1. Някои понятия в облигационното право ни се струват безспорни и а priori ги възприемаме. Открай време повтаряме, че на обезщетяване подлежат всички вреди, причинени от непозволено увреждане – damnum emergence и lucrum cessans. Но понякога в гладката повърхност на правоприлагането се появяват вълнички, които ни карат да се замислим дали наистина познаваме добре тези понятия. В края на 2021 г. Върховният касационен съд раздвижи изглеждащата на пръв поглед безпроблемна повърхност на пропуснатата полза с Разпореждане на председателя за образуване на Тълкувателно дело 3 от 2021 г., констатирайки противоречие в прилагането на чл. 51, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД).
И тъй като поставеният в горепосоченото разпореждане въпрос засяга понятието за пропусната полза, реших, че макар досега доктрината ни да беше спокойна в неговата дефиниция, е желателно отново да надникнем в дълбоката му същност. И най-добре според мен е да видим какво е написала българската доктрина за него. Слава на бога пропуснатата полза не е била пропусната в българската теория и един много способен учен като Люсиен Топалова е посветила на него монографично изследване[1]. В него тя е проследила историческото и сравнителноправното развитие, което ние възприемаме наготово.
Според авторката[2] правилото, че гражданската отговорност включва обезщетение не само на ефективно претърпените загуби, но и на ползите, доходите, които пострадалият е пропуснал да придобие, е познато още на римското частно право. Това е известното разграничение на вредите на damnum emergens и lucrum cessans, което впоследствие е било възприето от Френския граждански кодекс от 1804 г. и е признато с различни нюанси в отделните европейски държави. В някои от тях то е било признато само при договорната отговорност, в други държави е зависило от формата на вината на причинителя на вредите.
У нас няма спор по въпроса, че и при договорната, и при деликтната отговорност възниква задължение за покриване както на претърпените загуби, така и на пропуснатите ползи, независимо че термините са изрично използвани само при договорната отговорност – чл. 82 ЗЗД. Доколкото обаче чл. 51, ал. 1 ЗЗД недвусмислено предвижда, че на обезщетяване подлежат всички преки и непосредствени вреди от противоправното деяние, то обезщетението обхваща както претърпените загуби, така и пропуснатите ползи.
Пропуснатата полза „обхваща всички имуществени предимства, които в момента на вредоносното събитие не съществуват в имуществото на пострадалото лице, но които биха влезли в състава на имуществото му, ако не беше непозволеното увреждане“.[3] Понятието е познато и на англосаксонското право и практика, където се определя като загуба от очаквана полза или печалба, за разлика от актуалното, реално намаляване на имуществото. Обезщетението се присъжда за загуба на разумно очакваната печалба или за загуба от използването на увредената собственост.[4]
Първата българска монография, посветена на пропуснатата полза, я определя като неправомерно осуетяване на възможността за придобиване на доходи, на печалба поради неизползване на повредената или унищожената вещ. Правото на обезщетение на пропусната полза представлява средство за защита на правата на увредените от непозволено увреждане лица. Но това право възниква само ако собственикът на повредената или унищожената вещ е изгубил възможността не само да си служи с нея, но и да получава доход, печалба от нея. Изследователката на понятието „пропусната полза“ Л. Топалова акцентира на глагола „ползва“, който означава не непосредствено служене с вещ или имот за пряко задоволяване на потребности, а „правомерни доходи, един или друг прираст, определено увеличение на имуществото“[5]. За пропуснати ползи може да се говори само в случаите, при които е засегнато получаването на имуществен прираст, на доход, но не и при осуетяване на други ползи, които не са доходи“. Неслучайно и чл. 51, ал. 3 ЗЗД предвижда обезщетение за загубена работоспособност, което по своята същност е обезщетение за пропуснат доход и по-конкретно за изгубен трудов доход. С други думи, деликтното обезщетение обхваща и тези доходи, които при нормални условия пострадалият би придобил чрез труда си[6]. Пропуснатата полза е вид вреда. Затова тя, заедно с претърпените загуби, засяга неблагоприятно имуществото на увреденото лице. Вредата при непозволено увреждане представлява разликата между състоянието на имуществото на лицето, увредено от деликт, и онова състояние на нараснала стойност, което то би имало, ако деликтът не е бил извършен[7].
