Правната уредба на търговските сделки в Търговския закон е специално гражданско право на търговците. Нейното основно предназначение е да даде специфична регламентация на търговския оборот, но не чрез изчерпателна уредба, а чрез ограничен брой особени правила. За търговските отношения е важна бързината, формализмът е сведен до минимум, има типизиране и стандартизиране на правните институти, строгост и усилени санкции за търговците.
И двете страни по една търговска сделка може да са търговци. В тези случаи, особено ако търговците действат в обхвата на своята професионална дейност, нормите на Търговския закон (ТЗ) се прилагат, без да са налице особености. Възможно е обаче едната страна по търговската сделка да не е търговец – сделката да е едностранна търговска сделка. “Нетърговците” (които условно можем да наречем и “потребители”) са лица, които не са професионалисти в предоставянето на стоки и услуги, а чрез търговските сделки по правило задоволяват свои лични нужди или нуждите на свои близки (сравни § 1, т. 1, 2 от ДР на Закона за защита на потребителите и за правилата за търговия (отм.) и § 13, т. 1, 2 от Закона за защита на потребителите (ЗЗП).
Според чл. 287 ТЗ и за едностранните търговски сделки се прилагат разпоредбите на ТЗ, ако за едната от страните сделката е търговска “и от закона не следва друго”. Именно нормите на ТЗ, “от които следва друго”, са от значение за потребителското право. Интересът към тези норми е продиктуван от факта, че в много случаи, когато едната страна по търговската сделка е търговец по ТЗ, а другата е “нетърговец” по ТЗ, от гледна точка на потребителското право ще имаме също така и договор между “търговец” и “потребител” по смисъла на § 13, т. 1, 2 от ДР на ЗЗП. При това не бива да изпускаме от вниманието си, че:
– ТЗ възприема т.нар. “смесена система” при определяне на търговските сделки. Изброените в чл. 1, ал. 1 ТЗ сделки са обективни търговски сделки, т.е. те са търговски сделки независимо от това кой ги извършва. При извършване по занятие на тези сделки те придават търговско качество на физическото лице, независимо от липсата на съдебна регистрация като едноличен търговец.1
– “търговец” по ЗЗП е понятие доста по-широко от “търговец” по ТЗ. Много “нетърговци” по ТЗ (занаятчии, свободни професии, земеделски стопани) са търговци по ЗЗП;
– “потребител” по ЗЗП не във всички случаи е равнозначно на “нетърговец”. Търговското качество на едно физическо лице по ТЗ не го класифицира във всички случаи като “непотребител” по ЗЗП;
– и ТЗ, и ЗЗП изхождат от икономическото предназначение на сделката, както и от целта, причината, заради която се сключва сделката, а не само от търговското или потребителското качество на лицата (чл. 286, ал. 3 ТЗ и параграф 13, т. 1, 2 от ДР на ЗЗП);
– при потребителския договор потребителят най-често придобива характеризиращата договора престация (стока или услуга), докато при трансакцията “търговец – нетърговец” придобиващ на общо основание може да е търговецът;
– действат законни или човешки презумпции, че сделката е или не е търговска (чл. 286, ал. 3, чл. 318, ал. 2 ТЗ).
Има и други особености на съотношението “потребителски договор – едностранна търговска сделка”, без точното им разграничаване да е основен предмет на настоящото изложение.
Следователно в никакъв случай няма съвпадение между понятията за “потребителски договор” и “едностранна търговска сделка”. А съществуват и обикновени “граждански договори” между лица, които не са “търговци” нито по ТЗ, нито по ЗЗП. Разглежданите норми на ТЗ са особени защитни норми за “нетърговците”. Тези норми не са типични разпоредби на потребителска защита, тъй като:
– дават защита на “нетърговците”, включително на някои лица, които са търговци по смисъла на ЗЗП;
– систематически са част от търговското право, а не от потребителското право;
– възникнали са на по-ранен етап от развитието на правото, далеч преди обособяването на потребителското право като отделен правен (под)отрасъл;
– нямат отделна и ясна подредба в ТЗ и се “откриват” при тълкуване на отделните разпоредби.
