Списание „Собственост и право“, 2024 г., бр. 06
I. В изрично определените способи за установяване на произхода, българското семейно право включва и припознаването. То е извънсъдебен, установяващ правен акт, волеизявление на признание от родител, отправено до длъжностното лице по гражданското състояние, че детето с неизвестен произход от майка или от баща, произхожда от припознаващия.
Като правен акт то се характеризира с няколко белези: едностранен, доброволен, строго личен, адресиран, формален, неотменим акт на припознаващия и оспорим от изрично посочените лица при условията и в сроковете на Семейния кодекс (СК).
От това подробно, твърде обстоятелствено определение, което предполага знание и изясняване на смисъла и съдържанието на елементите, от които се състои, и тяхната динамика, мога да кажа, че този извънсъдебен акт на физическо лице има като най-съществени елементи признаване на едно дете по предвидения от закона ред за свое и предоставяне на титул за произхода му от майка или от баща.[1]
В Решение № 50287 от 27.03.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1317/2022 г., IV г. о., ГК, отново е потвърдено, че „в съдебната практика (напр. Определение № 195 по ч. гр. д. № 6800/2014 г. на ВКС, ІV г. о., и Решение № 271 по гр. д. № 913/2019 г. на ВКС, ІV г. о.) се приема, че припознаването е способ за установяване на произход и от двамата родители без намесата на съда и представлява едностранно и формално заявление на едно лице, че дадено дете произхожда от него. Волеизявлението не може да бъде контролирано относно верността му от административния орган, който го приема; той няма нито право, нито задължение да го проверява“.
Припознаването не създава произхода, а се основава на обективирано волеизявление на припознаващия, което е признато от закона за юридически факт. Разбира се, то трябва да е извършено в установената форма и да бъде отразено в предвидения в СК и в Закона за гражданската регистрация (ЗГР) ред в акта за раждане на детето. Вписването в акта има доказателствено значение и създава публичност. Чрез припознаването се създава правното отношение родител – дете. Независимо кога е извършено (включително и когато е припознат пълнолетен), то има действие от момента на раждане на детето, щом не е оспорено или оспорването не е уважено с влязло в сила съдебно решение.[2] Това се отнася и за случаите, когато искът за унищожаване на припознаването не е уважен, защото не се засяга установителното действие на припознаването. За мен е безспорно, че се установява един факт, от който настъпват последиците на произхода и неговото действие е невъзможно да бъде отнесено към друг момент, освен към момента на раждането. Припозналият или ще се счита за родител, или това право ще му бъде отречено.
На фона на многобройните, изключително сложни положения в регламентацията на оспоримост на припознаването, при недействителността се върви по отъпкания път на известните цивилистични разбирания, т.е. отличава се нищожност и унищожаемост. Семейният кодекс не съдържа общ текст за основанията за нищожност, нито за последиците от нищожността на волеизявлението. Има текст обаче, в който изрично се посочва унищожаемостта. Това е чл. 67 СК.[3]
Вече посочих, че припознаването е неотменим акт. Припознаващият не може да оттегли направеното заявление за припознаване. Той не може и да го оспори, защото законът не го включва между легитимираните лица, тъй като именно неговото волеизявление ще бъде предмет на оспорване. Но припознаването е едностранна сделка и като такава може да страда от пороци.[4] Те са известни на гражданското право и неговите разпоредби ще намират приложение, доколкото в СК не е посочено друго и съответстват на принципите на уредба на семейните отношения.[5]
II. За първи път унищожаемостта на припознаването е уредена в СК от 1968 г. Последователно уредбата е пренесена в Кодекса от 1985 г. и в действащия СК. Сегашният чл. 67 „Унищожаване на припознаването“ дословно възпроизвежда текста на чл. 39 на СК от 1985 г.
Пороците, водещи до унищожаемост, са изрично посочени – грешка, измама, заплашване, недееспособност.[6] Всеки един от тях е самостоятелно основание. Припозналият в исковото производство за унищожаване прави волеизявление, с което упражнява своето субективно потестативно право да отнеме правното действие на извършеното от самия него припознаване.[7]
Крайната нужда не е между посочените основания, тъй като при нея тежките обстоятелства винаги имат за резултат недостиг на парични средства за задоволяване на основни потребности (чл. 33 ЗЗД)[8].