Разликата между загубата и пропуснатата полза се състои в това, че загубата реално, ефективно е намалила имуществото към момента на деянието, докато при втория вид вреда е осуетено увеличението на имуществото, което би настъпило, ако не беше извършен деликтът. На обезщетяване подлежи чистият доход – печалбата. От пропуснатата полза трябва да се спаднат спестените разходи, като спестеният бензин, масло, разходи по поддръжка на моторното превозно средство за времето, през което същото се е намирало на ремонт. Пропуснатата полза произтича от пропуснатата чиста печалба. От пропуснатия доход трябва да се извадят спестените разходи по експлоатацията и ползването на вещта, както и разноските по намаляване на вредите от непозволеното увреждане. Когато се оценява чистата печалба, следва да се изхожда от средностатистическите резултати от стопанската дейност на увреденото лице през последните три години[8]. Когато става дума за причиняване на телесна повреда и увреждане на здравето, водещи до намаляване на работоспособността, оценката на пропуснатата полза е трудовият доход, който пострадалото лице би получавало през следващите години, ако не беше извършено непозволено увреждане спрямо него. Съдът е длъжен при изчисляване на обезщетението да вземе предвид всички конкретни обстоятелства – възраст, досегашното здравословно състояние, развитието на заплащането на съответната дейност, като всички обстоятелства подлежат на доказване от ищеца.[9]
Доколкото пропуснатата полза като вид вреда е обективно съществуващ факт, обективен елемент от фактическия състав на непозволеното увреждане, на обезщетение не подлежат обстоятелства, които са плод на индивидуалното съзнание, на предвидимо развитие на дейността на увреденото лице или на бъдещото ползване на засегнатата вещ[10]. Затова и завършената дефиниция на пропусната полза е следната: обективна, реална и позволена възможност за бъдещо придобиване на определен имуществен прираст на увреденото имущество[11].
Дали пострадалият от деликт е щял да придобие дохода, който е осуетен от деликта, не е въпрос от света на предполагаемото и хипотетичното, както казва Топалова[12], а е въпрос на съществуване или несъществуване на обективни факти в действителността, които подлежат на доказване от ищеца. Пропуснататa полза е обективна категория и трябва да се докажат фактите и обстоятелствата, от които произтича реалната осъществимост на ползата, т.е. на печалбата. Пропуснатата полза е винаги конкретна величина и подлежи на доказване, а не на предположение.
2. Относно доказването на пропуснатата полза в теорията са изразени две становища.
Първото намира израз в теорията за сигурност на доказването, а второто съставлява теорията за доказване на вероятността, че е щяло да има печалба[13].
В някои закони е възприета изрично втората теория – пар. 252 от Германския граждански законник, според който за пропусната печалба се счита онази, която е могла да се очаква с вероятност според обикновеното протичане на нещата. Като пропусната полза важи печалбата, която би могла с голяма вероятност да се очаква според особените обстоятелства или обикновеното стечение на обстоятелствата, в които се намира засегнатото лице[14].
Става въпрос следователно не за това, че е намалено съществуващото имущество, а за това, че са отнети чрез деликта шансовете на пострадалия да придобие нещо, да увеличи наличното си имущество.
Пропуснатата полза, която е понятие на обезщетителното право, се отнася не до увреждане или отнемане на едно вече съществуващо имущество, а до това, че на пострадалия се осуетява бъдещият шанс да получава доход, възможността да не може да увеличава по-нататък своето имущество.
Пропуснатата полза обхваща всички имуществени предимства, които към момента на непозволеното увреждане не са част от имуществото на пострадалия, но които биха потекли в неговото имущество, ако не беше настъпило вредоносното събитие. Пропуснатата полза е следователно печалбата, която пострадалият би следвало да очаква, ако деликтът не беше извършен – пар. 252 ГГЗ.
В областта на деликтното право пропуснатата полза се проявява на практика главно в два случая – транспортни злополуки и лекарски грешки. При тях пострадалият загубва напълно или частично своята работоспособност за определен период от време и намалява своите доходи[15]. Изключени са случаите, когато увреждането е резултат от противоправни действия или бездействия на увреденото лице.
