Като част от съдържанието на брачния договор съпрузите могат да правят уговорки относно издръжката помежду си по време на брака и в случай на развод. Това им право е изрично закрепено в разпоредбата на чл. 38, ал.1, т. 6 СК. Нещо повече – съгласно чл. 38, ал. 1, т. 7 СК брачният договор може да съдържа и уговорки относно издръжката на децата от брака.
Горните разпоредби поставят въпроса за приложното поле на свободата на договаряне в контекста на императивната уредба на издръжката. На правото на съпрузите свободно да договорят въпросите за издръжката в брачния си договор или в друго споразумение, противостои необходимостта от защита на по-слабата страна в брачното правоотношение и особено на децата. Дискусионен е и въпросът за правната същност на уговорките в брачния договор относно издръжката на децата. На така поставения проблем е посветена и настоящата статия.
Същност на института на издръжката. Императивност на законовата уредба
Издръжката е уредена като самостоятелен институт в глава десета на СК. В нормативната уредба на института намира израз принципът за грижа и подкрепа между членовете на семейството1, а що се отнася до издръжката на децата – и на принципа за тяхната особена закрила. Посредством задължението за издръжка се обезпечават средства за съществуване на нуждаещите се членове на семейството. Именно поради тази причина нормите, уреждащи издръжката, поначало са императивни2, а чл. 147, СК изрично предвижда, че отказът от издръжка за бъдещо време е нищожен. С тази разпоредба законът гарантира алиментна защита на нуждаещия се член на семейството, дори тогава, когато последният необмислено се е отказал от нея3. Подобни защитни норми съдържат й редица чужди законодателства. Съгласно чл. 3.105 от Гражданския кодекс на Литва например, разпоредбите в брачния договор, които ограничават или отменят правото на някой от съпрузите да получи издръжка, се считат за недействителни4.
Предвид изложеното всяка клауза в брачния договор, с която съпрузите се отказват от правото си да търсят издръжка при законовите предпоставки за това, следва да се счита за нищожна5. Не стоят по по-различен начин нещата, и в случай че съпрузите правят отказ от правото си на издръжка един спрямо друг. Основанието за недействителност на една такава клауза е противоречието с императивната разпоредба на чл. 147 СК, а не с принципа за равенство на съпрузите.
С още по-голямо основание всяка уговорка в брачния договор, с която съпрузите правят отказ от издръжката на децата си, следва да се счита за нищожна. По отношение на тяхната издръжка правилото на чл. 147 СК е конкретно проявление на общата защитна норма на чл. 130, ал. 4 СК, изр. 1, съгласно която дарение, отказ от права, даване на заем и обезпечаване на чужди задължения от ненавършило пълнолетие дете са нищожни. В тази връзка ще отбележа, че интересите на децата са обект на особена закрила – фундаментален принцип на семейното ни право, изрично прогласен в чл. 2, т. 4 СК.
Следва да се има предвид, че титуляр на правото на родителска издръжка е самото дете, а не другият родител6. Макар законни представители на родените си и осиновени деца до 14-годишната им възраст, тоест докато са малолетни, съпрузите не са страна по брачния договор в това им качество. Като страни по брачния договор те действат от свое име и за своя сметка и тогава когато в него се правят уговорки относно издръжката на децата. Непълнолетните деца нямат законни представители. Съгласно чл. 4, ал. 2 ЗЛС те извършват правни действия от свое име, макар и със съгласието на техните родители или попечители. Следователно, освен всичко друго, всяка клауза в брачния договор за отказ от право на издръжка по отношение на децата не би могла да произведе действие поради липса на представителна власт на родителите да я направят. В тази връзка ще отбележа, че съгласно чл. 37, ал. 1 и 3 СК, страни по брачния договор могат да бъдат две категории лица- лица, възнамеряващи да встъпят в брак, тоест бъдещи съпрузи, и лица по вече съществуващо брачно правоотношение, тоест настоящи съпрузи. Децата не могат да бъдат страна по брачния договор. Изложеното обяснява защо дори в правни системи, в които отказът от издръжка между бивши съпрузи се признава за валиден, например в някои щати на САЩ, щом е направен доброволно, обмислено и информирано7, отказът от издръжка на децата е недопустим8. Съгласно Постановление № 5 от 16.11.1970 г., на Пленума на ВС9 обаче родителите могат да постигнат съгласие един от тях да поеме цялата издръжка, като заплаща и дела на другия, или поеме по-голям дял от тази издръжка. В този случай бившият Върховен съд намира, че не е налице отказ от издръжка, понеже при такова съглашение нуждаещият се получава цялата си издръжка. В случай обаче, че поради една или друга причина поелият задължението за цялата издръжка родител не я осигурява, другият не се счита за освободен от задължението да издържа непълнолетното си дете. Допустимо е още споразумение, при което всеки родител се съгласява да издържа това дете, което е при него, без да заплаща издръжка за другото, което живее при другия родител. Такова споразумение също не засяга правото на децата да получават издръжка, а касае само изпълнението на задължението за издръжка, което е заместимо по смисъла на чл. 73 ЗЗД.
