Обезпечителната мярка „запор върху банкови сметки“ (въпреки че юридически и фактически е по-правилна употребата на израза „запор върху вземания от банки“) често пъти се допуска от съда под условието запорът да бъде последователно налаган от банка в банка, като се пристъпва към следващата едва след установяване, че в предишната не е налице достатъчна за удовлетворение на дълга сума. Този начин на процедиране, от една страна, цели да защити интереса на длъжника, но от друга – крие редица рискове пред възможността на кредитора от своя страна да получи адекватна защита на своите права.
Съдебният изпълнител е длъжен да се подчини на издадената обезпечителна заповед във вида, в който същата му е връчена. Той следва да изпрати запорно съобщение до първата банка от списъка, като често пъти тя се пада първа по азбучен ред, но не и по степен на вероятна наличност на парични средства.
След изпращането на това съобщение, той следва да изчака получаване на информация от банката за това дали и каква наличност е запорирана, както и дали са наложени запори от трето лице върху същото вземане. В огромен процент от случаите обаче банките не са склонни да дават такава информация, а единствено да отговарят с фразата „лицето не е клиент на банката“ или съответно „наложен запор, недостатъчна наличност“. Тези отговори се изпращат до съдебния изпълнител далеч след посочения в чл. 508, ал. 1 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК) тридневен срок.
Непълната информация относно размера на запорираната сума ограничава възможностите на съдебния изпълнител да прецени каква част от обезпеченото вземане следва да бъде блокирана в останалите банки, в които е допуснат запор. Това налага изпълнителният орган да бъде по-настоятелен в искането си съответната банка да посочи каква наличност е запорирана. Единственото успешно, и то не във всеки случай, средство за тази цел като че ли се явява изричното пояснение, че съответният банков служител може да бъде глобен при неразкриване на изисканата информация. Същото следва да бъде придружено от ясното указание, че позоваването на банкова тайна не може да намери приложение в случая. Член 62, ал. 5 от Закона за кредитните институции поставя сред изключенията за разкриване на банкова тайна наличието на съдебно решение (на съдебен акт в широк смисъл). Обезпечителната заповед, въз основа на която се налагат допуснатите обезпечителни мерки, представлява именно такова правно средство, задължаващо банката да разкрие изисканата по законов път информация. Този извод е потвърден и в съдебната практика, например с Определение от 12.01.2012 г. по гр. д. 50143/2011 г. на Софийски районен съд, 27 състав. Със същото е потвърдена наложена на банков служител глоба в размер на 1200 лв. за непредоставяне на изисканата информация.
Така в случай на преминаване през процедурата по изпращане на напомнителни молби до банката или налагане на глоба минават още няколко дни (в най-добрия сценарий), през които кредиторът все още не знае каква част от вземането му е реално обезпечено. Теоретично от вземане от 100 000 лв. запорираната част може да е 100 лв., ако толкова е била свободната наличност по съответната банкова сметка, до която е изпратено първото съобщение.
В същото време обаче длъжникът би могъл много лесно да узнае, че върху сметката му е наложен запор – било при опит за опериране с нея, било чрез „услужлив“ банков служител, било чрез междувременното получаване на покана за доброволно изпълнение. Логично е да се приеме, че в общия случай длъжникът би могъл да събере две и две и да изпревари кредитора си чрез изпразване на останалите си банкови сметки. Времето, обикновено необходимо за осъществяването на подобна процедура, е далеч по-кратко от времето, за което съдебният изпълнител би могъл да запорира обезпечената сума чрез последователно налагане на запора в различните банки.
Така, наложената обезпечителна мярка би се оказала крайно неефективна, а интересите на кредитора – значително увредени. В същото време обикновено се стига и до изтичане на срока за предявяване на бъдещия иск срещу длъжника. Това време се оказва крайно недостатъчно, ако този срокът за предявяване на бъдещия иск е започнал да тече от постановяване на определението за допускане на обезпечителни мерки, а не от връчването му.
