Завещателят може да се разпореди със свое имущество за след смъртта си (чл. 13 и 14 от Закона за наследството – ЗН) в един завещателен акт, който да съдържа няколко завещателни разпореждания. Облагодетелствани могат да бъдат няколко физически лица, или юридически лица, а също физически и юридически лица или държавата. Физическите лица могат да бъдат наследници по закон, но също и лица, които нямат родствена връзка със завещателя или са вън от кръга на наследниците по закон (чл. 5-10 ЗН).
Ако завещателното разпореждане е общо (чл. 16, ал. 1 ЗН), тогава всички те стават сънаследници, които конкурират в наследството. Ако са посочени като правоприемници само на едно или няколко имуществени права, те са съзаветници. И в двата случая, това което им се предоставя – дяловете им, се определя от завещателя. Той може да определи изрично частта на всеки наследник, респективно заветник. Възможно е да посочи само наследниците и имуществото, което им оставя и тогава всеки ще има равен дял от завещаното.
Какво е завещано и какъв е делът на всяко облагодетелствано лице се извлича от изявлението на завещателя, което трябва да бъде така изтълкувано, че да се разкрие действителната воля, истинският й смисъл (чл. 20 ЗН)1.
Проблеми се пораждат, когато някой от облагодетелстваните лица не може да получи това, което му е завещано, защото е неспособен да наследява – починал е преди завещателя или е недостоен, или откаже да приеме по завещание. Остава открит въпросът, кой ще получи неговия дял, ще се наследи ли той от другите лица, посочени в завещанието, или ще се включи в имуществото за наследяване. Това са проблемите на приращението и на заместването в наследяването по завещание. Законът за наследството не съдържа специални правила, които да дават изричен отговор. Той зависи от вида на завещателното разпореждане – общо или частно и от волята на завещателя.
1. За приращението (уголемяването)
а. При няколко частни завещателни разпореждания, когато завещателят е определил правото, което завещава на всеки заветник, обстоятелството, че един от тях не може да получи или отказва завета, не може да ползва останалите заветници, на които са определени други конкретно посочени имуществени права. Всеки заветник има право само върху определения за него имуществен обект. Неполученият завет остава в имуществото за наследяване от общите правоприемници – по завещание или по закон.
б. Когато е направено общо завещателно разпореждане в полза на няколко лица и на всяко от тях е определена идеална част от наследството, неспособността на един от наследниците или неговият отказ от наследяване не води до уголемяване на дяловете на останалите наследници по завещанието. Делът на този наследник се включва в наследството, което ще бъде разпределено за наследяване от всички наследници и по закон, и по завещание съобразно определените им дялове.2
в. Когато са определени за наследници няколко лица, които се конкурират, без да им е посочен делът им, тогава те имат равна част, която съответства на определения от завещателя брой наследници. (Например трима души наследници ще имат по една трета от наследството, което им е завещано). Делът на отпадналия поради смърт, недостойнство или отказ наследник не уголемява дяловете на останалите, защото волята на завещателя е всеки наследник да има част, съответстваща на дела при определения от него брой наследници по завещание. Прирастване (уголемяване) на дяловете ще има само при изрична воля на завещателя. Това уголемяване на дяловете не може да се обоснове с разпоредбата на чл. 53 ЗН, защото тя има предвид наследяването по закон.3 Не може да се презумира воля на завещателя за уголемяване на дяловете. Законът не установява такава презумпция, каквато се извлича от отменения чл. 152 ЗН (стар).