Що се отнася до изчисляване на размера на пропуснатата полза, нейната оценка се извършва от вещо лице. В немската доктрина се предлага следната формула на пропуснатата полза – пар. 287 от Закона за гражданското съдопроизводство. (Zivilprozessordnung):
Пропусната полза = пропуснати доходи – спестени експлоатационни разходи+ разходи, които увреденият е бил принуден да направи, за да намали вредите в неговия патримониум.
Пропуснатите доходи се оценяват, като се вземат предвид или средните експлоатационни резултати през последните три години преди непозволеното увреждане от използването на засегнатата вещ, или възможните, сигурни, но осуетени от деликта поръчки.
По подобен начин е формулирано и разрешението в италианското право. Поради това че пропуснатата полза е несъществуващ, отрицателен факт, не може да се иска сигурност на доказването, размерът на вредата почива на предположения и се говори за степен на вероятност.
Тази теория не е съвместима с българското право. Според чл. 51, ал. 1 ЗЗД всички вреди, които се намират в причинна връзка с непозволеното увреждане, подлежат на обезщетяване. Но те трябва да бъдат доказани от ищеца, защото законът не въвежда презумпция за вреда и в частност за пропусната полза. У нас както деянието, така и вредите и причинната връзка между тях се доказват от ищеца. Само вината се предполага до доказване на противното – чл. 45, ал. 2 ЗЗД. Пропуснатите ползи са втория вид вреди, който следва първия вид – претърпените загуби. Последните са обективно съществуващо намаление на имуществото, чиято стойност подлежи на оценяване. Те се изразяват в унищожаване или повреждане на вещта, в нейното изчезване, в изгубването на право. Що се отнася до втория вид имуществена вреда – пропуснатия доход, на отделно и самостоятелно доказване подлежат фактите, от които произтича възможността за придобиване на доход, т.е. трябва да се докаже източникът на осуетения доход. А тези факти са конкретни и обективно съществуващи, а не хипотетични. Пропуснатите ползи ги няма, те не са положителен факт и затова не са предмет на пряко доказване. На доказване подлежат действително съществуващите факти и състояния, които са конкретни факти и подлежат на установяване от заинтересованото лице. Това са фактите, породили възможността за придобиване на доход, чието осуетяване е резултат на деликта. Ако бъде открадната една вещ, която потенциално би създавала прираст и потенциалният доход е закодиран в самата природа на вещта, но при конкретните обстоятелства тази вещ към момента на деликта не е била използвана за създаване на прираст, не е била източник на доход, нито се е подготвяло нейното бъдещо използване за тази цел, не би следвало да се приема, че е настъпила вреда под формата на пропусната полза. Ако е открадната кола, която се е намирала в гараж, не е използвана въобще, но същата тази кола има потенциала да създава доход за нейния собственик, ако той я е използвал за тази цел, не би следвало да изчисляваме какъв приход би могъл да се получи, ако не беше открадната от гаража на собственика и да се твърди и приема за установено, че е осуетена възможността да се получава приход от нея. Но ако колата е служила на собственика, за да получава доход от нейното използване, да извлича полезните ѝ свойства, за да получава печалба, тогава би следвало съдът да приеме наличието на вреда. Вреда възниква и ако собственикът е ползвал колата за придвижване и поради нейната кражба е бил принуден да използва такси. В този случай по-големите разходи за такси биха могли да се приемат за причинени загуби, след като от тях се приспаднат разходите, които собственикът си е спестил поради неизползването на собственото си превозно средство. В случая няма да е налице пропусната полза, а претърпяна загуба, намаляване на имуществото.
