Списание „Търговско и облигационно право“, 2024 г., бр. 04
Въведение
Актуалността на темата е свързана с постановеното Тълкувателно решение (ТР) № 2 от 18.03.2022 г. по тълк. д. № 2/2020 г. на ОСГТК на ВКС.[1] След дадените с това тълкувателно решение разрешения на спорните въпроси, свързани с прихващането, се наблюдава изменение в съдебната практика на ВКС относно необходимите предпоставки за прихващане[2] с погасено по давност вземане[3] по смисъла на чл. 103, ал. 2 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД). В тази насока следва да се прецени дали действително постановките на тълкувателното решение могат да са основание за преосмисляне на предпоставките за компенсация с погасено по давност вземане.
В съдебната практика на ВКС понастоящем и в доктрината[4] липсва категорично и единно становище за предпоставките за прихващане с погасено по давност активно вземане, регламентирани в чл. 103, ал. 2 ЗЗД. Безспорно е, че тези предпоставки не са налице, когато пасивното вземане е възникнало, след като активното е било вече погасено по давност. Спорно е дали следва за прихващане по реда на чл. 103, ал. 2 ЗЗД активно вземане да е било ликвидно и изискуемо преди изтичането на давностния срок за упражняването му. Също така спорно е дали са еднакви предпоставките за прихващане с погасено по давност вземане, когато последното е упражнено извънсъдебно, респективно в хода на спорно съдебно производство по висящ между носителите на пасивното и активно вземане спор.
Общи положения относно прихващането с погасено по давност вземане
Правната уредба на прихващането (компенсацията) се съдържа в чл. 103-105 ЗЗД, което е материалноправен институт на облигационното право. Изискват се насрещни вземания за пари или еднородни заместими вещи. Необходимо е вземането на прихващащия (активното вземане) да е изискуемо.[5] Задължението на прихващащия (пасивното вземане) може да не е изискуемо. Достатъчно е да е изпълняемо[6]. След като по правило длъжникът може да изпълни преди срока (чл. 70, ал. 2 ЗЗД), той може и да прихване преди срока. Другата предпоставка е ликвидността. Тя е изискване само към активното вземане. Ликвидно е активното вземане, определено по основание и размер, което е безспорно – установеното с влязло в сила решение или заповед за изпълнение или неоспореното от длъжника, срещу когото се прихваща.[7] Потестативното (преобразуващото) право на прихващане се осъществява чрез изявление на прихващащия. За да породи предвидения в закона ефект – погасяване на насрещните вземания до размера на по-малкото, изявлението трябва да съдържа белезите, които индивидуализират всяко едно от тях по страни, основание и размер.
По-старата доктрина разграничава четири вида компенсация в зависимост от способа на нейното осъществяване – законова, съдебна, факултативна и договорна.[8] Последните два вида предполагат или изрично съгласие на носителя на пасивното вземане за компенсацията, или постигнато между двете страни споразумение или договор за прихващането. Те най-често не предизвикват проблеми в практиката. Поради това следва да се обърне внимание на другите два вида компенсация, която съвременната теория и практика определят като извънсъдебна и съдебна.
Извършено извън процеса, т. нар. в практиката и доктрината „извънсъдебно прихващане“, изявлението е безусловно. За да породи действие, трябва да достигне до адресата. При извършено в процеса, т. нар. „съдебно прихващане“, изявлението е под условие, че предявеното с иска вземане ще бъде уважено. За да породи действие, съдът трябва да установи вземането по иска и осъщественото право на прихващане. Когато изявлението за прихващане, извършено в процеса, е съчетано с оспорване на основанието на иска, възражението е евентуално. По него съдът се произнася, след като отхвърли останалите. Когато изявлението за прихващане, извършено в процеса, е единственото възражение, съдът винаги се произнася по него, когато установи съществуването на пасивното вземане. Когато ответникът се позовава на погасителния ефект на изявление за прихващане, извършено извън процеса, а съдът приеме, че способът не се е осъществил, той следва да го разгледа като евентуално заявено възражение за съдебно прихващане. Съдът зачита правното действие на изявлението, когато правото на прихващане е осъществено в процеса, но и когато то се е осъществило извън процеса.
