Предмет на изследване в настоящата статията е противоречивата съдебна практика по поставения в заглавието въпрос. В една група от съдебни решения се застъпва становище, че релевантна е общата петгодишна давност поради наличието на неделимо плащане, което представлява частични плащания по смисъла на чл. 66 ЗЗД, а в друга – че са налице периодични плащания по смисъла на чл. 111, б. „в“ ЗЗД и е приложима кратката тригодишна давност. В статията авторът поддържа и дава аргументи в полза на становището на втората група съдебни решения.
I. УВОДНИ ДУМИ
Погасителната давност е институт на гражданското право1. По своя правен характер тя е способ за отнемане възможността на кредитора да иска принудително осъществяване на своето право2. Проф. Поля Голева и проф. Силви Чернев я определят като правопрепятстващо субективно право на длъжника, с което окончателно се отказва изпълнението на едно задължение3. Правото се упражнява след изтичане на определен от закона времеви период чрез възражение (извънсъдебно или съдебно), което има перемпторен характер и неутрализира претенцията на кредитора. Губи се възможността да бъде осъществено принудително изпълнение спрямо имуществото на длъжника. Същото въздействие върху материалното право, според проф. Живко Сталев, има и предявеният отрицателен установителен иск от длъжника4. Ефектът на тези способи за привеждане в действие на погасителната давност засяга качественото състояние на вземането, което от притезание се превръща в естествено право5.
Тази обща рамка на погасителната давност е константна. Не така стои положението по отношение на разграничителната линия при погасителната давност, диференцираща я на обща петгодишна и кратка тригодишна. Няколко въпроса от това проблематично естество ще бъдат поставени в следващите редове. Те засягат актуалния проблем с липсата на формирано единно становище в съдебната практика по въпроса коя е приложимата погасителна давност при договора за банков кредит.
II. ПРОТИВОРЕЧИВАТА СЪДЕБНА ПРАКТИКА
При отговора на поставения въпрос е налице противоречива съдебна практика.
От една страна, в центъра на въпроса са: Решение № 261 от 12.07.2011 г. по гражд. д. № 795 от 2010 г., ІV г. о., ГК и Решение № 28 от 05.04.2012 г. на ВКС по гр. д. № 523/2011 г., III г. о., ГК, постановени по чл. 290 и сл. ГПК. Същите представляват задължителна съдебна практика за съдилищата, съобразно т. 2 на Тълкувателно решение № 2 от 28.09.2011 г. по тълк. д. № 2 от 2010 г., ОСГТК на ВКС. В тази група съдебни решения се заключава, че престациите за dare на длъжника, при наличието на сключен договор за банков кредит, представляват задължение за неделимо плащане. Върховните съдии стигат до извода, че договореното връщане на заема на погасителни вноски не превръща договора в такъв за периодични платежи, а представлява частични плащания по договора. Аргумент за това те черпят от разпоредбата на чл. 66 ЗЗД, в която се изтъква, че кредиторът не може да бъде принуден да приеме изпълнение на части, макар задължението да е делимо. Според тях е приложим общият петгодишен давностен срок по чл. 110 ЗЗД.
Същото становище е възпроизведено и в други съдебни решения: Решение № 37 от 14.01.2014 г. на Хасковския районен съд, Решение № 1737 от 27.06.2014 г. на Пловдивския районен съд, VII г. с., Решение № 737 от 12.07.2013 г. по въззивно гражд. д. № 1152/2013 г. на Окръжен съд – Бургас и т. н.
