От 01.03.2008 г. влезе в сила Граждански процесуален кодекс, обн. ДВ, бр. 59 от 20.07.2007 г. (наричан за краткост ГПК-нов). Той, както и действащият досега Граждански процесуален кодекс, урежда особени искови производства. Дадена е уредба на производството по дела за гражданско състояние (чл. 331-335).
Първото впечатление, което оставя регламентацията, е за очевидната приемственост в правните разрешения. Това може да се оцени положително, въпреки че някои от разпоредбите буквално възпроизвеждат съществуващите в ГПК от 1952 г. Обяснението може да се търси в обстоятелството, че в регламентацията на това производство не са извършени през повече от 50 години съществуване и прилагане никакви изменения. Установена е и стабилна съдебна практика, която безспорно ще може да бъде използвана при изясняване на нормативните положения. Все пак, би следвало да се отчете, че през този период са извършени сериозни промени в семейното законодателство. Освен измененията в Закона за лицата и семейството, приет е първият Семеен кодекс от 1968 г., действащият сега Семеен кодекс от 1985 г., Законът за закрила на детето от 2000 г., Законът за гражданската регистрация от 1999 г. и др. Самият ГПК претърпя множество промени. Определени положения, отнасящи се до произхода и осиновяването и неговото прекратяване, както и особената грижа за закрила на детето и защитата на неговите права и интереси, неминуемо рефлектират върху производството по делата за гражданско състояние. Свидетелство за това е съдебната практика, в която изводите относно прилагането на разпоредбите на чл. 271 и сл. ГПК се свързват винаги с уредбата и прилагането на определени материалноправни разпоредби, а и правила от процесуален характер, установени в материалните закони. Виж например Постановление на пленума на ВС № 5/78 от 21.02.1979 г., Тълк. решение ОСГК № 81 от 1974 г., Решение № 853 от 10.03.1983 г. по гражд. д. № 335/83, II г.о.
Положително може да се оцени включването в уредбата на нови разпоредби, които подчертават особения характер на производството. Такива съдържа чл. 333 ГПК-нов, с което се отговаря на практическата необходимост да се осигури събирането на решаващи за изхода на делото доказателства, в съответствие с началото на истинност, положено в основата на регламентацията на произхода още в Семейния кодекс от 1968 г.
Като правилно може да се възприеме и изричното изясняване в чл. 334 ГПК-нов на въпроса за неприложимост в това производство на разпоредбите относно неприсъственото решение и решението при признаване на иска, съвършено нови институти за нашето гражданско процесуално право. Нито неприсъствените решения (чл. 238), нито решенията при признаване на иска (чл. 237) са съвместими с предмета на делата, разглеждани по реда на особеното производство за гражданско състояние, който се отнася до личния статус на физическите лица, и решенията, по което производство имат действие erga omnes (чл. 220, ал. 2 ГПК, също чл. 298, ал. 3 ГПК-нов).
Какви особености откриваме в производството по дела за гражданско състояние.
1. Приложно поле
Само три вида искове се обхващат от правилата на това производство (чл. 331, ал. 1 ГПК-нов):
- Искове за установяване или оспорване на произход. Тук попадат исковете по чл. 31, ал. 2, чл. 33, чл. 37, ал. 2 и ал. 3, чл. 38, чл. 39, чл. 40 и чл. 41 СК.
- Искове за прекратяване на осиновяване по чл. 64 и чл. 65, ал. 1 СК.
2. Особеност е подсъдността на делата
Член 104, т. 1 на кодекса изрично определя родовата подсъдност на исковете за установяване или оспорване на произход и за прекратяване на осиновяване – окръжния съд като първа инстанция. Следователно въззивното обжалване и въззивното производство ще се развие пред апелативен съд (чл. 258, ал. 1 ГПК-нов). Що се отнася до касационното обжалване на въззивното решение, то особеният предмет на делото не го изключва. На общо основание ще се прилага чл. 280 и 281 ГПК-нов.
Местната подсъдност на делата, попадащи в приложното поле на чл. 331, ал. 1 ГПК-нов, също не е уредена изрично. Ще важат положенията на общото исково производство. В чл. 105 ГПК-нов е определена общата местна подсъдност – пред съда по постоянния адрес на ответника, а в чл. 106 ГПК-нов е предвидено, че исковете срещу малолетни или поставени под пълно запрещение се предявяват пред съда по постоянния адрес на техния законен представител. Тук би могло да се запише специално правило. Защото се поставя въпросът може ли иск за установяване на произход (за предявяването на какъвто детето е легитимирано съгласно чл. 40 и 41 СК) да се предяви от ненавършилия пълнолетие по неговия постоянен адрес, а не по адреса на ответника. По действащото право отговорът е отрицателен (вж. например Решение № 520 от 22.02.1983 г. по гражд. д. № 22/83 г., II г.о.). А положителният отговор е много важен, ако застанем на позицията на ефикасна защита на интересите на детето, така както изисква семейното законодателство.
3. Особеност е разширената процесуална дееспособност.
