При прегледа на съдебната практика по чл. 136 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) се открояват противоречиви становища главно във връзка с две от основанията – тези, установени в полза на държавата в ал. 1, т. 2 и 6. В тези редове ще взема отношение по предлаганите разрешения.
1. Привилегията от втори ред
В чл. 136, ал. 1, т. 2 ЗЗД са посочени като привилегировани две групи вземания:
- вземанията на държавата за данъци върху определен имот или за моторно превозно средство – вещта, която е обект на принудителното изпълнение;
- вземания за концесионни плащания, лихви и неустойки по концесионни договори.
Тази привилегия е особена, понеже дава право на предпочтително удовлетворение само когато изпълнението е проведено върху определено имущество – за вземания, свързани с него.
1.1. Вземанията на държавата за данъци върху определен имот или за моторно превозно средство – вещта, която е обект на принудителното изпълнение
Привилегията по т. 2 е дадена само на вземания срещу длъжника, т.е. собственика на имота, който е изнесен на публична продан. Дължимите от предходен собственик данъци не се ползват с тази привилегия.
Следва да се има предвид, че от дълго време и към момента тези данъци се събират от общините, а текстът на чл. 136, ал. 1, т. 2 ЗЗД не е съответно променен. С влизане в сила на Закона за местните данъци и такси (ЗМДТ) през 1998 г., съгласно чл. 1, ал. 1, т. 1 и 5 от закона в общинските бюджети постъпват данъците върху недвижими имоти и върху превозните средства.1 С приемането на ЗМДТ от 1998 г. се довършва започнатата с приемането на Закона за устройство на държавния бюджет от 1996 г. реформа, изразяваща се в обособяването на държавния от общинските бюджети. С оглед на това е неточно казаното в Решение № 454 от 30.05.2017 г. по в. гр. д. № 479/2017 г. на Окръжен съд – Бургас: „По силата на законова делегация събирането на тези държавни вземания е предоставено в компетентност на общините“. За такава делегация е можело да се говори до 1998 г. Щом от 1998 г. средствата постъпват в общинските бюджети, вземанията вече не са държавни, а общински.
Макар и общински, тези вземания са публични съгласно чл. 162 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК) и се установяват, обезпечават и събират по реда на ДОПК. Принудителното им събиране се извършва от публични изпълнители по реда на ДОПК или от съдебни изпълнители – по Гражданския процесуален кодекс (ГПК). Съгласно чл. 191, ал. 1 ДОПК имущество, върху което преди образуването на изпълнително производство по реда на ГПК са наложени мерки за обезпечаване на публични вземания или срещу което е започнато принудително изпълнение за събиране на публични вземания, се реализира от публичния изпълнител при условията и по реда на ДОПК. Друг кредитор може да насочи изпълнение върху същото имущество по реда на ГПК след изтичането на сроковете по чл. 191, ал. 2 ДОПК – когато реализацията на имуществото не приключи в срок до 12 месеца от налагане на мерките за обезпечаване или до 6 месеца от започване на принудителното изпълнение.2
Извършената промяна в данъчното законодателство, без с нея да бъде синхронизирана разпоредбата на чл. 136 ЗЗД, повдига въпроса за мълчаливата отмяна на чл. 136, ал. 1, т. 2 ЗЗД. В тази връзка в практиката се поддържат две разбирания.
А. Привилегията по чл. 136, ал. 1, т. 2 ЗЗД не се прилага, понеже е призната само на държавата, но не и на общините. Основен аргумент в подкрепа на това разбиране е, че привилегиите са изключения, които не могат да се прилагат разширително или по аналогия. Следователно щом вземанията не са на държавата, те не са привилегировани – така Решение № 80 от 29.04.2015 г. по в. гр. д. № 224/2015 г. на Апелативен съд – Пловдив.3
Б. Второто виждане е, че привилегията продължава да се прилага по отношение на общинските данъци. В Решение № 8 от 26.01.2015 г. по в. гр. д. № 29/2015 г. на Апелативен съд – Пловдив е прието, че вземанията на държавата и общините за данъци се ползват с привилегията по чл. 136, т. 2 ЗЗД.4 Мълчаливата отмяна на чл. 136, ал. 1, т. 2 ЗЗД с влизане в сила на ЗМДТ от 1998 г. не е мотивирана и визирана като цел в проектозакона. Освен това, тезата за мълчалива отмяна е трудно защитима при двукратно последващо изменение на тази разпоредба.5 Различното третиране на двата вида вземания за данък няма логично оправдание. Те се събират по един и същи ред и разполагат с една и съща привилегия, когато това става по ДОПК.
