Списание „Търговско и облигационно право“, 2025 г., бр. 4
Отношенията, свързани със сключен договор за паричен заем, често стават предмет на спор пред съда, което поставя въпроса за тежестта на доказване при различните спорни хипотези, особено с оглед на обичайните възражения, повдигани срещу предявения иск. Съдебната практика е развила до известна степен принципни положения, но внимателният анализ показва, че те могат да звучат подвеждащо и дори противоречиво, ако не се направят допълнителни уточнения и не се съобразят относимите твърдения и доказателствените усилия на страните в хода на производството. Едно възможно обяснение за описаните по-долу проблеми е, че макар да се касае за много конкретна хипотеза, тя разкрива някои принципни съмнения, свързани с разпределянето на доказателствената тежест и съпътстващите я въпроси.
В практиката могат да се срещнат достатъчно решения, които очертават основните положения при доказването на иск за връщане на паричен заем. Така няма спор, че ищецът следва да установи като отделни факти сключването на договора за заем, както и предоставянето на заемните средства, доколкото договорът за заем е поначало реален, като уместно се посочва, че предаването и получаването на сумата също са два отделни факта и е възможно искът да остане недоказан, ако не се докажат и двата едновременно.[1] Въпреки всичко още тук се наблюдава известно колебание в хипотезата, когато ответникът възрази, че изобщо не е получил средствата – в част от практиката се среща формулировката, че „в тежест на оспорващия реалното предаване на благото е да установи отрицателния факт на неполучаването“, като най-честият пример, който се дава за подобен тип оспорване, е твърдението, че с договора за заем се преуреждат отношения по предходен сключен заем между страните.[2]
В действителност, ако се разгледа по-внимателно фактическата обстановка при делата, наложили употребата на тази формулировка, ще стане ясно, че възражението в тези случаи е по-скоро свързано с изначална липса на воля за сключване на заем – заемателят най-често е твърдял, че се е задължил да даде, а не да върне нещо. В този смисъл това няма как да се квалифицира като оспорване на получаването на заемните средства, а представлява твърдение за несъществуването на договор за заем, за чието сключване така или иначе ищецът носи тежест на доказване. Ето защо в тези случаи не може да се прехвърля в тежест на ответника да установяват твърдението си, защото липсата на получаване, както се назовава в посочените решения, е равносилна на липса на сключен реален договор за заем: договорът се удостоверява от заемателя именно с поемането на задължението да върне, а не да даде нещо.[3] Това показва, че макар ответникът да има право да излага всякакви твърдения относно липсата на заем, тези твърдения формират единствено част от негово насрещно доказване, но не променят изначално разпределената тежест на ищеца.
Горното се потвърждава още по-ясно, ако се обърне внимание на друга част от практиката, съгласно която при доказване на предоставянето и получаването на определена сума не може да се презумира, че се касае за сключен заем, ако няма допълнителни индикации в тази насока. Обстоятелствата, при които цитираната практика е развита, са свързани именно с възражение за липса на воля за сключване на заем, независимо от вече доказано предаване на определена сума от ищеца към ответника, най-често чрез представяне на разписка[4] или дори чрез изрично признание от страна на ответника.[5] Съвсем правилно практиката отчита, че не всяко парично задължение се основава на сключен договор за заем, като предаването на сумата може да е свързано с погасяване на предходен дълг, или да е изпълнение на задължение по сключен друг неформален договор (например за гражданско дружество) и т.н., а така също може да е изпълнение на морален дълг или дарение на сумата, като дори издаването на разписка и неоспорването ѝ като документ само по себе си не са достатъчни да се приеме, че е налице воля за сключване на договор за заем.[6] За да може признанието – дали съдебно или извънсъдебно, обективирано под формата на издаден документ като разписка, да е достатъчно, за да се приеме, че има воля за поемане на заем, трябва да се изследват правоотношенията, въз основа на които се твърди поемането на заема, като тежестта за доказване за тези обстоятелства е върху ищеца. Ето защо хипотезата не би следвало да е различна и едва ли не да се създава отричаната презумпция за съществуване на договор за заем само защото ответникът излага възражения, че договор не е сключен, независимо дали поради неполучаване на заемната сума или поради неполучаването ѝ в качеството именно на заем.