От друга страна, обособена е втора група съдебни решения, които се противопоставят на това становище: Решение № 528 от 01.08.2014 г. на Ямболския районен съд, Решение № 6145 от 16.07.2012 г. на Старозагорския районен съд, Решение № 2770 от 22.02.2012 г. на Пазарджишкия районен съд, Решение № 1708 от 05.01.2011 г. на Бургаския окръжен съд и т. н. В тях съдиите виждат отговор на поставения въпрос в диспозитива на Тълкувателно решение № 3 от 18.05.2012 г. на ОСГТК на ВКС. В него е дадено определение на понятието „периодични плащания“ по смисъла на чл. 111, б „в“ ЗЗД: „изпълнение на повтарящи се задължения за предаване на пари или други заместими вещи, имащи единен правопораждащ факт, чиито падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите на плащанията са изначално определени или определяеми, без да е необходимо периодите да са равни и плащанията да са еднакви“. В посочените решения е застъпено становището, че договорът за банков кредит попада в хипотезата на чл. 111, б „в“ ЗЗД. Съдиите се мотивират се с аргумента, че с оглед на предварително договорения погасителен план, според който плащанията се извършват на вноски, приложение намира кратката тригодишна давност.
От изложеното може да се направи заключение, че възможните отговори са два – или ще се приеме, че е приложима общата петгодишна давност, или кратката тригодишна. Противоречието в съдебната практика идва от разликата в аргументите на посочените решения, което налага техния анализ.
III. ЧАСТИЧНИ ПЛАЩАНИЯ VS. ПЕРИОДИЧНИ ПЛАЩАНИЯ
Видимо от изложеното в мотивите на посочените по-горе съдебни решения, основната точка на противоречие се поражда при преценката на правния характер на задължението на кредитополучателя – дали е неделимо, или делимо. А оттам следва и изводът дали плащанията да се квалифицират като частични или периодични. Едва след извършването на тази преценка следва да се премине към въпроса коя е приложимата погасителна давност.
1. Същност и правна характеристика на договора за банков кредит
Законовата уредба на договора за банков кредит се намира в Търговския закон6 и Закона за кредитните институции7, а когато една от страните има качеството на потребител, тогава приложение намира Законът за потребителския кредит8. В доктрината той се определя като двустранен договор, представляващ абсолютна търговска сделка (аргумент от чл. 1, ал. 1, т. 7 ТЗ), по силата на който банката се задължава да отпусне на заемателя парична сума за определена цел и при уговорени условия и срок, а заемателят се задължава да ползва сумата съобразно уговореното и да я върне след изтичане на срока, както и да плати договорената лихва (чл. 430, ал. 1 и 2 ТЗ)9.
Съществените елементите на договора се делят на общи и специални. Общи съществени елементи на договора са: паричната сума; основанието, което винаги е acquirendi causa; формата на договора (аргумент от чл. 430, ал. 3 ТЗ)10. Специални съществени елементи са: целта, която има значение за възможността договорът да стане предсрочно изискуем (аргумент от чл. 432 ТЗ); цената, която се определя като възнаградителна лихва, дължима за ползването на предоставената от банката парична сума11; срокът, според който договорът се квалифицира като краткосрочен (до 1 година), средносрочен (от 1 до 3 години) и дългосрочен (от 3 до 7 години)12; основанията за предсрочна изискуемост13.
По своята правна характеристика договорът е двустранен, възмезден, консенсуален, каузален, комутативен, главен, формален, с продължително изпълнение.
2. Задължение за връщане на отпуснатата парична сума
Основното задължение на банката е свързано с предоставянето на договорения паричен капитал, а кредитополучателят има задължение да върне получената сума съобразно уговорения погасителен план. От значение за преценката коя е приложимата давност е единствено задължението на кредитополучателя.
От разпоредбата на чл. 430, ал. 1 ТЗ е видно, че предмет на договора може да е само предоставянето на точно определена по своя размер парична сума. Следва да се държи сметка, че тази сума, представляваща крайното задължение на кредитополучателя, се формира от съвкупността от разходите за обслужване на кредита, дължимата възнаградителна лихва и главницата по кредита.
По своето правно естество паричните престации са винаги делими14, те могат да се изпълняват на части според уговорката на страните по договора, какъвто е и случаят с договора за банков кредит. Единствено изключение от това правило може да се търси, ако в закона, от естеството на предмета на престацията или според изрична клауза в договора не следва друго15.