Материалноправното възражение за прихващане с ликвидно вземане по същността си е позоваване на правната промяна, каквото е и възражението за опрощаване и възражението за плащане след подаване на исковата молба или въззивната жалба. С това възражение не се променя спорният предмет, тъй като предявеното с него вземане вече е установено с влязло в сила съдебно решение или заповед за изпълнение, и съответно за доказване на възражението не е необходимо събиране на доказателства. При всички положения обаче, когато е осъществено съдебно възражение за прихващане, това налага привнасяне на допълнителни факти и обстоятелства в предмета на доказване на съдебното производство, поради което в действащия Граждански процесуален кодекс (ГПК) е предвиден преклузивен срок за предявяване на съдебно прихващане с неликвидно (спорно) вземане и това е срокът по чл. 131, ал. 2, т. 5 и чл. 133 ГПК. Същото може да бъде направено най-късно в срока за отговор на исковата молба и заявяването му по-късно, включително пред въззивния съд, е недопустимо. Възражението за прихващане може за първи път да се заяви и след срока за отговор, до края на съдебното дирене, включително и пред въззивния съд, ако се изразява в материалноправно изявление за компенсиране на две насрещни изискуеми и ликвидни вземания, при което те се погасяват до размера на по-малкото от деня, в който са били налице условията за компенсируемостта им. Ако насрещното активно вземане е спорно, възражението за прихващане не може да бъде заявено за първи път след срока за отговор, както и пред въззивната инстанция. В тази им част постановките на т. 6 и т. 12 от Тълкувателно решение № 1/2000 г. от 04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС са актуални и при действието на ГПК (в сила от 01.03.2008 г.). Тези положения са изтъкнати в мотивите към т. 4 от Тълкувателно решение от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Съдът зачита правното действие на изявлението, когато правото на прихващане е осъществено в процеса, но и когато то се е осъществило извън процеса. Член 298, ал. 4 ГПК не разграничава двете хипотези. Действието на прихващането, изразено в погасяване на насрещните вземания до размера на по-малкото от тях, винаги настъпва с обратна сила – от първия ден, в който прихващането е могло да се извърши, т.е. когато активното вземане е било изискуемо, а пасивното – поне изпълняемо.[9] Кога е настъпила ликвидността на вземането на прихващащия – в процеса или извън него – е без значение за обратното действие на погасителния способ. В т. 2 от ТР по тълк. д. № 2/2020 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че сила на пресъдено нещо не се формира и нов иск е допустим, когато възражението за прихващане е неоснователно поради неизискуемост на вземането, с което се прихваща. Допустим е искът, основан на впоследствие настъпилата като нов факт изискуемост. Допустим е иск и когато възражението за прихващане е неоснователно поради некомпенсируемост. Активното вземане не е разглеждано, респ. отречено със сила на пресъдено нещо. Също така в Определение № 218/30.05.2022 г. по ч. т. д. № 523/2022 г. на ВКС, I т. о., е посочено, че е допустимо ответникът да се защитава срещу предявени в различни производства искове чрез възражения за прихващане с едно и също вземане, което има срещу ищеца. Допустимо е като защитно средство срещу предявен иск да се направи съдебно възражение за прихващане с насрещно вземане на ответника дори когато се претендира самостоятелна защита на това насрещно вземане чрез предявяване на осъдителен иск в отделно производство. В тази хипотеза не е налице забраната по чл. 126 ГПК, като при предявено евентуално възражение за прихващане като самостоятелно защитно средство във висящото производство, съдът при отхвърляне на главните възражения срещу иска е длъжен да го разгледа и да установи дали са налице условията за прихващане – компенсационно право на ответника и наличието на негово изискуемо вземане. Едва тогава насрещното право на ответника става част от предмета на спора и по отношение на него с влизане на сила на съдебното решение ще се формира сила на пресъдено нещо, която следва да бъде зачетена в исковото производство по предявения от ответника иск за същото вземане.[10] В случай че ответникът се защитава срещу предявени в различни производства искове чрез възражения за прихващане с едно и също вземане, което има срещу ищеца, исковият съд по всяко едно от делата е длъжен при отхвърляне на главните възражения срещу иска да разгледа и да се произнесе по евентуалното защитно възражение за прихващане на ответника. Напълно е възможно по едно от делата изобщо да не бъде разгледано възражението за прихващане, т. е. то да остане извън предмета на спора, по който съдът ще се произнесе със сила на пресъдено нещо. При наличието на процесуалните предпоставки за разглеждане на възражението (установяване на пасивното вземане и отхвърляне на главните възражения срещу иска), исковият съд по всяко от делата е длъжен да се произнесе по защитното възражение на ответника, като установи дали има компенсационно право и изискуемо активно вземане. Съгласно чл. 235, ал. 3 ГПК решаващият съдебен състав следва да съобрази всички релевантни за основателността на иска факти, включително при сбъдване на процесуалните условия за разглеждане на възражението за прихващане – и относимите за съществуването на активното вземане факти, настъпили към устните състезания по делото, включително и наличието на друго влязло в сила съдебно решение, с което активното вземане е отречено или признато (изцяло или частично).
