Откриването на производство по несъстоятелност поражда правни последици не само в правната сфера на длъжника, но и на множество трети лица, които могат да бъдат засегнати пряко от действието на постановеното решение. Освен последиците по чл. 630 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК) – обявяване на неплатежоспособността, съответно свръхзадължеността и определяне на началната й дата, откриване на производството по несъстоятелност, назначаване на временен синдик, допускане на обезпечение чрез налагане на запор, възбрана или други обезпечителни мерки и ограничаване правата на длъжника, който продължава търговската си дейност под надзора на синдика, решението за откриване на производство по несъстоятелност въздейства пряко върху образуваните преди неговото постановяване искови и изпълнителни производство спрямо длъжника.
I. Съгласно разпоредбата на чл. 637, ал. 1 от Търговския закон (ТЗ) с откриване на производството по несъстоятелност се спират съдебните и арбитражните производства по имуществени граждански и търговски дела срещу длъжника с изключение на трудови спорове по парични вземания. Възобновяването на исковото производство е поставено в зависимост от предявяването на спорното вземане в производството по несъстоятелност, включването му в списъка на приетите или неприетите вземания, както и наличието на депозирано възражение от легитимираните лица срещу списъците.
В случаите, когато е налице спряно производство, вземането по което е прието при условията на чл. 693 ТЗ (т.е. същото е включено в списъка на приетите вземания), и срещу приемането не е направено възражение от длъжника или от оспорващ кредитор в срока по чл. 690, ал. 1 ТЗ, и на вземане, включено в списъка на неприетите вземания, срещу което не е подадено възражение спряното исково производство, образувано преди откриване на производството по несъстоятелност, следва да бъде прекратено на основание чл. 637, ал. 2 ТЗ.
В случаите, когато е налице спряно производство, вземането по което не е включено в списъка на приетите от синдика вземания, или в одобрения от съда по реда на чл. 692 ТЗ списък, или вземането е включено в списъка на приетите от синдика вземания, но срещу него е направено възражение по реда на чл. 692, ал. 3 ТЗ, разглеждането на спора относно вземането следва да продължи от родово и местно компетентния съд, пред който спряното производство е висящо. За този съд възниква задължение за конституиране на нови страни при възобновяването му. Съобразно правилото на чл. 637, ал. 3 ТЗ страни в производството са синдикът и кредиторът (в случаите на чл. 637, ал. 3, т. 1 ТЗ) и синдикът, кредиторът и лицето, направило възражение срещу списъка (в случаите чл. 637, ал. 3, т. 2 ТЗ).
И в двете хипотези преценката за допустимостта на възобновяването на спряното исково производство е възложена на съда, който го разглежда. Същата се извършва въз основа на обективни критерии – писмени доказателства и справка от търговския регистър за включване на спорното вземане в списъците, изготвени в производството по несъстоятелност и наличието на възражения по същите.
II. Съгласно разпоредбата на чл. 638, ал. 1 ТЗ с откриване на производството по несъстоятелност се спират изпълнителните производства срещу имуществото, включено в масата на несъстоятелността с изключение на имуществата по чл. 193 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс. Спряното производство се прекратява, ако вземането бъде предявено и прието при условията на чл. 693 ТЗ. Наложените в изпълнителното производство запори и възбрани са непротивопоставими на кредиторите на несъстоятелността.
Така законовата разпоредба предвижда директни правни последици в правната сфера на трети лица – взискателите в изпълнителното производство, които са лишени от правото да проведат докрай и да се удовлетворят в рамките на започналото индивидуално принудително изпълнение срещу длъжника, независимо от етапа, на който се намира същото. Доколкото спирането на изпълнителното производство е директна последица на решението за откриване на производство по несъстоятелност, настъпваща ex lege, същите са лишени от възможността да защитят правата си. Взискателите в предходно образуваното изпълнително производство не са легитимирани да обжалват определението за спиране на изпълнителното производство (в практиката е спорен и въпросът доколко изобщо съдебният изпълнител следва да постановява нарочно определение за спиране, предвид правния ефект ex lege на решението по чл. 630 от ГПК), нито самото решение по чл. 630 ТЗ, тъй като дори й да са участвали в производството, за тях не е налице правен интерес от отхвърляне на молбата за откриване на производство по несъстоятелност.