Предприемането на действия по принудително изпълнение по ГПК върху имот или МПС ще доведе до различно третиране на съответната община при конкуренцията й с други кредитори на собственика на вещта. Въпреки това, запазването на същия процесуален ред за присъединяване само на държавата като взискател в изпълнителното производство по ГПК и при действието на новия процесуален закон от 2007 г., води до извода, че законодателят държи на различното третиране на държавата и общините в този контекст. Съгласно чл. 458 ГПК „държавата се смята винаги за присъединен взискател за дължимите й от длъжника публични вземания, размерът на които е бил съобщен на съдебния изпълнител до извършване на разпределението. За тази цел съдебният изпълнител изпраща съобщение до Националната агенция за приходите за всяко започнато от него изпълнение и за всяко разпределение“ – вж. Решение № 184 от 21.09.2011 г. по гр. д. № 1124/2010 г., III г. о. на ВКС, ГК 6. И въпреки че в текста става дума за всякакви публични вземания (както на държавата, така и на общините), то наличието на непогасени общински вземания за данъци няма как да бъде основание за присъединяване на съответната община в изпълнителното производството, доколкото разпоредбата предвижда това само в полза на държавата.
В подкрепа на разбирането, че привилегията следва да се запази по отношение на общините, може да бъде добавен още един аргумент – от правилото на чл. 219 ДОПК, където са уредени два реда привилегии, с които се ползват публичните вземания на държавата и общините. В разпоредбата е предвидено, че когато производството е за събиране на разнородни публични вземания и имуществото на длъжника не е достатъчно за тяхното погасяване независимо от прилаганите способи или от реда, по който се събират тези вземания, постъпленията се разпределят по следния ред:
1. за данъчните и митническите задължения и задълженията за задължителни осигурителни вноски – съразмерно;
2. за други публични задължения, които постъпват направо в държавния и/или местния бюджет – съразмерно.
Тези привилегии трябва да се прилагат и от съдебните изпълнители във връзка с чл. 136, т. 6 ЗЗД, защото обратното би поставило държавата и общините в различна позиция от тази, когато вземанията се събират по реда на ДОПК.
Ако съдебната практика се ориентира по посока на първото разбиране, заслужава внимание да се обсъди промяна в чл. 136, ал. 1, т. 2 ЗЗД, която да посочи като привилегировани вземанията на общините за тези данъци. В тази връзката трябва да се обмисли и съответна промяна в процесуалния закон, където да се уреди присъединяването и на общините като взискатели, наред с държавата.
В някои случаи съдебната практика отива дори по-далеч, като признава привилегията по чл. 136, ал. 1, т. 2 ЗЗД и на вземанията на общините за такса битови отпадъци, които се събират заедно с данъка върху имотите. В Решение № 1555 от 08.03.2017 г. по в. гр. д. № 15244/2016 г. на Софийски градски съд е посочено, че уредбата в ЗЗД не е синхронизирана с актуалната уредба на данъчното законодателство, поради което съдебната практиката еднозначно е установила, че публичните общински вземания за такси (в това число такса „битови отпадъци“) се ползват с привилегията по чл. 136, ал. 1, т. 2 ЗЗД.7
Аргументът, който се извежда от публичния характер на вземанията за такси, в случая не е относим, защото и другите публични вземания на държавата разполагат с привилегия от по-заден ред – по чл. 136, ал. 1, т. 6 ЗЗД. Освен това следва да се отчита и обстоятелството, че таксите (и по-специално тези за битови отпадъци) са самостоятелен вид вземания, които възникват на различно основание. Правилно в Решение № 873 от 15.09.2016 г. по в. гр. д. № 1483/2016 г. на Окръжен съд – Бургас е казано: „за да е дължима ТБО за услугите по чл. 62 ЗМДТ, освен наличието на правна връзка между недвижимия имот и правния субект по смисъла на чл. 11 ЗМДТ, е необходимо да са налице и заповеди по чл. 63, ал. 2 ЗМДТ, в които да са посочени районите и видът на услугите по чл. 62 ЗМДТ, които се предоставят и следва да е ясно, че декларираните имоти, за които ТБО е начислена, попадат в териториалния обхват на определените със заповедите райони“.
