Ограничаване на плащанията в брой от 26.02.2011 г.

Под угрозата от изключителни по размер санкции новият Закон за ограничаване на плащанията в брой (обн. ДВ, бр. 16 от 22.02.2011 г.) въвежда твърди ограничения при извършване на плащания в брой по парични престации на стойност, равна на или надвишаваща 15 000 лв., или под 15 000 лв., представляваща част от парична престация по договор, чиято стойност е равна на или надвишава 15 000 лв.
Изпълнението на поето парично задължение може да се изразява в прехвърляне на парични средства (касово плащане), но може да се изразява и в прехвърляне на парично вземане към същата или към друга банка (безкасово плащане). Паричното вземане не може да се отъждестви с паричните средства, тъй като никое вземане не е равнозначно на предмета на дължимата по него престация. При плащането в брой погасяването на паричното задължение се извършва само чрез предаване на парични знаци с определена стойност и валута. Плащането се счита за завършено с приемането на паричните знаци. Паричните знаци са особен вид вещи. Те спадат към родово определените и заместимите вещи, но полезността им като благо произтича от номинала им, а не от начина на материализирането им. Затова и “ползата” за притежателите на безналични пари е също толкова голяма, ако не и по-голяма, в сравнение с “ползата” от наличните пари, материален израз на които са банкнотите, разпределени по купюри в зависимост от номинала им. При това заместими са парите, а не купюрите, тъй като последните могат да са с различен номинал и респективно да са на различна стойност.
Законът за ограничаване на плащанията в брой (ЗОПБ) влезе в сила, считано от 26.02.2011 г. Посоченият извод се налага на основание чл. 5, ал. 5 от Конституцията на Република България (КРБ), разпоредбите на която имат непосредствено действие по силата на чл. 5, ал. 2 КРБ. Съгласно общото правило на чл. 5, ал. 5 КРБ нормативните актове влизат в сила три дни след обнародването им, освен когато в тях е определен друг срок, а видно от обнародвания на 22.02.2011 г. текст на ЗОПБ няма определен друг срок.
Съгласно изрично установеното в § 2 от ЗОПБ законът се прилага и за плащания по чл. 3, незавършени към деня на влизането му в сила. Разпоредбата на чл. 3, ал. 1 ЗОПБ предвижда плащанията на територията на страната да се извършват само чрез превод или внасяне по платежна сметка, когато са на стойност, равна на или надвишаваща 15 000 лв., както и на стойност под 15 000 лв., представляваща част от парична престация по договор, чиято стойност е равна на или надвишава 15 000 лв. Съгласно уточненото в чл. 3, ал. 2 от закона посоченото правило се прилага и в случаите на плащания в чуждестранна валута, когато левовата им равностойност е равна на или надвишава 15 000 лв. Равностойността в български левове се определя по курса на БНБ в деня на плащането.
Точният смисъл и значение на правилото на чл. 3, ал. 1, т. 2 ЗОПБ е, че установеният от закона праг от 15 000 лв. следва да се прилага към общия размер на договорената парична престация, а не към отделното плащане, представляващо част от нея. В този смисъл при договорите с продължително или периодично изпълнение, какъвто е например договорът за наем, по който задължението и на двете страни е продължително, от значение е общата дължима по договора сума за целия договорен период. Размерът на всяко отделно периодично плащане няма самостоятелно значение.
В този смисъл при договорите с продължително или периодично изпълнение изплащането на общия размер на договорената парична престация може и да не е приключило към датата на влизане на ЗОПБ в сила дори и съответното правоотношение, по което се дължи плащането, да е възникнало преди тази дата. Затова и § 2 ЗОПБ изрично предвижда, че законът се прилага и за онези плащания, част от общата договорена парична престация, които съгласно договорните и/или технологични изисквания са останали незавършени към датата на влизане на ЗОПБ в сила.
Целта на закона, закрепена в основното правило на чл. 3, е установяване на изискване за задължително ползване на платежни услуги по смисъла на чл. 4 ЗПУПС, когато паричната престация по договора надхвърля установения в чл. 3 ЗОПБ праг. Посоченото заключение се подкрепя и от направените изводи относно приложното поле на закона съгласно установеното в чл. 2, т. 3-5 ЗОПБ.