За да преодолее това неблагоприятно правно положение, разпоредбата на чл. 638, ал. 3 ТЗ предвижда изключение от правилото за спиране на индивидуалното принудително изпълнение срещу имуществото на длъжника, чрез установяване на възможност за неговото възобновяване. Съгласно законовия текст, в случай че е предприето действие в полза на обезпечен кредитор по реализация на обезпечението, съдът може да разреши производството да продължи при съществуваща опасност от увреждане на интересите на кредитора.
В тази хипотеза преценката за допустимостта на възобновяването на спряното изпълнително производство е възложена на съда по несъстоятелността. Същата се извършва чрез проверка за наличието на предпоставките по чл. 638 ал. 3 ТЗ – образувано преди датата на решението за откриване на производство по несъстоятелност индивидуално изпълнително производство срещу длъжника, взискател по което е обезпечен кредитор, в хода на производството да е предприето действие по реализация на обезпечението, както и да е налице опасност от увреждане на интересите на кредитора. С оглед естеството им, част от установените критерии са обективни, но преценката за наличието на опасност от увреждане на интересите на кредитора се основава изцяло на преценката на съда, въз основа на наведените в молбата фактически и правни твърдения.
1. Образувано преди датата на решението за откриване на производство по несъстоятелност индивидуално изпълнително производство срещу длъжника
Датата на решението за откриване на производство по несъстоятелност е датата на неговото постановяване, която се посочва задължително в титулната част на съдебния акт. Това е датата, на която съдът е изразил в писмен вид волята си за откриване на производство по несъстоятелност спрямо длъжника. Тя е различна и не съвпада с датата на влизане в законна сила на постановеното решение (която е ирелевантна в случая предвид предварителното изпълнение на решението), с датата на обявяването му в търговския регистър, нито с определената в дизпозитива на същото решение начална дата на неплатежоспособността на длъжника. В случая правно значение има единствено датата на постановяване на съдебния акт, която подлежи на вписване в търговския регистър и в книгата по чл. 643в ТЗ.
На спиране по реда на чл. 638, ал. 1 ТЗ подлежат изпълнителните производства, срещу имущество, включено в масата на несъстоятелността, което обосновава извода, че същите следва да са висящи, т.е да са образувани преди датата на решението за откриване на производство по несъстоятелност. Преценката се извършва чрез съпоставка от съда на датата на образуване на двете производства.
2. Взискателят в образуваното изпълнително производство да има качеството „обезпечен кредитор“ по смисъла на чл. 638, ал. 3 ТЗ
В правната теория терминът „кредитор“ винаги обозначава лице, което има изискуемо и ликвидно вземане спрямо длъжника, независимо дали същото е парично или непарично. Безспорно, качеството на кредитори на длъжника придобиват всички лица, чиито вземания са включени в одобрения от съда по несъстоятелността списък на приетите вземания. Съдебната практика обаче поставя въпроса – легитимирано ли е лице, чието вземане не е предявено или прието в производството по несъстоятелност да поиска възобновяване на спряното индивидуално изпълнително производство? В контекста на открито производство по несъстоятелност понятието „обезпечен кредитор“ следва да бъде тълкувано във връзка с допустимите от закона хипотези за неговото последващо развитие. Възможно е производството по несъстоятелност да бъде открито по реда на чл. 632, ал. 2 ТЗ, като същото бъде спряно поради липса на предплащане на разноски за неговото водене от страна на кредиторите по реда чл. 629б ТЗ. Спирането на производството по несъстоятелност по силата на решението за откриване препятства временно неговото развитие, поради което в тази хипотеза фазата по предявяване на вземанията не се провежда (аргумент от чл. 632, ал. 3 ТЗ). С оглед на горното кредиторите на длъжника нямат правото да предявят своите вземания, но същите не са лишени изобщо от права в производството. Съгласно разпоредбата на чл. 629б ТЗ кредиторите на длъжника имат правото да предплатят определените от съда разноски за продължаване на производството, като поискат неговото възобновяване по реда на чл. 632, ал. 2 ТЗ. И в двете хипотези легитимирани да извършат горните процесуални действия са кредитори с непредявени и неприети вземания. От друга страна, разпоредбата на чл. 638, ал. 3 ТЗ не съдържа изрично изискване молбата за продължаване на изпълнителното производство да бъде депозирана от кредитор с прието вземане. Горното обосновава извода, че активна легитимирано да поиска възобновяване на изпълнителното производство е всяко лице, което установи кредиторовото си качество, независимо дали вземането му е прието в производството по несъстоятелност.
