Кратък коментар на Решение № 3/2020 от 05.01.2022 г. на ОСГК на ВКС
С Решение № 3/2020 от 05.01.2022 г. по т. д. № 3/2020 г. ОСГК на Върховния касационен съд реши, че при иск по чл. 108 ЗС, предявен от съсобственик срещу друг съсобственик за идеална част от съсобствен недвижим имот, съдът може да уважи искането за предаване на владението върху претендираната идеална част, когато ответникът е установил фактическа власт върху имота, надхвърляща правата му, и с това е нарушил владението на ищеца.
С това решение ВКС допусна възможността с петиторен иск не само да се защитава правомощието владение, но и владението да бъде възстановено върху идеални части.
Към решението има и особено мнение, подписано от някои от съдиите – членове на Гражданската колегия. Според него при иск по чл. 108 от Закона за собствеността (ЗС), предявен от съсобственик срещу друг съсобственик за идеална част от съсобствен недвижим имот, съдът може да уважи искането за предаване на владението върху претендираната идеална част само в хипотезите, при които съсобственикът ищец не би могъл да получи защита на правата си по реда на чл. 31, ал. 2, чл. 32, ал. 2 и чл. 34 ЗС с оглед вида и степента на тяхното накърняване.
Исковете по чл. 108 ЗС между съсобственици са допустими и са били обект на отдавнашно изследване в теорията.[1] И в последните години практиката на ВКС се сблъска с тези проблеми, като в резултат от това бяха постановени ТР № 1/2012 г. на ОСГК; ТР № 7/2012 г. на ОСГК; ТР № 13/2012 г. на ОСГК на ВКС и др. Разбира се, не всички решения се конфронтираха директно с ревандикацията, но в основата на тези актове бяха собственическите претенции. В този смисъл предявяването на ревандикация между съсобственици не буди съмнения дори и тогава, когато има за предмет идеална част от недвижим имот. Освен конкретния петитум този иск е универсално средство за прекъсване на придобивната давност. По-съществен е проблемът – може ли съдът да уважи искането за предаване на владението върху претендираната част?
Ревандикационният иск се възприема в процесуалната теория като първоначално обективно, кумулативно съединяване на един установителен и един осъдителен иск – Сталев, Ж. Българско гражданско процесуално право, 1979, с. 385 и следв. Ако възприемем за отправна позиция това разбиране (както го приемат Решение № 346-58-IV и Решение № 308-59-II на ВС), нещата при разглеждания казус ще станат ясни. Съдът преценява допустимостта и основателността на всеки от исковете поотделно, като в този порядък може да уважи установителния иск, но да отхвърли осъдителния, с който се претендира предаване на владението.
Когато говорим за ревандикиране на идеална част от съсобствен имот, възможно е да бъде отказано предаването на владението, както е посочено в едно от решенията на ВКС. Дотук от процесуална гледна точка не възникват проблеми. Въпросът е – може ли да се отхвърли осъдителен иск на съсобственик за предаване на владението като неоснователен, при положение че другият съсобственик (другите съсобственици) не противопоставя никакво възражение, освен че и той има права върху вещта, т.е. чл. 31, ал. 1 ЗС. Тези негови права са безспорни, но той не може да пречи на останалите съсобственици да си служат с общата вещ според правата им. Ако съдът отхвърли осъдителния иск, той ще постанови точно това – ще забрани на останалите съсобственици да си служат с вещта просто защото те няма да имат достъп до нея. Да се иска разпределение на ползването след подобно решение, е безсмислено. Правоимащите винаги ще противопоставят това съдебно решение, постановено при решаване на спор между същите страни, и ще искат претендиращите фактическа власт върху вещта съсобственици да не бъдат допуснати. Не е възможно, след като се признава право на собственост върху идеални части от вещта, собственикът на тези идеални части да бъде отстранен от нейното фактическо ползване само защото такива права има и друго лице. Това означава да съществуват две различни права на собственост върху една обща вещ – едното, което позволява да се упражнява фактическа власт върху вещта, и друго, което да е лишено от ползването на вещта.[2] Да приемем подобно решение, означава да допуснем еднолично ползване на вещта от единия съсобственик. В ТР № 7/2012 г. на ОСГК на ВКС е прието, че лично ползване на вещта е „всяко поведение на съсобственик, което възпрепятства или ограничава останалите съсобственици да ползват общата вещ съобразно правата им, без да събират добиви и граждански плодове“. Следователно лишаването на останалите съсобственици от владение върху общата вещ е толериране на личното ползване, по смисъла на чл. 31, ал. 2 ЗС, а то се санкционира от съдебната практика. Отхвърлянето на иск на съсобственик, с който той иска да му се възстанови фактическата власт върху имота, по същество е налагане на личното ползване на друг съсобственик върху общата вещ.