Съгласно чл. 2, т. 3-5 ЗОПБ законът не се прилага за сделките с чуждестранна валута в наличност по занятие; операциите с банкноти и монети, страна по които е БНБ; и замяната от банки на повредени български банкноти и монети. Сделките с чуждестранна валута в наличност по занятие имат за свой основен отличителен белег системното извършване, а не сключване на еднократни и инцидентни сделки с чуждестранна валута в наличност. Съгласно чл. 3 ВЗ такива сделки може да извършва само лице, регистрирано по ТЗ, както и лице, регистрирано като търговец по законодателството на държава – членка на ЕС или на друга държава – страна по споразумението за ЕИО, което е вписано в публичния регистър на лицата, извършващи дейност като обменно бюро. В Министерството на финансите се води и поддържа публичен регистър на лицата, извършващи дейност като обменно бюро. Лицата, за които според обстоятелствата може да се приеме, че извършват сделки с чуждестранна валута в нарушение на чл. 3, ал. 1 ВЗ, са длъжни при поискване да предоставят на проверяващите органи на Министерството на финансите и на БНБ писмени обяснения и документи, както и да осигурят извършването на проверки на място (чл. 16, ал. 6 ВЗ). При установяване на нарушения на Валутния закон и на нормативните актове по прилагането му министърът на финансите или оправомощено от него лице може да издава писмени предписания за отстраняване на нарушенията в определен от него срок, да прилага принудителна административна мярка запечатване на търговския обект на лицата, извършващи дейност на обменно бюро по чл. 3, ал. 1 ВЗ, както и да отнема издадено удостоверение за регистрация на лицето, което осъществява дейност като обменно бюро.
Операциите с банкноти и монети, страна по които е БНБ, както и замяната от банките на повредени български банкноти и монети, са изключени от приложното поле на ЗОПБ предвид изключителното право на БНБ да пуска в обращение банкноти и монети, да осигурява печатането на банкноти и сеченето на монети, както и опазването и съхраняването на непуснати в обращение банкноти и монети, и опазването, и унищожаването на изтеглени от обращение банкноти и монети, както и да определя условията и редът, при които банките заменят или обменят български банкноти и монети по частична или пълна номинална стойност (чл. 25, ал. 1 и 3 и чл. 27 ЗБНБ). Съгласно чл. 4 от Наредба № 18 от 20.10.2005 г. за контрол върху качеството на банкнотите и монетите в налично-паричното обращение (обн. ДВ, бр. 88 от 04.11.2005 г.) БНБ заменя повредени български банкноти и монети, които са законно платежно средство или са извадени от обращение с неизтекъл срок на обмяна. Банките заменят повредени български банкноти и монети, които са законно платежно средство, като заменените от тях повредени български банкноти и монети се предявяват задължително пред БНБ.
Ако анализираме чл. 2, ал. 1 ЗПУПС, то ще установим, че от приложното поле на закона са изрично изключени не само платежните операции, извършени изцяло в наличност от платеца към получателя, но и извършването по занятие на превоз на монети и банкноти, включително тяхното събиране, обработка и доставка, както и дейностите, свързани с обмяна на валута в брой, когато средствата не се държат по платежна сметка (чл. 2, ал. 1, т. 3-6 ЗПУПС). Следователно, в обхвата на платежните услуги по смисъла на ЗПУПС попадат само онези платежни операции, които са пряко свързани с обслужването на платежните сметки.
Платежни услуги, освен внасянето и тегленето на пари в наличност по платежна сметка, са и всички платежни операции, чието изпълнение налага заверяване/задължаване на платежна сметка. В изброяването по чл. 4 ЗПУПС като платежни услуги изрично са посочени директните дебити, включително еднократни директни дебити, изпълнението на платежни операции чрез платежни карти или други подобни инструменти, кредитните преводи, включително нареждания за периодични преводи, издаването на платежни инструменти и/или приемането на плащания с платежни инструменти, наличните парични преводи и т.н. В ЗПУПС в съответствие с изискванията на Директива 2007/64/ЕО изчерпателно са изброени платежните услуги, които могат да предоставят лицензираните платежни институции.