Един друг аргумент в подкрепа на първата теория е необходимостта от постигане на симетричност при тълкуването и прилагането на сходни разпоредби. След като деликтната отговорност е вид гражданска отговорност, породена от противоправно деяние, подобно на договорната отговорност, която възниква от неизпълнение на договорно задължение (противоправно деяние) и след като съдържанието и на двата вида отговорности се състои от задължението за обезщетение на всички вреди (претърпени загуби и пропуснати ползи), съдът следва по един и същи начин да тълкува установяването на вредите. В ТР 3 от 2012 г. на ОСГТК ВКС прие, че „При предявен иск по чл. 82 ЗЗД за обезщетяване на вреди под формата на пропуснати ползи, произтичащи от забавено изпълнение на задължение за изграждане на обект, трябва да съществува сигурност за увеличаване на имуществото на кредитора, която сигурност не се предполага“, същото становище би следвало да се прилага и към обезщетяване на пропуснатата полза в рамките на деликтната отговорност. И да важат същите аргументи, с които се прие посоченото тълкувателно решение, а именно:
„Тъй като пропуснатата полза представлява реална, а не хипотетична вреда, това предположение винаги трябва да се изгражда на доказана възможност за сигурно увеличаване на имуществото и не може да почива на логическо допускане за закономерно настъпване на увеличаването“.
3. Пропуснатата полза е елемент от фактическия състав, пораждащ правото на обезщетение.
Поради това и при липса на изрично установена в закона презумпция за настъпването ѝ, пропуснатата полза не се предполага, а следва да бъде доказана в процеса. Само ако бъде доказано, че при точно изпълнение на длъжника имуществото на кредитора е могло да бъде увеличено, ще бъде постигната целта на предвиденото в чл. 82 ЗЗД обезщетяване – да се поправят претърпените от кредитора вреди, без да се допусне обогатяването му за сметка на длъжника.
„Неизпълнението на поето задължение за изграждане на обект в уговорения от страните срок лишава кредитора за периода на забавата от възможността да придобие собствеността върху изградения обект и да упражни по отношение на него присъщите на правото на собственост правомощия – владение, ползване и разпореждане. Не във всички случаи обаче, упражняването на изброените правомощия би довело до увеличаване на имуществото на кредитора. Увеличаване не би настъпило в хипотезата на ползване на обекта от самия кредитор и поради това лишаването му от тази възможност не може да има за последица пропускането на полза в посочения по-горе смисъл. Невъзможност за увеличаване на имуществото на кредитора и съответно пропусната полза ще е налице например, когато, в резултат от забавата, кредиторът е пропуснал възможността да получи граждански плодове от обекта чрез предоставянето му за възмездно ползване на друго лице, да получи доходи чрез използването на обекта за осъществяване на търговска дейност или е пропуснал възможността да се разпореди с обекта при изгодни условия.
В съответствие с правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК, че страните са длъжни да докажат твърденията, на които основават своите искания и възражения, кредиторът възложител следва да докаже, че при точно изпълнение на задължението за изграждане на обекта със сигурност би получил увеличаване на имуществото си, като установи факта на създадени между него и трети лица правоотношения във връзка с този обект по повод ползването или разпореждането с него, които са били осуетени именно в резултат от забавата на длъжника, или като установи, че при конкретните пазарни условия в периода на забавата е съществувала реална възможност за отдаване на обекта под наем, за получаване на доходи чрез използването му за осъществяване на търговска дейност или за изгодно разпореждане с него. Относимите и допустими доказателства са в зависимост от вида на претендираните пропуснати ползи и подлежащите на установяване факти. На обезщетяване подлежат не всички пропуснати от възложителя ползи, а само тези, които са били предвидими за страните по сделката към момента на пораждане на задължението и са пряка и непосредствена последица от неговото неизпълнение. Това са ползите, чието пропускане, с оглед специфичните за случая обстоятелства и при проявена грижа на добрия стопанин/добрия търговец, страните са могли и са били длъжни да предположат и което е причинено именно от неизпълнението, т. е. което представлява негов необходим и закономерен резултат. Освен фактите, относими към основанието на претенцията – пропускане на твърдяната полза, предвидимост на същата към момента на пораждане на задължението, респ. недобросъвестност на длъжника и причинна връзка между пропуснатата полза и виновното неизпълнение на длъжника, на доказване от страна на кредитора подлежи и размерът на пропуснатата полза, като се съобрази, че по отношение на размера изискването за предвидимост не се отнася.“ [16]
4. Съгласно Разпореждане от 10.11.2021 г. на председателя на ВКС, с Определение № 60150 от 08.10.2021 г. по гр. д. № 3533/2020 г. съставът на Първо гражданско отделение на ВКС, на основание чл. 292 ГПК, е спрял производството по делото и е предложил на Общото събрание на Гражданската и Търговската колегия да постанови тълкувателно решение по въпроса:
„Дали причинените от деликт пропуснати ползи трябва да бъдат доказани със сигурност, както трябва да бъдат доказани със сигурност пропуснатите ползи, причинени от неизпълнение на договорно задължение?“.