Частен случай на горното е хипотезата, при която се касае за доказано получена сума, но ответникът възразява, че тя не представлява сума по същия договор за заем, индивидуализиран в исковата молба. Тогава ищецът носи тежест да докаже, че се касае именно за заема, който е предмет на иска. С оглед на гореизложеното не може да се възприеме изразеното в част от съдебната практика, че доказателствената тежест да установи, че паричните средства са получени на друго основание, е на страната, която твърди това, тоест на ответника.[7] Подобна формулировка води до мълчаливо преобръщане на тежестта на доказване, без да са налице причини за това: макар първоначално да е разпределена тежест на доказване за ищеца да установи не само предаването на сумата, но и основанието, на което е станало това, изведнъж ситуацията се променя и ищецът е освободен от своето задължение само защото ответникът възразява.[8]
Същевременно, макар така изразеното становище да заслужава подкрепа, то се нуждае от уточнението, че на ищеца, който носи тежест на доказване, трябва да се даде възможност да установи твърденията си съобразно ясно заявени възражения от ответника. Ако е безспорно установено, че сумата е получена от ответника, той не може голословно да оспорва иска, без да бъде задължен да посочи в какво се състои оспорването му, независимо че не носи тежест на доказване. Това е определящо за защитата на ищеца, тъй като съобразно конкретното оспорване на ответника той би се домогвал да доказва различни факти – например липса на отношения, които да предполагат изпълнението на нравствен дълг или пък липса на дарствено намерение. Без съдът да укаже на ответника, на основание чл. 143, ал. 1 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК) и чл. 145, ал. 1 ГПК, да заяви как квалифицира от фактическа и правна страна предаването на процесната сума, ищецът не може да организира защитата си, нито би било ясно кога е изпълнил тежестта си на доказване. В зависимост от твърденията на ответника предмет на доказване в някои случаи би било намерението изобщо да се сключи договор (ако ответникът твърди, че ищецът е изпълнил свой нравствен дълг), докато в други случаи ще е не сключването на договор, а именно договор за заем (ако например ответникът твърди, че ищецът е предоставил сумата като насрещно изпълнение по друг вид договор) или дори не сключването на договор за заем, а неговите съществени уговорки (ако ответникът твърди, че действително е получил сумата като заем, но не е настъпил падежът). Поради изложеното ищецът може да има тежест да докаже, че ответникът е получил сумата именно като заем само след като ответникът е направил пълноценно възражение от фактическа страна защо смята, че това не отговаря на истината. Правилото следва да се приложи дори и ако възражението е евентуално, тоест ответникът първоначално отрича изобщо предаването на сумата, но допълнително възразява, че и при доказано получаване оспорва, че се касае за заем.
Във връзка с горното, обсъжданата практика също така заличава разликата между иск по чл. 240, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) за връщане на паричен заем и иск за връщане на дадено без основание или за неоснователно обогатяване по чл. 59 ЗЗД, които могат да имат за предмет същата парична сума, включително при условията на евентуалност. В последните два случая е безспорно, че ответникът трябва да установи наличието на основание, за да задържи сумата, в случай че предаването ѝ е доказано, включително тъй като от ищеца не може да се очаква да има доказателство за липсата на основание. Именно затова искът за връщане на заетата сума не следва да бъде смесван с исковете на извъндоговорно основание, доколкото при иска по чл. 240, ал. 1 ЗЗД ищецът е този, който би могъл да се снабди с годно доказателство за основанието, на което е предал сумата.[9]
Разбира се, за да се налага разпределяне на тежест на доказване за подобни твърдения, има и значение дали се възразява срещу наличието на друго основание или не. В случай че ответникът изобщо не твърди, че е налице друго основание, а оспорва получаването на сумата, няма нужда да се разпределя тежест на доказване за това обстоятелство.[10] Съответно, когато изобщо няма доказано предаване на сумата, става безпредметно да се разпределя тежест на доказване за възражения на ответника, които биха придобили значение само ако се установи предаването на сумата.