Законът за наследството от 1890 г. предвиждаше уголемяване дела на наследниците по завещание, когато всички те са установени в едно и също завещание, с едно и също разпореждане без да има определена от завещателя „особена част“ за всекиго. Определяйки легално „особената част“, чл. 152 ЗН (стар) посочваше, че това е изрично назначена част и че изразът „по равни части, по равни дялове“ не изключва правото на уголемяване.4 Тези положения не са закрепени в ЗН от 1949 г. Затова уголемяване ще се извърши само ако такава е изразената в завещанието воля. В един от проектите за граждански кодекс Министерството на правосъдието е включило правило за „прирастване“. То е отнесено и към общите и към частните завещателни разпореждания. Въпросът стои и сега открит de lege ferenda. Струва ми се обаче, че подобно правило не е в съгласие с принципното положение, заложено в уредбата на наследяването по завещание – правоприемникът да се посочи от наследодателя-завещател. С подобно правило действително изразената воля на завещателя се заменя с предполагаема воля. Въвежда се неоправдано презумпция в полза на наследник по завещание, като му се предоставя това, което завещателят не му е дал. Правото на наследяване се поставя не в зависимост и в изпълнение волята на праводателя, а от други обстоятелства – странични или настъпили след изразяването й. Това се вижда особено ясно в случая на отказ от наследство, който е едностранен акт на призования към наследяване, т.е. на лице, за което вече се е породило правото за наследяване и актът се извършва след смъртта на завещателя. Последицата в този случай е, че правоприемството ще се осъществи в зависимост от волята на едно трето лице (облагодетелствания от завещателя) и то след като законът не допуска отказ от наследство в полза на друг. Засяга се свободата на завещаване – задължаваме завещателя чрез изрично волеизявление да изключва едно предположение. Не трябва да се игнорират и усложненията, които биха се явили на практика. Сега съществува яснота – изпълнява се това, което е разпоредил завещателят. Не трябва да се открива място за спорове чрез промени в законовата регламентация, които не са необходими. Принципът на изявената воля не трябва да се подменя с принципа на предполагаемата воля.
2. За заместването
Законът за наследството урежда заместването в наследяването по закон при условията на чл. 10. Той обаче не допуска заместването на наследника по завещание и на заветника, в случай че не са способни да придобият по завещание наследството или завета, освен ако самият завещател не е посочил в завещателния акт изрично заместник. Това е тъй наречената субституция по чл. 21, ал. 1 ЗН, известна още като вулгарна субституция. През 1979 г. Министерството на правосъдието в проект за Граждански кодекс от 1979 г., на социално и морално основание, предвижда, че ако назначеният за наследник или заветник е низходящ на завещателя, негов брат или сестра или братово, съответно сестрино дете, той се замества от своите деца, ако почине преди завещателя или е недостоен да го наследи, освен ако завещателят е разпоредил друго. Така чрез проекторазпоредбата на чл. 840, ал. 3 на този проект, който остана неосъществен, подобно и на следващите два проекта за Граждански кодекс, без дотогава в теорията да се обосновава необходимост от подобна уредба, се очерта един нов проблем на наследственото право и на наследяването по завещание, проблем, който с оглед на някои житейски казуси се поставя и сега на вниманието ни и може да се обсъжда de lege ferenda.
Трябва да припомним, че чл. 160, ал. 2 ЗН (стар) допускаше заместването в полза на низходящите на наследника по завещание или на заветника, когато се допуска по закон, освен ако завещателят е изключил заместването5. Идеята да се допусне заместване и при наследяването по завещание беше опит имуществото на починалия да остане в семейството, да се разшири възможността за наследяване от физически лица, да осуети наследяването от държавата поради липса на наследници (чл. 11 ЗН). Защото ЗН от 1949 г. ограничаваше наследяването по закон. То се допускаше само за роднините по права линия – низходящи и възходящи, а по съребрена линия – братя и сестри, и по заместване техните деца и внуци, т. е. до четвърта степен съребрено родство. В същото време, съгласно императива на чл. 14 ЗН завещание на лица, които не са наследници по закон, ако надхвърляше една втора от имуществото на починалия, беше недействително. Провеждаше се концепцията, че не трябва да се допускат нетрудови доходи, каквито несъмнено бяха тези по наследяване.
