Последните изменения в Гражданския процесуалeн кодекс (ГПК), в сила от 07.07.2015 г., макар и немногобройни засягат разнообразна процесуална материя – на исковото, заповедното, изпълнителното производство и на екзекватурата на чуждестранни съдебни решения, постановени от съдилища на държавите – членки на Европейския съюз. Предмет на статията са промените на процесуалния закон извън тези, отнасящи се до екзекватурата на чуждестранните съдебни решения с оглед на тяхната непосредствена значимост за правоприлагането.
Общата идея, която е мотивирала посочените промени е въвеждане на правила, които стимулират процесуалната дисциплина, както и ускоряване на процеса, чрез разширяване кръга на необжалваемите пред Върховния касационен съд (ВКС) актове на долустоящите съдилища. В следващото изложение ще се следва поредността на измененията според номерацията на параграфите от изменителния закон – Закон за изменение и допълнение на Гражданския процесуален кодекс (ЗИДГПК), ДВ, бр. 50 от 2015 г., с който са променени (изменени, допълнени или отменени) действащите до неговото приемане текстове от ГПК. Коментарът ще включва както изясняване на смисъла на разпоредбите след промяната, така и оценката й с оглед на законодателните съображения, наложили нейното извършване.
Първото изменение, въведено с § 1 ЗИДГПК, се отнася до родовата подсъдност на делата, разглеждани като първа инстанция от окръжните съдилища – чл. 104 ГПК. С него се създава нова т. 6 на чл. 104 ГПК, според която исковете независимо от тяхната цена, съединени в една искова молба с иск, подсъден на окръжен съд, следва да се разгледат от този съд, ако подлежат на разглеждане по реда на същото производство. Предпоставки за прилагане на родовата подсъдност на окръжния съд и към искове с цена, по-ниска по размер от предвидената в т. 3 и 4 на чл. 104 ГПК, визиращи цената на иска като основание за тяхната първоинстанционна подсъдност пред този съд са: 1) обективно кумулативно или евентуално съединяване на искове в обща искова молба, при която поне един от тях е родово подсъден на окръжния съд, макар че останалите са с цена под предвидената в т. 3 и 4 на чл. 104 ГПК. 2) всеки от тях да подлежи на разглеждане по един и същ съдопроизводствен ред. Последното означава по аргумент на противното, т.е. ако подлежат на разглеждане по реда на различно производство (общо и особено), те ще трябва да бъдат разделени и съответно ще трябва да се разгледат от различни родово компетентни съдилища – районен и окръжен с оглед цената на иска.
В тази връзка се поставя въпросът за съотношението на новата разпоредба на чл. 104, т. 6 и тази на създаденото с § 2 ЗИДГПК изречение второ на чл. 210, ал. 2 ГПК, според което не се допуска разделяне на искове, които се намират във връзка с предмета на делото, освен ако подлежат на разглеждане по реда на различни производства. Въведената промяна дава легален израз на трайна практика на ВКС, според която ако производството между съединените искове не може да бъде разделено поради естеството на тяхната връзка с предмета на делото и те не подлежат на разглеждане по различен съдопроизводствен ред, делото следва да се разгледа от окръжния съд, независимо от различната родова подсъдност на исковете (Решение № 8 от 010.2.2012 г. по гражд. д. № 2011 г. на ВКС, ІV г. о.). Когато обаче не е налице такава връзка, не може да се приеме че искът с оглед на своята цена е станал родово подсъден на окръжния съд, който трябва задължително да се разгледа от този съд, въпреки обстоятелството, че съединения с него е родово подсъден на окръжния съд. Последният може да раздели исковете при условията на чл. 210, ал. 2, изр. 1 ГПК, а именно когато прецени, че тяхното съвместно разглеждане ще бъде значително затруднено, като препрати на районния съд този, който му е родово подсъден с оглед на цената му. Смисълът на разпоредбата на чл. 104, т. 6 ГПК е мотивирана от съображения за процесуална икономия като в случай на обективно съединяване на искове пред окръжния съд, действащ като първа инстанция, в общо производство да се разглеждат и такива, които са родово подсъдни на районния. Това е така, защото решението на окръжния съд е допустимо и по такива искове, за разлика от обратната хипотеза – аргумент от чл. 270, ал. 4 ГПК.