За разлика от специфичната административна процедура, предвидена за оспорване на припознаването, унищожаването се извършва само по съдебен ред по иск на припозналия.[9] Искът е подсъден на окръжния съд като първа инстанция (чл. 104, т. 1 ГПК), независимо че не се касае за оспорване на произход по чл. 60, ал. 3, чл. 62 и чл. 66 СК. Прилагат се правилата на глава двадесет и седма „Производство по дела за гражданско състояние“ (чл. 331 – чл. 335 ГПК), тъй като няма специални процесуални правила, включени в СК.[10] С това не се предопределя характерът на иска, който за разлика от исковете за установяване и оспорване на произход е конститутивен.[11]
Чрез унищожаването на припознаването по иск на припозналия се отнема правното действие на неговия акт, тъй като той не е израз на свободно формираната и обективирана воля. Припозналият поддържа, че ако не е релевирания от него пред съда порок, той нямаше да припознае детето, защото то не произхожда от него и че ако не е посоченият порок, нямаше да извърши припознаването. Следователно винаги са налице две волеизявления – първо, че има порок във волята и второ, че детето не произхожда от припозналия. Трябва да се отбележи обаче, че когато актът на припознаване е извършен под въздействието на психическо насилие, не е изключено детето действително да произхожда от припозналия го, но без упражнената върху него принуда, той не би го признал за свое.
Що се отнася до белезите на порока, важи възприетото в теорията на гражданското право.[12] Особеното е при грешка и измама[13]. Припозналият твърди, че е мотивиран да направи своето волеизявление поради заблуждението, в което се е намирал заради погрешна представа или умишлено породена у него погрешна представа за произхода на детето.[14] Заблуждението, в което се е намирал, е относно произхода, а не относно фактите, които се сочат като процесуални основания на иска. Грешката и измамата трябва да се отнасят до произхода на детето, а не до други факти, и да изключват родителството на припозналия – бащинството, респективно майчинството. Те са без правно значение, ако касаят обстоятелства вън от произхода на детето. Такава е и трайната практика, която намирам за правилна. Когато се иска унищожаване поради измама, трябва да се установи, че припозналият е подведен чрез умишлено въвеждане в заблуждение да го извърши. С други думи, търси се порок във волята на припозналия, дължащ се на това. Разбира се, това не означава, че се изключва припознаването на дете, когато съзнателно припознаващият е признал чуждо дете за свое. В Решение № 99 от 06.04.2023 г. на ОС – Шумен по гр. д. № 225/2022 г. съдът отхвърля „иск с правно основание чл. 67, пр. 2 СК“. Ищецът твърди, че „ответницата през цялото време на бременността си и след раждането на детето съзнателно е заблуждавала И. Д., че е баща на детето, но целта ѝ явно е била друга – да има кой да плаща издръжка за детето. Веднъж съобщила му, че е баща на детето, т. е. създала съзнателно у него невярна представа, тя умишлено е поддържала у него тази заблуда с користна цел. В резултат на умишленото въвеждане в заблуда на И. Д. от страна на С. Д., същият извършил акта на припознаване на роденото дете, т. е. налице е пряка причинно-следствена връзка между въвеждането в заблуда и поддържането ѝ и припознаването на детето“. Назначената обаче съдебно-медицинска експертиза за установяване на родителски произход чрез ДНК анализ установява, че ищецът не се изключва като биологичен баща на детето и крайната вероятност за бащинство е РР=99.99%. За друг случай, при който припознаването е унищожено поради измама и без да е назначена съдебно-медицинска експертиза, виж Решение № 41 от 23.03.2023 г. на ОС – Видин по гр. д. № 3/2023 г. Ответницата признава, че е знаела, „че ищецът не е биологичен баща на детето и с цел да има вписан баща на детето била, създала и е поддържала у ищеца невярно убеждение, че именно той е биологичен баща на детето“. Признание на майката на близнаци, че е измамила ищеца, че е техен баща, за да ги припознае, виждаме в Решение № 243 от 26.07.2022 г. на ОС – Стара Загора по гр. д. № 1757/2021 г. Наличието на писмено признание на иска от ответницата не може и не следва да води до автоматично уважаване на исковите претенции на ищеца спрямо нея и спрямо двете ѝ малолетни деца. „Наред с това от фактическа, психологическа и правна гледна точка за самите малолетни деца – близнаци, е по-добре да имат поименно посочен в Актовете им за раждане техен юридически баща. А и след като това лице (ищеца) е практически 100% техен и биологичен баща (видно от заключението на приетата по делото съдебна ДНК – експертиза), няма никакво обосновано и доказано фактическо и правно основание за уважаване на исковите претенции по чл. 67, пр. 2 СК срещу ответниците – майката и двете малолетни деца“.
