Коментар на съдебната практика
Завещанието е едностранен формален акт, съдържащ личното волеизявление на едно лице, наречено завещател. С него то се разпорежда безвъзмездно със свои имуществени права в полза на друго лице, наречено бенефициер. Завещанието има действие за след смъртта на завещателя и цели да измени реда на наследяването по закон, размера на наследствените части или да изключи изобщо наследниците по закон, като облагодетелства трети лица извън този кръг. Самоцелното обезнаследяване на законен наследник чрез завещателен акт не му вреди, нито ползва останалите законни наследници (решение № 1351-1962-I г.о. на ВС). Завещателните разпореждания са отменими, но както извършването им, така и отменяването им трябва да стане в предписаната от закона форма, която е форма за действителност.
Завещанията биват два вида – нотариални и саморъчни. Първите се извършват от нотариус, който след като се увери в самоличността на завещателя и в неговата завещателна дееспособност, изслушва волята му и я въпроизвежда писмено. Нотариусът следи да бъдат спазени изискванията за форма и съдържание на завещателните разпореждания и по този начин в голяма степен гарантира тяхната действителност. При саморъчните завещания завещателят сам трябва да осигури действителността на последната си воля, за да възпроизведе тя целените правни последици. Макар и законът строго да е формулирал изискванията си към саморъчните завещания, те често не се познават или се подценяват, в резултат на което незначителни за лаиците грешки и пропуски водят до съществени юридически последствия. Затова именно настоящото изложение се концентрира върху констатираните от съдебната практика случаи на недействителност на саморъчните завещания.
Както всяка едностранна сделка и завещанията могат да бъдат нищожни или унищожаеми. Двете форми на недей-ствителност се подчиняват на общите теоретични принципи и намират своите основания в ЗЗД, но имат и специфични особености, регламентирани в ЗН. Такава е и първата хипотеза, уредена в чл. 42, б. “а” ЗН, според която завещателните разпореждания са нищожни, ако са направени в полза на лице, което няма право да получава по завещание. В общия случай законът се интересува от дееспособността на извършващия едностранния акт. Тук обаче значение има и т.нар. пасивна способност, тъй като, както вече беше казано, чрез завещанието могат да се ограничат или изключат правата на наследниците по закон. Именно за охрана на техните интереси е важно разпорежданията да облагодетелстват лица, имащи право да наследяват по завещание. Такива безспорно не са незаченатите към момента на откриване на наследството (чл. 2, ал. 1, б. “а” ЗН), родените неспособни да живеят (чл. 2, ал. 1, б. “б” ЗН) и недостойните по смисъла на чл.3 ЗН. Лошите отношения между завещател и бенефициер не се отразяват на валидността на завещанието, защото не се признават от закона за недостойнство (решение № 629-1990-I г.о. на ВС).
Съвсем логично е, като строго формален акт, саморъчното завещание да бъде нищожно, когато не е спазена разпоредбата на чл. 25, ал. 1 ЗН относно формата му – чл. 42, б. “б” ЗН. Такива са случаите, когато текстът на завещанието не е изписан ръчно от самия завещател, а от трето лице или пък е изписан от завещателя, но с помощта на пишеща машина, компютър и др. Дори и завещанието да е написано под диктовката на завещателя и да е прочетено в присъствието на свидетели и за това отклонение от чл. 25, ал. 1 ЗН да има оправдателни причини, не се санира порокът във формата му (решение № 1160-94-II г.о. ВС). Не прави действително машинописно изписаното завещание и саморъчната добавка в края му, че текстът се поддържа от завещателя (решение № 892-99-I г.о. на ВКС).
Нищожно е и завещанието, което не е подписано. Подписът може да бъде традиционно използваният от завещателя стилизиран вариант, но е допустимо да се състои и в изписване на неговите имена (решение № 377-1995-II г.о на ВС). Във всички случаи обаче подписът трябва да е положен след завещателните разпореждания, за да бъдат те действителни. Изискванията за саморъчно изписване на текста и за подписване на завещанието целят да гарантират неговата автентичност. При оспорване авторството на саморъчното завещание, по правилата на чл. 154, ал. 3 ГПК доказателствената тежест пада върху лицето, ползващо се от него (решения № 493-2003-I, 202-2001-I, 802-1992-IV г.о. на ВКС).
Друг елемент от формалното съдържание на саморъчното завещание е датата на съставянето му, към която дата се преценява дали съставителят е бил в състояние да действа разумно и да ръководи постъпките си, т.е. дали е бил завещателно дееспособен. Датата има значение и при конкуренция между две завещания. Непълната дата е равнозначна на липса на дата, освен ако от текста на завещанието могат да се извлекат нужните данни за датата (решение № 4384-1980-I г.о. на ВС). Когато в завещанието фигурират две дати, то е действително само ако може едната дата да се приеме за начало на съставяне на завещанието, а другата-за негов край (решение № 601-2005-I г.о. на ВКС). Следва да се отбележи, че завещателят трябва да е съответно дееспособен през целия период, заключен между двете дати и че колкото по-отдалечени една от друга са те, толкова по-оборима става волята му.