Именно усложненията при навеждане на различни възражения от страна на ответника повдигат най-много въпроси в практиката, доколкото с тях предметът на доказване става динамичен и може да се стигне до различни вторични твърдения на страните, за които да се разпределя тежест на доказване. Трайно закрепено положение е, че ответникът следва да установи своите възражения срещу иска на заемодателя, като, за съжаление, в практиката често те се подвеждат под обща рамка: най-честите примери са не само възражения, че средствата са дадени на друго основание, но и че е налице порок на волята или че задължението е погасено.[11]
Действително, ответникът съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК е този, който носи доказателствена тежест да установи възраженията си, но има значение за какви възражения става дума. В хипотезата на материалноправни възражения, които водят до погасяване на правото, безспорно тежестта е на ответника, като такива са например всички основания за унищожаване на договора.[12] Причината обаче не е, че се касае за възражение изобщо, тоест за защитно твърдение на ответника, а че това са именно възражения, създадени от закона в полза на ответника и изискващи навеждане на изцяло нови факти от негова страна, за които трябва да носи съответната тежест. Именно затова „възражението“ за липса на заем, а на друго правоотношение между страните, не е възражение, за което ответникът да носи тежест, тъй като ищецът следва да установи наличието на валидно сключен договор.
В тази връзка специален интерес представлява хипотезата, когато ответникът представя твърдения за погасяване на задължението, включително и чрез представяне на доказателства. Макар най-често да става дума за плащане, може да се касае и за други действия с погасителен ефект – прихващане, опрощаване и т.н. Безспорно е, че възражението за плащане изисква релевиране и установяване на изцяло нов факт, поради което тежестта на доказване е за ответника, но изглежда спорно как се процедира, когато ответникът представи документ за плащане или друго погасително действие. В практиката преобладаващо се приема, че ако заемодателят възразява, че определено плащане, за което ответникът представя доказателства, е извършено в погасяване на друг дълг или във връзка с друго правоотношение, в негова тежест е да установи съществуването им, а в противен случай следва, че плащането служи за погасяване на дълга, който се претендира по заемното правоотношение, предмет на предявения иск.[13]
Изводът е оспорим, защото подобна формула не отчита особеностите на конкретния случай. Ако се приеме, че това виждане е генерално вярно за всяка ситуация на някакво доказано плащане от страна на ответника, ще се окаже, че дори плащания, които по външни белези нямат нищо общо с процесния договор, ще се ползват с погасителен ефект, и това ще е достатъчно за своеобразно обръщане на тежестта на доказване, ако и да не бъде формулирано именно така от страна на съда. Нещо повече – допуска се двоен стандарт и неравнопоставеност между страните съобразно вече посочената съдебна практика, защото ако ищецът докаже предаването на сумата, това не би било достатъчно за уважаване на иска, без да са налице доказателства, че сумата е дадена именно в изпълнение на договор за заем, и то индивидуализиран съгласно реквизитите на исковата молба, но за ответника това не би важало, защото всяко негово плащане ще се приема за плащане с погасителен ефект.
Правното положение на ищеца е допълнително затруднено в подобна хипотеза заради уредбата на изменението на иска. Ако всякакво доказано плащане от страна на ответника води до погасяване на сключения заем, ищецът би избрал в някои случаи да измени иска по чл. 240, ал. 1 ЗЗД, най-често чрез твърдение за друг заем, различен от вече индивидуализирания с исковата молба, или чрез добавянето на евентуална претенция за дадено без основание. В тези случаи обаче се касае за промяна на правопораждащите юридически факти, тъй като заемът се индивидуализира включително чрез неговия размер, както и други белези като дата на сключване, и това би било недопустимо изменение на иска. Ако се касае за хипотеза, при която ищецът започва да твърди, че същата сума представлява дадено без основание или неоснователно обогатяване, това още повече ще представлява изменение на основанието, тъй като ищецът изобщо няма да се позовава на сключен договор.