Новата разпоредба на чл. 210, ал. 2, изр. 2 ГПК визира недопустимост на разделяне на исковете не само при различие в родовата подсъдност на тяхното разглеждане, но и във всички останали случаи на съединяване, при което има връзка на обусловеност между тях. В този случай възможността за дискреционна преценка на съда да раздели съединените искове, предвидена в хипотезата на чл. 210, ал. 2, изр. 1 ГПК, която визира такова разделяне, извън наличието на пречка за общото им разглеждане – различие на съдопроизводствения ред, е изключена. Поради това, че не е предвидена обжалваемост на определението, с което се допуска разделяне на исковете, погрешната преценка на съда може да се коригира или по реда на чл. 253 ГПК или при обжалване на постановените решения по разделените искове.
Променената с § 3 ЗИДГПК редакция на чл. 274, ал. 2, изр. 1, макар и мотивирана от съображения за намаляване натовареността на ВКС, е неудачна и може да причини значителна вреда, като ограничи основно конституционно право – това на защита по реда на касационното обжалване. Промяната в текста в новата му редакция се изразява в това че, думите“ въззивна инстанция“ се заменят с „апелативен съд“, а след думите „ВКС“ се поставя запетая и се добавя“ а когато са постановени от окръжен съд като въззивна инстанция – пред съответния апелативен съд“, т.е. текстът на чл. 274, ал. 2, изречение първо придобива следния вид: „Когато определенията по ал. 1 на чл. 274 са постановени от апелативен съд, те подлежат на обжалване с частна жалба пред ВКС, а когато се постановени от окръжен съд като въззивна инстанция – пред съответния апелативен съд“.
И в двата случая става въпрос за определения на въззивни съдилища – апелативни и окръжни, действащи като въззивна инстанция, които обаче за пръв път са постановили определения по чл. 274, ал. 1, т. 1 или 2 ГПК. Това е така, защото в следващата ал. 3 на чл. 274 ГПК се визира триинстанционно разглеждане на посочената категория определения и отнасянето им до ВКС по реда на чл. 280, ал. 1 ГПК, при което въззивните съдилища – окръжни и апелативни, са оставили без уважение частни жалби срещу определения, преграждащи развитието на производството, или са се произнесли по определения на първата инстанция по чл. 274, ал. 1, т. 2 ГПК.
С промяната родовото понятие „въвзивна инстанция“ е заменено с вида въззивен съд – окръжен и апелативен, за да се обоснове различната обжалваемост на постановените от тях определения по чл. 274, ал. 2 във връзка с ал. 1 ГПК – в първия случай пред ВКС, а във втория – пред апелативния съд. С това е допуснато нарушение на основно правило при обжалваемост на определенията по чл. 274, ал. 1 ГПК, а именно, че горестоящ съд по обжалването им е не този, който се намира по-високо в съдебната йерархия, а този, който е функционално компетентен при обжалване на решенията на въззивните съдилища, а това е ВКС, както за тези на апелативния, така и на окръжния съд. Обратното разбиране би имало за последица ограничаване правото на защита на заинтересованата страна. Така ако преграждащото развитие на производството определение на окръжния съд, действащ като въззивен, погрешно бъде отменено от апелативния съд, окръжният съд би постановил недопустимо решение по същество, което едва при обжалването му пред ВКС, би било обезсилено на това основание, вместо този процес да бъде спестен с потвърждаване на определението за прекратяване при обжалването му пред ВКС (Тълкувателно решение № 1 от 2000 г.на ОС на ГК на ВКС, т. 1 от него). Обратно – ако такова определение на окръжния съд бъде неправилно потвърдено от апелативния, изобщо ще бъде изключена възможността да се постанови въззивно решение по същество, като се лиши ВКС да го контролира чрез обжалване, за да провери неговата допустимост и съответно правилност. Същото се отнася и до частните жалби срещу едноличните разпореждания на съдия от окръжен съд, действащ като въззивна инстанция, например за връщане на подадени жалби срещу решения на първата или на въззивната инстанция (по препращането на чл. 279 ГПК към разпоредбите за обжалване на определенията).