Сега въвеждането на заместването и при завещателните разпореждания би следвало да се дискутира много внимателно. Струва ми се, че при съвременните условия на свобода на притежание и защита на частната собственост и на установен с реформата на наследственото право през 1992 г. – широк кръг наследници по закон – включително до шеста степен родство по съребрена линия, на възможност да се завещае имущество без ограничение на свободно избран от завещателя наследник, респективно заветник, с единственото изключение да не се засегне правото на запазена част на необходимите наследници (чл. 28 ЗН), което при това не води до недействителност на завещанието. Въвеждането на заместване би било ненужно усложняване на наследствените отношения. Предлаганата уредба търпи критика и по същество. Установява се субституиране по закон на наследници, като се достига до смесено правоприемство – основано на волеизявление на наследодателя и на разпореждане на закона. Налице е отклонение от принципното положение да се призове към наследяване този, когото завещателят е посочил. Отново се оперира с предполагаемата воля, а не се действителната воля на завещателя, което е достойнство на българския закон. По действащата правна уредба няма пречка да бъдат посочени няколко лица за приемници по завещание, които да се призовават последователно. Това е именно субституцията, която е уредена от закона. А щом завещателят може да изрази воля за заместване не е необходимо да се въвеждат предположения. Фактът, че той не е назначил субституент показва, че не е желаел да стори това. При това, винаги е възможно да стори това с промяна и допълване на своето завещание. Кръгът на наследниците по закон след реформата на Закона за наследството през 1992 г. е достатъчно широк. При наследяването по закон заместването (наричано още по традиция от стария закон представителство) е механизъм за привличане на лица, които иначе не биха били наследници, макар семейни и социални съображения да оправдават те именно да получат наследството, към което, ако не бяха привлечени от закона, ще се призовават следващите редове наследници. Отчитат се общите, нормалните отношения на привързаност и грижа към низходящите, наследници от първи ред, съобразява се справедливостта. При завещанието определящи са конкретните условия на живот, социалните и лични връзки, конкретните съображения. Завещателят свободно определя лицата и възможния кръг правоприемници. Почине ли наследникът по завещание, ако не е посочено в завещанието друго лице, ще се извърши наследяване по закон. Когато облагодетелстваният е недостоен, смело е да предполагаме при липса на изрична воля, че завещателят желае това, което не може да получи неспособният, да се получи от низходящите му, които е възможно дори да не са познати на завещателя. Да не говорим за многото житейски хипотези на негативно отношение, на комплицираност на семейноправните отношения при разрушеното патриархално семейство.
Що се отнася до недостойнството на облагодетелствания, игнорира се и моралната страна на санкцията и то се превръща в средство за промяна в реда на наследяването. Ако при наследяването по закон трябва непременно да се направи избор между лицата, включени в родствения кръг на наследодателя, за да се осигури правоприемството, то при наследяването по завещание такава необходимост няма. Не трябва да се търсят непременно наследници чрез презумпция, щом не е изразена воля, каквато възможност законът дава. Това не служи за укрепване на завещателната свобода. С изменението на Закона за наследството през 1992 г. се осигури правоприемство по закон на един много широк кръг от лица, които са в родствена връзка с наследодателя. Обстоятелството, че чрез подобно „субституиране“ ще се дава възможност на завещателя да „разпореди друго“, т.е. да изключи заместването, не променя нещата. Не само че се създава едно допълнително задължение обременяващо завещателя при определяне съдържанието на завещанието, но и се повишават и усложняват изискванията към него, но не е и етично да го обременяваме и да искаме да предвиди такива факти, каквито са смъртта и недостойнството на избрания от него наследник или заветник, да изрази отношението си към тях и съмненията и колебанията относно нравствено издържаното поведение на този, когото облагодетелства. Естествено е да се опираме на безспорната воля на завещателя, още повече че случаите когато завещанието няма да породи действие поради смъртта или недостойнството на облагодетелстваното лице, ще бъдат изключение. Осигуряването на действието на завещанието не е самоцел, то е нужно да се изпълни изразената воля на завещателя.