Валидното обезпечаване на вземането също подлежи на установяване в производството по чл. 638, ал. 3 ТЗ. Релевантни в случая са всички предвидени от закона обезпечения – най-често ипотека върху недвижим имот, залог на движими вещи, особен залог на търговско предприятие, запор върху вземане от трето лице – например за трудово възнаграждение и др. Наличието на обезпечение на вземането се установява с всички допустими от закона доказателствени средства – нотариални актове, договори за особен залог, вписвания в търговския регистър.
3. В хода на изпълнителното производство да са предприети действия по реализация на обезпечението
Установяването на наличието на тази предпоставка също е в тежест на кредитора. Последният следва да докаже, че в хода на изпълнителното производство е предприето конкретно изпълнително действие, което има за последица реализация, т.е. осребряване на вещта, послужила като обезпечение. Осребряването се осъществява чрез изнасяне на публична продан на движими вещи и недвижими имоти. Реализацията на недвижими имоти се извършва чрез налагането на запор, опис и оценка на вещта, като получената сума служи за удовлетворяване на кредитора. Изпълнението върху паричните вземания на длъжника се осъществява чрез тяхното фактическо събиране от третото задължено лице. За удовлетворяване на молбата за продължаване на индивидуалното изпълнително производство кредиторът следва да докаже, че в рамките на същото е предприето някое от посочените изпълнителни действия, подготвящи осребряване на вещта – налагане на запор, възбрана, извършване на опис и оценка, насрочване на дата на публична продан и пр. Образуването на изпълнително производство, в което обаче се изпратени единствено покани за доброволно изпълнение, без да е наложен запор или да са извършени други действия, насочени към фактическото осребряване на вещта, не удовлетворява изискванията на чл. 638, ал. 3 ТЗ. Изключение от това правило е налице единствено при изпълнението върху вземания на длъжника, обезпечени със запор, доколкото съгласно нормата на чл. 507, ал. 1 ГПК едновременно с призовката за доброволно изпълнение до длъжника съдебният изпълните е длъжен да изпрати и запорно съобщение на третото задължено лице.
4. Наличие на опасност от увреждане на интересите на кредитора
Законът не въвежда легална дефиниция на понятието „интерес“ на кредитора. Едновременно с това интересът не е дефиниран като правен, поради което съдържанието на понятието следва да бъде изведено в светлината на икономическите му отношения с длъжника. Основният интерес на кредитора е да получи първоначално дължимата от длъжника престация в максимално кратък срок при сторени минимални разноски. Нормалното развитие на договорните отношения предполага изправност на длъжника, който следва да изпълни задължението си (в случая парично) точно във времево, количествено и качествено отношение. Едновременно с това кредиторът не може да бъде задължен да получи нещо различно от първоначално уговореното във времево и количествено отношение.