Ето защо отново може да се подкрепи възможността съдът да разпредели тежест на доказване едва след като упражни пълноценно своите правомощия по чл. 143 ГПК и чл. 145, ал. 1 ГПК и запита страните относно обстоятелствата по представените писмени доказателства за погасяване на задължението – например, ако не се касае за плащане, а за друг погасителен способ – какви са били обстоятелствата, при които е извършено съответното действие, а ако се касае за извършено плащане, което се разминава като сума – откъде идва разминаването. Това се налага, тъй като едно елементарно оспорване на ответника, че е върнал заема, може да се тълкува по няколко различни начина и те да водят до различно разпределение на доказателствената тежест. В резултат от горното, ответникът би могъл да докаже връщане на заема, но дали неговото доказване е пълно, ще се прецени едва в крайния съдебен акт, поради което съдът дължи единствено указания на ищеца, че в случай на доказано плащане (което не следва да се презумира от представянето на каквито и да било доказателства от страна на ответника), ищецът би могъл да установи, че се касае за друго правоотношение между страните. Ако обаче доказателствата за връщане на заема са сами по себе си неубедителни, ищецът не може да бъде натоварен да доказва подобно твърдение, защото то е предпоставено от пълно доказване на върнатия заем.
В тази връзка в практиката се обсъжда и доказателственото значение на определени доказателства за установяване на относимите факти. Най-ясно практиката е дала стандарт за преценка на разписката: обхватът на действие на разписката е, че тя по принцип не доказва сключване на договор, а единствено получаване на сума, като по изключение разписката може да инкорпорира договор, ако съдържа признание за обвързаност от негови съществени елементи.[14] Под последното се разбира да е налице изявление на заемателя, че е получил заетата сума, както и че е поел задължение да върне същата в определен срок[15], като е без значение дали думата „заем“ присъства в разписката, защото определяща е волята на страните, а не как са нарекли съответния документ.[16] Ето защо представянето на разписка само по себе си никога не е достатъчно за уважаване на иска.[17] Разбира се, разписката сама по себе си може винаги да се ползва като индиция за договорни отношения, но без да се предполага какви са те.[18] Записът на заповед също може да се ползва с известна доказателствена сила, но не може въз основа само на него да се презумира, че се касае за сключен договор за заем.[19] Записът на заповед също така не представлява разписка по смисъла на закона, но ако в него изрично е отбелязано основанието за предаването на сумата, е възможно той да послужи като доказателство за сключен заем. Същевременно при юридическите лица осчетоводяването на договора за заем е ключово доказателство, когато се касае за заем към търговско дружество, поради което следва да се приеме, че липсата на осчетоводяване е основна индикация за липсата на заем дори при доказване на предаването на сумата.[20] Както се вижда, става дума за доказателства, които не могат да бъдат анализирани по достатъчен начин още с тяхното представяне, дори то да е в самото начало на процеса, ако се касае за документи. Ето защо и съдът не следва да дава абстрактни указания за доказателствената тежест, а да се ограничи до условно разпределение за всички твърдения на страните извън основния фактически състав на договора за заем.