Въпреки че имат качеството на платежни услуги по ЗПУПС, по силата на чл. 2, т. 1 и 2 ЗОПБ тегленето и внасянето на пари в брой от/в собствени платежни сметки, както и тегленето и внасянето на пари в брой от/в сметки на недееспособни и ограничено дееспособни лица, на съпрузи и роднини по права линия, са изключени изрично от приложното поле на ЗОПБ. Посоченото изключение обаче съответства изцяло на целта на закона.
При касовите плащания материализирането на факта на плащане се осъществява чрез предаване на банкнотите или монетите, притежаващи съответната стойност. При безкасовите плащания липсва предаване на вещи, а прехвърлянето на парите като стойност се осъществява по силата на закона – чрез задължаване и заверяване на банкови сметки (чл. 75, ал. 3 ЗЗД, чл. 305 ТЗ). Законът установява оборима презумпция, че плащането е извършено, като приравнява по последици факта на извършените вписвания по платежната сметка с факта на плащане. В последна сметка, разгледани като цяло, последиците от теглене на пари от задължаваната платежна сметка, предаването им на титуляря на заверяваната платежна сметка и внасянето им по заверяваната платежна сметка се изразяват в същото – в задължаване на сметката, от която се извършва плащането, и заверяване на сметката, по която се извършва плащането. Разлики произтичат от средствата, с които се материализират парите в брой и парите по сметка. Но понеже нормално е парите да се отъждествяват с тяхната стойност, а не с вещта, която я материализира, то и от гледна точка на погасителния ефект законът приравнява последиците от предаването на банкнотите с вписването по сметките. С оглед на особената си цел ЗОПБ третира по различен начин касовите плащания дори когато същите са свързани със заверяване или задължаване на платежна сметка.
При безкасовото плащане не се придобиват банкноти и монети, а вземания срещу съответната банка. Доколкото безкасовото плащане е система от правни сделки и действия, с които се поемат, изменят или прекратяват парични задължения¹, то има за предмет прехвърляне на вземания срещу банката. И това е така, защото паричното задължение поражда отговорност за изпълнение с парични средства (чл. 81, ал. 2 ЗЗД), които от своя страна материализират вземане срещу банката, която ги е издала. При безкасовите плащания прехвърляне на вещи няма, а прехвърляне на парични задължения, но не и на парични средства. За да се счита плащането за извършено, съответно задължението към титуляря на сметката за погасено, законът изисква банковата му сметка да бъде заверена (чл. 75, ал. 3 ЗЗД, чл. 305 ТЗ). Законът не посочва как точно се извършва заверението на сметката, но посочва като последица завършване на плащането (чл. 305 ТЗ) и погасяване на задължението към титуляря (чл. 75, ал. 3 ЗЗД). При това плащането се счита за завършено независимо от това дали е касово (с вноска на каса), или безкасово (от сметка), тъй като и в двата случая се стига до приемането му по банковата сметка на клиента (чл. 305 ТЗ). Но до заверяване на банковата сметка може да се стигне не само при плащане. Срещу своята сметка титуляря може да внася пари в брой, в резултат на което също се стига до операция по сметката. Макар и да присъства и при приемането на плащането, и при приемането на вноската, заверяването на сметката не е елемент от фактическия състав нито на плащането, нито на вноската. ЗОПБ не ограничава внасянето на пари в брой в собствени платежни сметки, тъй като при тях платецът и получателят са едно и също лице. Въпреки че при внасянето на пари в брой в сметки на недееспособни и ограничено дееспособни лица, на съпрузи и роднини по права линия е налице касово плащане, ЗОПБ не въвежда ограничения по отношение на тези плащания предвид социалния им характер и спецификата на отношенията между платеца и получателя на плащането. Извън посочения кръг лица обаче вноските в качеството си на касови преводи по платежна сметка остават в приложното поле на ЗОПБ и предвидените в закона ограничения и санкции.