Образуването на изпълнително производство за събиране на вземането предполага неизправност на длъжника – във времево, количествено или в качествено отношение, което по необходимост налага извършването на разноски от кредитора както за снабдяване с изпълнителен лист (в рамките на исково или заповедно производство), така и за образуването на изпълнителното производство. В този случай събирането на вземането, което е обезпечено, зависи изцяло от инициативата на кредитора. В контекста на образувано производство по несъстоятелност неизправността на длъжника е следствие от състоянието му на неплатежоспособност. Предвид натрупаните множество задължения и спецификата на производството, което се води от синдика под надзора на съда по несъстоятелността при участието на множество кредитори, събирането на вземането е поставено вън от инициативата на кредитора. Горното обосновава неговия икономически интерес от реализиране на вземането във вече образуваното индивидуално изпълнително производство. Интересът се извлича както от принципа за процесуална икономия, забраняващ извършването на множество процесуални действия, които водят до един и същи правен резултат, така и от необходимостта от извършване на разходи в производството по несъстоятелност. Дублирането на процесуалните действия противоречи на принципа на процесуална икономия, а влагането на допълнителни средства за събиране на вземането злепоставя икономическия му интерес, тъй като е възможно същото да не бъде удовлетворено в пълен размер.
Съдебната практика поставя въпроса за наличие на интерес у кредитора за възобновяване на изпълнението при спряно в хипотезата на чл. 632, ал. 2 производство по несъстоятелност. Спирането на производството по несъстоятелност и обстоятелството, че никой от кредиторите на длъжника не е предплатил разноските за неговото продължаване, обосновава извода, че кредиторите са се дезинтересирали от неговото продължаване. В този случай за кредитора е налице икономически интерес от продължаване на спрените производства по индивидуално принудително изпълнение, поради фазата, в която се намират същите, и направените разходи за тяхното водене. В конкретната хипотеза за кредитора не е налице правен интерес от извършване на нови разходи чрез предплащане на разноските за възобновяване на производството по несъстоятелност, тъй като същите ще бъдат изразходвани за вече извършени в индивидуалното изпълнително производство действия – опис, оценка и изнасяне на публична продан на имуществото, част от масата на несъстоятелността. При евентуално възобновяване на производството по несъстоятелност кредиторът ще се удовлетвори първи от стойността на ипотекираното имущество (чл. 722, ал. 1, т. 1 ТЗ), поради което заплащането на разноски за неговото продължаване всъщност ще удвои направените разходи за осребряване на едно и също имущество. Дори и някой от останалите кредитори да оспорва валидността на даденото в полза на кредитора обезпечение по реда на чл. 646 или 647 ТЗ, горното отново не може да обоснове правен интерес за предплащане на разноските, тъй като в случая този интерес е налице за оспорващия кредитор. Необходимостта от извършване на двойни разходи за идентични процесуални действия в две производства злепоставя интересите на молителя.
Установяването на наличието на всички визирани от разпоредбата на чл. 638, ал. 3 ТЗ предпоставки сезира съда със задължение за произнасяне по молбата на кредитора. В съдебната практика е спорен въпросът подлежи ли на обжалване пред съответния апелативен съд определението, с което съдът по несъстоятелността се е произнесъл по молбата на кредитора за продължаване на изпълнителното производство.