Произнасянето на ОСГТК с тълкувателно решение по този въпрос се налага, поради наличието на противоречива практика на състави на Върховния касационен съд. С Решение 347/06.03.2018 г. по гр. д. № 34/2017 г. на ВКС, IV г. о., е даден положителен отговор на въпроса по чл. 280, ал. 1 ГПК, по който е допуснато касационно обжалване – подлежи ли на доказване настъпването на имуществена вреда в хипотезата на чл. 45 ЗЗД, съставляваща пропусната полза, както и нейният размер, или тя се предполага.
Съставът на ВКС е приел, че ТР № 3/12.12.2012 г. по тълк. д. № 3/2012 г. на ОСГТК на ВКС е постановено във връзка с обезщетение за пропусната полза от неизпълнение на договорно задължение, но принципните му постановки, свързани с характера на вредата и начина на установяването ѝ, са приложими във всички случаи на имуществено увреждане. Прието е също, че в конкретния случай в противоречие с ТР № 3/12.12.2012 г. съдът е присъдил обезщетение, квалифицирано като такова за причинени имуществени вреди по чл. 49 ЗЗД, чийто размер е определил по предположение за евентуална наемна цена, а не въз основа на представени по делото доказателства за валидни наемни договори с трети лица. Самият ВКС определя дължимото обезщетение за пропуснати ползи въз основа на приетата експертиза за средномесечен пазарен наем, но след като преквалифицира иска от чл. 49 във връзка с чл. 45 ЗЗД на иск по чл. 59 ЗЗД.
5. Първото становище на ВКС по поставения въпрос е намерило място и в Решение № 297 от 9.02.2016 г. на ВКС по гр. д. № 1202/2015 г., III г. о. В него също е прието, че при обезщетяване на пропуснати ползи в резултат на непозволено увреждане, включително за случаите на обективна отговорност, приложение намира принципът за пълна репарация на всички преки и непосредствени вреди, но пропуснатите ползи за собственика от плодовете на унищожена вещ за бъдеще време се обезщетяват само ако ще настъпят със сигурност.
В решение от 2016 г. Таня Митова, Емил Томов и Драгомир Драгнев приемат, че при обезщетяване на пропуснати ползи в резултат на непозволено увреждане, приложение намира принципът за пълна репарация на всички преки и непосредствени вреди, но пропуснатите ползи за собственика от плодовете на унищожена вещ за бъдеще време се обезщетяват само ако ще настъпят със сигурност. Те също стъпват на Тълкувателно решение № 3/2012 г.[17]. Съставът на ВКС се е позовал на ТР № 3/12.12.2012 г. по тълк. д. № 3/2012 г. на ОСГТК, като е продължил с релевантните за конкретния спор мотиви за начина, по който се доказва пропуснатата полза при непозволено увреждане, когато има установена по нормативен ред презумпция за настъпването на вредата.
Ако отправим бегъл поглед към съдебната практика по темата за имуществените вреди по Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ) от незаконосъобразни действия, бездействия и принудителни административни мерки, ни прави впечатление, че основно са засегнати случаи, при които става въпрос за отнемане на свидетелства за правоуправление на МПС и като следствие на това – наличие на вреди на адресатите вследствие на невъзможността да изпълняват задълженията си по трудови и граждански договори. На практика, много редки са случаите, при които се претендират вреди по реда на Закона за отговорността на държавата за вреди (ЗОДОВ), изразяващи се в пропуснати ползи вследствие на невъзможността за изпълнение на даден бизнес ангажимент, загуба на клиенти или дори невъзможността да се поеме дадено задължение, свързано с получаване на приходи за свършена работа. В редките случаи, когато такива искове са налице, от страна на съда дежурно бива констатирана липсата на причинно-следствена връзка, както и липсата на сигурност, че имуществените ползи биха настъпили в патримониума на адресата на незаконосъобразното действие, бездействие или принудителната административна мярка, ако не би било осъществено последното[18].