Срещу гореизложеното би могъл да се приведе следният основен аргумент за последователно налагане на запорите. В случай че съдебният изпълнител изпрати едновременно запорни съобщения до всички банки, в които е допуснат запор, е възможно да бъдат блокирани парични средства на длъжника, значително надхвърлящи размера на обезпеченото вземане. По този начин наложената мярка ще се окаже неадекватна спрямо обезпечителната нужда и ще засегне необосновано имуществената сфера на длъжника. С оглед гореспоменатото значително забавяне от страна на банките при предоставяне на отговора относно размера на запорираната сума, е възможно да измине твърде дълъг период от време, през който длъжникът да не разполага със своите средства. Подобна ситуация от своя страна е предпоставка за забавяне на плащанията към други кредитори на същия длъжник и оттам – за генериране на нови вреди. Изминалият период от време може да е значителен дори и ако съдебният изпълнител положи дължимата грижа и веднага след получаване на съобщение, че цялата сума е запорирана в една банка, да поиска вдигане на запорите от останалите банки. Поради това интересите на длъжника действително биха били накърнени в голяма степен.
Разгледаните по-горе ситуации, колкото и крайни да изглеждат, на практика съвсем не са невъзможни. Точно обратното, фактически често нещата се развиват по описания начин, поставящ едната страна в крайно неизгодна позиция на даден етап от развитието на процеса. Принципно положение е, че обезпечителното производство първоначално се развива като едностранно – поне до момента, когато длъжникът е уведомен от съдебния изпълнител с поканата за доброволно изпълнение. Тази презумпция (не непременно необорима) обаче не изключва възможността при развитието на следващата фаза нещата да се обърнат в полза на длъжника. Както бе посочено по-горе, той би могъл да осуети последиците от реалното налагане на обезпечението чрез изтегляне на паричните средства от банковите сметки преди същите да бъдат запорирани. Дори и да не съумее да реагира достатъчно бързо, за да освободи всичките си налични средства, той разполага с редица законови средства за защита на интересите си.
В случай че е претърпял вреди във връзка с допуснатото и наложено обезпечение, длъжникът би могъл да предяви иск за обезщетяването им от действалия незаконосъобразно съдебен изпълнител. Последният от своя страна следва да съпостави евентуалните печалби от клиентите – кредитори, за които може да си позволи да действа contra lege, и въпреки указанията в обезпечителната заповед да изпрати едновременно запорни съобщения до всички банки, с евентуалните загуби по искове за вреди. Практиката показва, че спечелените искове за вреди на това основание са сравнително малко, което означава, че поне засега съдебните изпълнители са намерили правилния за себе си подход.
На второ място обаче трябва да се има предвид и гаранцията, която често съдът изисква от кредитора, за да допусне обезпечение. В общия случай гаранция не се изисква само ако са налице изключително убедителни писмени доказателства, като наред с това исканите мерки не изглеждат прекалено обременителни спрямо длъжника. Последният разполага с правото да се удовлетвори от тази гаранция, в случай че докаже претърпяването на вреди от незаконосъобразно наложеното му обезпечение. Тази възможност съществува наред с правото на иск за обезщетение срещу кредитора, който може да бъде заведен на общо основание.
На следващо място, като защитно средство за длъжника следва да се отчете и наличието на несеквестируем минимум на получаваното от длъжника трудово възнаграждение (както и пенсии, издръжки и стипендии), който не може да бъде засегнат от наложените запори.
Кредиторът от своя страна не разполага с реципрочни средства, които да защитят по адекватен начин неговите интереси. Срещу възможността на длъжника да заведе иск срещу съдебния изпълнител не е предвидена възможност за кредитора – длъжникът в общия случай не е сключил застраховка за вреди, причинени вследствие липса на плащания към своите кредитори. В действителност, ако той беше толкова надежден платец, едва ли би се наложило използването на обезпечително производство, което да подготви събирането на дължимите суми.
От горното като че ли се оказва, че интересите на длъжника са защитени в много по-голяма степен от тези на кредитора. Длъжникът, който не си е плащал, е станал повод за развитието на неблагоприятната за него ситуация, от която обаче той би могъл да излезе съвсем „безболезнено“. А в случай че е плащал или е имал законово основание да не плаща, той може да усвои предоставената от кредитора гаранция, както и да съди кредитора и съдебния изпълнител за вреди. От друга страна, кредиторът, който е заплатил разноските по обезпечението, в крайна сметка може и да остане на минус, ако не успее да обезпечи своето вземане.
