Разпоредбата на чл. 88, ал. 1, изр. 2 ЗЗД предвижда, че кредиторът има право на обезщетение за вредите от неизпълнение на договора, като не обвързва това с различното действие във времето на конститутивния ефект от разваляне на двустранните разговори.
Чл. 88, ал. 1 ЗЗД
Чл. 87, ал. 2 ЗЗД
Производството е по реда на чл. 290 ГПК.
Образувано е по касационната жалба с вх. № 1009/13.01.2009 г. на Т. С. Т. от гр. В., подадена чрез процесуалния му представител адв. Я. П. Я. от АК – гр. В., против въззивното решение № 568 на ВОС, ТК, от 20.12.2008 г., постановено по т. д. № 588/2008 т., с което е бил отхвърлен искът на Т. срещу ЕТ “ХИТ – Х. С.” – гр. В., с правно основание по “чл. 79, ал. 1, предл. II ЗЗД” – за осъждането на този ответник да му заплати сума в размер на 6000 лв. като обезщетение за претърпени вреди, произтекли от неизпълнено задължение по сключен помежду им договор за строителство и явяващи се част от платено на последния авансово възнаграждение за строително-монтажни работи (СМР), които обаче той не бил извършил.
С определение 465 от 09.07.2009 г., постановено по делото, касационният контрол е допуснат поради наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК: разрешаване на процесуалноправния въпрос за правната квалификация на иска, предмет на облигационния спор, в противоречие с практиката на ВКС, че определянето й представлява служебно правомощие на решаващия съд, при упражняването на което той би могъл евентуално да сподели – без обаче никога да е обвързан, от предложена от ищеца квалификация на претенцията му в исковата молба.
Ответникът по касация ЕТ Х. С. Л., действащ с фирмата “ХИТ – Х. С.” – гр. В., не е ангажирал становище в откритото с.з. пред настоящата ин-станция, различно от тезата в първоначалните негови писмени бележки за неоснователност на жалбата, подадена от Т.
Като взе предвид оплакванията и доводите по жалбата и извърши проверка по чл. 290, ал. 2 ГПК относно правилността на атакуваното въззивно решение, Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, приема следното:
Жалбата на Т. С. Т. от гр. В. е основателна.
Атакуваното въззивно решение е процесуално недопустимо. Съображенията за обезсилването му са следните:
Съгласно разпоредбата на чл. 146, ал. 1, т. 2 ГПК докладът на председателя на състава на въззивния съд – като решаваща инстанция, задължително трябва да съдържа и “правната квалификация на правата, претендирани от ищеца, както и на насрещните права и възраженията на ответника”. Това налага извод за недопустимостта на държаното от ВОС определение № 1069 от с.з. на 11.06.2008 г. по въззивното т. д. № 588/2008 г. в частта му досежно задължаването на страните по спора да изразят становища по веднъж вече дадената от решаващия съд правна квалификация на иска, която той е определил при съпоставяне на обстоятелствената с петитумната част на исковата молба: за връщането на част от даденото на изпълнителя възнаграждение на отпаднало основание – в резултат от извършено разваляне на договора за строителство по силата на съдържащо се в исковата молба заявление за това и претендирано обезщетение, съответстващо на разликата между действително извършените и неизвършените СМР по този договор. Не е мислимо изходът на делото да се окаже обусловен от правна квалификация на исковата претенция, дадена не служебно от решаващия съд, а след като определянето й е било възложено от последния на ищцовата страна, която все пак изрично е заявила в своята уточнителна молба, че “не изменя основанието на иска си”. Наред с това се налага и констатацията, че необосновано в мотивите към обжалваното въззивно решене ВОС е приел, че процесният договор от 09.10.2006 г. бил такъв за “продължително и поетапно изпълнение на строително-ремонтни работи”. Освен че ремонтни работи не са могли да бъдат уговаряни като предмет на процесния договор, който е “за строителство”, разпоредбата на чл. 88, ал. 1 ЗЗД свързва действие на развалянето за в бъдеще при двустранните договори, поставяйки ги в две категории: за продължително или за периодично изпълнение. В случая клаузите за плащане на различни части от възнаграждението при реализиране на отделни нива (коти) от плана на постройката са ирелевантни за характеристиката на процесния договор за изработка не само като такъв за продължително, но също и като сделка за периодично изпълнение. Напротив, данните по делото са били, че двуетажната къща, изграждането на която е било предмет на договора от 09.10.2006 г., е имала предназначението да задоволи “неотложна жилищна нужда” на ищеца Т. и затова завършването й в груб строеж е следвало да се осъществи не по-късно от 3 (три) месеца. В технологичен аспект така уговореният между страните по сделката срок за изпълнение на СМР не я характеризира като договор за продължително изпълнение. Неправилен (незаконосъобразен) е поради това ключовият за изхода на спора извод на въззивната инстанция, че в случая развалянето на договора за строителство от 09.10.2006 г. нямало обратно действие, а оттам – че не можело ищецът “да претендира репариране на вреди на договорно основание”. Категорично текстът на изр. 2 на чл. 88, ал. 1 ЗЗД разпорежда, че “кредиторът има право на обезщетение за вредите от неизпълнението на договора”, като не обвързва това с различното действие във времето на конститутивния ефект от развалянето на двустранните договори. Следвало е въззивният съд да съобрази не само че предмет на предявения от Т. срещу ЕТ иск за обезщетяване на вреди, настъпили от неизпълнение на двустранен договор, какъвто по естеството си е този за изработка, но и данните по делото, че поради забавата на строителя изпълнението по него е станало безполезно за кредитора-възложител – тъкмо заради твърденията на последния в исковата му молба, че този конститутивен ефект е настъпил още преди подаването й (аргументиран от чл. 87, ал. 2 ЗЗД) – щом не е било спорно, че строителят с фирма “ХИТ – Х. С.” бил вече “възстановил” на възложителя Т. към този момент сумата 2000 лв. – като част от платеното му авансово възнаграждение от общо 10 000 лв.
С оглед изложеното и на основание чл. 293, ал. 4, предл. 2 ГПК обжалваното въззивно решение ще следва да бъде обезсилено, като делото бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на ВОС със задължителното за него указание да се произнесе по облигационната претенция на Т. С. Т. срещу ЕТ “ХИТ – Х. С.” като по осъдителен иск, чието правно основание е в текста на чл. 88, ал. 1, изр. 2, във връзка чл. 87, ал. 2 ЗЗД.