6. Обратното становище е застъпено в Решение № 102 от 23.04.2014 г. на ВКС по гр. д. № 6423/2013 г., I г. о. В него е прието, че фактическият състав на отговорността за обезщетяване на вреди от непозволено увреждане не предвижда други предпоставки, извън посочените във влязлото в сила решение и по-конкретно не предвижда като предпоставка собствениците да са изразили намерение и да са положили усилия да отдадат обекта под наем. Решението е постановено по правния въпрос дали основателността на претенцията с правно основание чл. 45 във връзка чл. 51 ЗЗД за вреди от пропуснати ползи от невъзможността да бъде експлоатиран търговски обект в размер на средния пазарен наем за определен период от време (сбор от месечни наемни цени) е обусловен от намерението и усилията на собствениците да отдадат обекта под наем.
Върховните съдии Бранислава Павлова, Теодора Гроздева и Владимир Йорданов заявяват, че фактическият състав на отговорността за обезщетяване на непозволено увреждане не предвижда като предпоставка собствениците да са изразили намерение и да са положили усилия да отдадат обекта под наем. Спорът е за това дали основателността на претенцията(по чл. 45 във връзка с чл. 51 ЗЗД)за вреди от пропуснати ползи от невъзможността да бъде експлоатиран търговски обект в размер на средния пазарен наем за определен период е обусловена от намерението и усилията на собствениците да отдадат обекта под наем.[19]
Също и в Решение № 339 от 04.11.2015 г. на ВКС по гр. д. № 1520/2015 г., IV г. о., се приема, че предпоставките за отговорността по чл. 45 ЗЗД включват виновно извършване от ответника на противоправно действие (отнемане на фактическа власт върху недвижим имот чрез насилие); причиняване на вреди на ищеца, изразяващи се в лишаването му от възможността в процесния период да ползва имота; причинна връзка между противоправното поведение и вредата; установен размер на обезщетението за лишаване от ползване по предназначение на имота, изчислен на базата на средната пазарна наемна цена. Фактическият състав на отговорността за обезщетяване на непозволено увреждане не предвиждал като предпоставка ищецът да е изразил намерение и да е положил усилия да отдаде имота под наем.
От посоченото по-горе се констатира противоречива практика на състави на ВКС по отношение на посочения въпрос.
През 2015 г. Борислав Белазелков, Марио Първанов и Борис Илиев приемат, че предпоставките за отговорността по чл. 45 ЗЗД са виновно извършване от ответника на противоправно действие(отнемане на фактическа власт върху имот чрез насилие);причиняване на вреди на ищеца, изразяващи се в лишаването му от възможността да ползва имота в процесния период; причинна връзка между противоправното поведение и вредата; установен размер на обезщетението за лишаване от ползване по предназначение на имота, изчислен на базата на средната пазарна наемна цена. Фактическият състав на отговорността за обезщетяване на непозволено увреждане не предвиждал като предпоставка ищецът да е изразил намерение и да е положил усилия да отдаде имота под наем[20].
Следователно второто становище, застъпвано от някои състави на ВКС, приема, че е достатъчно да се установи намерението на собственика имотът му да се отдава под наем, а размерът се определя на базата на средната пазарна наемна цена. Не се изисква ищецът да е изразил намерение и да е положил усилия да отдаде имота под наем.
7. Както може да се констатира, дискусионният въпрос за възникването и размера на пропуснатата полза в практиката на ВКС се проявява на плоскостта на правонарушения на правото на собственост на недвижим имот. Това важи както за договорната, така и за деликтната отговорност. А за ползването на недвижим имот пропуснатата полза се изразява в дохода от отдаването му под наем.