В този контекст трябва да се приеме, че променената редакция на текста може да намери адекватно приложение само тогава, когато преграждащото развитието на производството определение на въззивния съд по чл. 274, ал. 1, т. 1 ГПК се отнася до такова производство, по което въззивното решение на този съд е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, а относно определението по чл. 274, ал. 1, т. 2 ГПК, ако то подлежи на обжалване пред апелативния съд, а не пред ВКС. Това означава, че ако изрично не е предвидена обжалваемост на тази категория определения пред ВКС, те следва да се обжалват пред съответния апелативен съд, като ВКС ще бъде лишен от възможността да се произнася по тяхната правилност.
Съществени са промените в чл. 280, ал. 2 ГПК, въведени с § 4 ЗИДГПК, тъй като с тях се разширява кръгът на необжалваемите пред ВКС въззивни решения. Целта на тези промени е разтоварването му като касационна инстанция, за да се ускори производството по решаването на делата, които са допуснати от него до разглеждане по същество и разширяване на възможността му да изпълнява конституционно възложената му неправосъдна функция по унифициране на съдебната практика. Критериите, въз основа на които е направено изключването от касационен контрол, се основават или на неголемия имуществен интерес при парично оценяемите искове, несложния и типов характер на делата, по които има трайна и установена практика и значението на бързото им приключване, без да се е необходимо да се изчерпва триинстанционният ред за тяхното разглеждане. До голяма степен обхватът на категориите дела, изключени от изменението, възпроизвежда ограниченията за касационно обжалване, които бяха предвидени в чл. 218а ГПК (отм.).
Според т. 1 на чл. 280, ал. 2 ГПК се предвижда като основание за изключване от касационно обжалване увеличена цена на иска – съответно до 5000 лв. – по граждански дела и до 20 000 лв. – по търговски дела вместо досегашните 1000 лв. Разликата от отменената уредба на чл. 218а ал. 1 ГПК (отм.) е, че цената на иска не визира изрично парични вземания като основание за изключване от касационен контрол. Същевременно изключването от касационен контрол не се отнася до исковете за собственост и други вещни права върху недвижими имоти и обуславящите ги искове, съединени с тях. По предишната редакция на чл. 280, ал. 2 ГПК от касационен контрол бяха изключени и решенията по вещни искове с предмет недвижими имоти, когато цената на иска бе под минимума от 1000 лв.
Това развитие на уредбата трябва да се оцени позитивно, защото пазарната оценка на имота, която определя цената на иска, не е сигурна като критерий, а имотът може да притежава и субективна стойност за този, който претендира права върху него, което не оправдава изключването на тази категория спорове от касационен контрол. Щом като цената на иска като критерий за достъп до касационно обжалване не се отнася само до паричните вземания, а решенията по исковете за вещни права върху недвижими имоти са изключени изрично от ограничението за касационен контрол, трябва да се приеме че за другите непарични вземания това ограничение се прилага – така например то се отнася до исковете за собственост на движими вещи.