При съобразяване на гореизложените съображения може да се заключи, че влязлото в сила съдебно решение, с което съдът се е произнесъл по спор между страните, по който е било направено възражение за прихващане от ответника с негово насрещно вземане от ищеца, е нов факт, който съдът, разглеждащ друг спор и възражение за прихващане със същото вземане, следва да съобрази, като прецени обективните предели на силата на пресъдено нещо. При уважено възражение за прихващане с вземане, което не е установено с друго влязло в сила решение или заповед за изпълнение, силата на пресъдено нещо на решението обхваща размера на вземането на ответника, необходим за прихващането. При непогасена горница, решението установява със сила на пресъдено нещо фактите, които са породили вземането. Допустимо е в следващ процес ответникът да заяви непогасения остатък от своето вземане. По новия иск съдът е длъжен да зачете задължителното действие на влязлото в сила решение относно фактите, които са породили вземането. При неоснователно възражение за прихващане силата на пресъдено нещо на съдебното решение установява несъществуването на вземането на ответника, освен ако възражението е неоснователно поради неизискуемост или некомпенсируемост[11]. Също така, ако едно активно вземане е било предявено с възражение за прихващане, но не е било разгледано по същество, независимо от причините за това, допустимо е ответникът да заяви това свое вземане в последващ процес между страните.[12]
Кои са предпоставките на чл. 103, ал. 2 ЗЗД за извършване на прихващане с погасеното по давност активно вземане?
Освен общите предпоставки за извършване на прихващане извънсъдебно или съдебно – компенсационно право и изискуемо активно вземане, разпоредбата на чл. 103, ал. 2 ЗЗД въвежда и допълнителни такива, за да може да се прихваща с погасено по давност активно вземане. Те касаят изпълнение на условието компенсацията да е могла да бъде извършена преди изтичането на давността. Безспорно е, че това условие не е налице, когато пасивното вземане е възникнало, след като активното е било вече погасено по давност. Спорно е обаче дали следва за прихващане по реда на чл. 103, ал. 2 ЗЗД активното вземане да е било ликвидно и изискуемо преди изтичането на давностния срок за упражняването му. Тоест дали за да е основателно прихващането с погасено по давност вземане, преди изтичането на давността активното вземане следва да е било изискуемо и ликвидно.