1.2. Вземания за концесионни плащания8, лихви и неустойки по концесионни договори
Налице са някои съществени отлики между тази категория вземания и предходните, въпреки че е предвидено еднаквото им третиране като привилегировани. На първо място – тези вземания не са публични, а частни. Втората разлика е във вида на привилегията – тя не е особена, а обща. В тази връзка е налице известна систематична непоследователност при допълването на текста, като вземанията по концесионни договори би следвало да намерят самостоятелно място в реда на общите привилегии или да бъдат включени към тези по т. 6 на чл. 136 ЗЗД.
Привилегията в случая е дадена на концедента, независимо какво е неговото качество. В различните хипотези концедент може да бъде: 1. Министерският съвет – за държавните концесии; 2. общинският съвет – за общинските концесии; 3. публичноправна организация – чл. 17 от Закона за концесиите.
Прави впечатление, че в случая привилегията обхваща и неустойките по договора, дължими от концесионера.
2. Привилегията от шести ред
Тази привилегия е обща – съгласно чл. 136, ал. 2 ЗЗД „вземанията по т. 5 и 6 се удовлетворяват предпочтително от цялото имущество на длъжника“.
2.1. Приложение на привилегията за държавните вземания
С привилегия от шести ред се ползват вземанията на държавата, освен тия за глоби. Съгласно чл. 162 ДОПК държавните вземания са публични и частни, като правилото не прави разлика между двата вида, т.е. би могло да се приеме, че обхваща всички държавни вземания. Публичните вземания по принцип се събират по реда на ДОПК – от публичните изпълнители, но няма пречка да бъдат събрани и в хода на принудителното изпълнение по реда на ГПК. По традиция се приема, че само публичните държавни вземания се ползват с привилегията по чл. 136, ал. 1, т. 6 ЗЗД. 9
От тази група са изключени вземанията по чл. 136, ал. 1, т. 2 ЗЗД, които са поставени в по-преден ред – за данъци върху имота, върху който е насочено изпълнението (в случай че привилегията по т. 6 се приеме за приложима и към други общински вземания). Всички други държавни вземания, за данъци или други, се ползват с привилегията по т. 6 – например ДДС, ДОД, ДЗПО, здравни осигуровки – така Решение № 8940 от 29.12.2015 г. по в. гр. д. № 7179/2015 г. на Софийски градски съд.
Не може да има съмнение, че вземанията на различни държавни учреждения не могат да бъдат включени в тази група – така Решение № 152 от 25.09.2015 г. по в. гр. д. № 479/2015 г. на Апелативен съд – Пловдив, в което се отрича привилегия на вземане на ДНСК.
Но когато учреждението събира вземане за сметка на държавата – например Комисията за отнемане на незаконно придобито имущество, вземането остава привилегировано по т. 6 – вж. Решение № от 20.05.2016 г. по в. гр. д. № 98/2016 г. на Окръжен съд – Силистра.
От кръга на държавните вземания по чл. 136, ал. 1, т. 6 ЗЗД са изключени изрично само тези за глоби. Всички останали публични държавни вземания разполагат с тази привилегия.
Глобите са парични санкции за извършени административни нарушения (чл. 13 от Закона за административните нарушения и наказания), както и за някои престъпления – чл. 37, ал. 1, т. 4 от Наказателния кодекс (НК). Те също са публични вземания – по чл. 162, ал. 2, т. 7 ДОПК – когато се дължат по влезли в сила наказателни постановления.
Имуществените санкции са аналог на глобите, приложими към юридическите лица и едноличните търговци. В чл. 83, ал. 1 ЗАНН е посочено, че такива санкции се налагат в предвидените от закон, постановление на Министерския съвет или наредба на общински съвет случаи за неизпълнение на задължения към държавата или общината при осъществяване на тяхната дейност. Те също са публични вземания. Въпреки неспоменаването им като изключение от приложното поле на чл. 136, ал. 1, т. 6 ЗЗД, сходството им с глобите е достатъчно основание за извода, че те също не се ползват от уредената там привилегия.
2.2. Приложение на привилегията за общинските вземания
След изменението на данъчното законодателство през 1998 г. и обособяването на общинските бюджети от държавния и на това място се поставя въпросът относно приложението на привилегията по чл. 136, ал. 1, т. 6 ЗЗД спрямо общинските публични вземания.