Така се поставя и въпросът за допустимостта на свидетелски показания за доказване на заема, което е пряко свързано с възможността за изпълнение на доказателствената тежест на страните и най-вече на заемодателя. Ограничението по чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК важи само за сключването на заема, като предвид реалния характер на договора за заем това значи, че самото предаване на сумата също не може да бъде установено със свидетелски показания.[21] С оглед на изложеното по-горе, това значи, че дори да е представена съставена разписка за сума над 5000 лв., това не е достатъчно за установяване на договора за заем, доколкото разписката не може да бъде достатъчно доказателство за сключване на договор, ако няма документ, в който заемополучателят поема задължение да върне съответната сума.[22] От друга страна, ако е доказано предаването на сумата, няма пречка свидетели да се ползват за самите уговорки, включително че се касае именно за договор за заем съобразно индивидуализираното в исковата молба. Това няма да е недопустимо, защото не се оспорва получаването на сумата, тоест сключването на договора.[23] Най-вероятно с такива мотиви в част от практиката се допуска при наличие на разписка да се допускат свидетели за установяване на уговорките между страните.[24] За да се прецени до каква степен това е правомерно обаче, отново има значение какво конкретно се твърди от страните. Ако ответникът твърди, че е получил сума по договор за заем, но оспорва например падежа на заема, свидетели биха били допустими, защото става дума за част от съдържанието на безспорно сключен договор. Ако обаче е налице разписка и няма спор, че сума е получена, но ответникът оспорва, че тя е предадена от заемодателя по договора за заем, индивидуализиран съгласно твърденията на ищеца в исковата молба, свидетели не биха били допустими, защото твърдението е за липса на договор изобщо и попада в ограниченията по чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК.
Изложеното показва, че дори в една сравнително елементарна хипотеза като тази на договора за заем могат да възникнат усложнения поради процесуалното поведение на страните и най-вече при неизясняване на техните фактически и правни твърдения. Причината да се стига до обсъжданата спорна и отчасти противоречива практика е, че понякога съдът смесва доказателствената тежест съобразно абстрактния модел на правоотношенията, посочен в закона, с последиците от определени признания, оспорвания или доказателствени искания, и то още към момента на приемане на доклада по чл. 146, ал. 1 ГПК, който не е предназначен за тази цел. Ето защо е препоръчително съдът преди всичко да съдейства на страните за изясняване на техните твърдения, преди да разпредели окончателно доказателствената тежест, като същевременно съобрази евентуално изпълнение на тежестта на всяка от страните едва в решението.
Д-р Анастас ПУНЕВ
_____
[1] Вж. например Решение № 97 от 22.03.2011 г. по гр. д. № 417/2010 г., IV г. о. на ВКС, Решение № 317 от 07.10.2014 г. по гр. д. № 1238/2014 г., IV г. о. на ВКС, Решение № 142 от 27.04.2015 г. по гр. д. № 5917/2014 г., IV г. о. на ВКС или Решение № 262 от 02.11.2017 г. по гр. д. № 676/2017, IV г. о. на ВКС. В Решение № 837 от 13.12.2010 г. по гр. д. № 1727/2009 г., IV г. о. на ВКС това обстоятелство е аргументирано с извличането на изгода от ищеца.
[2] Вж. последно Решение № 50080 от 10.05.2023 г. по гр. д. № 2288/2022 г., III г. о. на ВКС, както и Решение № 205 от 28.07.2016 г. по гр. д. № 278/2016 г., IV г. о. на ВКС, което от своя страна се позовава буквално на Решение № 379 от 06.01.2014 г. по гр. д. № 171/2012 г., IV г. о. на ВКС.
[3] В Решение № 50080 от 10.05.2023 г. по гр. д. № 2288/2022 г., III г. о. на ВКС е използвана именно тази формулировка.
[4] Вж. например Решение № 97 от 22.03.2011 г. по гр. д. № 417/2010 г., IV г. о. на ВКС или Решение № 192 от 07.11.2014 г. по гр. д. № 2519/2014 г., III г. о. на ВКС.
[5] Вж. Решение № 97 от 22.03.2011 г. по гр. д. № 417/2010 г., IV г. о. на ВКС.
[6] Вж. Решение № 274 от 19.12.2013 г. по гр. д. № 1285/2012 г., IV г. о. на ВКС или Решение № 390 от 20.05.2010 г. по гр. д. № 134/2010 г., IV г. о. на ВКС.