Тази утвърдена доктрина влиза в противоречие със становището, изразено в първата група решения на ВКС, които приемат, че паричното задължение на кредитополучателя е неделимо и прилагат петгодишната погасителна давност. В тези съдебни решения не могат да се намерят доводи и аргументи как се е достигнало до това заключение и на каква законова основа стъпва. Очевидно е, че то не попада в нито една от посочените хипотези, които внасят изключение от правилото, че паричните престации представляват винаги делимо задължение. Поради тази причина мотивите на ВКС в тази им част са неправилни. Задължението на кредитополучателя е делимо.
От този извод следва, че след като задължението е делимо, то плащанията на кредитополучателя са частични16. Тук правилно първата група посочени решения на ВКС се насочва към чл. 66 ЗЗД, в който се отбелязва: „кредиторът не може да бъде принуден да приеме изпълнение на части, макар задължението да е делимо“. По аргумент на противното може да се заключи, че след като задължението е делимо и има съгласие на банката, то може да се изпълни на части. А под частични плащания следва да се разбира възможността длъжникът да изпълнява разсрочено своето задължение по начин, който няма да ощети кредитора17.
От изложеното става видно, че в хипотезата на сключен договор за банков кредит и при наличието на погасителен план, задължаващ кредитополучателя да изпълнява задължението си разсрочено във времето, са налице частични плащания.
Този извод обаче води до въпроса следва ли да се противопоставят двете понятия – „частични плащания“ и „периодични плащания“, за да се определи коя е приложимата погасителна давност. Очевидно отговорът на този въпрос е разковничето на създадения проблем.
3. Критерий за преценка на релевантната погасителна давност
Единият възможен критерий е обвързан с понятието „частични плащания“, който, според посочената по-горе практика на ВКС по чл. 290 и сл. ГПК, води до извода, че е приложима петгодишната давност. Другият възможен критерий е понятието „периодични плащания“, който насочва към тригодишната давност. Това противоречие следва да се изясни чрез тълкуване на двете понятия.
В законовата уредба на погасителната давност (чл. 110-120 ЗЗД) се съдържа единствено понятието „периодични плащания“, но не и „частични плащания“, чието място е отделено структурно в чл. 66 ЗЗД – в частта от ЗЗД, посветена на изпълнението. Очевидно ratio legis е да се направи разграничение между двете понятия и това се изяснява смислово от контекста на чл. 66 ЗЗД. В него законът забранява на длъжника да принуждава кредитора да приеме частично изпълнение, дори задължението да е делимо. Тоест тук се касае за разпоредба, имаща замисъла да регулира поведението на длъжника в процеса на изпълнение на задължението18. Целта е закрила на правоимащата страна, стремяща се да удовлетвори своя интерес. Разпоредбата има забранителен характер за длъжника.
Това разбиране, на пръв поглед, не обвързва понятието „частични плащания“ с учението за погасителната давност. Тук обаче следва да се отчете, че ЗЗД е в сила от 1950 г. и от този момент до днес законовата уредба в частта й, касаеща кратката тригодишна давност при наличието на периодични плащания, не е била променяна. Тя обаче е била предмет на изясняване в Тълкувателно решение № 3 от 18.05.2012 г. на ОСГТК на ВКС и от дадените в него елементи на определението за „периодични плащания“, което бе цитирано по-горе в изложението, следва да се направи извод за съотношението му с понятието „частични плащания“.
От диспозитива на посоченото тълкувателно решение могат да се изведат следните елементи на понятието „периодични плащания“:
1. Изпълнение на повтарящи се задължения – при наличието на погасителен план задължението на кредитополучателя е разделено на вноски и се изпълнява на предварително определени интервали от време чрез частични плащания.
2. Те са за предаване на пари или други заместими вещи – при договора за банков кредит този елемент е налице. Задължението на кредитополучателя винаги е за връщане на предадената парична сума (аргумент от чл. 430, ал. 1 ТЗ).
3. Падежът на задълженията настъпва през предварително определен интервал от време – той е определен в погасителния план и всяка вноска има отделен падеж. Срокът е уговорен в полза на кредитополучателя и банката не може да иска престиране на дължимата вноска преди настъпване на предварително уговорената дата19.