2.2.1. Вземания за данъци
Според едно от разбиранията в практиката – че общинските данъци върху недвижимите имоти не се ползват с привилегията по чл. 136, ал. 1, т. 2 ЗЗД, логично следва въпросът дали може да им се признае привилегията по т. 6. Друга възможна хипотеза, при която ще е приложима привилегията по т. 6, вместо тази по т. 2 на чл. 136, ал. 1 ЗЗД, би била налице, когато изпълнението е насочено върху друго имущество на длъжника. Аргументите, изложени по-горе във връзка с корективното тълкуване на т. 2 след промяната в данъчното законодателство през 1998 г., както и в подкрепа на обратното разбиране, са относими и във връзка с тезата за запазването на привилегията в полза на общините, макар и в реда на чл. 136, ал. 1, т. 6 ЗЗД.
В подкрепа на положителния отговор може да се използва и разрешението, дадено в чл. 722 от Търговския закон (ТЗ). Като привилегировани по т. 6 в тази разпоредба са посочени публичноправните вземания както на държавата, така и на общините. Същевременно тази различна уредба може да се използва и като аргумент за обратното – щом законодателят не е направил такава добавка в чл. 136 ЗЗД, той не е желал същия ефект в изпълнителното производство по ГПК, а само при несъстоятелността.
2.2.2. Вземания за такса битови отпадъци
Ако се възприеме виждането, че вземанията за данъци по чл. 136, ал. 1, т. 2 ЗЗД остават привилегировани, макар и вече не в полза на държавата, а на общините, остава въпросът за таксата, която се събира заедно с тях. Дали буквата на чл. 136, ал. 1, т. 6 ЗЗД позволява тълкуване, което да разпростре привилегията и по отношение на общинските вземания и по-конкретно за такса битови отпадъци?
А. Разбирането, че привилегията не се прилага за такса битови отпадъци
Вече бе изтъкнато, че приложимостта на привилегиите по чл. 136 ЗЗД не може да се обоснове с квалификацията на общинските вземания, включително тези за такси, като публични вземания – в този смисъл Решение № 4122 от 09.06.2014 г. по в. гр. д. № 7068/2014 г. на Софийски градски съд.10
Б. Положителната теза
Общата обосновка на това разбиране може да се свърже с промяната в данъчното законодателство през 1998 г. Разделянето на държавния от общинските бюджети и вземания не бе отразено в уредбата на привилегиите по ЗЗД. Дотогава всички държавни вземания, включително за такса битови отпадъци, бяха привилегировани по чл. 136, ал. 1, т. 6 ЗЗД. Предоставянето на тези такси в полза на общините не бива да води до отпадане на това предимство, доколкото интересът, който се защитава, е също обществен.
В Решение № 62 от 15.01.2016 г. по в. гр. д. № 1216/2015 г. на Окръжен съд – Пловдив – е изложен аргумент, който трудно може да бъде споделен. Поддържа се, че вземанията на общините били държавни вземания в широк смисъл.
В Решение № 523 от 25.01.2017 г. по в. гр. д. № 15692/2016 г. на Софийски градски съд са изложени разсъждения, изтъкващи различията между данъка за недвижим имот и такса битови отпадъци: „Таксата по естеството си е заплащане за една вече извършена от съответната община услуга по събирането, извозването и обезвреждането в депа или други съоръжения на битови отпадъци, както и за поддържането на чистотата на териториите за обществено ползване в населените места. Това показва, че не се касае за безвъзмездно плащане от страна на задълженото лице, каквото е заплащането на данъка върху сградите, а за едно възмездно плащане на една предоставена от съответната община услуга“. В крайна сметка обаче съдът е стигнал до извода, че вместо по т. 2, таксата попада в приложното поле на т. 6 на чл. 136 ЗЗД.
В Решение № 2922 от 02.05.2017 г. по в. гр. д. № 562/2017 г. на Софийски градски съд е прието, че привилегията по чл. 136, ал. 1, т. 2 ЗЗД се отнася до вземанията за данъци. Останалите вземания на държавата, респективно на общината, следва да се удовлетворят в реда по чл. 136, т. 6 ЗЗД.11
Допълнителен аргумент се извежда и от привилегиите, уредени в чл. 219 ДОПК и от които се ползват публичните държавни и общински вземания.
В чл. 722 ТЗ сред привилегированите публични вземания на държавата и общините са посочени и тези за такси.
Въпреки изложените аргумент, не е изключено в практиката да надделее противоположното виждане. В такъв случай редакцията на чл. 136, ал. 1, т. 6 ЗЗД ще се нуждае от корекция, за да обхване и публичните общински вземания или поне някои от тях.
Проф. д.ю.н. Методи МАРКОВ
______________
1 В чл. 1 ЗМДТ от 1951 г. е било предвидено, че общинските съвети събират данък върху сградите и данък върху наследствата.