Проблемът за основанието заплашване е, че СК не посочва дали заплахата следва да се ограничи само до създаване на опасност за лични блага на припозналия.[15] Ако разгледаме чл. 46, ал. 1, т. 2 СК относно унищожаемостта на брака поради заплашване, ще видим две характеристики: „заплашването е с тежка и предстояща опасност“ и изброяване на благата, обект на заплашването – „живота, здравето или честта на сключващия брак или на негови близки“. Намирам, че и заплашването, за да се извърши припознаване, трябва да отговаря на посочените условия, защото и тук порокът се отнася до строго личен правен акт и защото личните блага са центърът, върху който се формира гражданското състояние на детето.[16]
Срокът за предявяване на иск за унищожаване на припознаването е едногодишен за всички основания. Въпросът е откога започва да тече този срок. Член 67 СК дава изричен отговор.
Когато твърдeният порок е грешка или измама, началото на срока е от припознаването. Проблемът е дали той започва да тече от акта на припознаващия съгласно чл. 65, ал. 1 СК или от изтичането на тримесечния срок за оспорване по чл. 66, ал. 1 СК. Възможно е и трето виждане – от вписването на припозналия като родител в акта за раждане на детето.[17] Всъщност вписването има само оповестително и доказателствено значение (чл. 34, ал. 2 ЗГР). Изтичането на срока за оспорване по чл. 66, ал. 1 СК е условие на закона да се впише припознаването, защото е изпълнен фактическият състав и е създадена сигурност в правното положение, т.е. че детето е припознато и няма спор относно произхода. Според доктрината действието на припознаването е от извършването на правния акт на припознаващия. Това е моментът на подписване на писменото заявление или нотариално заверената декларация за припознаване и довеждането му до знанието на длъжностното лице по гражданското състояние. Това е личен, адресиран акт.[18] Според Л. Ненова[19] припознаването произвежда своите ефекти, щом е извършено в предвидената форма, а целта на оспорването е да се разруши неговото действие.
Особеност в съдебното производство е, че законът допуска съединяване на исковете, свързани с установяване на произхода с иск за издръжка (чл. 332, ал. 1 ГПК). Но привременна издръжка с иска за установяване на бащинство или майчинство не може да се присъжда. Това не се отнася до исковете за оспорване на припознаване, защото при тях произходът е установен и се цели да бъде отречен. Това включва и иска за унищожаемост. Но новопризнатият произход, въз основа на решението за успешно оспорен или унищожен произход, ще има действие от раждането на детето. То не е дете на припозналия, чието припознаване е отречено или унищожено. На детето се съставя нов акт за раждане. В случай че в производството се разглежда предявен иск за издръжка и той е уважен, платената издръжка въз основа на оспореното припознаване не се възстановява. Тя не подлежи на връщане, тъй като досегашният родител по припознаване изпълнява и нравствен дълг (арг. чл. 55 ЗН).
III. Действащият СК не предвижда изрично нищожност на припознаването. Това не означава, че такава не може да възникне.[20]
Нищожно ще е припознаването, което нарушава императивни изисквания на закона – напр. дете, което има установен произход (арг. чл. 64 СК). Установеният произход следва да бъде оборен и едва след това може да се извърши припознаване. Разбира се, допустимо е съединяване на исковете.