По тази причина и за отграничение на тези защитни норми на ТЗ от потребителската защита на ЗЗП въвеждам и ще използвам понятието за “скрита потребителска защита по ТЗ”. Най-общо механизмът на защита на нетърговците в ТЗ от правнотехническа гледна точка е следният. След общото правило на чл. 287 ТЗ, в отделна разпоредба на ТЗ се уточнява, че нормата намира приложение само спрямо сделка между търговци или че тегобата за действие или бездействие е възложена на търговеца. Защитни разпоредби за нетърговците има главно в глава 21 “Общи положения” и глава 22 “Търговска продажба”. Тази “скритата потребителска защита” не бива да се бърка с общата уредба на отделните видове граждански и търговски сделки. Тя е твърде обемиста и няма да бъде разгледана в настоящото изложение. Поради ограничения обем няма да бъдат разгледани и разпоредбите на глава 22 от ТЗ “Търговска продажба.
1. Мълчание, равнозначно на приемане на предложение
Мълчанието не е знак за съгласие по ЗЗД, то е липса на волеизявление. Според чл. 292, ал. 1 ТЗ предложението до търговец, с когото предложителят е в трайни търговски отношения, се смята за прието, ако не бъде отхвърлено веднага. Разпоредбата не намира пряко приложение към потребителските договори, доколкото изискването за “трайни търговски отношения” поначало ще дисквалифицира потребителското качество на предложителя. Въпреки това чл. 292, ал. 1 ТЗ е важен по две причини:
– с акцента който се прави, че евентуално обвързан с мълчаливо приемане може да е само получател на предложение, който е търговец;
– с връзката, която разпоредбата прави с чл. 143, т. 8 ЗЗП, според който е нищожна клауза в потребителски договор, предвиждаща необосновано кратък срок за автоматично продължаване на договор при непротивопоставяне на потребителя. В потребителското право не само че мълчанието не е знак за съгласие, но в някои случаи потребителят има право да се откаже – без да дължи обезщетение – от иначе напълно валиден договор, сключен при условия, създаващи опасност за неговите права и законни интереси (сравни чл. 47, 55 и 154 ЗЗП и др.).
2. Задължение за лихва, без да е изрично уговорено (чл. 294 ТЗ)
Разпоредбата се отнася само до сделка между търговци и се счита за установена “законна лихва”2. Предвид чл. 86 ЗЗД и значителния размер на действащата законна лихва, уговарянето на договорна лихва у нас има ограничено значение. Член 294 ТЗ допълнително стеснява приложното поле на договорната лихва, още повече че разпоредбата освобождава търговеца и от изпращане на покана за поставяне на длъжника в забава.
У нас няма установен действащ праг на договорната лихва (чл. 10, ал. 2 ЗЗД). Това дава възможност за функциониране на “сенчестия” сектор на лихварите и заложните къщи, които законодателят като че ли чака да изчезнат като явление от само себе си. За радост уредбата на потребителския кредит у нас значително се подобри след приемане на Закона за потребителския кредит. Предстоят и нови промени в синхрон с тези на европейското законодателство.
3. Крайна нужда (чл. 297 ТЗ)
Не може да се унищожава поради крайна нужда и явно неизгодни условия търговска сделка, сключена между търговци. За потребителските договори ще важи общата уредба на крайната нужда по чл. 33 ЗЗД. Договор унищожаем при крайна нужда, не може да се потвърждава (чл. 35, ал. 3 ЗЗД).
Институтът на крайната нужда държи сметка на въздействието, което недостигът или пълната липса на парични средства (имущество) могат да окажат върху формирането на волеизявлението на лицето. Крайната нужда е пример за интервениране на обществения интерес спрямо свободата на договаряне, и то при наличие на едно формално правомерно правно действие – сделка при явно неизгодни условия. Подобно на много норми на потребителското право, този институт на облигационното право е създаден за защита на икономически по-слабата страна. Но една от съществените разлики между “крайната нужда” и потребителската защита е, че при крайната нужда често (но не винаги) ще имаме не придобиване на стоки и услуги, а разпореждане с налични вещи и/или права. Не е задължително другата страна да е търговец, може да се касае за обикновена сделка между граждани. Не е елемент от фактическия състав извличането на облаги от другата страна и/или нейната вина. Решаващо е съотношението между престациите на страните, което се преценява към момента на сключване на сделката.
