Списание „Търговско и облигационно право“, 2025 г., бр. 5
Съгласно разпоредбата на чл. 658, ал. 1, т. 13 от Търговския закон (ТЗ) синдикът извършва действия по прекратяване на участието на длъжника в търговски дружества. В правната литература по отношение на правомощието са изразени две основни становища, които свързват правомощието или с функциите на синдика, насочени към попълване на масата на несъстоятелността (МН), или с тези, насочени към нейното осребряване.
Тезата, която свързва правомощието на синдика с действията по попълване на МН изхожда от позицията, че синдикът е овластен да предприеме действия по прекратяване на дяловото или акционерното участие на неплатежоспособния длъжник и по-рано, в по-начални фази на производството, когато прецени, че за целите на съответната фаза и най-вече за опазване и попълване на МН е необходимо членството на длъжника в ТД да бъде прекратено, а потенциалните права на длъжника на ликвидационен дял при ООД или на стойността на акциите при АД да придобият реално парично измерение.[1].[2]
Тезата, че правомощието е свързано с осребряването на МН изхожда от принципната позиция, че преди обявяването на длъжника в несъстоятелност синдикът не може да прекрати членството на съдружник в ТД без съгласието на длъжника, дори и последният да е десезиран, тъй като той може да бъде оздравен, а и защото решението за откриване на производство по несъстоятелност (ПН) може да бъде отменено[3]. Същият автор приема, че прекратяване на членство от синдика може да се извърши след обявяване в несъстоятелност само по отношение на АД, тъй като в ООД членството се прекратява ex lege, a в персоналните дружества членството не може да се прекрати по едностранно изявление на съдружник поради липса на правна уредба. Сходно виждане е подкрепено и от други автори[4].
С настоящото кратко изследване е направен опит за аргументиране на позицията, че правомощието на синдика не представлява действие по попълване на масата на несъстоятелността, а стои по-близо до осребряването ѝ, като има самостоятелен смисъл и функция, целяща да ограничи възможностите на длъжника да прекрати участието си едностранно, включително и чрез разпореждане, в първата фаза на производството по несъстоятелност.
1. Аргументи против тезата, че правомощието е свързано с попълването на МН
1.1. Откриването на ПН предполага наличието на трайно състояние на неплатежоспособност или свръхзадълженост на длъжника, което е от естество да затрудни основните цели на производството по несъстоятелност. Съществуването на такова състояние или осъзнатата опасност от настъпването му представлява естествен мотив за длъжника да извърши правни актове, с които да се освободи от определени имуществени права недобросъвестно[5]. По дефиниция успешното удовлетворяване на кредиторите в такъв контекст се очертава като проблематично, поради което законът създава механизми, с които предоставя приоритет на удовлетворяването на кредиторите пред принципа на правната сигурност. Подобно решение е изградено върху осъзнатото разбиране за опасността пред търговския оборот и кредита, ценностите, които уредбата на несъстоятелността е призвана да защитава. Същевременно обаче осигуряването на ефективни средства против разпоредителните актове на длъжника е от естество да оптимизира имущественото му състояние и да осигури възможност за оздравяване на предприятието.
С откриването на ПН синдикът осъществява правомощията си по установяване на МН, в които същият очертава нейният идеален състав.[6] Определени активи биха могли да бъдат във владението или държането на трети лица, а друга част да принадлежат на трети лица. Упражнявайки правомощията си по попълване на МН, синдикът следва да приведе в съответствие идеалния състав на МН с фактическия състав. В случай че осъществяването на тази функция преминава през правен спор, то синдикът следва да установи безспорността на имуществените права, а ако са безспорни – да ги приобщи към състава на масата. Концепцията за универсалност е основание за това попълването на МН, да не се осигурява само от традиционните правни средства (ревандикационни искове, искове за изпълнение), но и от правни средства, с които се атакуват разпоредителните актове на длъжника, когато същите поради начина и времето, в които са извършени, представляват заплаха за принципа par condicio. Касае се за специфичен епизод от ПН, който представлява своеобразна реконструкция на имуществото на длъжника.
Изложеното дава да се разбере, че действията по попълване на МН служат за приобщаване и възстановяване на определени имуществени права към нея с цел подчиняването им на универсалното принудително изпълнение[7].
За осъществяването на тези функции българското законодателство предвижда средства като събиране на невнесен капитал, особени правила за прихващане, правила за недействителност на действия и сделки и предявяване на произтичащите от това искове.
1.2. Правомощие на синдика по попълване на МН, свързано с участието в ТД, би могло да се търси само в светлината на приобщаване на имуществени права (и по-конкретно пари) към МН. Приобщаването на такива права, както следва от направения по-горе анализ, представлява всяко действие по интегриране на безспорни имуществени права към МН в хипотезата, в която същите се намират, най-общо казано, в юридическа власт на трети лица. Приобщаването в коментирания случай представлява получаване, съответно събиране на вземанията, произтичащи от участието в ТД. С откриването на ПН изпълнението на задължението на дружеството се приема от синдика – чл. 636 ТЗ. На длъжника е отнета възможността да получава изпълнение по парични престации.
Прекратяването на участието в ТД, ако се разглежда като действие по попълване на МН, представляващо ликвидиране на материално правоотношение въпреки волята на длъжника, ще доведе до това участието в ТД като правоотношение да напусне правната сфера на длъжника и да бъде заместено от вземане за равностойността на дела в съответното ТД. Следователно съществуването на участието в една такава хипотеза следва да се разглежда като аномалия, която изкривява еквивалентността между идеалния и фактическия състав на масата на несъстоятелността. Така например, ако съдружник в ООД е направил встъпителна парична или непарична вноска, срещу която е получил членствени права, излиза, че притежанието на последните е нежелан резултат, който ще попречи на удовлетворяването на кредиторите par conditio.