Припознаването ще е нищожно, ако има липса или недостатъци във формата. Специфична хипотеза е нищожност, когато е припознат заченат, но не се е стигнало до раждане, след което е последвала нова бременност – актът на припознаване е неотносим към детето от новата бременност.[21] Нищожно ще е припознаването и на починало дете, ако не е оставило низходящи – родни и/или осиновени (чл. 64, ал. 1, изр. второ СК).[22]
Намирам, че няма нищожност при припознаването на чуждо дете, щом то няма титул за произход. Считам, че позицията на Върховния съд в ППВС № 5/78 от 21.02.1979 г. запазва значението си и липсата на биологична връзка не прави припознаването нищожно.[23] Това тълкуване трябва да се следва и от сегашната съдебна практика, а оспорване на припознаването на чуждо дете да се осъществява при общите предпоставки за оспорване от легитимираните за това лица. Още повече че е допустимо оспорване и от прокурора „в защита на обществения интерес“ (чл. 66, ал. 6 СК).
Нищожното припознаване не може да създаде титул за произход, но на общо основание може да бъде доказателство в производство за установяване на произхода на детето.[24] Още повече че ако е вписано в акта за раждане, ще бъде основание за поправка в акта, която се извършва по реда, предвиден в ЗГР, защото той има доказателствена сила за внесените в него данни и тя трябва да бъде оборена (чл. 73 и сл. ЗГР).[25]
Особеният характер на отношенията, пречупени през интереса на детето, налагат едно внимателно разглеждане на проблемите на нищожността на припознаването и евентуалното ѝ отразяване в регламентацията на произхода в Семейния кодекс.
Б.Р. Цялостно разглеждане на проблематиката на установяване и оспорване на произхода по българското семейно право ще намерите в подготвяната от д-р Веселин Петров книга, която ИК „Труд и право“ ще издаде в началото на месец юли 2024 г.
д-р Веселин ПЕТРОВ
______________
[1] За правната характеристика на припознаването Цанкова Ц., Веселин Петров. Семеен кодекс. Приложен коментар. Глава шеста. София: , ИК „Труд и право“. С., 2015, с. 257 и сл.
[2] Това е потвърдено от съда и в Определение № 532 от 13.06.2016 г. на ВКС по гр. д. № 2015/2016 г., IV г. о., ГК, който казва, „че с подаването от ответника на декларацията по чл. 64 и чл. 65 от СК, припознаването е проявило своето ретроактивно действие и детето вече има титул за произход от бащата“.
[3] По отношение унищожаването на брака обаче, СК претърпя промяна със ЗИДСК от 2023 г. (ДВ, бр. 106 от 22.12.2023 г., в сила от 22.12.2023 г.).
[4] В теорията се прави разграничение между правна сделка или юридическа постъпка, когато става дума за едностранни волеизявления. Вж. Павлова, М. Гражданско право. Обща част. София: Софи-Р, 2002, с. 455. В случая с припознаването не може да говорим за юридическа постъпка, защото законът определя съдържанието на правните му последици.
[5] Славчев, А. Принципът на пропорционалност в българското облигационно право. В: 70 години Закон за задълженията и договорите. Пловдив: Сиби и УИ „Паисий Хилендарски“, 2022, с. 118-119, прави разграничения между нищожност и унищожаемост на сделките в облигационното право, отчитайки материален и процесуален критерий.
[6] Сравни чл. 27 и сл. ЗЗД във връзка с чл. 44 ЗЗД. Вж. Павлова, М. Гражданско право. Обща част. София: Софи-Р, 2002, с. 552-564; Таджер, В. Гражданско право. Обща част. Дял II. Второ издание. Нова ред. О. Герджиков. София: Софи-Р, 2022, с. 407-419. Виж и с. 293-294, що се отнася до едностранните сделки, каквито са волеизявлението за припознаване и волеизявлението за оспорване на припознаване. Следва да се има предвид особеният им предмет.
[7] За това Определение № 632 от 27.01.2022 г. на СГС по гр. д. № 65/2022 г., в което съдът е приел, че „предявеният иск с правно основание чл. 67, предл. 2 СК е недопустим, тъй като срокът за предявяването му е пропуснат от ищеца“. Припозналият е узнал, че не е биологичен баща на детето, след като вече е извършил припознаването. Съдебният състав разсъждава и приема, че „след като законодателят е имал и има възможност да промени нормата на чл. 67 СК, като измени началния момент, от който започва да тече срокът за предявяване на разглеждания иск (напр. считано от узнаване на измамливите действия, които са мотивирали припознаващия да извърши припознаването, каквато аналогична промяна е въвел с изм. на чл. 62 СК – обн. в ДВ, бр. 103 от 2020 г.), но не го е направил, то съдът е длъжен да съобрази спазването на преклузивния срок по чл. 67 от СК, който не е спорно, че е пропуснат от ищеца. Цитираната в исковата молба норма на чл. 8 ЕКЗПЧОС не е основание съдът да игнорира действащата норма на чл. 67 СК. Направеното от ищеца тълкуване на приложимата правна норма е сontra legem (против закона) и не е обвързващо съда“.