Поначало в исковия процес непълнолетният и ограничено запретеният извършват съдопроизводствените действия лично, но със съгласието на родители или попечител (чл. 16, ал. 2 ГПК). Същото правило е установено и в чл. 28, ал. 2 ГПК-нов. Изключение е налице за непълнолетния, който е сключил брак – чл. 12, ал. 3 СК . Той се еманципира. Съгласно чл. 331, ал. 2 ГПК-нов по исковете, попадащи в приложното поле на особеното исково производство, се прилага съответно чл. 319 ГПК-нов. Той, както и чл. 258, ал. 2 ГПК, дава право на непълнолетните и ограничено запретените сами да предявяват тези искове. Тъй като и новият ГПК дава възможност с иска за установяване на майчинство или на бащинство да се съединява иск за издръжка на детето, тази дееспособност би следвало да се отнася и до предявяване самостоятелно и на този иск. Впрочем, идеята за процесуална дееспособност на непълнолетния да предявява искове за издръжка самостоятелно е отразена в проекта за нов Семеен кодекс.
4. Особеност на брачния процес, към чиито разпоредби има препращане, е недопустимост на участие на трети лица в производството.
Това не е казано изрично, но следва от строго личния характер на производството и интимния характер на отношенията, които се разглеждат. Същите съображения важат и за производствата по дела за гражданско състояние, дори с още по-голямо основание. В тази връзка обаче следва да си зададем въпроса – дали е приложим към производството по чл. 15 ЗЗакрД, който предвижда задължително изслушване на детето във всяко съдебно и административно производство, с което се засягат права и интереси на детето, независимо дали то е страна в производството. Няма никакво съмнение, че по делата за установяване или оспорване на произход, както и по делата за прекратяване на осиновяването, детето има процесуалното качество на страна. Въпросът е дали трябва да бъде изслушано. Отговорът е важен, защото неизслушването е сериозно процесуално нарушение. Особено важно практически ще бъде изслушването в случаите на прекратяване на осиновяването на основание чл. 64, ал. 1, т. 3 – когато искът се основава на виновно поведение на страна по осиновителното правоотношение или на други обстоятелства, имащи за последица дълбоко разстройство на отношенията между осиновител и осиновен, а също когато се иска прекратяване на осиновяването по чл. 65, ал. 1 СК поради това, че прекратяването се “налага от интересите на осиновения”. Намирам, че чл. 15 ЗЗакрД не може да се игнорира. Не само защото правилото императивно е отнесено до всички съдебни и административни производства, а и защото решенията по исковете в приложното поле на чл. 331 ГПК – нов се отнасят до формиране на гражданския статус на физическото лице, определят съдбата и семейноправното положение на детето за цял живот. Няма други искове, които така същностно и дълбоко да засягат детето. И неговото отношение, и неговото становище трябва да бъде изразено непосредствено пред съда. Съдът е длъжен да изслуша детето, щом то е навършило 10 години. Съдът няма да изслуша детето само ако това би навредило на неговите интереси (чл. 15, ал. 1 ЗЗакрД), но тази преценка трябва да бъде мотивирана. Съдът може да изслуша детето и когато то е под тази възраст, но определението му за неизслушване трябва също да бъде мотивирано.1
5. Особеност е и уредбата на продължаването на делото.
В чл. 331, ал. 2 ГПК-нов е извършено препращане за съответно прилагане на чл. 327 на същия, така както досега чл. 271, ал. 2 препраща към чл. 267 ГПК. Текстът в новия ГПК възпроизвежда текста на сегашния ГПК единствено с промяна само на номерацията на членовете, към които се препраща. От една страна, това е положително, защото отразява идеята на действащото законодателство за създаване на самостоятелна правна уредба на овластяване на наследниците да продължат делото за прекратяване на осиновяването, като искът се превръща от конститутивен в установителен (с някои изключения)2. Правната последица от уважаването на иска за прекратяване на осиновяването е, че преживелият осиновител или осиновен не наследява починалия. Тя изрично е посочена в чл. 66, изр. 2 СК.
Следователно, когато ал. 2 на чл. 331 ГПК-нов сочи като легитимирани само наследниците на осиновителя, тя не държи сметка, че съгласно чл. 66 СК продължаване на делото може да има както от наследниците на осиновителя, така и от наследниците на осиновения или дори от прокурора. И тази възможност е свързана с цялостното уреждане на прекратяването на осиновяването, установена от Семейния кодекс от 1985 г. В тази връзка се вижда и неудачата от възпроизвеждане на текста на сегашния ГПК в чл. 331, ал. 2 ГПК-нов.
В Семейния кодекс са посочени легитимираните да искат прекратяване на осиновяването лица в зависимост от основанието за прекратяване, а именно:
- при унищожаемост – нарушения на някое от изрично изброените условия за допустимост и извършване на осиновяването – легитимирани са осиновителят, осиновеният и родителите на осиновения, а ако е засегнат обществен интерес, – и прокурорът (чл. 64, ал. 1, т. 1 СК);
- когато осиновяването е допуснато при нарушение на изискванията на чл. 54 СК (отново изрично посочени) относно съгласието за осиновяване, право на иск има лицето, чието съгласие липсва или е опорочено – осиновяващ, родители на осиновения или осиновяван (чл. 64, ал. 2 СК);
- при тежко провинение на едната страна по осиновителното правоотношение иск за прекратяване може да предяви другата страна, осиновител или осиновен. Това се отнася и до случаите когато поради други важни обстоятелства осиновителното отношение се е разстроило дълбоко (чл. 64, ал. 3, изр. 1). И в тази хипотеза, както и в хипотезата на унищожаемост, право на иск има прокурорът, щом е засегнат обществен интерес, а при международно осиновяване – и министърът на правосъдието (чл. 64, ал. 3, изр. 2 и 3).