3. Субституция
Субституцията е усложняване на волеизявлението от завещателя с цел да се осигури действие на завещателното разпореждане, което той прави. И при нея има заместване на облагодетелствания, но завещателят може в завещанието да посочи няколко лица, които се призовават към наследяване или към правоприемство по завет последователно, в определения от него ред, като всяко следващо лице се призовава само ако предходното не може да получи (починало преди завещателя или недостойно), или се откаже от правото, предоставено му със завещанието (чл. 21, ал. 1 ЗН). Ако първият назначен наследник или заветник почине преди завещателя или се окаже недостоен, или се откаже от наследството, няма да се извърши наследяване по закон, а ще се призове следващият, посочен от завещателя правоприемник. Целта на завещателя е да осуети наследяването по закон и да осигури изпълнението на своята воля, въплътена в завещателния акт. Законът за наследството (стар) не я уреждаше, но нейната допустимост беше общоприета, тъй като по същество завещателят поставяше условие, а условните завещателни разпореждания бяха допустими .6 Те са допустими и сега (чл. 17 ЗН).
Наследствената субституция е уредена в чл. 21, ал. 1 ЗН. Уредени са три хипотези. Тя представлява съчетаване най-малко на две завещателни разпореждания. С първото се назначава правоприемник, който се призовава към наследяване по общия ред. Второто е условно – посоченият в него правоприемник ще се призове към наследството само при условие, че първото завещателно разпореждане не прояви действие. Разбира се, това не изключва възможността завещателят да направи всяко от двете разпореждания с модалитети, включително и условия. В случая обаче условието по чл. 21, ал. 1 ЗН е особено. То се отнася до лицето, на което се завещава. 7
Завещателят може да посочи един или няколко субституенти. Това „запасяване“ с наследници подчертава неговата воля да се извърши правоприемството по силата на неговия завещателен акт и да се изключи наследяването по закон. Поднаследник може да бъде всяко лице стига да се изпълни условието – безусловно назначеният за наследник или заветник да не е възможно да стане правоприемник, и поднаследникът да е способен да наследява. Не е изключено да са налице условията за недействителност, съгласно чл. 42 ЗН поради нарушаване на изискванията на закона относно субституирането или общите правила на недействителността.
Субституирането не е ограничено само до физическите лица, макар най-често да се прави, когато се завещава на тях. От друга страна, обикновено за субституенти се назначават от завещателя лица, които са свързани с безусловно назначения наследник в семейноправна връзка, но е възможно като поднаследник или заветник по субституцията да бъде посочено всяко друго физическо лице, както и юридическо лице. Не е изключена и държавата, защото и тя може да наследява по завещание. Субституиране може да има и в завет за ползване, макар самото право на ползване да е лично и да се погасява със смъртта на носителя си (чл. 59 на Закона за собствеността). В случая първоначално посоченият заветник не е станал носител на правото, щом е починал преди завещателя, или се е оказал недостоен. Правото не се е породило и когато се е отказал от завета. На негово място в тези три случая по волята на завещателя се призовава субституентът.
4. Фидеикомисарната субституция
Законът за наследството изрично забранява фидеикомисарната субституция (чл. 21, ал. 2 ). Завещателят не може да задължи наследника да запази и предаде на трето (определено от завещателя) лице след своята смърт изцяло или отчасти полученото от завещателя наследство. Това би било сделка, ограничаваща правоспособността на наследника. Би било назначаване на наследник на наследника по волята на третото лице (завещателя), а това е недопустимо. Такова разпореждане ще бъде нищожно (вж. така Решение 308 от 1991 г., І г. о. на ВС). В конкретния случай наследодателят задължава заветника, който няма деца, след неговата смърт, ако съпругата му го преживее, нито тя, нито нейните близки да наследят имота, а имотът да премине в близки на заветника. Съдът приема разпорежданията за нищожни.