[8] За крайната нужда и неприложимостта ѝ към семейните отношения вж. Таджер, В. Гражданско право. Обща част. Дял II. Второ издание. Нова ред. О. Герджиков. София: Софи-Р, 2022, с. 419-422.
[9] В Определение № 2056 от 10.11.2011 г. на САС по в. гр. д. № 3821/2011 г. съдът е приел, че „правото на унищожаване на припознаването е потестативно право с оглед личността, което не се наследява, защото е предоставено на личната преценка на страната, която е направила волеизявлението. Следователно ищцата не е наследила правото да се иска унищожаване на припознаването и не е процесуално легитимирана да предяви този иск“. Наследниците могат само да продължат делото (чл. 72, ал. 1 СК).
[10] Вж. Балевска, Ем. Граждански процесуален кодекс. Приложен коментар, проблеми на правоприлагането, анализ на съдебната практика. Второ преработено и допълнено издание. Глава двадесет и седма. София: ИК „Труд и право“, 2017, с. 842-846; Сталев, Ж., Ан. Мингова, О. Стамболиев, В. Попова, Р. Иванова. Българско гражданско процесуално право. Девето преработено и допълнено издание. С., 2012, с. 716 и сл.; Корнезов, Л. Гражданско съдопроизводство. Том първи. Исков процес. София: Софи-Р, 2009, с. 977-980, поставя въпросът доколко е целесъобразно производството по делата за гражданско състояние да бъде в част трета „Особени искови производства“, а не в общия исков процес, като особените правила са преди всичко в СК, не в ГПК.
[11] Павлова, М. Гражданско право. Обща част. София: Софи-Р, 2002, с. 567, казва, че „правото да се унищожи сделката се упражнява с предявяване на конститутивен иск … Съдебното решение има конститутивно действие, поражда правна промяна, като заличава последиците на сделката“. Разглеждайки унищожаемостта на брака Матеева, Ек. Семейно право на Република България. В: ВСУ „Черноризец Храбър“, 2010, с. 207 изрично подчертава, че тя „се предявява само със специален конститутивен иск за унищожаване на брака“.
[12] Малчев, М. Унищожаемост на гражданскоправните сделки. София: Сиела, 2010, с. 94-174, специално обръща внимание на основанията за унищожаемост. Прави впечатление, че авторът се позовава и на СК, включително и на разпоредбата на чл. 67 СК.
[13] Таджер, В. Гражданско право. Обща част. Дял II, второ издание, нова ред. О. Герджиков. София: Софи-Р, 2022, с. 409. Казано е, че грешката в мотивите няма значение за действителността на сделката. Виж за юридическите действия, извършени при грешка и при измама, Ганев, В. Учебник по обща теория на правото. Том I. Второ допълнено издание. София: Издателско-полиграфическа къща „7М график“, 1990, с. 322-369.
[14] В Решение № 362 от 03.10.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1420/2011 г., IV г. о., ГК правилно съдът приема, че „съгласно задължителното за съдилищата разрешение, дадено с т. 5, ал. 2 от ППВС № 5/21.02.1979 г., релевантни за основателността на иска по чл. 67, предл. 2 СК са само измамливи действия, с които съзнателно е създадена погрешна представа у припознаващия, че майката е заченала от него. В случая по делото е установено единствено наличието на погрешна субективна представа у ищеца, че ответницата В. е заченала от него, но не и че тази погрешна представа е била създадена у него в резултат на съзнателни измамливи действия от страна на същата ответница“. Съдът казва още „че погрешната субективна представа у ищеца, че ответницата В. е заченала от него, освен че не се дължи на измамливи действия, е била и абсолютно необоснована – при елементарно пресмятане касаторът ищец е могъл да установи, че е невъзможно да е баща на детето“ и оставя в сила решението на апелативния съд, с което се отхвърля искът от първоинстанционния съд.