Преценката за прилагане на ограничението на чл. 280, ал. 2 ГПК при обективно или субективно съединяване на няколко иска за общо разглеждане в едно производство се прави с оглед на цената на всеки от исковете, съответно над 5000 лв. – за гражданските дела и над 20 000 лв. – за търговските дела, а не от сбора на цената на всички тях, тъй като, ако той бе предявен самостоятелно, въззивното решение по него нямаше да подлежи на касационен контрол. Преценката се прави, като се изхожда от цената на иска, предявен пред първата инстанция, а не обжалваемия интерес, който може да бъде по-малък от тази цена. При определяне делото като търговско трябва да се изхожда от разпоредбата на чл. 365 ГПК, която визира видовете търговски спорове, които се разглеждат по реда на особеното исково производство, приложимо към тях.
Когато се претендира собственост на няколко движими вещи е налице обективно съединяване на няколко иска с предмет отделната вещ, поради което по отношение на всеки от тях ще се преценява достъпът до касационно обжалване с оглед цената на всяка движимост. При предявени искове от или срещу няколко другари, при което се претендира една обща сума, трябва да се съобрази дали вземането е солидарно или разделно. При разделност преценката за достъпа до касация ще се прави на базата на цената на всеки от исковете след разделяне на сумата между другарите, а при солидарност, това ще бъде размерът на цялото парично вземане, което може да се претендира изцяло от или срещу всеки от другарите, при което този размер ще е от значение за достъпа до обжалване пред ВКС. При предявен частичен иск с цена под предвидената в чл. 280, ал. 2, т. 1 ГПК, постановеното по него въззивно решение няма да подлежи на касационно обжалване, независимо че представлява част от спорно право с по-голям размер от предявения – т. 1 от ТР № 1 от 2001 г. на ОСГК на ВКС.
Ако искът, въззивното решение, по който подлежи на касационно обжалване, е обуславящ по отношение на иск, с който е съединен за общо разглеждане в едно производство, решението по последния също може да бъде обжалвано пред ВКС, макар и ако бе предявен самостоятелно, би попаднал под ограничението на чл. 280, ал. 2, т. 1 ГПК. С произнасянето от ВКС на общо решение по тях, ще се избегне опасността от постановяване на противоречиви решения по двата иска и ще се спести прилагане на извънредното средство за извънинстанционнен контрол – отмяната, за да се преодолее това противоречие.
По аргумент на по-силното основание такъв извод може да се направи от обратната хипотеза, предвидена в чл. 280, ал. 2, т. 1 ГПК – ограничението за касационен контрол не се отнася до съединените с исковете за собственост или други вещни права върху недвижими имоти искове, които имат обуславящо значение за иска за собственост, макар че само последният е изключен от това ограничение.
Обикновено такива искове с обуславящо значение за иска за собственост са тези, с които се иска разваляне, унищожаване или обявяване на нищожност на сделки с вещноправно действие, т.е. такива сделки, с които се прехвърлят или се учредяват вещни права върху недвижими имоти. Въззивните решения по исковете, с които се атакуват посочените сделки, с оглед на техния предмет – вещни права върху недвижими имоти, трябва да подлежат на касационен контрол независимо от цената на иска и обстоятелството, че са предявени самостоятелно, а не са съединени в общо производство с иска за собственост.
Освен това, щом като исковете за собственост и за вещни права, независимо от цената на иска, са изключени от ограничението на чл. 280, ал. 2, т. 1 ГПК, в тази категория искове трябва да се включат не само установителният и ревандикационният иск за собственост и ограничени вещни права, но и другите искове, свързани със защитата на правото на собственост или на ограничени вещни права – негаторния иск, иска за определяне на граници между съседни имоти, както и иска за поправяне на грешки и непълноти в кадастралния план. Всички те са обусловени от съществуването на вещни права или биха имали значение за признаването на такива права, поради което трябва да подлежат на еднакъв режим на инстанционен контрол.