2 Сроковете не текат в следните случаи (чл. 191, ал. 7 ДОПК):
1. когато изпълнението на акта или производството по принудително изпълнение е спряно – до отпадане на основанието за спиране; 2. при дадено разрешение за отсрочване или разсрочване на публични задължения – за срока на отсрочването или разсрочването, или до започване на принудителното изпълнение в случаите по чл. 183, ал. 4 и чл. 187а, ал. 3 и 8; 3. при обжалване на извършена продажба – до влизане в сила на решението на административния или съдебен орган.
3 Вж. също Решение № 69 от 20.04.2015 г. по в. гр. д. № 206/2015 г. на Апелативен съд – Пловдив. Калайджиев, А. Облигационно право, обща част. С., 2013, с. 635 също споделя това виждане.
4 Вж. също Решение № 286 от 17.02.2015 г. по ч. гр. д. № 570/2015 г. на Апелативен съд – София; Решение № 1293 от 20.02.2015 г. по в. гр. д. № 19065/2014 г. на Софийски градски съд.
5 Първо, с изменението на закона от ДВ, бр. 103 от 1999 г., са добавени и вземанията за данък върху МПС. Втората промяна е извършена през 2006 г. (ДВ, бр. 36 от 2006 г.), като с нея са добавени вземанията по концесионни договори. И двете промени са насочени към разширяване приложното поле на привилегията, но от друга страна изрична промяна в полза на общините не е направена.
6 Съгласно ал. 3 на чл. 191 ДОПК: „Когато срещу имуществото на длъжника са започнали принудителни изпълнителни действия по реда на ГПК, държавата се смята винаги като присъединен взискател за дължимите й от длъжника публични вземания, размерът на които е бил съобщен на съдебния изпълнител до извършване на разпределението“. За тази цел съдебният изпълнител изпраща съобщение на НАП за всяко започнато от него изпълнение. Най-късно в 14-дневен срок НАП издава удостоверение за размера на публичните задължения на длъжника, за наложените върху имуществото му мерки за обезпечаването им, ако има такива, както и за имуществото, срещу което е започнато принудително изпълнение.
7 Така също Решение № 69 от 20.04.2015 г. на Апелативен съд – Пловдив по в. гр. д. № 206/2015 г., Решение № 2290 от 12.02.2016 г. на САС по в. гр. д. № 5473/2016 г., както и Решение № 178 от 02.06.2015, Окръжен съд – Добрич. Към аргументацията се добавя и публичният характер на този вид общински вземания, както и връзката с данъка върху имотите, както и със собствеността върху тях – вж. Определение № 151 от 20.04.2017 г. по в. ч. гр. д. № 111/2017 г. на Апелативен съд – Бургас. В Решение № от 31.03.2017 г. по в. гр. д. № 393/2017 г. на Окръжен съд – Бургас е изтъкнато, че практиката на Бургаския апелативен съд е в този смисъл – посочени са: Решение № 440 от 28.11.2013 г. по ч. гр. д. № 332/2013 г., Решение № 206 от 27.06.2014 г., постановено по ч. гр. д. № 186/2014 г. и Решение № 253 от 29.07.2015 г., постановено по ч. гр. д. № 213/2015 г. – всички на Апелативен съд – Бургас. В тях е прието, че доколкото таксата „битови отпадъци“ възниква по повод собствеността върху недвижими имоти, с оглед публичния й характер по смисъла на чл. 162, ал. 2, т. 1 и 3 ДОПК същата съставлява вземане от категорията на ползващите се с привилегията по т. 2 на чл. 136 ЗЗД.
8 Съгласно чл. 7 от Закона за концесиите „за предоставеното право на експлоатация на обекта на концесията може да се предвиди задължение на концесионера да извършва към концедента концесионно плащане“. Очевидно е, че вземането за концесионно плащане не „произтича от концесионното плащане“, какъвто израз е използван в чл. 136, ал. 1, т. 2 ЗЗД.
9 Вж. Калайджиев, А. Облигационно право. Обща част. С., 2013, с. 635.
10 Вж. също Решение от 27.02.2012 г. по ч. гр. д. № 2747/2012 г. на Софийски градски съд; Решение № от 10.03.2015 г. по в. гр. д. № 59/2015 г. на Окръжен съд – Видин.
11 В този смисъл също Решение № 286 от 17.02.2015 г. по ч. гр. д. № 570/2015 г. на Апелативен съд – София.