4. Размерите на плащанията са изначално определени или определяеми – размерът на дължимата периодична вноска при договора за банков кредит е винаги предварително определена.
5. Не е необходимо периодите да са равни и плащанията да са еднакви – договорът за банков кредит попада в обхвата и на този елемент, тъй като погасителният план може да съдържа както различен размер на вноските, така и различни интервали на погасяване (примерно да е предвиден т.нар. гратисен период и в отделни времеви периоди банката да опрощава задължението за постъпване на вноска по кредита).
Изложените аргументи водят до логичния извод, че при наличието на погасителен план следва да се постави знак на равенство между понятието за „частични плащания“ и „периодични плащания“, когато съществен въпрос за решаване е коя е приложимата погасителна давност20. Следва обаче да се държи сметка за терминологичната точност при употребата на двата термина – първият е относим към въпроса за дължимото поведение на длъжника по време на изпълнение на задължението, а вторият – пряко засяга материята на погасителната давност. В случая е по-скоро въпрос на юридическа прецизност в изказа да се направи правилният подбор на терминологичен апарат.
Въз основа на цялостния анализ до този момент се стига до генералното заключение, че при договора за банков кредит са налице периодични плащания по смисъла на чл. 111, б. „в“ ЗЗД и приложение намира кратката тригодишна давност.
Важно е да се изтъкне обаче, че никое правило не бива да се абсолютизира, защото то винаги има изключения. Следва да се отбележат две от тях. Първо, ако не е налице погасителен план и няма уговорка между страните (под каквато и да е друга писмена форма) връщането на заетата сума да стане разсрочено, тогава действително ще сме изправени пред хипотезата на неделимо плащане, тъй като кредитополучателят ще е длъжен да върне заетата сума в края на уговорения период и няма да може да принуди банката да приеме частично плащане. Второ, релевантно е и становището на доц. Кристиан Таков, че задълженията, за да могат да са периодични по смисъла на чл. 111, б. „в“ ЗЗД, трябва да са поне три, а периодите, които ги разделят – поне два. Ако задълженията са само две (и са разделени от един период), те не могат да се квалифицират като периодични. В този случай те ще са просто две съвсем самостоятелни задължения, които не се обединяват от феномена „периодичност“.21 Тази логика е приложима и в хипотезата на сключен договор за банков кредит при наличието на погасителен план.
IV. ЗАКЛЮЧЕНИЕ
Приложимата погасителна давност при договора за банков кредит е кратката тригодишна. Към настоящия момент обаче този извод може да бъде възприет трудно в рамките на висящо съдебно производство предвид неправилната съдебна практика по чл. 290 ГПК, която е задължителна за съдилищата. Тя обаче може да бъде преодоляна с аргументация, основаваща се на понятието „периодични плащания“ в Тълкувателно решение № 3 от 18.05.2012 г. на ОСГТК на ВКС, за което бяха дадени солидни аргументи.
Ивайло ВАСИЛЕВ, юрист
Главен секретар на Управителния съвет на Дружеството на Съюза на юристите в България – Пловдив
_______
1 Така Таджер, В. Гражданско право на НРБ. Обща част. Дял II. София: СОФИ-Р, 2001, с. 680 и сл. и Павлова, М. Гражданско право. Обща част. София: СОФИ-Р, 2002, с. 638 и сл.
2 Така Диков, Л. Курс по българско гражданско право. Част I. Трето издание. София: Циклопечат „Шипка“, 1947, с. 393.
3 Вж. Голева, П., С. Чернев. За характера на погасителната давност. – В: Бюлетин СЮБ, 1989, № 6, 23-25. Авторите отбелязват, че от гледна точка на кредитора погасителната давност има правопогасителен ефект, но от гледна точка на длъжника това не е така – позоваването на длъжника, след като е изтекъл определеният от закона времеви период, има правопораждащо действие. Това право е определено като материалноправно, непритезателно, правопрепятстващо, вторично насрещно право.
