха получили по-малко, отколкото им се полага. И обратното – ако кредиторът в резултат на прихващането получава по-малко, отколкото му се полага, за разликата той запазва качеството си на кредитор и следва да получи плащане от масата на несъстоятелността съобразно правата си.
С § 9 от Закона за изменение и допълнение на Закона за държавния бюджет на Република България за 2014 г. в Закона за банковата несъстоятелност е извършена важна промяна и в уредбата, регламентираща продажбата на предприятието на банката. Видно от мотивите към законопроекта, промяната цели да разшири възможностите за запазване на части от предприятието на банката, когато банката е голяма и продажбата на предприятието като цяло на един купувач би ограничило възможностите и би довело до изкривяване на пазара.
В производството по несъстоятелност на банка план за оздравяване не може да се предлага и затова продажбата на банката като предприятие представлява предпочитан изход от образуваното производство, при който загубите за кредиторите на несъстоятелността са сравнително малки, а може дори и да бъдат избегнати. Винаги е за предпочитане запазването на дейността на несъстоятелното предприятие, ако това е възможно. Осребряването на имуществото на несъстоятелния длъжник обикновено е по цени по-ниски от пазарните поради множество причини. Липсата на достатъчно време, за да се избере най-подходящият момент за продажба, неефективният контрол върху дейността на синдика, действията на длъжника, насочени преди всичко чрез протакане на процедурата към отлагане, и по възможност отклоняване от тях самите на възлаганите им по силата на закона неблагоприятни последици от несъстоятелността, са само част от факторите, които препятстват постигането на по-добри цени на осребряваното имущество. Освен това, всеки търговец има активи, които е извънредно трудно и понякога невъзможно да бъдат осребрени. Поради особеностите на банковата дейност банката в несъстоятелност по принцип има огромен брой кредитори, чийто общ размер на вземанията многократно надхвърля и най-оптимистичните очаквания за стойността на осребреното имущество. За голяма част от активите на банката или въобще няма пазар (например частта от кредитния портфейл, класифицирана като загуба), или пазарът им е изключително неликвиден (например пазарът на луксозните банкови сгради, на скъпите банкови информационни системи и т.н.). Затова продажбата на банката като предприятие е изключително в интерес на кредиторите на несъстоятелността.
Като на всяко търговско дружество предприятието на банката представлява съвкупност от права, задължения и фактически отношения (чл. 15, ал. 1 ТЗ). Посредством търговското предприятие банката се включва в стопанския живот и осъществява дейността, за която е лицензирана (Тълкувателно решение № 1 от 17.03.1993 г., гражд. д. № 3/93 г., ОСГК, ВС). Търговското предприятие отразява дейността на банката като търговец – лице, което по занятие извършва търговски сделки по смисъла на чл. 1, ал. 1 ТЗ. Така с Решение № 3 от 27.04.2000 г.
по конст. д. № 3/2000 г. (обн. ДВ, бр. 37 от 2000 г.) Конституционният съд изрично е посочил, че предприятието включва в себе си не само права и задължения, породени от търговска дейност, но и фактически отношения с имуществено значение (например клиентелата на предприятието, от която зависи неговият икономически просперитет). От друга страна, за да е налице предприятие по смисъла на чл. 15, ал. 1 ТЗ, не е задължително в неговия комплекс непременно да присъстват и трите посочени елемента – правата, задълженията и фактическите отношения. С Решение № Ф-31 от 24.04.1992 г. по ф. д. № 331/91 г., V г.о. на ВКС, съдът е установил, че в комплекса, съставляващ предприятието по смисъла на чл. 15, ал. 1 ТЗ, може да присъстват само правата, респективно задълженията, без фактически отношения. От мотивите на същото съдебно решение става ясно, че дори при наличие само на фактически отношения съдът приема, че има предприятие, което търговецът е в състояние валидно да прехвърля. С Решение № Ф-31 от 24.04.1992 г. по ф. д. № 331/91 г.,
V г.о. на ВКС, съдът приема, че има предприятие по смисъла на чл. 15, ал. 1 ТЗ, дори когато още не са поети никакви задължения и не са възникнали никакви права, като посочва, че това е нормално и типично при започването на търговската дейност, преди сключването на търговски сделки. Съдът основава посочения извод на обстоятелството, че дори и тогава все пак има възникнали фактически отношения, които са напълно достатъчни за образуване на предприятие по смисъла на чл. 15, ал. 1 ТЗ. Според посоченото съдебно решение тези фактически отношения могат да бъдат от различно естество, включително и да се изразяват в осъществени контакти, водене на преговори, търсене на ресурси и реализация и т.н.
С Решение № 3 от 27.04.2000 г. по конст. д. № 3/2000 г. Конституционният съд е определил предприятието на търговското дружество като принадлежащо му имуществено право, с което то може да се разпорежда, като го прехвърля. Конституционният съд изрично е посочил, че това право е имуществено и прехвърлимо. Освен това титуляри на посоченото право могат да са и повече от едно лица, до каквато хипотеза се стига, когато обект на прехвърляне е идеална част от търговското предприятие. С Решение № 2 по ф. д. № 149/1996 г., V г.о. на ВКС, съдът е приел възможността за съществуване на съсобственост върху търговско предприятие.