[7] Вж. Решение № 262 от 02.11.2017 г. по гр. д. № 676/2017 г., IV г. о. на ВКС, както и Решение № 546 от 23.07.2010 г. по гр. д. № 856/2009 г., IV г. о. на ВКС.
[8] Вж. Решение № 192 от 07.11.2014 г. по гр. д. № 2519/2014 г., III г. о. на ВКС, в което правилно се посочва, че поради липсата на презумпция за заем „ищецът следва да установи предаването не просто на средства, а на „заемни средства“, което предполага установяване на това им качество“.
[9] Вж. Решение № 240 от 26.10.2016 г. по гр. д. № 922/2016 г., IV г. о. на ВКС или Решение № 224 от 22.12.2016 г. по гр. д. № 2169/2016 г., III г. о. на ВКС, в които е направено подобно разграничение и се посочва, че оспорването или неоспорването на фактите, свързани с основанието на предаване на заетата сума, не се отразяват на доказателствената тежест.
[10] Вж. Решение № 160 от 02.11.2018 г. по гр. д. № 5077/2017 г., III г. о. на ВКС.
[11] Вж. например Решение № 546 от 23.07.2010 г. по гр. д. № 856/2009 г., IV г. о. на ВКС, Решение № 205 от 28.07.2016 г. по гр. д. № 278/2016 г., IV г. о. на ВКС, Решение № 224 от 22.12.2016 г. по гр. д. № 2169/2016 г., III г. о. на ВКС, Решение № 262 от 02.11.2017 г. по гр. д. № 676/2017 г., IV г. о. на ВКС, Решение № 160 от 02.11.2018 г. по гр. д. № 5077/2017 г., III г. о. на ВКС.
[12] Вж. Решение № 837 от 13.12.2010 г. по гр. д. № 1727/2009 г., IV г. о. на ВКС, в което е обсъдена хипотеза на заплашване, релевирано от ответника.
[13] Вж. Решение № 499 от 06.03.2013 г. по гр. д. № 1268/2011 г., IV г. о. на ВКС.
[14] Вж. например Решение № 128 от 18.10.2017 г. по гр. д. № 5372/2016 г., III г. о. на ВКС.
[15] Вж. например Решение № 317 от 23.02.2015 г. по гр. д. № 1238/2014 г. и Решение № 119 от 01.07.2016 г. по гр. д. № 6182/2015 г, IV г. о. на ВКС.
[16] Вж. Решение № 337 от 10.06.2024 г. по гр. д. № 3621/2023 г., IV г. о. на ВКС.
[17] Вж. Решение № 274 от 19.12.2013 г. по гр. д. № 1285/2012 г., IV г. о. на ВКС.
[18] Вж. Решение № 97 от 22.03.2011 г. по гр. д. № 417/2010 г., IV г. о. на ВКС.
[19] Вж. Решение № 50126 от 17.01.2024 г. по гр. д. № 1625/2022 г., IV г. о. на ВКС.
[20] Вж. Решение № 317 от 07.10.2014 г. по гр. д. № 1238/2014 г., IV г. о. на ВКС.
[21] Вж. Решение № 142 от 27.04.2015 г. по гр. д. № 5917/2014 г., IV г. о. на ВКС.
[22] Вж. Решение № 240 от 26.10.2016 г. по гр. д. № 922/2016 г., IV г. о. на ВКС, както и Решение № 224 от 22.12.2016 г. по гр. д. № 2169/2016 г., III г. о. на ВКС.
[23] Вж. Решение № 546 от 23.07.2010 г. по гр. д. № 856/2009 г., IV г. о. на ВКС.
[24] Вж. Решение № 97 от 22.03.2011 г. по гр. д. № 417/2010 г., IV г. о. на ВКС, както и Решение № 337 от 10.06.2024 г. по гр. д. № 3621/2023 г., IV г. о. на ВКС.
__________