Според съдебната практика на ВКС[13] до постановяване на ТР № 2 от 18.03.2022 г. по тълк. д. № 2/2020 г. на ОСГТК на ВКС, необходимо е всички предпоставки по чл. 103, ал. 1 ЗЗД да са налице, включително активното вземане да е ликвидно към момента преди изтичане на давността, за да може да се приложи чл. 103, ал. 2 ЗЗД. Това разбиране е изоставено след постановяването на ТР по тълк. д. № 2/2020 г. на ОСГТК. Застъпва се тезата, че за приложението на чл. 103, ал. 2 ЗЗД не е необходимо активното вземане да е ликвидно преди изтичане на давността, а само да може да настъпи прихващане, преди да е изтекла давността – да е било изискуемо активното вземане тогава, като ликвидността може да се установи с решение впоследствие.[14] Излагат се съображения, че изводът за обратното действие на прихващането произтича пряко от чл. 104, ал. 2 ЗЗД, който не разграничава извънсъдебното от съдебното прихващане, а такова разделяне не се прави и в чл. 298, ал. 4 ГПК. Допълнителен аргумент за обратното действие на погасителния способ произтича и от възможността да се прихване с погасено по давност вземане, когато пасивното вземане е възникнало, преди да изтече давностният срок за вземането на прихващащия (чл. 103, ал. 2 ЗЗД). Посочва се, че ако се приеме, че при съдебното прихващане погасителният ефект настъпва с влизане в сила на решението, с което възражението е уважено, защото тогава се осъществява изискването за ликвидност на активното вземане, този момент трябва да се възприеме за най-ранния, в който прихващането е могло да се извърши. При съдебно прихващане с активно вземане, което е погасено по давност, още при въвеждане на възражението, влизането на решението в сила винаги ще следва по време момента на изтичане на давностния срок. Това обстоятелство би изключило всяка възможност за съдебно прихващане с погасено по давност вземане и поради това се намира в противоречие с чл. 103, ал. 2 ЗЗД. Като основание за изложените съображения се сочат решаващите мотиви и задължителните разяснения, дадени в ТР по тълк. д. № 2/2020 г. на ОСГТК по въпроса за момента, от който поражда действие предявеното чрез възражение в процеса изявление за прихващане и дали спрямо това възражение е приложима разпоредбата на чл. 103, ал. 2 ЗЗД. При оспорване на настъпилия погасителен ефект на прихващането, съдът дължи проверка на всяка една от материалноправните предпоставки на компенсацията, включително относно размерите на активното и пасивното вземане.
Намирам изложените съображения в съдебната практика след постановяването на ТР по тълк. д. № 2/2020 г. на ОСГТК за неправилни и водещи до превратно тълкуване на разпоредбата на чл. 103, ал. 2 ЗЗД. На първо място, според мен аргументи в подкрепа на тезата за това „либерално“ приложение на прихващането с погасено по давност вземане не следва да се изреждат от постановките на това тълкувателно решение. Обратното действие на основателно възражение за прихващане няма връзка с предпоставките на чл. 103, ал. 2 ЗЗД. Освен това лишено от логика е схващането, че приложението на чл. 103, ал. 2 ЗЗД е различно в зависимост от това дали компенсацията е съдебна или извънсъдебна. Ако законодателят е искал да установи такава разлика, то това щеше да бъде изрично отразено в текста на чл. 103 ЗЗД. Съгласен съм, че при съдебно прихващане с активно вземане, което е погасено по давност, още при въвеждане на възражението, влизането на решението в сила винаги ще следва по време момента на изтичане на давностния срок. Не съм съгласен обаче, че това обстоятелство би изключило всяка възможност за съдебно прихващане с погасено по давност вземане. Възможностите за компенсация с погасено по давност вземане би следвало да са напълно еднакви за извънсъдебното и съдебното прихващане. Идеята на чл. 103, ал. 2 ЗЗД е да стимулира носителят на активното вземане да установи неговата ликвидност, преди да изтече срокът за погасяването му по давност. Ако същият срещне затруднения в тази насока – например оспорване от страна на носителя на пасивното вземане, не следва да чака да изтече погасителната давност, а незабавно да установи ликвидността по съдебен ред.
Неограничената възможност във времеви аспект за съдебно прихващане с погасено по давност вземане, за разлика от извънсъдебното, стимулира бездействието на носителя на активното вземане. Тя е възможно да стимулира опити за шиканиране на съдебните производства. Може да се направи извод, че същият ще може неограничено във времето да прихваща с погасеното си по давност вземане чрез възражение в съдебно производство или чрез нарочен иск. Той няма да има причина да желае установяване на неговата ликвидност. А без да настъпи ликвидността на активното вземане, не може да започне да тече погасителната давност и за упражняване на самото компенсационно право.
Изводи
Предвид съдържанието на чл. 103, ал. 2 ЗЗД не е възможно предпоставките за прихващане с погасено по давност вземане да са различни в зависимост от начина на осъществяване на компенсацията – извънсъдебно или съдебно. Безспорна е също така хипотезата, при която поради бездействие на носителя на активното вземане се погасява по давност самото му преобразуващо право на прихващане. Ако се допусне неограничената във времеви аспект компенсация с погасено по давност вземане по съдебен ред, това означа да се изключи възможността за погасяване по давност на самото право на прихващане. Хипотезата на чл. 103, ал. 2 ЗЗД не обхваща погасените по давност към момента на тяхното упражняване права за компенсация.