В едно от цитираните решения на ВКС като аргумент за отхвърляне на иска по чл. 108 ЗС на съсобственика се посочва възможността да се иска разпределението на ползването по чл. 32 ЗС. Производството по чл. 32 ЗС не е исково, а е спорно производство за съдебна администрация на граждански правоотношения между съсобственици по повод ползването и управлението на общата вещ – ТР № 13/2012 г. на ОСГК на ВКС – мотиви. Това означава, че ако един от съсобствениците е завладял дяловете на останалите, те не могат да защитят своето право на собственост по реда на съдебното администриране, а само с предявяване на иск по чл. 108 ЗС. При това положение евентуалното отхвърляне на искането за предаване на фактическата власт върху собствените идеални части на съсобственика ищец ще лиши съсобственика от право на защита. Обратно, решението за предаване на владението върху собствените идеални части ще съответства на чл. 30, ал. 1 и 3 ЗС, както и на чл. 31, ал. 1 ЗС. Според последния текст всеки от съсобствениците може да си служи с общата вещ съобразно нейното предназначение и по начин да не пречи на другите съсобственици да си служат с нея според правата им.
Ако само един от съсобствениците си служи с вещта, той дължи обезщетение на останалите от деня на писменото поискване – ТР № 129/1986-ОСГК. Това обезщетение обаче е последица от факта, че правоимащият съсобственик не е допуснат до използването на вещта.
Възможно е, както в разглеждания случай, съсобственикът да поиска прекратяване на неоснователните действия на друг съсобственик, които му пречат да упражнява своето право – Решение № 139/1985-ОСГК. При всички положения, когато само един (или няколко от съсобствениците) владеят и еднолично ползват вещта, останалите съсобственици ще могат да защитят правата си с иска на невладеещия собственик – ревандикацията.[3] При това положение съдът е длъжен да разгледа този иск и ако намери, че претенцията е основателна, да присъди предаването на фактическата власт на съсобствениците, които са лишени от нея. Предаването на владението трябва да се осъществи в размера на притежаваните идеални части от ищеца. По изложените съображения съдът може да уважи искането за предаването на владението върху претендираната идеална част.
В особеното мнение се прави уточнение, че искът по чл. 108 ЗС може да бъде уважен само в хипотезите, при които ищецът не би могъл да получи защита според чл. 31, ал. 2, чл. 32, ал. 2 и чл. 34 ЗС. Струва ми се обаче, че това уточнение има по-скоро теоретично, отколкото практическо значение. ВКС с ТР № 13/2012 г. на ОСГК на ВКС допусна съсобственик, притежаващ повече от 1/2 ид. ч. от дяловете от общата вещ, да води иск по чл. 32, ал. 2 ЗС. Значи ли това, че ако същият съсобственик е завел иск по чл. 108 ЗС, когато не е допуснат до владение на своите дялове, трябва най-напред да води иск по чл. 32, ал. 2 ЗС? Освен това, вече бе казано, че ревандикацията е универсалният иск, с който се прекъсва придобивната давност, а ищецът може да цели именно това.
Втората част от въпроса се отнася до това в кои случаи, след като констатира, че ищецът е съсобственик на претендираната идеална част, съдът няма да постанови решение за предаване на владението. Тук хипотезите могат да бъдат повече от една. Без да се претендира за изчерпателност, ще бъдат посочени някои положения, при които съдът няма да постанови предаване на владението. Във всички случаи, когато съсобственикът невладелец се е съгласил да предостави фактическата власт върху своята идеална част на другия съсобственик или на трето лице въз основа на облигационен договор или на търговска сделка, той е длъжен да търпи чуждото вмешателство до изтичане на срока на договора.[4]
Възражението за договорно основание за присъствие в имота е едно от най-честото срещаните възражения срещу предявен иск по чл. 108 ЗС. Съсобственик, който се е съгласил друго лице да ползва неговите идеални части за определен период от време, е длъжен да търпи последствията от собствените си действия. Друга типична хипотеза е владените идеални части да бъдат придобити по давност и ответникът да направи възражение в процеса за изтекъл давностен срок. Подобен казус е в основата на ТР № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС.
Възможно е да възникнат и други ситуации, които можем да обобщим с израза, че законът не допуска да се уважи искът за предаване на владението – напр. при отчуждаване на имота за държавна нужда – чл. 32 и следв. от Закона за държавната собственост. Възраженията, които могат да бъдат направени срещу ревандикационен иск за предаване на владението върху идеални части, не се различават съществено от тези, които се предявяват срещу такъв иск за целия имот. В крайна сметка съдът ще прецени дали да уважи или не иска за предаване на владението. Ето защо в диспозитива на тълкувателното решение ОСГК на ВКС употребява израза „може да уважи искането“.
Проф. д-р Венцислав СТОЯНОВ
______
[1] Михайлов, Л. Ревандикационен иск на съсобственик. – В: Соц. право, 1966, № 4; също Павлова, М. Ревандикационен иск на съсобственик. – В: Соц. право, 1966, № 8.
[2] Л. Василев приема, че при съсобствеността са налице две или множество права на собственост върху една вещ, Българско вещно право, 1995, с. 31. Също в ТР № 7/2012 г. на ОСГК (мотиви) се казва, че „съсобствеността е правно състояние, при което едновременното съществуване на няколко взаимносвързани права на собственост на различни лица върху една вещ поражда специфични вътрешни отношения“.
[3] По-старата съдебна практика приемаше, че установителните искове могат да се използват само тогава, когато ищецът е във владение на имота. В останалите хипотези собственикът има правен интерес само от осъдителен иск, така Решение № 3-83-I, Сборник на практикуващия правник, 1983, № 5.
[4] Хипотезите са често срещани при договора за аренда на земеделска земя, чл. 3, ал. 3 от Закона за аренда в земеделието, ДВ, бр. 82/1996 г.