Подобно е положението и със задължаването на сметката. Банката задължава сметката при извършване на плащания от нея (чл. 75, ал. 3 ЗЗД, чл. 305 ТЗ). Срещу своята сметка титуляря може да извършва плащания и да тегли пари в брой. Следователно банката може да извършва както касови плащания, така и безкасови плащания от сметката както в полза на титуляря на сметката, така и в полза на други лица. За да се счита плащането за извършено, съответно задължението на титуляря на сметката за погасено, законът изисква банковата му сметка да бъде задължена (чл. 75, ал. 3 ЗЗД, чл. 305 ТЗ). Законът не посочва как точно се извършва задължаването на сметката, но посочва като последица извършване на плащането и погасяване на задължението на титуляря със заверяване на сметката на лицето, в чиято полза е извършено, ако плащането е безкасово. Но до задължаване на банковата сметка може да се стигне не само при плащане, но и при теглене. Макар и да присъства и при извършване на плащането, и при тегленето, задължаването на сметката, подобно на нейното заверяване, не е елемент от фактическия състав нито на плащането, нито на тегленето. ЗОПБ не ограничава тегленето на пари в брой от собствени платежни сметки, тъй като в тези случаи получател и платец отново са едно и също лице. Въпреки че при тегленето на пари в брой от сметки на недееспособни и ограничено дееспособни лица, на съпрузи и роднини по права линия е налице касово плащане, ЗОПБ не въвежда ограничения по отношение на тези плащания по същите причини, както при вноските по такива сметки. Извън посочения кръг лица обаче, тегленето от сметка на трето лице на предвидените в закона основания (като например въз основа на съгласие на титуляря на сметката за директен дебит) остава в приложното поле на ЗОПБ и предвидените в закона ограничения и санкции.
В последната хипотеза по чл. 2, т. 6 ЗОПБ се визира единствено изплащането на трудови възнаграждения по смисъла на КТ. Няма съмнение, че при определянето на обхвата на изключението следва да се отчете действието не само на КТ, но и на подзаконовите актове по прилагането му, в т.ч. и на Наредбата за структурата и организацията на работната заплата (Приета с ПМС № 4 от 17.01.2007 г., обн. ДВ, бр. 9 от 26.01.2007 г.). Съгласно чл. 128, т. 2 КТ работодателят е длъжен в установените срокове да плаща уговореното трудово възнаграждение за извършената работа. Съгласно чл. 3 от наредбата брутната работна заплата се състои от основна работна заплата, определена съгласно действащата нормативна уредба и прилаганата система на заплащане на труда; допълнителни трудови възнаграждения, определени в Кодекса на труда, в наредбата, в друг нормативен акт или в колективен трудов договор; и други трудови възнаграждения, определени в нормативен акт или в индивидуалния трудов договор и невключени в гореизброените.
Основната работна заплата по смисъла на чл. 4, ал. 1 от наредбата е възнаграждение за изпълнението на определените трудови задачи, задължения и отговорности, присъщи за съответното работно място или длъжност, в съответствие с приетите стандарти за количество и качество на труда и времетраенето на извършваната работа. При прилагането на сделни форми и системи на заплащане на труда тя следва да съответства на 100-процентно изпълнение на утвърдените трудови норми.
Допълнителните трудови възнаграждения по смисъла на чл. 6 от наредбата са определените с наредбата или с друг нормативен акт възнаграждения, които се изплащат задължително, както и договорените с индивидуален и/или с колективен трудов договор възнаграждения, които се изплащат според договорените условия. Такива например са възнагражденията за положения извънреден труд, нощен труд, за времето, през което работникът или служителят е на разположение на работодателя и се намира извън територията на предприятието в място, уговорено между тях, за образователна и научна степен “доктор” или за научна степен “доктор на науките”, свързана с изпълняваната работа на работника или служителя, за придобит трудов стаж и професионален опит, както и други допълнителни трудови възнаграждения за: постигнати резултати от труда – текущо, за година или за друг период; промени в условията на труд с временен характер, които водят до допълнително нервно-психическо натоварване, и в други условия, увреждащи здравето на работника; участие в печалбата; и други. Разпоредбата на чл. 2, т. 6 ЗОПБ не прави разграничение дали допълнителните трудови възнаграждения са с постоянен характер, или се изплащат временно.