Фидеикомисарната субституция трябва да се отграничава от разпореждането за завет за ползване (чл. 35 ЗН)8, съчетано с общо разпореждане за назначаване на наследник. В този случай има две разпореждания, които проявяват своето действие след смъртта на завещателя едновременно. Доколкото обаче заветникът получава ползването на имота, за наследника остава голата собственост. Двете права се пораждат в един и същ момент – откриването на наследството, и няма последователност в правоприемството. Правото на собственост се възстановява в пълен обем едва след изтичане на срока на ползването или след погасяване на правото на ползване на ползвателя. В практиката такова съчетаване на разпореждания се среща често. Необходимо е винаги, когато се открие, че един имот се завещава на две лице да се изследва дали има допустимо от закона съчетаване на завет с наследяване, респективно на два завета или недопустимо назначаване на наследник на наследника, т.е. забранената субституция9.
В съдебната практика се откриват случаи на извършване на завещания, при които завещателят предвижда фидеикомисарна субституция. Няколко примера:
Вън от посоченото по-горе Решение № 308 от 21.03.1991 г. въпросът за вида на субституцията и нейната допустимост е поставен в Решение № 1068 от 21.11.1985 г. по гр. д. № 723/1985 г., ІV г. о. ВС, по което завещателят, правейки саморъчно завещание в полза на своята съпруга, залага клауза, в която забранява на наследницата по завещание да отчуждава завещания имот до смъртта си, а да го предаде изцяло на трето лице, което ще я гледа до нейната смърт. Съдът приема, че това е в противоречие с разпоредбата на чл. 21, ал. 2 ЗН и затова самото завещание е недействително.
В Определение № 540 от 16.10.2014 г. по гр. д. № 4157/
2014 г., І г. о. на ВКС спорът е, че е нарушена забраната на чл. 21, ал. 2 ЗН да се налага на бенефициента задължение за пазене и предаване на завещаното му имущество на трето лице. Въззивният съд е приел, че завещателното разпореждане е нищожно и не поражда правно действие. Направена е разлика между завещателно разпореждане с възложена тежест по чл. 17 ЗН и вменяване на заветника да прехвърли собствеността върху завещаното имущество на трето лице (в конкретния случай във връзка с облигационен дълг на завещателя).
В Определение № 662 от 20.12.2013 г.по гр. д. № 4795/ 2013 г., І г. о. на ВКС съдът намира, че изводът за забрана на фидеикомисарната субституция е съобразен с Решение № 308 от 21.03.1991 г. по гр. д. № 1346/1990 г. на ВС съгласно което „наследодателят не може да се разпореди валидно в полза на две лица, като задължи едното да задържи имуществото и да го предаде на второто. Липсва основание да се приеме, че при наличие на такава клауза, тя следва да се счита за неписана и да се зачете завещателното разпореждане в полза на първото облагодетелствано лице, защото такъв извод би противоречал на принципите на чл. 20 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) за тълкуване на договорите, приложим и по отношение на едностранните волеизявления на основание чл. 44 ЗЗД“. Затова ВКС не допуска касационно обжалване на въззивното решение.
В Определение № 598 от 29.06.2010 г. по гр. д. № 138/ 2010 г., І г. о., съдът посочва, че трябва да се прави разлика между тежест в едно завещание и разпореждане, с което се вменява на заветницата задължение да прехвърли собствеността на своя син, когато прецени, че е в негов интерес да стори това, но не по-късно от 5 години от смъртта на завещателката. Разисквайки материалноправния въпрос за разликата между тежест на едно завещание и разпореждане, с което се вменява задължение на заветника да прехвърли завещаното имущество на трето лице, въззивният съд е приел нищожност на завещанията, поради противоречие с изискването за безвъзмезден характер на акта. Въпросите са други, обаче казва ВКС – „как следва да се тълкува уговорката: „Желанието ми, също така и желанието на покойния ми съпруг … е жилищният имот описан в т. 2 да бъде прехвърлен в собственост на внука ми, след време, когато майка му прецени, че е в негов интерес да стори това, но не по-късно от пет години от моята смърт”.
С Решение № 773 от 03.02.2015 г. по гр. д. № 1360/2014 г. СГС приема, че е нарушен чл. 21, ал. 2, защото „завещателят не може да задължи наследника да запази и да предаде след своята смърт изцяло или отчасти полученото от него наследство на трето лице, в какъвто смисъл е изразената воля на завещателката“.