Но в сферата на непозволеното увреждане пропуснатата полза има своето практическо значение предимно в случаите на кражба, унищожаване и повреждане на моторни превози средства и при причиняване на телесни повреди и намаляване на работоспoсобността. При унищожаването или повреждането на вещ като резултат от непозволено увреждане – най-често МПС, собственикът ѝ се лишава от възможността да експлоатира в собствена полза нейните полезни качества за времето, през което трае ремонтирането ѝ или през което може да си набави нова вещ. Възможно е преди деликта да я е отдавал под наем или да е превозвал хора, товари или стоки, необходими за неговата стопанска дейност. В резултат на увреждането на вещта собственикът не може да я използва и по този начин не може да увеличи имуществото си, поради което през дните, следващи деликта, той претърпява вреди – пропуснати ползи. Това е от една страна. От друга страна е възможно за времето на ремонта той да наеме друга вещ от същия вид или да направи разходи във връзка с използването на друга подобна и по-скъпа вещ. В тези случаи собственикът претъпява и щети, представляващи намаление на актива на неговото имущество. Претъпените щети и пропуснатите ползи, предизвикани от невъзможността да се използва унищожената или повредената вещ, подлежат на обезщетяване от делинквента. В ППВС № 7 от 1977 г. – т. 6, по някои въпроси на застрахователните отношения се приема, че в застрахователното обезщетение, което покрива вредите от непозволеното увреждане, се включват и вредите, „настъпили от неизползването на повредените, непоправими вещи за срока, през който обикновено повредите им са могли да бъдат отстранени“.
Безспорно ВКС приема обезщетение на пропусната полза в случаите на непозволено увреждане, както я приема и при нарушение на договорите. Въпросът е обаче по какъв начин трябва да се определи размерът на вредите в случаите на неизползване на вещта.
Смятам, че не може съдът да приема аксиоматично, че на собственика винаги се заплаща някакво обезщетение, без той да доказва настъпването на вредите и техния размер. Този начин на определяне на вредите, причинени от неизползването на вещта, трудно би могъл да получи подкрепа.
За разлика от вината, вредата като елемент от фактическия състав на непозволеното увреждане не се презумира, а трябва да се докаже от увредения – ищец в процеса. Не е достатъчно да се установи, че собственикът не е имал възможност през определен период да експлоатира вещта и да извлича по принцип стопанска полза от нея. Нужно е да установи във всеки конкретен случай дали са настъпили вреди и какъв е техният размер.
На първо място, собственикът би могъл да докаже, че е използвал друга наета вещ, за която е плащал наем, или че е ползвал такси за придвижване или транспортиране на стоката си. Необходимо е да се изчисли конкретният размер на изразходените от него парични средства, с които се е намалило имуществото му. В този случай говорим за претърпени загуби – damnum emergens. Понеже през същото време той не е правил разходи във връзка с експлоатацията на собствената си вещ, от размера на вредите трябва да се приспадне стойността на спестените разноски.
На второ място, собственикът може да докаже, че макар да не е изразходвал допълнително парични средства, които са довели до намаляване на имуществото му, той е могъл да получи определена стопанска изгода, като използва вещта в стопанската си дейност или я отдава под наем. В този случай предмет на обезщетяване са пропуснатите ползи. Налага се обаче да се доказва реалната възможност от настъпване на пропуснатата полза. Не следва да се изхожда аксиоматично от постулата, че от всяко използване на вещта по всяко време произтича стопанска изгода и обратно, че и невъзможността тя да се използва води до настъпване на вреди. Последните не възникват ipso facto с появата на невъзможността от използването на вещта. Няма пропусната полза, ако собственикът на повредената или отнета чрез непозволено увреждане вещ успее да се справи с проблема на нейното неизползване и приложи друг способ, за да избегне бъдещата вреда. Не настъпва вреда, ако в резултат на физически, материални или умствени усилия на стопанина бъдещата вреда бъде предотвратена, ако при обикновена, нормална обстановка пострадалият би я претърпял, но в конкретния случай, в резултат на собствените си, понякога и извънредно големи усилия и напрежение, той е успял да я осуети. В този случай не възниква вреда, която подлежи на обезщетяване.
Няма вреда и ако поначало вещта не е служила като източник на доход и преди непозволеното увреждане, както и когато собственикът ѝ не се е подготвял за нейната експлоатация с оглед получаване на стопанска изгода. Вредата не е имагинерна величина, не е хипотетична и невинаги се проявява, ако е засегнато конкретно материално благо.