По отношение на всички останали плащания, които нямат характера на трудови възнаграждения/работна заплата по смисъла на КТ, в т.ч. по различните видове граждански договори, мениджърски контракти, разпределение на печалбата между съдружници или акционери и т.н., изключението по чл. 2, т. 6 ЗОПБ не намира приложение, т.е. прилагат се общите ограничения, свързани с размера на общата договорена парична престация по съответния договор, акт или решение съгласно установеното в чл. 3 ЗОПБ. Когато договорът за управление не е ограничен със срок, при определяне на общия размер на дължимата по договора парична престация би следвало да се отчете мандатът за заемане на съответната длъжност от лицето, с което се сключва договорът, тъй като обикновено освобождаването на лицето от длъжността съставлява основание и за прекратяване на договора за управление. Когато възнаграждението в договора не е фиксирано, за да бъде валидно сключен договорът, то следва да е поне определяемо. Ако е невъзможно дори приблизителното изчисляване на възнаграждението въз основа преценката на факторите, които го обуславят, то като опора за определяне стойността на престацията може да послужат правилата за нейната съдебна защита и по-специално чл. 69, ал. 1, т. 7 ГПК – по искове за периодични платежи за неопределено време или за пожизнени платежи – сборът на платежите за три години. Понеже чл. 111, б. “г” ЗЗД предвижда тригодишна погасителна давност за периодичните платежи, то съдебна защита може да се търси за дължими периодични платежи само за три години, каквато е логиката и на правилото за определяне на цената на иска в такива случаи съгласно чл. 69, ал. 1, т. 7 ГПК.
Видно от направеното в чл. 2, т. 1-6 ЗПОБ изброяване, то е изчерпателно по своя характер и не следва да се тълкува разширително под страх от предвидените в закона сериозни санкции. Съгласно чл. 5, ал. 1 ЗОПБ при извършване или допускане извършването на нарушение на чл. 3 ЗОПБ нарушителят се наказва с глоба в размер 25 на сто от общия размер на направеното плащане – ако е физическо лице, или с имуществена санкция в размер 50 на сто от общия размер на направеното плащане – ако е юридическо лице. При повторно нарушение чл. 5, ал. 2 ЗОПБ предвижда размерът на глобата да е 50 на сто от размера на направеното плащане, а на имуществената санкция – 100 на сто от размера на направеното плащане. По смисъла на § 1 ЗПОБ “повторно” е нарушението, извършено в едногодишен срок от влизането в сила на наказателното постановление, с което лицето е било наказано за същото по вид нарушение. Актовете за установяване на нарушенията се съставят от органите на НАП, а наказателните постановления се издават от изпълнителния директор на НАП или от оправомощени от него длъжностни лица. Съставянето, издаването, обжалването и изпълнението на наказателните постановления се извършват по реда на ЗАНН.
ЗОПБ съдържа и разпоредби за преминаване на бюджетните предприятия към събиране на приходи и други постъпления чрез картови плащания, като вменява на министъра на финансите задължението за поетапното внедряване на системата за картови разплащания. Съгласно чл. 4, ал. 1 ЗОПБ обслужването от банките в страната на операциите на бюджетните предприятия по събирането на приходи и други постъпления чрез картови плащания следва да се извършва въз основа на сключени договори между Министерството на финансите и банките. Договорите съдържат едни и същи клаузи и цени, приложими за всички банки. По изричната разпоредба на § 3 ЗОПБ за 2011 г. Министерството на финансите може да договаря такива клаузи и цени в рамките на договорите по § 22, ал. 6 от Закона за държавния бюджет на Република България за 2011 г., въз основа на които се извършва обслужването от банките в страната на транзитните сметки и плащанията на министерствата, ведомствата, Народното събрание, Сметната палата, КФН, БНТ, БНР, органите на съдебната власт, НОИ, НЗОК и техните разпоредители с бюджетни кредити от по-ниска степен чрез сметките на съответните първостепенни разпоредители в БНБ, включени в единната сметка. ЗОПБ изрично посочва, че дължимите от страна на Министерството на финансите суми по договорите с банките са за сметка на централния бюджет, като за картовите плащания към бюджетни предприятия физическите и юридическите лица не заплащат банкови комисиони и такси (чл. 4, ал. 5 и 6 ЗОПБ).