Следователно ограничаването в ГПК-нов на възможността за продължаване на делото за прекратяване на осиновяването само до наследниците на осиновителя не съответства на подробните правила в материалния закон. Мисля, че това се дължи на недоглеждане и е случаен пропуск, а не съзнателно ограничаване на възможността на наследниците на ищеца – бил той осиновител, осиновен или родител, да продължат делото, така, както е посочено в СК.
Следва да се има предвид, че когато е приет ГПК през 1952 г., в действие е Законът за лицата и семейството от 1949 г. Той урежда само непълно осиновяване, при което осиновеният наследява осиновителя, но осиновителят не наследява осиновения. Затова и само наследниците на осиновителя са имали правен интерес да продължат делото за отмяна на осиновяването (по тогавашната терминология, пренесена и в чл. 271, ал. 1 ГПК), за да отстранят от наследяване осиновения. С въвеждането на пълното осиновяване през 1961 г., не само осиновеният и неговите низходящи наследяват осиновителя и неговите роднини, но и осиновителят наследява осиновения и неговите низходящи. Затова и наследниците на осиновения имат правен интерес да продължат делото, за да установят основателността на иска на техния наследодател за прекратяване на осиновяването. Това се отнася и до случаите на непълно осиновяване, защото СК от 1985 г., както и СК от 1968 г., определят за наследник на починалия осиновен не родителя, както е било по първоначалната редакция на ЗЛС, а осиновителя (сравни чл. 62, изр. 2 СК).
За разлика от делата за прекратяване на осиновяването, процесуалното правоприемство по делата за установяване и оспорване на произход е допустимо, защото в чл. 44, ал. 1 СК е предвидено, че наследниците могат да продължават делото по предявения от наследодателя им иск. Това се отнася до всички искове за произход, включително иска за унищожаване на припознаване, който има не установителен, а конститутивен характер.
6. Новият ГПК възпроизвежда и положението, установено в действащия сега ГПК, за допустимост на съединяването с иска за установяване на произход на иск за издръжка на детето – чл. 331, ал. 2 ГПК.
Това е отклонение от общите правила за обективно съединяване на исковете (чл. 210, ал. 1 ГПК-нов), защото искът за издръжка е подсъден на районния съд. Отклонение има и от правилото установяващо възможност искът за издръжка да се предяви по местожителството (сега постоянния адрес) на ищеца – чл. 81, ал. 2 ГПК, чл. 112 ГПК-нов. Местната подсъдност на иска за издръжка при съединяването му с иск за гражданско състояние съгласно чл. 272 ГПК се определя от подсъдността на последния, защото той е основният иск. Такова становище е изразено още в Решение № 1162/17.05.1973 г. по гражд. д. №754/73, II г.о. То е правилно. Виждаме го изразено и в Решение № 520/22.02.1983 г., гражд. д. № 22/83, II.г.о. Допускането на обективното съединяване е оправдано и в съответствие с грижата за интересите на децата. Отговаря и на принципа за процесуална икономия. Може само да се съжалява, че не е предвидено служебно произнасяне от съда за издръжката на детето, когато искът за произход се уважава. Такова правило има в материалния закон – чл. 42 СК.
7. Възпроизведена в чл. 332, ал. 2 ГПК-нов е и разпоредбата на чл. 273 на сега действащия ГПК – възможност към иска за прекратяване на осиновяването да бъде присъединен иск за обезщетение на осиновения.
И това правило няма оправдание при актуалната уредба на действието на осиновяването и неговото прекратяване. То е имало определено значение при предходните на СК от 1968 г. уредби на непълно осиновяване.3
Прегледът на разпоредбите на глава двадесет и седма на ГПК-нов показва, че уредбата следва да бъде допълнена с това, което дава развитието на семейното законодателство и сочи като полезно съдебната практика. Тази задача може да бъде изпълнена при обсъждането и приемането на новия Семеен кодекс.
Проф. д.ю.н. Цанка ЦАНКОВА
__________________
1 Анализ на чл. 15 ЗЗакрД, вж. Ц. Цанкова, Участие на децата в съдебни и административни производства по чл. 15 на Закона за закрила на детето, Юбилеен сборник в чест на проф. Ж. Сталев, Сиби, 2005, с. 447-458.
2 Вж. Ж. Сталев, Българско гражданско процесуално право, С., 2002, с. 564-566.
3 Не случайно при поредната промяна на ГПК през 1999 г. беше изменен чл. 260, като отпадна възможността за съединяване на брачния иск с исковете за последиците относно имуществените отношения между съпрузите.