Противоречието със закона или неговото заобикаляне са основание за нищожност относимо както към завещателните разпореждания, така и към мотива, поради който са направени. Тъй като при завещателните разпореждания правното основание се покрива с мотива, неговото противоречие със закона и добрите нрави е изведено като самостоятелно основание за нищожност в текста на чл. 42, б. “в” ЗН, разбира се, ако се касае за т.нар. “решаващ” мотив. Конкретен пример за нищожно завещание поради противоречие със закона е това, с което завещателят задължава бенефициера да запази имуществото и да го завещае на трето лице (решения № 1068-1985-IV, 67-1980-I, 308-1991-I г.о. на ВС). В случая не е съобразена забраната на чл. 21, ал. 2 ЗН.
Завещателните разпореждания могат да бъдат направени под условие или с тежест, които трябва да са възможни, за да е действително завещанието. Освен това сбъдването на условието, респективно изпълнението на действието, възложено като тежест, трябва да са отнесени към времето след смъртта на завещателя (решение № 666-1968-I г.о. на ВС). Затова и защото противоречи на безвъмездния характер на завещанието, нищожни са тези разпореждания, които са обвързани с поемане от бенефициера на материални задължения – например да издържа завещателя докато е жив (решения № 1194-1984-I, 438-1999-I, 156-1995-I, 116-1993-I г.о. на ВС)..
Саморъчното завещание ще бъде нищожно и когато завещателят е бил принуден чрез физическо насилие да го състави (по аналогия от ЗЗД).
Обявяването на саморъчното завещание не е условие за неговата действителност (решение № 308-1991-I г.о. на ВС).
Нищожното завещание не произвежда действие. То не може да бъде потвърдено. На нищожността му може да се позове всеки без ограничения във времето.
Унищожаемите завещания пораждат действие и за преустановяването му е необходимо произнасяне на съда по съответен иск или възражение. Исковата защита срещу унищожаемите завещателни разпореждания следва да бъде реализирана в тригодишен срок от узнаване на основанието за унищожаемостта, но не по-късно от 10 години след откриване на наследството. Чрез възражение имащият интерес може да атакува унищожаемото завещание по всяко време.
Първото основание за унищожаемост на завещанията е уредено в чл. 43, ал. 1, б. “а” ЗН и е свързано със завещателната дееспособност. Тя е налице, когато завещателят е пълнолетен и е в състояние да действа разумно и да ръководи постъпките си (решения № 244-1979-I, 83-2004-II г.о. на ВКС). С подобна дееспособност категорично не разполагат поставените под пълно запрещение независимо по каква причина. В правната теория има различни становища по въпроса дали ограничено запретените могат да правят валидни завещателни разпореждания. Една част от тях отговарят отрицателно, считайки завещанието за строго личен акт, изключващ чужда помощ. Съдебната практика обаче възприема обратната теза, приемайки за решаваща конкретната фактическа възможност за разумни действия, а не юридическото ограничаване на дееспособността (решения № 141-2003-II, 2639-1969-I г.о. на ВС). Следва да се има предвид и това, че релеватна е дееспособността към момента на извършване на завещателните разпореждания, а не преди или след това.
Друго основание за унищожаемост според чл. 43, ал. 1, б. “б”, предл. 1 ЗН е грешката, състояща се в несъответствие между външно обективираната и действителната вътрешна воля на завещателя, до което несъответствие се е стигнало несъзнателно (решение № 212-2001-I г.о. на ВКС). Тук се има предвид грешка в общия смисъл – в лицето – бенефициер, в предмета. Грешката в името на бенефициера не опорочава завещанието, ако в съдържанието му има достатъчно данни за персонализация на лицето (решение № 284-2000-I г.о. на ВКС). Грешката в мотива е изведена като самостоятелно основание в чл. 43, ал. 3 ЗН, който предвижда мотивът да е изразен в самото завещание и да е решаващ, т.е. единствено поради него да е направено завещателното разпореждане.
Измамата, когато е водеща причина за съставяне на завещанието, и насилието, изразяващо се в заплашване (решение № 2846-1972-II г.о. на ВС), годно да породи сериозен страх у конкретния завещател, са другите две основания за унищожаемост, регламентирани в чл. 43, ал. 2 ЗН.
При съдебното установяване на действителността на завещателните разпореждания може да се премине от търсене на унищожаемост към искане за прогласяване на нищожност, без да е необходимо да се прави изменение на иска съгласно чл. 116 ГПК (решение № 1301-1991-I г.о. на ВС). За извършването на завещателни разпореждания съдът може да прави извод само въз основа на самото завещание, представено по делото (решение № 244-2003-I г.о. на ВКС)..
Познаването на разгледаните форми на недействителност на саморъчното завещание ще намали случаите, в които последната воля на завещателя няма да произведе действие, и ще направи по-ефективна защитата срещу порочните завещателни актове.
Светла ДИМИТРОВА, съдия