Доц. д-р Михаил Малчев, съдия
______
[1] Това тълкувателно решение съдържа три точки: 1. При уважено възражение за прихващане признатите от съда насрещни вземания се смятат погасени с обратна сила от първия момент, в който прихващането е възможно да се осъществи, т. е. когато активното вземане е било изискуемо, а пасивното – поне изпълняемо. Кога е настъпила ликвидността, е без значение; 2. При неоснователно възражение за прихващане силата на пресъдено нещо на съдебното решение установява несъществуването на вземането на ответника, освен ако възражението е неоснователно поради неизискуемост или некомпенсируемост. При уважено възражение за прихващане с вземане, което не е установено с друго влязло в сила решение или заповед за изпълнение, силата на пресъдено нещо на решението обхваща размера на вземането на ответника, необходим за прихващането. При непогасена горница, решението установява със сила на пресъдено нещо фактите, които са породили вземането; 3. При уважено възражение за прихващане в случаите по т. 2 е допустимо в следващ процес ответникът да заяви непогасения остатък от своето вземане. По новия иск съдът е длъжен да зачете задължителното действие на влязлото в сила решение относно фактите, които са породили вземането.
[2] За целта и функциите на компенсацията вж. Кожухаров, Ал. Облигационно право. Общо учение за облигационното отношение. Книга първа. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2002, с. 423-424.
[3] Институтът на погасителната давност, уреден в чл. 110-120 ЗЗД, има значение на правен механизъм, чрез който кредиторът да бъде подтикнат да прояви активност, както за да определи падежа (ако такъв няма определен), така и за да събере вземането си. Така се стимулира развитието на гражданския оборот и се гарантира правната сигурност.
[4] Вж. например Кожухаров, Ал. Цит. съд, с. 433-434, където не се обсъждат подробно конкретните предпоставки на чл. 103, ал. 2 ЗЗД за прихващане с погасено по давност вземане. Такова е положението и при Голева, П. Облигационно право. София: Фенея, 2012, с. 139 и при Калайджиев, А. Облигационно право. Обща част. София: Сиби, 2001, с. 455. Последният автор цитира съдебна практика на ВС от 80-те и 90-те години на миналия век, която касае безспорна хипотеза, при която пасивното вземане възниква, след като е погасено по давност активно, поради което компенсация не може да настъпи съгласно чл. 103, ал. 2 ЗЗД.
[5] При определянето на „изискуемостта“ има известно разминаване в правната литература. Според едното схващане това е моментът, в който кредиторът може да иска изпълнение – вж. например Голева, П. Цит. съч., с. 125. Според другото – това е възможността на кредитора да иска изпълнение – вж. например Калайджиев, А. Цит. съч., с. 221. Същностна характеристика на изискуемостта е, че кредиторът има правната възможност да иска изпълнение от длъжника. Затова с изискуемост се означава възможността на кредитора да иска изпълнение. Особеното при изискуемостта е, че правната теория и законодателството използват този термин нееднозначно, като влагат различно съдържание относно възможността за кредитора да иска изпълнение. От една страна, изискуемостта е възможността кредиторът да поиска изпълнение, като определи падежа, на който задължението трябва да бъде изпълнено. Така, чрез упражнение на възможността за определяне на падежа, кредиторът „придвижва“ вземането към състояние на изискуемост. От друга страна, вземането става изискуемо, след като кредиторът определи падежа. Преди настъпване на падежа, длъжникът дължи изпълнение, но не е длъжен да изпълни, т.е. вземането е възникнало, но то не е изискуемо. Например съгласно ал. 2 на чл. 114 ЗЗД вземането не е станало изискуемо още с възникването му, а само давността е започнала да тече от деня, в който задължението е възникнало. Погасителната давност може да тече и преди да са настъпили падежът и изискуемостта, достатъчно е задължението да е възникнало.
[6] Според Апостолов, И. Облигационно право. Част първа. Общо учение за облигацията. София: БАН, 1990, с. 149 и Кожухаров, Ал. Цит. съч., с. 165, престациите се делят на изпълняеми и изискуеми в зависимост от това в чия полза е уговорен срокът. Ако длъжникът може да изпълни, но кредиторът не може да иска изпълнение преди срока, престацията ще е изпълняема. И обратното – ако кредиторът може да иска изпълнение преди срока, но длъжникът не може да изпълни преди срока, ако кредиторът не е поискал това, престацията ще е изискуема.
