Ще ми помогнете ли?…

През 1989 година земетресение с магнитуд 8,2 степен почти изравни със земята един район на Армения, вземайки повече от 30 хиляди  жертви за по-малко от четири минути.
Сред пълното опустошение и хаос един баща остави съпругата си в безопасност и хукна към училището на сина си. Единственото, което откри, беше, че сградата я няма – тя беше изравнена със земята.
След първоначалния болезнен шок той си припомни обещанието, което бе дал на сина си: „Каквото и да стане, аз винаги ще бъда до теб.“ Очите му се напълниха със сълзи. Като гледаше купчината развалини, които преди минути бяха училище, надеждата го напусна, но от ума му не излизаше обещанието, което бе дал.
Опита се да си спомни точното място, където всяка
сутрин бе оставял сина си. Сещайки се, че класната му стая би трябвало да се намира в задния десен ъгъл на сградата, той се втурна натам и започна да се рови из развалините.
Докато копаеше, пристигнаха и други отчаяни родители, които покрусени повтаряха: „Синът ми!“, „Дъщеря ми!“. Други, по-хладнокръвни, се опитаха да го отведат по-далеч от останките на училището, като го убеждаваха:
– Вече е твърде късно!
– Те са мъртви!
– Не можеш да им помогнеш!
– Върви си!
– Ела на себе си! Приеми нещата такива, каквито са, нищо не можеш да направиш!
– Още по-зле ще стане.
Към всеки родител той се обръщаше с въпроса:
– Ще ми помогнете ли?
А после продължаваше да копае, камък след камък,
за да намери своя син.
Появи се началникът на противопожарната охрана и се опита да го отстрани от развалините с думите:
– Всичко гори, човече, всичко избухва! Опасно е! Ние ще се погрижим, а ти се прибирай!
Отговорът на този любящ, загрижен арменски баща беше:
– Ще ми помогнете ли?
Дойдоха полицаи и му казаха:
– Вие сте разстроен и объркан. Стига. Поставяте в опасност околните. Прибирайте се! Ние ще се занимаем с това.
Вместо отговор, той отново запита:
– Ще ми помогнете ли?
Но никой не му помогна.
Той храбро продължи сам, защото искаше да узнае:
живо ли е момчето му, или мъртво. Копа в продължение на 8 часа… 12 часа… 24 часа… 36 часа. И тогава, на тридесет и осмия час, като отстрани един каменен блок, той чу гласа на сина си и изкрещя името му:
– АРМАНД!
И в отговор чу:
– Татко?! Аз съм, татко! Казах на децата да не се притесняват. Казах им, че ако си жив, ще ме спасиш, а заедно с мен ще спасиш и тях. Ти нали ми обеща: „Каквото и да се случи, аз винаги ще бъда до теб.“ Удържа на думата си, татко!
– Какво става там вътре? Как сте? – попита бащата.
– Останахме само 14 от 33-ма, татко. Уплашени сме, гладни и жадни, но сме благодарни, че си тук. Когато сградата се срути, образува се нещо като клин, като триъгълник, и това ни спаси.
– Излизай, момчето ми!
– Не, татко! Нека другите деца излязат първи, защото аз знам, че ще ме измъкнеш! Каквото и да стане, зная, че ти ще бъдеш до мен!
Марк В. Хансен