В Решение № 1677 от 08.03.2013 гр. д. № 11955/2011 г. на СГС, вън от всички констатирани от съда недостатъци на завещателния акт, съдът приема, че е нарушен чл. 21, ал. 2 ЗН, тъй като завещателката задължава сестрите си да не прехвърлят полученото по наследство от нея имущество на другиго. Отново съдът се позовава на цитираното вече Решение № 308 от 1991 г.
Решение № 280 от 31.07.2009 г. по гр. д . № 548/2009 г. на ОС – Велико Търново, в което завещателката е вменила задължение на дъщеря си да прехвърли завещаното имущество в полза на трето лице – да прехвърли имота на сина си в срок от 5 години от смъртта на завещателката, клауза, която е в противоречие „с общите правила на наследяването по завещание, които са категорични, че не може завещателят да налага на бенифициера да не се разпорежда със завещаното имущество, а да го пази и да го предаде на друго лице …“? Направено под това условие завещателното разпореждане противоречи на разпоредбата на чл. 21, ал. 2 ЗН.
Чл.-кор. проф. д.ю.н. Цанка ЦАНКОВА
_____________
1 Две основни положения трябва да стоят в основата на тълкуване и разбиране волята на завещателя: 1. Пълно зачитане на волята на завещателя и гаранции за свободно формиране и изпълнение на тази воля. Този принцип е легално закрепен и отразява принципа на завещателната свобода. 2. Разкриване и изпълнение на действителната, а не на предполагаемата воля на завещателя. По това действащият ЗН се отличава от ЗН 1890 г., който съдържа множество предположения.
2 Вж. Тасев, Хр. Българско наследствено право. Сиела, 2013, с. 76.
3 Още в Тълкувателно решение № 137а от 1955 г. ОСГК ВС, изяснявайки уголемяването на дяловете при наследяването по закон на основание чл. 153 ЗН се посочва, че делът на отказалия се може да премине към наследник по завещание,само ако няма наследници по закон. Петров, В. в статията „За уголемяването на дяловете при наследяването по завещание“, сп. Съвременно право, № 1 от 2011 г. намира, че чл. 53 ЗН следва да се прилага и при наследяването по завещание.
4 Венедиков, Петко, в Система на българското наследствено право, С.,1939, (с. 247, 181-183) сочи, че разпоредбите на уголемяване на дяловете почиват на предполагаемата воля на завещателя. Действащият Закон за наследството при нормирането на наследствените отношения по начало изключва принципа на предполагаемата воля. Тя има правно значение, само когато законът изрично казва това.
5 Вж. по въпроса Венедиков, П. цит., с. 166-169.
6 Сравни Венедиков, П., цит. съч., Система на наследственото право, с. 165,181-184,191-193.
7 Вж. Тасев, Хр. цит. съч. Българско наследствено право, десето изд. 2013 г., С., „Сиела“, с. 81-82. Той приема, че законът урежда хипотезата и на общо и на частно правоприемство.
8 Проблемът е отбелязан отдавна в литературата, вж. Тасев, Хр. цит. съч., десето прераб. и доп. изд., нова редакция С. Тасев, Г. Петканов, С., 2013, с. 82-83 се сочи, че всъщност винаги се касае за съчетаване на завет с назначаване на наследник. В първите издания на учебника авторът предлага текстът да отпадне. В последното, като че ли позицията е смекчена- посочва се, че въпросът се нуждае от нормативно изясняване. Предложение за отпадане на разпоредбата вж. Ненова, Л., Гражданският кодекс и наследственото право стр. 233, но следва да се имат предвид обществените условия, при които е направено това предложение.
9 Розанис, С. цит. съч., стр. 33 смята, че въпреки забраната фидеикомисарната субституция се практикува. Такъв случай е констатиран от Върховния съд в Решение № 176 от 1986 г. на ОСГК, становището по което авторът споделя.