В Определение № 1 от 12.01.2009 г. по гражд. д. № 258/2009 г., 5-членен състав на ВКС приема, че предприятието представлява комплекс от имуществени и неимуществени елементи, който служи на дейността на търговеца и е подчинен на личността му, поради което не може да се разглежда като субект на правото, отделен от него. Според ВКС като обект на правото предприятието е обособено в търговския оборот имущество на търговеца, отделено от останалото имущество, и обект на правото на собственост и на извършените с него сделки като цяло. Затова и имуществото на търговското дружество не се покрива по съдържание с търговското предприятие. Разпоредбата на чл. 15, ал. 1 ТЗ изисква предприятието да е съвкупност от права, задължения и фактически отношения на търговеца, а не от всички негови права, задължения и фактически отношения, които определят имуществото му. Ако законът имаше предвид последното, чл. 15, ал. 1 ТЗ щеше да определя предприятието като съвкупност от правата, задълженията и фактическите отношения на търговеца, като по този или по друг начин ясно щеше да посочи необходимостта от обхващане на всички права, задължения и фактически отношения на търговеца. Наличие на такова обхващане не може да се презюмира. Още повече че никъде законът не предвижда заличаване на търговското дружество след прехвърляне на предприятието му. А до заличаване би се стигнало, ако с прехвърлянето на предприятието от патримониума му се изваждаха всичките му права, задължения и фактически отношения, тъй като без тях то няма да бъде в състояние да участва в търговския оборот. С прехвърляне на предприятието не се стига до заличаване на търговското дружество – отчуждител, защото с прехвърлянето не се губи предоставената от закона възможност на отчуждителя да бъде носител и на други права и задължения, които не са предмет на разпоредителната сделка, освен ако законът въвежда специфични изисквания за осъществяване на дейността, както е и при банките, и търговецът не е в състояние да ги изпълни.
С промяната на чл. 91, ал. 1 от Закона за банковата несъстоятелност се дава възможност предприятието на банката да бъде прехвърляно не само като цяло, но и на части. Съобразно с тази промяна, новата редакция на чл. 92, ал. 1 от Закона за банковата несъстоятелност вече предвижда банка в несъстоятелност да бъде продадена като предприятие само на друга банка или банки с лицензия за банкова дейност в страната. Сделката е допустима и когато акционерното дружество се учредява с тази цел, ако получи от БНБ условна лицензия за осъществяване на банкова дейност. В този случай съдът одобрява сделката след издаването на лицензията. Ако дружеството отговаря на изискванията, БНБ издава условна банкова лицензия, която дава право за осъществяване на банкова дейност след извършване на сделката. Лицензията се издава само ако заявителят разполага с капитал, който би му позволил да извършва банкова дейност съгласно установените изисквания, след като е удовлетворил вземанията на кредиторите при условията на сделката.
Понеже предприятието е неразривно свързано с дейността, по отношение на която е било образувано, с прехвърлянето му се прехвърля и дейността във вида, в който тази дейност е съществувала до момента на прехвърлянето (Решение № 2 по ф. д. № 149/1996 г., V г.о. на ВКС). Следователно, когато предмет на сделката е част от предприятието на банката, тази част следва да съответства на определена част от банковата дейност на банката в несъстоятелност, подлежаща на лицензиране съобразно изискванията на ЗКИ, за която е обособено имущество на банката в несъстоятелност в търговския оборот, предназначено за извършване на тази дейност. Така например такава част от предприятието на банката може да обхваща банкирането на големи корпоративни клиенти, банкирането на индивидуални клиенти, банкирането на частни клиенти, или дори само част от дейността по банкиране, каквато е дейността на кредитиране на съответния клиентски сегмент, дейността на платежно посредничество, инвестиционно посредничество, попечителство и т.н.
Когато с договора за прехвърляне на част от търговско предприятие се прехвърля недвижим имот или вещно право върху такъв имот, договорът подлежи на вписване и в службата по вписванията (чл. 16, ал. 4 ТЗ). Съгласно Решение № 594 от 11.06.2004 г. на ВКС по гражд. д. № 1725/2003 г., Търговска колегия, продажбата на предприятие като съвкупност от права, задължения и фактически отношения е действителна и когато включва недвижими имоти, когато е извършена писмено и подписите на договарящите са нотариално заверени, като не е задължителна формата по чл. 18 ЗЗД – нотариален акт. Облекчената форма по чл. 15 ТЗ е изключение от общото правило за сключване на договора с нотариален акт и е достатъчна и когато се продава част от търговско предприятие, включващо недвижим имот. Сигурността в стокооборота с недвижимости, когато предприятието като съвкупност от права, задължения и фактически отношения включва и недвижими имоти, се осигурява с изискването на закона – чл. 16, ал. 2 ТЗ, а именно – когато с договора се прехвърля недвижим имот или вещно право върху такъв имот, договорът да се впише в службата по вписванията. Но ако в договора за продажба на част от търговското предприятие липсва описание на недвижимия имот в съответствие с императивното изискване на чл. 6, ал. 1, б. „в“ и ал. 3 от Правилника за вписванията, във връзка с чл. 16, ал. 4 ТЗ, или е посочено, че в актива на предприятието липсват недвижими имоти и права върху тях по смисъла на чл. 16, ал. 2 ТЗ, то дори предприятието да включва недвижимости, в съдебната практика се приема, че не е прехвърлено правото на собственост върху тях, тъй като същите не са били част от предмета на договора по чл. 15 ТЗ (вж. Определение № 776 от 09.12.2011 г. по т. д. № 98/2011 г., II т.о. на ВКС, Търговска колегия). Но съгласно Определение № 296 от 20.04.2011 г. по ч.т.д. № 168/2011 г., I т.о. на ВКС, Търговска колегия, за извършване на вписване в имотния регистър, наред с описанието на имота, следва да са налице и някои формални предпоставки, като например декларация по чл. 264, ал. 1 ДОПК, удостоверение за данъчна оценка, балансова стойност на дълготрайните активи, необходима за определяне на държавната такса и др. При констатиране на неизпълнение на тези предпоставки съдията по вписванията може да откаже вторичното вписване на прехвърлянето, независимо че то вече е било вписано в търговския регистър.
Велко ДЖИЛИЗОВ, юрист