8. Затова не би могла да бъде одобрена съдебната практика, съгласно която се присъжда обезщетение във всички случаи на неизползване на вещта. Тя не почива на нормативна основа. Съществуването на вреди и техният размер трябва да бъдат доказани от пострадалия. ЗЗД не предвижва при непозволено увреждане вредата да се предполага за настъпила, след като е налице невъзможност от използването на вещта поради нейното пълно унищожаване или репариране[21].
Договорната и деликтната отговорност са двата вида гражданска отговорност и макар да се подчиняват на различни правни режими и да няма общи разпоредби на гражданската отговорност, по отношение на тях важат едни и същи принципни постановки. И двете отговорности имат обезщетителен характер. Тяхната функция е да се възстанови положението, в което имуществото би се намирало, ако не беше извършено съответното правонарушение – неизпълнение на договорно задължение или на общото задължение да не се вреди другиму. Затова границите на отговорността се определят от размерите на реално причинените вреди. Ако се плаща обезщетение и за вреда, която не е сигурно че ще настъпи, за която съществува вероятност, че ще възникне, но няма доказателства, че е настъпила, би се стигнало до неоснователно обогатяване на увреденото лице. Гражданската отговорност обаче няма наказателен характер, нито цели възнаграждение на пострадалия за претърпените от него неприятни и отрицателни последици.
Единството на договорната и деликтната отговорност като двата вида гражданска отговорност води до единство и в основните правни положения, на които те се крепят. Не може ВКС в ТР 3 от 2012 г. да приеме, че пропуснатата полза от неизпълнение на договор трябва да се доказва, че тя е реална вреда, а при деликтната отговорност пропуснатата полза да я квалифицираме като хипотетична вреда и да прилагаме несъществуващо правило за предположение. Привържениците на второто становище, което не приемам, не привеждат никакви аргументи, защо се налага да се различава оценката на пропуснатата полза – предпоставките за нейното възникване и размерът ѝ в случаите на неизпълнение на договора и на непозволеното увреждане.
Проф. д-р Поля ГОЛЕВА, Институт за държавата и правото при Българската академия на науките
______
[1] Топалова, Люсиен. Обезщетение за пропусната полза при социалистическите организация. София: Българската академия на науките, 1960.
[2] Топалова, Люсиен. Цит. съч., с. 9.
[3] www.google.de – посетено на 20.02.2022 г.
[4] Lucrum cessans Definition & Meaning – Merriam-Webster и Lucrum cessans – Oxford Reference.
[5] Топалова, Люсиен. Цит. съч., с. 19.
[6] Пак там, с. 25.
[7] Вж. Топалова, Люсиен. Цит. съч., с. 41.
[8] Вж. www.google.de – посетено на 20.02.2022 г.
[9] Вж. Larenz, K. Lehrbuch des Schuldrechts. Band II. Besonderer Teil. Beckverlag. Muenchen, 1972, S. 514-515.
[10] Вж. Топалова, Люсиен. Цит. съч., с. 46.
[11] Пак там, с. 48.
[12] Топалова, Люсиен. Цит. съч., с. 75.
[13] Топалова. Цит. съч., с. 167.
[14] Entgangener Gewinn – Definition, Höhe und Schadenersatz. В: jwww.uraforum.de.
[15] JuraForum.de-Tipp – посетено на 20.02.2022 г.
[16] ТД № 3 от 2012 г. на ОСГТК.
[17] Вж. news.lex.bg – посетено на 20.02.2022 г.
[18] Вж. Натов, Ал. По някои въпроси, касаещи претендирането на пропуснати ползи от незаконосъобразни действия или бездействия на органите по чл. 1 ЗОДОВ: В: www.gramada.org от 29.05.2019 г., посетено на 17.02.2022.
[19] Информацията е почерпена от електронния сайт news.lex.bg, посетен на 20.02.2022 г.
[20] Вж. news.lex.bg – посетено на 20.02.2022 г.
[21] Топалова, Люсиен. Цит. съч., с. 246 и 247.