Значението на крайната нужда за потребителското право е в друг аспект – тя допълва нормите относно неравноправните клаузи чрез интервенцията, която прави по отношение на ЦЕНАТА при сделка между потребител и търговец. Цената и икономически неизгодните условия по един договор, бил той и потребителски, сами за себе си не представляват неравноправни клаузи и не водят нито до нищожност, нито до унищожаемост на сделката. В противен случай би се подкопало основното правило на облигационното право – “договорите трябва да се спазват”.
4. Търговска дейност при общи условия (чл. 298, ал. 1, т. 2 ТЗ)
Предварително установените от търговец общи условия стават задължителни за другата страна, ако тя ги приеме писмено или е търговец, който или е знаел за общите условия, или е бил длъжен да ги знае; и не ги е оспорил незабавно. “Мълчаливо” приемане на общите условия от потребител не е възможно, потребителят може да приеме общите условия само писмено (аргумент от чл. 298, ал. 1, т. 2 ТЗ).
Договорите при общи условия с потребители са твърде разпространени у нас, особено що се касае до договори за доставка на енергоносители, ВиК услуги, кабелна телевизия, телекомуникационни услуги и др. Не може да бъде споделен изцяло подходът на чл. 98, 150, 183 от Закона за енергетиката и на чл. 11, ал. 7 и 8 от Закона за регулиране на водоснабдителните и канализационните услуги, според които общите условия, одобрени от Комисията за енергийно и водно регулиране, “влизат в сила” и като краен резултат стават задължителни за потребителите, независимо че същите не са ги приели писмено. На такива общи условия се придава сила и задължителност едва ли не като на императивни правни норми3.
Независимо че потребителят може да е приел писмено общите условия или те да са му били наложени чрез уредена в закон административна процедура, това не го лишава от исковата защита по ЗЗП. Общите условия са класически и основен пример на клаузи в договор, които не са били индивидуално уговорени (чл. 146 ЗЗП). Потребителят, потребителските сдружения и КЗП имат право да искат прогласяване на нищожността на част или на целия договор, ако той съдържа неравноправни клаузи (чл. 146 ЗЗП).
5. Действия без представителна власт (чл. 301 ТЗ)
Ако едно лице действа от името на търговец без представителна власт, се смята, че търговецът потвърждава действията, ако не се противопостави веднага след узнаването. За потребителските договори остава да важи уредбата на чл. 42, ал. 2 ЗЗД, като потребителят може да потвърди договора, но само изрично, във формата, която е поначало необходима за упълномощаването. Мълчаливо потвърждаване на действия без представителна власт може да има само при търговците, доколкото за тях има строго изискване, че могат да отстранят обвързването си от договора само чрез “незабавно” противопоставяне.
6. Дължимата грижа (чл. 302 ТЗ)
Ако за длъжника сделката е търговска, той трябва да положи грижата на добър търговец. На потребителя обаче не може да се наложи да полага грижата на добрия търговец. Той не е професионалист и влиза в гражданските и търговските сделки за задоволяване на своите лични нужди или нуждите на своите близки. Достатъчно е да положи грижата на добрия стопанин (чл. 63, ал. 2 ЗЗД) – нормалната, обичайната грижа в гражданския оборот. Впрочем може да се очаква, че критериите за тази грижа у нас са до известна степен завишени поради натрупаната съдебна практика по ЗЗД през годините, преди да бъде възстановено търговското право, както и поради това, че разглеждането на гражданските и търговските спорове в съдилищата често става от едни и същи съдебни състави.