Всички тези обстоятелства следва да бъдат съобразени от съда при допускане на мярката „последователно налагане на запорите“, за да не бъде обезсмислена тя при налагането й. Кредиторът от своя страна може да защити в по-голяма степен правата си, ако например извърши предварителна проверка на сметките на длъжника, където евентуално би могло да има наличност. В молбата за обезпечение биха могли да се посочат само няколко банки, а не всички действащи банки в страната, както често се случва. При изброяване на едва няколко банкови сметки най-вероятно и съдът би бил по-склонен да допусне едновременното им запориране, смятайки, че имуществената сфера на длъжника не би била необосновано засегната. В случай че кредиторът не разполага с никаква информация за евентуални банкови сметки, съдът следва внимателно да прецени въз основа на представените доказателства дали длъжникът има и друго имущество, какъв е размерът на дълга и съответства ли той на броя банки, в които се иска запор. За установяването на тези обстоятелства отново активна роля следва да изиграе кредиторът, който рискува молбата му да не бъде уважена, ако изглежда, че допускането на поисканата мярка би било несъразмерно спрямо обезпечителната нужда.
Балансът между интересите на длъжника и кредитора би могъл да бъде постигнат в най-голяма степен обаче, ако банките започнат да отговарят значително по-бързо на съобщенията от съдебния изпълнител. Съзнавайки, че съдебният изпълнител в кратко време ще получи информация за запорираната наличност, съдът би бил по-склонен да допуска едновременно изпращане на запорни съобщения до повече банки. Бързият и адекватен отговор би способствал и за гарантиране интересите на длъжника. Може да се очаква, че веднага след като узнае, че е запорирал повече от необходимата за обезпечението сума, съдебният изпълнител ще поиска вдигане на запора върху надхвърлената част. За да проработи на практика обаче този механизъм, а да не остане единствено в сферата на пожеланията, броят на наложените на банкови служители глоби ще следва да бъде увеличен. Последното отново следва да стане със съдействието на съда, тъй като това е органът, който се произнася по жалбите срещу действията на съдебния изпълнител по налагане на тези глоби. При наличие на утвърдила се съдебна практика по потвърждаването на постановления за налагане на глоби поради неоказване на дължимото съдействие, банките едва ли биха си позволили да не предоставят изисканата информация в срок. Въпреки това, налице са случаи на наложени глоби, които не са способствали за предоставяне на изисканата от кредитора информация по отношение на размера на запорираната наличност.
Гореизложеното налага извода, че главна роля в привеждането на теорията в практика би следвало да изиграе съдът в качеството си както на инстанция по същество в производството по обезпечение и по исковите производства за претенции за вреди, така и на контролно-отменителна инстанция в производството по обжалване действията и бездействията на съдебния изпълнител. Тази роля би могла да бъде ефективно подпомогната и чрез останалите участници в тези производства и най-вече процесуалните представители на страните. Именно те следва да убедят съда чрез представяне на добре аргументирани молби и жалби, че механичното копиране на бланката от определението за допускане на обезпечителни мерки във всяко следващо дело се явява крайно нецелесъобразно. Всяка конкретна молба за обезпечение следва да бъде разгледана с оглед на конкретните й специфики, като тези специфики следва да бъдат съобразявани не само при преценката дали и какви обезпечителни мерки следва да бъдат допуснати, а и по какъв начин следва да бъдат наложени. Само по този начин обезпечителното производство би могло ефективно да изпълни една от основните си практически цели – да предотврати воденето на продължителния и скъп исков процес, стимулирайки страните да постигнат споразумение и да уредят отношенията си по извънсъдебен път. Последното от своя страна в крайна сметка би облекчило и работата на самите съдилища, което представлява допълнителен аргумент за възприемането на изключително внимателен подход при разглеждането на молби за обезпечение на бъдещи искове.
Цветелина ГЕОРГИЕВА, адвокат
Енчо СИМЕОНОВ, адвокат