Според новосъздадената т. 2 на чл. 280, ал. 2 ГПК от касационно обжалване са изключени и решенията по въззивни дела по искове: за издръжка (включително тези за увеличаване или намаляване на издръжката); брачните искове (за прекратяване на брака поради развод и за унищожаване на брака); исковете, които задължително се съединяват и разглеждат с брачните, а именно тези за упражняване на родителските права, личните отношения и издръжката на децата, ползването на семейното жилище, издръжката между съпрузите и фамилното име – чл. 322, ал. 2 ГПК; производствата по Семейния кодекс – чл. 57, ал. 2, чл. 123, ал. 2, чл. 126, ал. 2, чл. 127, ал. 2, чл. 127а, чл. 128 и чл. 130, ал. 3, отнасящи се до упражняване на родителските права, личните отношения с децата, родени от брака, имуществените отношения между родители и деца и разрешаване на споровете във връзка с тях; исковете по чл. 11, ал. 2 от Закона за собствеността и ползването на земеделските земи (ЗСПЗЗ) и чл. 13, ал. 2 от Закона за горите (ЗГ), които визират правото на иск на лицата, пропуснали да подадат заявление за възстановяване собствеността на земеделска земя или гора, който могат да предявят срещу общинската служба по земеделие, която въз основа на постановеното уважително решение определя земите и горите, подлежащи на възстановяване; искове за разпределяне ползването на съсобствен имот по чл. 32 от Закона за собствеността (ЗС) и за отмяна незаконосъобразни решения на общото събрание на етажната собственост по чл. 40 от Закона за управление на етажната собственост (ЗУЕС); молби за промяна на име по чл. 19, ал. 1 от Закона за гражданската регистрация (ЗГР) и искове по чл. 17, ал. 1 от Закона за уреждане на колективните трудови спорове (ЗУКТС) – за незаконност на обявена, започнала или завършила стачка, предявени от работодателя или работниците, които не стачкуват.
Според новосъздадената нова т. 3 на чл. 280, ал. 2 ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела по трудови спорове, с изключение на тези по искове по чл. 344, ал. 1, т. 1, 2 и 3 от Кодекса на труда (КТ), които се отнасят до отмяната на незаконно уволнение, възстановяване на предишната работа и заплащане на обезщетение за периода на оставането без работа поради уволнението, както и тези по искове за заплащане на трудово възнаграждение и обезщетения по трудово правоотношение с цена на иска над 5000 лв. Последната хипотеза възпроизвежда правилото на т. 1 на чл. 280, ал. 2 ГПК за ограничаване на достъпа до касационен контрол, но тъй като трудовите спорове като цяло не подлежат на касационно обжалване, се налага като изключение от тяхната необжалваемост, посоченото правило да се преповтори в т. 3 на чл. 280, ал. 2 ГПК.
С § 18 ЗИДГПК се прави промяна в чл. 80, ал. 3 от Закона за нотариусите и нотариалната дейност (ЗННД), като изречение второ на тази разпоредба се заличава. Според нея ВКС разглежда жалбата срещу решението на дисциплинарната комисия на Нотариалната камара, подадена от нотариуса, Съвета на нотариусите или министъра на правосъдието по същество в състав от трима съдии. С промяната решението на тричленния състав на ВКС по жалбата става окончателно, тъй като отпада второто изречение на разпоредбата, което предвиждаше, че това решение подлежи на касационно обжалване пред петчленен състав на съда.
С § 14 от Преходните и заключителните разпоредби на ЗИДГПК е разрешен въпросът с подадените преди влизането му в сила касационни жалби, частни жалби по чл. 274, ал. 2, изр. 1 ГПК и жалби срещу решения на ВКС по чл. 80, ал. 3 ЗННД. Те се разглеждат при досегашните условия и ред като меродавен за неговото прилагане е моментът на подаването им преди 07.07.2015 г., когато законът е влязъл в сила. Тъй като подаването им става чрез съда или дисциплинарната комисия, чието решение се обжалва, този момент ще се определи от датата на постъпването на жалбата в деловодството на този съд или дисциплинарната комисия, при положение че предвиденият срок за обжалване е бил спазен.