[15] Между 21 въпроса в касационната жалба в Определение № 2546 от 18.09.2023 г. на ВКС по к. гр. д. № 4383/2022 г. е и въпросът „16. Необходимо ли е заплахата да е приета за истинска от контрахента, за да възбуди у него такъв страх, който да го накара да извърши постъпки и действия против волята си?“. Касационният съд е приел, че е предявен иск с правно основание чл. 67, предл. 3 СК за унищожаване на „извършеното на 16.01.2012 г. припознаване при наведени фактически твърдения, че биологичната майка на детето е отправила заплаха към ищеца, че при отказ да припознае детето ще предприеме действия, с които ще сезира органите на полицията и работодателя му за предприети спрямо нея насилнически действия, каквито действия в действителност той не е извършвал. Посочено е, че припозналият твърди, че ако не е била упражнена тази заплаха, той е нямало да припознае детето като свое“. По делото е изяснено, че „въззивният съд е приел, че в разпоредбата на чл. 67, предл. 3 СК не е дефинирано съдържанието на понятието „заплаха“ за разлика от тази на чл. 46, ал. 1, т. 2 СК, в която е посочено, че бракът е унищожаем, когато „съгласието за брак е било дадено поради заплашване с тежка и предстояща опасност за живота, здравето или честта на сключващия брак или негови близки“. Приел е още, че и заплашването за извършване на припознаване трябва да има същото съдържание и следва да се отнася до лични блага на припозналия. Според съда необходимо е изявлението за припознаване да е направено вследствие на тези страхови представи за предстояща опасност за живота, здравето или честта, причиняването на която зависи от заплашващия. Формиран е извод, че заплахата винаги трябва да е предшестваща изявлението за припознаване, а не и последваща“. Изяснено е, „че по делото не е събрано годно доказателствено средство, което да потвърди фактическите твърдения на ищеца към правнорелевантния момент, че без значение за основателността на предявения иск с правно основание чл. 67, пр. 3 СК е развитието на отношенията между припозналия и припознатия впоследствие, тъй като същите не са част от предмета на доказване, а имат морален характер“.
[16] Прави впечатление разбирането на съда в Решение № 57 от 12.05.2016 г. на БАС по в. гр. д. № 142/2016 г., което може да се приеме, че „с иска по чл. 67 СК за унищожаване на припознаване, на практика се оспорва бащинство на дете, поради което и по аналогия е приложима уредбата на иска за оспорване на бащинство“. В случая става дума за страните по исковете за оспорване на бащинство, които са императивно посочени за призоваване в чл. 63, ал. 1 СК. В Решение № 260315 от 02.04.2021 г. на РС – Русе по гр. д. № 5534/2019 г. съдът казва: „Последните разсъждения се излагат, за да се обоснове виждането, че т. нар. „задължително другарство“ се изчерпва със случаите, когато законът изрично (напр. чл. 26, ал. 4 ГПК, чл. 440, ал. 2 ГПК, чл. 63, ал. 1 СК и др.) или косвено (напр. чл. 75, ал. 2 ЗН и др.) посочва кои лица задължително следва да участват по делото“. За преклудиран иск за унищожаване на извършено припознаване поради заплашване вж. Определение № 331 от 29.04.2024 г. на ОС – София по гр. д. № 334/2023 г.
[17] Вж. например Определение № 472 от 30.09.2011 г. на ОС – Шумен по гр. д. № 457/2011 г., което свързва преклудирането на срока с вписването на припозналия в акта за раждане. Сравни с Решение № 418 от 17.07.2013 г. на ОС – Плевен по гр. д. № 395/2013 г., в което съдът приема, че срокът е започнал да тече от датата на извършване на припознаването, а не на датата, „когато е издаден актът за раждане на детето, в който е вписан като баща припознаващият“.
[18] Според Константинов, Д. Произходът по българското семейно право. С., 1973, с. 167, припознаването произвежда действие от момента на подписване на писменото заявление или нотариално заверената декларация за припознаване.