Уредбата на обжалваемостта на актовете на съда по несъстоятелността е резултат от множество законодателни изменения, често несъгласувани и вътрешно противоречиви. Съгласно разпоредбата на чл. 613а, ал. 3 ТЗ постановените от окръжните съдилища решения и определения, които не попадат в изрично изброените в ал. 1 на същата разпоредба, подлежат на обжалване само пред съответния апелативен съд по съответния ред на ГПК. Така нормата на чл. 613а, ал. 3 ГПК предвижда отклонение от общия режим на ГПК единствено по отношение допустимостта на касационния контрол на посочените в нея определения, който в случая е изключен, като обаче предвижда изрично общ режим на едноинстанционен въззивен контрол за всички определения на съда по несъстоятелността, които не са посочени изрично в разпоредбата на чл. 613а, ал. 1 ТЗ. Граматическото тълкуване на разпоредбата обосновава извода, че препращането към нормите на ГПК има отношение единствено към процесуалния ред, по който следва да се осъществи въззивното обжалване, но не и към неговата принципна допустимост. Препращането към „съответния ред на ГПК“ следва от общото посочване на всички актове, постановени от съда (решения и определения), без същите да са изброени конкретно. Така приложим за обжалването би могъл да се окаже както редът за въззивното обжалване на решенията, така и редът за обжалване на определенията. Следва да се има предвид, че законът предвижда изрично обжалваемост на много непосочени в нормата на чл. 613а, ал. 1 ГПК актове – чл. 657, ал. 4, чл. 679, ал. 1, чл. 707а, чл. 713, чл. 729, ал. 2 и 3, чл. 735, ал. 4 ТЗ, както и изрична необжалваемост на постановените актове – чл. 692, ал. 6 ТЗ. По отношение на останалите актове, необхванати от нормата на чл. 613а, ал. 1 и чиято необжалваемост не е изрично посочена в закона, се прилага правилото на чл. 613а, ал. 3 ТЗ.
Преобладаващото в съдебната практика становище е за необжалваемост на постановеното определение по чл. 638, ал. 3 ТЗ. Становището се основа на тълкуването на нормата на чл. 613а, ал. 3 ТЗ, която препраща генерално към общите правила на ГПК относно обжалваемостта на определенията, непосочени изрично в нормата на чл. 613а, ал. 1 ГПК, включително и по отношение на допустимостта на въззивното обжалване. Същото е аргументирано с разпоредбата на чл. 613а, ал. 1 и 3 ТЗ, съгласно които обжалваемостта и на двете групи определения е регламентирана от общите изисквания и предпоставки на чл. 274, ал. 1 ГПК – да бъде изрично призната неговата обжалваемост или да е преграждащо производството по несъстоятелност, каквато характеристика актът по чл. 683, ал. 3 ТЗ няма. Това становище е застъпено в множество определения на ВКС – например Определение № 241 от 11.04.2014 г. по ч. т. д. № 965/2014 г. на II т. о., Определение № 31 от 23.01.2017 г. по ч. т. д. № 2666/2016 г., I т. о. на ВКС, ТК.
Съдебната практика застъпва и обратното становище, което признава допустимостта на въззивното обжалване на определението по чл. 638, ал. 3 ТЗ.
В Определение № 573 от 05.08.2013 г. по ч. т. д. № 2194/2013 г., I т. о. на ВКС, ТК, допустимостта на въззивното обжалване е аргументирана с преграждащия характер на определението по чл. 638, ал. 3 ТЗ по отношение на изпълнителното производство. В същото е посочено, че „отказът на съда по несъстоятелността по чл. 638, ал. 3 ТЗ за продължаване на изпълнителните производства е преграждащ по см. на чл. 274, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като препятства възможността за възобновяване на спрените по силата на чл. 638, ал. 1 ТЗ изпълнителни производства, поради което неправилно апелативният съд е оставил без разглеждане частната жалба срещу определението като недопустима“.