Промените в заповедното производство – § 5 и 6 ЗИДГПК са насочени към подобряване на уредбата, но имат повече правно-технически, отколкото съдържателен характер. Съществена е промяната, предвидена с § 5, т. 1, с която ал. 1 на чл. 411 ГПК се изменя, като на районният съд по постоянния адрес или местожителството на длъжника, до който е подадено заявлението за издаване на заповед за изпълнение, се възлага да извърши в тридневен срок служебна проверка за наличието на местната подсъдност. Служебната проверка на местната подсъдност, която се извършва от районния съд, до който е подадена заявлението, се налага от обстоятелството, че заповедта за изпълнение се издава в разпоредително заседание без призоваване на страните, след което се дава възможност на длъжника да направи възражението си, т.е. неподсъдността не може да се релевира по възражение на длъжника. Поради това изр. 2 на чл. 411, ал. 1 ГПК на променения текст предвижда, че ако съдът направи служебно преценката си за неподсъдност на делото, той го изпраща на надлежния съд.
С § 5, т. 2 ЗИДГПК е направена само редакционна поправка в текста на чл. 411, ал. 2 ГПК относно тридневния срок за разглеждане на заявлението от съда и издаването на заповед за изпълнение, за да се избегне повторението относно неговата продължителност с препращането към срока, въведен с променения текст на ал. 1 относно служебната проверка от заповедния съд на местната подсъдност.
С § 6 ЗИДГПК се прави само редакционно подобрение на разпоредбата на чл. 418, ал. 5 ГПК, която визира връчването от съдебния изпълнител на заповедта за незабавно изпълнение на длъжника с отбелязване на издадения изпълнителен лист. С новия текст, представляващ изр. 2 на чл. 418, ал. 5 ГПК, се предвижда, че съдебният изпълнител незабавно изпраща до съда копие от съобщението, с което е връчена заповедта за изпълнение. Смисълът на новата разпоредба е да има яснота и сигурност относно началото и изтичането на срока за възражение при произнасяне от съда по молбата на длъжника за спиране на изпълнението по чл. 420, ал. 2 ГПК, която може да бъде уважена само ако е подадена в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК.
Последната коментирана разпоредба е тази на § 7 ЗИДГПК, с която се създава нова ал. 2 на чл. 485 ГПК. Според досегашната редакция на текста съдебният изпълнител определя началната цена, от която ще започне наддаването при публична продан на недвижим имот със съответно препращане към разпоредбата на чл. 468 ГПК, която се отнася до определяне на цената на движима вещ. Новата разпоредба на чл. 485, ал. 2 ГПК лимитира това правомощие на съдебния изпълнител, като предвижда, че началната цена при първата публична продан не може да бъде по-ниска от данъчната оценка на имота, когато такава е определена. По този начин при съответните предпоставки наддаването може да започне от една по-висока начална стъпка като основа за наддавателни предложения и съответно при неизвършване на проданта, въпреки намаляване на първоначалната оценка на имота, да се получи по-изгодна цена при осребряване на имуществото, което е в интерес както на взискателя, така и на длъжника по изпълнението.
В заключение трябва да се констатира, че обсъжданите промени на ГПК, с изключение на неудачното изменение на чл. 274, ал. 2, изр. 1, трябва да бъдат оценени положително. Те въвеждат, от една страна, по-голяма бързина и процесуална дисциплина в исковото производство с въведените промени в обективното съединяване на искове и ограничаване достъпа до касационно обжалване по отношение на спорове, които не представляват фактическа и правна сложност и значим имуществен интерес, а от друга – осигуряват подобряване качеството на правораздаването с предоставената възможност за триинстанционно разглеждане на споровете за вещни права върху недвижими имоти, независимо от цената на исковете за защита на тези права.
Благовест ПУНЕВ, съдия в Конституционния съд