7. Търговска неустойка (чл. 309 ТЗ)
Не може да се намалява поради прекомерност неустойката, дължима по търговска сделка, сключена между търговци.
Правилото на чл. 309 ТЗ изключва потестативното право за намаляване на неустойката по чл. 92, ал. 2 ЗЗД при сделка между търговци. За сделка между търговец и нетърговец ще важи поначало общият режим на ЗЗД, но с някои особености. Ако уговорената неустойка е между “потребител” и “търговец” по ЗЗП и е “необосновано висока”, е твърде вероятно да сме изправени пред хипотезата на чл. 143, т. 5 ЗЗП. Клаузата в договора ще е “неравноправна” – във вреда на потребителя, като не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие в правата и задълженията на страните (чл. 143, изр. 1 ЗЗП). Неравноправните клаузи са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално (чл. 146 ЗЗП). Нищожната клауза следва да бъде прогласена като такава, а не да бъде намалена от съда. Едно намаляване на неустойката от съда би означавало, че прекомерната неустойка се признава за действително задължение и равноправна клауза. За нищожността съдът следи служебно, но все пак е желателно потребителите да включват в исковите молби и възраженията си искания за прогласяване на нищожността, евентуално съединени с искане за намаляване на неустойката. В съдебната практика и в теорията няма единно мнение по въпроса, дали съдът може служебно да намали неустойката, като преобладаващо е мнението, че съдът няма право да действа служебно.
Ако потребителят е заплатил необосновано висока неустойка по чл. 143, т. 5 ЗЗП, даденото е при начална липса на основание (чл. 55, ал. 1 ЗЗД). Относно нищожните неравноправни клаузи не може да бъде приложено тълкувателно решение № 71 от 14.04.1960 г., според което, ако е изплатен пълният размер на уговорената неустойка, не може да се иска намаляване на неустойката, а ако е изплатена само част от неустойката, неизправната страна има правото да иска намаляването й за неизплатения размер. Мотивите на решението изхождат от аналогия с института на унищожаемостта и мълчалив отказ от искането за намаляване на неустойката (чл. 35, ал. 2 ЗЗД). А при неравноправните клаузи е налице нищожност и невъзможност за потвърждаване или саниране.4
При казуси, свързани с неустойка, следва да се има предвид и развитието на съдебната практика на ВКС, според който е възможно да има нищожност на прекомерна неустойка и извън хипотезата на ЗЗП (решение № 173 от 15.04.2004 г. на ВКС по гражд. д. № 788/2003 г., ТК; решение № 561 от 06.10.2004 г. на ВКС по гражд. д. № 1885/2003 г., ТК). Според ВКС уговарянето на неустойка в процент от стойността на договора или друга сума, без краен предел не изпълнява функциите си на обезщетение и санкция, а се превръща в средство за неоснователно обогатяване, с което клаузата противоречи на добрите нрави.
8. Търговско право на задържане (чл. 315 ТЗ)
Търговското право на задържане може да се упражни само спрямо търговец, но не и срещу потребител. Една от основните му особености спрямо правото на задържане по ЗЗД се състои в това, че лицето, което го упражнява, може да има вземане от друг юридически факт, а не от този, въз основа на който е получило движимата вещ или ценната книга. Това предполага няколко последователни и до известна степен икономически свързани правоотношения между страните, нещо, което е типично за транзакциите “търговец – търговец”, но не и за потребителските договори. Обикновено потребителят влиза в еднократни взаимоотношения с търговеца или дори ако тези отношения са повече от едно, те нямат връзка помежду си, не водят до създаване на трайна връзка и обособеност на стопанската дейност.
Любомир ВАСИЛЕВ,, юрист
___________________
1 Сравни Герджиков, О. Търговски сделки. С., ИК “Труд и право”, 2000.
2 Герджиков, О., цит. съч.
3 Така Сукарева, З. Общи условия на договора. С., УИ “Стопанство”, 2002.
4 Подробно Таков, К. Към въпроса за намаляване на неустойката. В: Сборник в чест на проф. Ж. Сталев.