[19] Ненова, Л. Семейно право на Народна република България. София: Наука и изкуство, 1977, с. 380-381 и Ненова, Л. Семейно право на Република България. София: Софи-Р, 1994, с. 284.
[20] В Определение № 2183 от 22.10.2012 г. на САС по в. гр. д. № 2849/2012 г., при спор за родовата подсъдност на иск за оспорване на припознаване, съдът приема, че компетентен да разгледа иска за прогласяване на нищожността на декларация за припознаване е окръжният съд. „Наистина СК не предвижда иск за прогласяване на нищожност на припознаването, но такъв не може да бъде изключен, ако е опорочена волята на припознаващия чрез насилие или пък същият е поставен под пълно запрещение и други подобни“. Въпросът би могъл да се подложи на дискусия, тъй като основанията за нищожност може да са свързани с липса на волеизявление и опорочена форма (например неподписана декларация). Интересни са разсъжденията на съда по отношение на срока, в който може да се предяви иск за нищожност на припознаване в Определение № 349 от 25.07.2018 г. на ВКС по гр. д. № 2466/2018 г., IV г. о., ГК: „По аналогия на разрешението за унищожаване на припознаването, дадено в чл. 67 СК, тъй като в конкретния случай припознаването се оспорва като нищожно, следва да се приеме, че срокът, в който ищецът е могъл да предяви иска си, е едногодишен и че същият тече от момента на извършване на припознаването“. Този извод не може да бъде споделен, защото по отношение на нищожността следва да се приложат общите правила на гражданското право.
[21] Вж. за това Ненова, Л. Семейно право на Народна република България. София: Наука и изкуство, 1977, с. 387.
[22] За немското право вж. по-подробно Dethloff, Nina. Familienrecht, 33-то ново преработено изд., 2022, Verlag C.H.Beck oHG, с. 300. Припознаването ipso iure е невалидно, ако законовите изисквания за създаването му в съответствие с раздели 1594 II, III, IV, 1595-1597 не са изпълнени (раздел 1598 I 1 от Германския граждански кодекс), т.е. по-специално в случай на липса на правоспособност, неправилно представителство, липса на съгласие или липса на форма. Припознаването също е невалидно, докато процедурата не е приключила. Недействителността може да се релевира само пет години след вписването на припознаването в германски регистър за гражданско състояние или от 2009 г. в регистъра за гражданско състояние. От друга страна, недостатъци на волята, неправилно припознаване или преследване на несправедливи намерения не могат да бъдат твърдени самостоятелно, а само в рамките на официално оспорване на припознаването чрез заявление, което изисква лицето, което признава, да е бащата на детето и който опровергава презумпцията за бащинство, създадена от неговото припознаване (§ 1600 c I). Чрез тази формализация се защитава наличието на припознаване и по този начин – детето.
[23] Константинов, Д. Произходът по българското семейно право. София: Наука и изкуство, 1973, с. 170.
[24] В Определение № 3346 на САС по в. ч. гр. д. № 4382/2015 г., при уредбата преди ЗИДСК от 2020 г. съдът е сезиран с частна жалба с искане за прогласяване на нищожност на извършено припознаване. Като потвърждава определението на първоинстанционния съд, апелативният се аргументира с липсата на правен интерес от предявяване на процесния установителен иск. Като резултат от обстоятелството, че липсват данни, ищецът да се е възползвал от дадената му по чл. 66, ал. 5 СК възможност да сезира публичните органи – прокуратура и дирекция „Социално подпомагане“, които според националното право са оправомощени да предявят иск за оспорване на извършеното припознаване. Всъщност съдът се занимава с легитимацията на жалбоподателя, приемайки, че става дума за иск по чл. 66, ал. 5 СК (стар), а не с искането за прогласяване на нищожност на волеизявлението на припозналия.
[25] За прогласяване „нищожността на писмена Декларацията за припознаване“, защото вписаният като баща в акта за раждане на детето не е биологичен родител, вж. Решение № 29 от 26.01.2023 г. на ОС – Стара Загора по гр. д. № 678/2022 г. Дадената от съда квалификация в диспозитива на решението е недопустима и буди недоумение, тъй като е предявен иск за оспорването на припознаването от прокурора.