Недействителен ще е и частичният отказ от издръжка, както и поставянето на каквито и да е било допълнителни предпоставки, утежняващи положението на търсещия такава съпруг, дете10. В този смисъл, както вече беше изяснено, правната уредба на издръжката се отличава с императивен характер. Така например съпрузите не могат да уговорят, че при изменение на обстоятелствата присъдената издръжка или добавката към нея няма да може да бъде изменена, да уговарят допълнителни основания за изгубване правото на издръжка, да дават предварително съгласие за прихващане на вземане със задължение за издръжка, да променят правилата, свързани с изчисляването на минималния размер и с изплащането на дължимата издръжка на децата11 и др. С брачния договор не могат също да се правят и изменения в реда на лицата, които дължат издръжка по чл. 140 СК, съответно в реда на лицата, които имат право на издръжка по чл. 141 СК. Имуществените отношения между съпрузите и трети лица не са предмет на брачния договор12. Последният, както и всеки друг договор, има действие между страните и с него не може да се засяга чужда правна сфера.
Приложното поле на разпоредбата чл. 38, ал. 1, т. 6 и 7 СК
Допустими са обаче уговорки в брачния договор, с които се създават по-благоприятни условия за получаване на издръжка от предвидените в закона13. Така в брачния договор може да се предвиди, че съпрузите ще си дължат издръжка по време на брака или при развод не само при кумулативното наличие на предпоставките по чл. 139 СК, а именно: търсещият издръжка съпруг да е неработоспособен и да не може да се издържа от доходите си, да уговарят изръжка за ненавършилите пълнолетие деца от брака в размер, по-голям от минимума по чл. 142, ал. 2 СК, да предвидят, че в случай на развод ще си дължат издръжка за период, по-дълъг от 3 години от прекратяване на брака и др.
Следователно приложното поле на разпоредбата чл. 38, ал.1, т. 6 и 7 СК ще бъдат уговорките, с които съпрузите се съгласяват да предоставят един на друг, съответно на техните деца, издръжка при един по-благоприятен режим за търсещия такава от законовия. Законовата уредба на издръжката обаче по действащото ни право представлява абсолютният минимум на алиментна защита, гарантирана от държавата на нуждаежия се член на семейството, респективно бивш съпруг14.
И тук обаче свободата на договаряне има предели. Не може да не се държи сметка и за интересите на другата страна. Както беше изяснено, институтът на издръжката е вдъхновен от принципа за грижа и взаимопомощ между членовете на семейството15. Уговорките в брачния договор относно издръжката следва да обслужват интересите на лица, които оправдано се нуждаят от такава, а не да стимулират към обществено неполезен начин на живот и да покриват нужди извън предназначението й16. Считам, че всяка уговорка, имаща за цел такъв резултат, няма да произведе действие. Няма да произведе действие и уговорка, според която издръжка ще се дължи, съответно ще се дължи в определен размер, независимо от възможностите на задълженото лице да я предостави.
Следва да се има предвид още, че като всяка двустранна сделка, и брачният договор може да бъде развален17, с което ще отпадне и основанието за издръжка при уговорения по-благоприятен режим за търсещия такава. Развалянето на брачния договор има действие занапред (ex nunc). С прекратяването18 или унищожаването на брачния договор също ще отпадне основанието на уговореното “в повече” само за в бъдеще.
Уговорки относно издръжката на децата като договор в полза на трето лице
Както беше изяснено, титуляри на правото да получават родителска издръжка са децата, а те не са страна по брачния договор19. Възниква въпросът, какъв е тогава характерът на уговорките в брачния договор относно издръжката на децата от брака. Съгласно чл. 22, изр. 1 ЗЗД може да се договаря и в полза на трето лице. Отклонението от правилото за относителния характер на договорното правоотношение е допустимо обаче дотолкова, доколкото не накърнява интересите на третите лица. Поради тази причина действието за третите лица може да се изразява само във възникване на права, но не и поемане на задължения20. В литературата договорът в полза на трето лице се определя като съглашение между две страни, уговарящ и обещател, с което те се съгласяват да предоставят едно право на трето лице – бенефициер21. С тази правна фигура следва да се обясняват уговорките в брачния договор на съпрузите относно издръжката на децата22. Правото на детето в качеството му на бенефициер да търси издръжка при уговорените по-благоприятни за него условия, ще възникне направо от брачния договор на съпрузите от момента, в който последният бъде валидно сключен23.
Родителят, по отношение на когото се претендира издръжка при уговорените по-благоприятни условия, може да възрази, че брачният договор е нищожен и съответно не е произвел действие, може да предизвика неговото унищожаване чрез възражение, в случай че го е сключил при грешка, измама, заплашване и прочее или дори да го развали, ако е налице виновно неизпълнение от страна на другия съпруг. В тази връзка следва да се отбележи, че макар детето да притежава самостоятелно право да търси издръжка в своя полза при уговорените по-благоприятни условия, то черпи правата си от брачния договор на своите родители. Затова задълженият да я предостави родител може да му противопостави всички възражения, които произтичат от договора, но не и тези произтичащи от други правоотношения с уговарящия (другия съпруг)24.