[7] В този смисъл е категорична доктрината – вж. например Калайджиев, А. Цит. съч., с. 458 и Голева, П. Цит. съч., с. 139, както и съдебната практика – вж. например мотивите към т. 1 на ТР № 2 от 18.03.2022 г. по тълк. д. № 2/2020 г. на ОСГТК. Ликвидността не е била условие за прихващането при действието на ЗЗД – отм. Това изрично се изтъква от Тончев. Д. Коментар върху Закона за задълженията и договорите. Том. VII. С., 1930, с. 111-119, както и от Апостолов, И. Цит. съд., с. 355. Вж. коментар на еволюцията на съдебната практика на ВКС по отношение на предпоставките за прихващането при действието на ЗЗД (отм.) при Кожухаров, А. Закон за задълженията и договорите (чл. чл. 1-216). Систематичен синтез на юриспруденцията. София: изд. „Общ фонд за подпомагане студентите от висшите учебни заведения в България“, 1948, с. 703-707.
[8] Вж. повече за тези видове прихващане, възможни по време на действието на ЗЗД (отм.) при Апостолов, И. Цит. съч., с. 349-360.
[9] За обратното действие на извършеното прихващане вж. В. Попова в Сталев, Ж. и др. Българско гражданско процесуално право. София: Сиела, 2012, с. 442-443.
[10] В този смисъл са и Решение №193 от 18.12.2009 г. по т. д. №13/2009 г. на ІІ т. о., Решение № 134 от 11.11.2011 г. по т. д. № 61/2011 г. на І т. о. и други решения на ВКС.
[11] Понятието „компенсируемост“ се отнася до реалната възможност за осъществяване на прихващане по смисъла на чл. 104, ал. 2 ЗЗД – „двете насрещни вземания се смятат погасени до размера на по-малкото от тях от деня, в който прихващането е могло да се извърши“.
[12] В тази насока е Решение № 99 от 19.07.2022 г. по т. д. № 2395/2021 г. на ВКС, І т. о.
[13] Вж. например Решение № 113 от 09.07.2013 г. по гр. д. № 1274/2013 г., ІІ гр. о.; Решение № 35 от 25.07.2017 г. по т. д. № 3164/2015 г., І т. о.; Решение № 135 от 07.06.2019 г. по гр. д. № 4273/2018 г. IV г. о. и др. В Решение № 113, постановено по гр. д. № 1274/2013 г., ІІ г. о., са разграничени хипотезите на материалноправно прихващане по чл. 103, ал. 1 ЗЗД и на съдебното прихващане като насрещно възражение срещу вземането на ищеца по иска за погасяване на двете вземания до по-малкото от тях. При материалноправното прихващане, двете насрещни вземания трябва да са еднородни, ликвидни и изискуеми към момента на изявлението за компенсация, от който момент двете вземания се считат за погасени. Възражението за прихващане, заявено в хода на висящия исков процес, е допустимо и когато вземането не е ликвидно, нито изискуемо. Тълкуването на разпоредбата на чл.103, ал. 2 ЗЗД е, че съдебно прихващане се допуска и след като вземането е погасено по давност, ако е могло да бъде извършено преди изтичане на давността. По изключение, съгласно чл. 103, ал. 2 ЗЗД прихващането запазва своето погасително действие, макар и това действие да се проявява, след като насрещното вземане е покрито с давност. С Решение № 35 от 25.07.2017 г. по т. д. № 3164/2015 г. на І т. о. е застъпено разбирането, че е възможно да се извърши съдебно прихващане на пасивното вземане с насрещно активно вземане, което е погасено по давност, ако преди изтичането на давностния срок за активното вземане са били налице предпоставките за извънсъдебното прихващане по чл. 103, ал. 1 ЗЗД. Ако към момента на изтичане на давността за вземането на ответника – касатор, същото не е било ликвидно, то прихващане не би могло да се извърши.
[14] В този смисъл е например Решение № 50160 от 13.02.2023 г. по т. д. № 1391/2021 г., ІІ т. о.