В последващо постановеното Определение № 255 от 09.06.2016 г. по ч. т. д. № 1048/2016 г., I т. о. на ВКС, ТК, състав на ВКС е формирал становище за обжалваемост единствено на определението, с което се отхвърля молбата на кредитора за продължаване на изпълнителното производство предвид неговия преграждащ характер. В същото е прието, че „Преценката за преграждащ характер на определението следва да се извършва не по отношение на производството по несъстоятелност, а по отношение на реализиране на производството, в изпълнение на предоставеното от закона право на обезпечен кредитор, за частно принудително изпълнение срещу несъстоятелния длъжник, с обект – предоставените в обезпечение имоти, т.е. съобразно целта на уреденото в чл. 638, ал. 3 ТЗ изключение и преграждащия му характер спрямо визираната в разпоредбата възможност за възобновяване на производство по частно принудително изпълнение по ГПК, паралелно на универсалното принудително изпълнение в производството по несъстоятелност. Разпоредбата на чл. 638, ал. 3 ТЗ урежда специално основание за възобновяване на изпълнително производство по ГПК, със спецификата, че компетентен за това, с оглед охраняване интересите на останалите кредитори на несъстоятелността, е съдът по несъстоятелността, а не съдебният изпълнител. Универсалното принудително изпълнение не е предмет на молбата по чл. 638, ал. 3 ТЗ, поради което и последното не може да служи за критерий при преценка на предпоставките на чл. 274, ал. 1, т. 1 ГПК. Отказът по чл. 638, ал. 3 ТЗ лишава окончателно кредитора от упражняване на облекчен за същия, като предпоставен от обезпечеността им, ред за събиране на вземанията му, като следва да се държи сметка на предпоставката за уважаване на молбата – съществуваща опасност от увреждане на интереса на този кредитор. Да се отнеме възможността за контрол върху тази преценка, когато резултатът й е в ущърб на кредитора, е в директна колизия с охранителната цел на разпоредбата. Затова и обжалваемостта на определение по чл. 638, ал. 3 ТЗ следва да се допусне в хипотезата на постановен отказ за възобновяване на частното принудително изпълнение, не и в обратната хипотеза, тъй като с привнасяне в масата на несъстоятелността на евентуалния остатък, след осребряване на съответното имущество, интересите на останалите кредитори са адекватно защитени, доколкото в тяхна полза би се разпределила сума, идентична на тази, която би се формирала, ако обезпеченият кредитор бе удовлетворен в универсалното принудително изпълнение с оглед реда си по чл. 722, ал. 1, т. 1 ТЗ“.
В същия смисъл е и постановеното Определение № 85 от 04.02.2016 г. по ч. т. д. № 2723/2015 г., I т. о. на ВКС, ТК. В него допустимостта на въззивното обжалване е аргументирана със спецификата на производството по несъстоятелност, неговия предмет и липсата на правна възможност за обезпечения кредитор да защити правата си в рамките на друго производство. Съгласно мотивите на съда: „Разпоредбата на чл. 638, ал. 3 ТЗ урежда специално основание за възобновяване на индивидуалното изпълнение по ГПК с тази специфика, че компетентен по молбата е не съдебният изпълнител, а съдът по несъстоятелността, с оглед предохраняване на интересите и на останалите кредитори на несъстоятелността, а не само на взискателя по ГПК – обезпечен кредитор, тъй като продължаването на индивидуалното изпълнение засяга масата на несъстоятелността. С оглед именно на очертания предмет на молбата по чл. 638, ал. 3 ТЗ, преграждащият характер на молбата не може да се преценява спрямо производството по универсално принудително изпълнение, тъй като то не е предмет на молбата, а следва да се разреши именно на плоскостта на целения с молбата правен резултат. Следва да се има предвид, че с оглед разпоредбата на чл. 638, ал. 1 ТЗ, и правомощията на съда по несъстоятелността по чл. 638, ал. 3 ТЗ, правото на обезпечения кредитор да иска продължаване (възобновяване) на индивидуалното изпълнение върху вещта, предмет на обезпечението, не може да бъде упражнено по реда на ГПК. Освен това, в самото дело по несъстоятелност се развиват множество различни по своя характер и предмет производства (като състезателно, изпълнително, охранително, обезпечително), поради което дали процесуалното действие има преграждащ характер не може да се преценя само на базата на това дали се прегражда цялото дело по несъстоятелност, а дали има такъв ефект върху конкретното производство въз основа на спецификата на предмета му. Ето защо, при преценката на преграждащия характер на актовете не може да се прави аналогия с даваните разрешения във връзка с исковото производството, при което делото има само един предмет“.
Бистра НИКОЛОВА, съдия