Съгласно чл. 22, изр. 2 уговорката в полза на третото лице не може да бъде отменена, след като то е заявило на обещателя или на уговарящия, че иска да се ползва от нея. Заявлението е неформално и може да бъде направено и мълчаливо25. Всеки от родителите, в качеството си на законен представител на малолетното си дете, може да приеме направената в брачния договор уговорка в негова полза. Считам, че на практика въпросът за приемането на уговорката в полза на детето няма да се поставя, понеже самото й включване в брачния договор е достатъчно показателно за волята на съпрузите представляваният от тях малолетен да се ползва от нея. Що се отнася до непълнолетните, те ще следва да приемат лично уговорката в тяхна полза със съгласието на техните родители. Нормално заявлението за приемането на уговорката ще е изразено мълчаливо. С оглед защитата на непълнолетния и тук съгласието на родителите следва да се презюмира.
Димитър ТОПУЗОВ
_____________
1 Вж. Марков, М. Семейно и наследствено право, поредица Modus studendi, “Сиби”, 2011, с. 170.
2 Вж. Ненова, Л. Семейно право на Република България, “Софи-Р”, 1994, с. 457-458.
3 Вж. Станева, А. Брачният договор, Второ допълнено и преработено издание, “Сиела”, С., 2009, с. 79.
4 Вж. Boele-Woelki, K., Braat, B., Curry-Sumner, I. (eds), European family law in action, volume IV: Property relations between spouses, 2009 Intersentia, Antwerp-Oxford-Portland, с. 1233.
5 Вж. Розов, Ф. и Нацев, Ст. Брачните договори по новия Семеен кодекс – екстравагантен и неясен експеримент, “Правен свят”, № 10, 2009.
6 Вж. Цанкова, Ц., Марков, М., Станева, А., Тодорова, В., Коментар на новия семеен кодекс, ИК “Труд и право”, С., 2009, с. 423.
7 Вж. Standler, Ronald B. Waver of Alimony in the USA, с. 23-26, достъпно на http://www.rbs2.com/dwaiver.pdf.
8 Вж. Stoner, Katherine E. & Irving, Shae Prenuptial agreements: How to write a fair and lasting contract, Nolo, 2004, 6/17.
9 В цитираното постановление очевидно няма как да се има предвид новият институт на брачния договор и възможността, като част от съдържанието му, съпрузите да правят уговорки относно издръжката помежду им и техните деца. Считам обаче, че изводите на ВС са приложими и в тази хипотеза.
10 Вж. Станева А. Цит. съч., с. 79.
11 Вж. Ставру, Ст. Вещноправно действие на брачния договор, сп. “Общество и право“, 2011, № 1, с. 101-119.
12 Вж. Матеева, Е. Семейно право на Република България, ВСУ “Черноризец Храбър”, 2010, с. 166-167.
13 Вж. Цанкова, Ц., Марков, М., Станева, А., Тодорова, В., Коментар на новия семеен кодекс, ИК “Труд и право”, С., 2009, с. 411. В цитираното съчинение проф. М. Марков с основание заключава: “Характеристиката на уредбата (на издръжката – бележка Д. Т.) като императивна не бива да се абсолютизира. Императивността следва от целта на уредбата – защита на интересите на икономически слабата страна (деца, възрастни)”.
14 Вж. Станева, А. Цит. съч. с. 79.
15 Вж. Матеева, Е. Цит. съч., с. 477.
16 Вж. ППВС № 5 от 16.11.1970 г. и ППВС № 5 от 31.11.1981 г.
17 Вж. Герганова, Д. Как се разваля брачен договор, сп. “Собственост и право”, 2011, № 3.
18 Съгласно чл. 42, ал. 1 СК брачният договор се прекратява на някое от следните основания: 1. по взаимно съгласие на страните; 2. по иск на единия съпруг при съществена промяна на обстоятелствата, ако договорът сериозно застрашава интересите на съпруга, на ненавършилите пълнолетие деца или на семейството;3. при прекратяване на брака, освен клаузите, които уреждат последиците от прекратяването и са предназначени да действат и след него (в това число и клаузите, уреждащи издръжката на децата от брака при развод и издръжката между бившите съпрузи).
19 Вж. Матеева. Цит. съч., с. 166.
20 Вж. Калайджиев, А. Облигационно право обща част, Четвърто преработено и допълнено издание, “Сиби”, 2007, с. 151.
21 Вж. Русчев, И. Договорът в полза на трето лице, сп. “Собственост и право” – приложение, 2010, № 2.
22 Вж. Цанкова, Ц., Марков, М., Станева, А., Тодорова, В. Цит съч., с. 124.
23 Вж. Калайджиев, А. Цит. Съч., с. 157-161.
24 Вж. Кожухаров, А. Облигационно право, книга първа, нова редакция – Огнян Герджиков, “Софи-Р”, 1996, с. 85.
25 Вж. Калайджиев, А. Цит. съч., с. 158-161.