4 Вж. Сталев, Ж. (в съавторство) Българско гражданско процесуално право. Осмо издание. София: Сиела, 2004, с. 870 и сл.
5 Вж. Велинов, Л. Погасителната давност по българското частно право. София: Фенея, 2008, с. 26. Авторът правилно посочва, че самото субективно право на вземане не се погасява, но се изгубва възможността да се предприеме принудително изпълнение спрямо длъжника.
6 Обн. ДВ, бр. 48 от 18.06.1991 г., с изм. и доп.
7 Обн. ДВ, бр. 59 от 21.07.2006 г., с изм. и доп.
8 Обн. ДВ, бр. 18 от 05.03.2010 г., с изм. и доп.
9 Така Голева, П. Търговски сделки. Четвърто преработено и допълнено издание. София: Фенея, 2012, с. 289.
10 Така Бобатинов, М. Договорът за банков кредит. София: ИК „Труд и право“, 2003, 20-21.
11 Пак там, с. 21.
12 Така Герджиков, О. Търговски сделки. С., 1997, с. 207.
13 Така Бобатинов, М. Цит. съч., 21-23.
14 Вж. Голева, П. Облигационно право. Пето преработено и допълнено издание. София: Фенея, 2012, с. 97.
15 Вж. Апостолов, И. Облигационно право. Част първа. Общо учение за облигацията. София: Българска академия на науките, 1990, с. 448 и сл. и Голева, П. Цит. съч., с. 97.
16 Така Рачев, Ф. Банков и търговски кредит. Правни аспекти. София: Фенея, 1998, с. 23. Авторът правилно насочва към наличието на два времеви периода – първият, отсяващ частичните плащания, а вторият – указващ момента, в който съвкупността от всички извършени частични плащания води до погасяване на задължението.
17 Така Решение № 21 от 16.01.1992 г. по гражд. д. № 1145/91 г., I г. о. на ВС. В него ВС отбелязва: „смисълът на чл. 66 ЗЗД е в това да не се разкъса или раздробява едно задължение и с това да бъде ощетен интересът на кредитора“. Логично допълнение към това становище дава Определение № 168 от 26.11.2008 г.
по ч. гражд. д. № 3310/2008 г., Г. К., V г. о. на ВКС, в което съдът изтъква: „неделимостта обаче е уредена в закона – чл. 66 ЗЗД в полза на кредитора, и той по своя преценка може да не се ползва от нея, а да приеме частичното изпълнение“. Тези становища дават основание да се заключи, че няма как да се обоснове правдив извод, доказващ, че погасителният план при договора за банков кредит не представлява именно съгласие на кредитора задължението да бъде изпълнено на части.
18 Вж. Голева, П. Облигационно…, с. 122. Проф. Поля Голева правилно отбелязва, че смисълът на разпоредбата е да се избегнат всякакви опити на длъжника да принуди кредитора да приеме частично изпълнение, когато той не е съгласен с това. Това становище е застъпено и в Тълкувателно решение № 30 от 1981 г.
на ОСГК на ВС.
19 Специално изключение може да има само в хипотезата на предсрочна изискуемост на кредита (аргумент от чл. 432 ТЗ).
20 Доц. Кристиан Таков сравнява двете понятия, отбелязвайки аргументирано, че в хипотезата на частични плащания, наличието на които е вследствие на изрична договорка между страните, тогава те се превръщат в периодични – така Таков, Кр. Към понятието „периодични плащания“, с. 20, достъпно на: <http://www.christiantakoff.com/wp-content/uploads/29_Periodichni_plashtanija_final_clean.pdf> (посетен на 09.10.2014 г.). Авторът използва различна логическа конструкция от моята, но в крайна сметка достига до следния извод: „при продажбата на изплащане, при лизинга, при наема и при банковия кредит отделните задължения са периодични и се погасяват с кратката 3-годишна давност“ (курсивът мой – И. В.).
21 Пак там, с. 7.