Несъстоятелността на такава теза личи от самата ѝ конструкция. Първо, срещу добросъвестното разпореждане с имущество чрез парична вноска или апорт, длъжникът е получил равностойни членствени права. Те са станали част от имуществото му, и независимо, че не са част от МН могат да послужат за удовлетворение на кредиторите. Второ, участието в ТД носи доходност, различна от тази, която би била получена при прекратяването му. Цикличната потенциална възможност за получаване на дивиденти би могла многократно да надвишава еднократното постъпление за равностойността на дела, респективно за ликвидационния дял. Ако това не е така, прекратяването на участието също няма да донесе доходност, защото то така или иначе е изпразнено от стойност. Следователно и във втория случай то би било едно ненужно действие. Накрая, пределно ясно е, че с прекратяването на участието няма гаранция, че ще се върне в патримониума на длъжника по-висока или поне същата стойност, еквивалентна на първоначалната му инвестиция. Разбира се, не е юридически възможно при апорт да бъде върнат имуществения актив, който е бил негов предмет. Трето, ако е налице такава хипотеза пътят на защита е съвсем различен – предявяване на отменителен или Павлов иск.
Непрецизността на подобна теза се откроява при съпоставката с правомощието на синдика по чл. 644 ТЗ. Прекратяването по чл. 644 ТЗ е уредено като механизъм срещу ненужността на някои договори в условията на ПН поради ограничаването на обема на дейността или поради нейното прекратяване. Задълженията по такива договори не могат да бъдат изпълнени на падежа, а неизпълнението води до настъпване на санкционни последици за длъжника, които увеличават стойността на пасива, а съхраняването на такива договорни връзки може да проточи във времето самото ПН, което би било процесуално неикономично.[8]
Прекратяването на договора е допустимо по отношение на правни връзки, породени от двустранен договор, който не е изпълнен и от двете страни.[9] С прекратяването на договора се предотвратява намаляването на МН, респективно увеличаването на пасивната маса. Ergo, правомощието на синдика, което той упражнява по свое усмотрение, що се касае до избора коя връзка да запази и коя не, не води до загубването на едно благо, което е част от имуществото на длъжника. Напротив, то е способ за запазването на благото в имуществото му с цел същото да бъде осребрено или с цел да не се накърни интереса на длъжника, ако той бъде оздравен. Чрез коментирания способ се постига съхраняване на фактическия състав на МН, а не се извършват активни разпоредителни действия от синдика, с които масата намалява и които са характерни за осребряването. Чрез прекратяването на договора се подготвя принудителното изпълнение, но не се реализира непосредствено, защото попълването на масата може да окаже благоприятен за оздравяването реструктуриращ ефект на актива и пасива.
Не е така при прекратяването на участието в ТД, защото то няма общо с търговската дейност, поради което от съхраняването му не могат да произтекат вредните последици, средство за отстраняване/предотвратяване на които е правомощието по чл. 644 ТЗ. Или двете средства почиват на различен ratio legis. Съхраняването, а не прекратяването участието (което е паралелното действие на прекратяването на договора) може да се окаже по-често в синхрон с преструктурирането и оздравяването на дейността на длъжника. Доколкото е приложимо само за двустранните договори поради изложените по-горе причини, не може да се прави никакво систематично тълкуване, което да обосновава прекратяването на членствено правоотношение по аргумент от прекратяването на друго висящо материално правоотношение, каквото е предвидено в чл. 644 ТЗ.
Накрая, прекратяването на добросъвестно придобитото участие в ТД, не е и действие, което възстановява имуществени права в масата на несъстоятелността. Срещу прекратяването на участието в ТД в МН няма да се възстанови имуществената вноска в същия вид и размер, а ще се формира вземане, което подлежи на събиране или на принудително изпълнение. Ето защо липсва какъвто и да е паралел с хипотезите на защита с отменителен иск. Последният цели да „върне“ (да допусне принудително изпълнение върху имуществено право, което не е на длъжника) имуществено право в МН в същия вид, в който то я е напуснало. А както се посочи при прекратяване на участието в ТД това е непостижимо.
1.3. Действията по попълване на масата на несъстоятелността представляват действия, които подготвят принудителното изпълнение. В хипотеза на индивидуално принудително изпълнение също се извършват действия по „реконструкция“ на длъжниковото имущество. Индивидуалният кредитор обаче не разполага със сурогаторен иск за прекратяване на участие в ТД, защото принудителното изпълнение на потестативните права е ненужно заради разпоредбата на чл. 134 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД), а и защото не винаги длъжникът има право едностранно да прекрати отношението си. В хипотези, в които такова право съществува, прекратяването на участието не може да се упражни от взискателя по този ред, защото налага личната преценка на длъжника. Поради това е уреден сложен изпълнителен способ за осребряване на участието в ТД, в рамките на който се преминава през прекратяването на участието. Или прекратяването е част от самия изпълнителен способ, което следва и от изложението в следващата точка.
2. Съпоставка с изпълнителния процес
2.1. Изпълнителните способи, предвидени в ГПК спрямо участието в ТД, са особени. Тяхната необичайност държи сметка именно за сложната природа на участието в ТД като правоотношение, възможностите за прехвърляне на което зависят от правната природа на конкретния дружествен тип. Затова, в отлика от изпълнението върху акции и дялове в ДПК, които са принципно свободно прехвърлими, и за които изпълнителният способ не се отличава същностно от изпълнението върху вещи, например (чл. 515, чл. 516 и чл. 516а ГПК), процесуалният ни закон урежда специфичен изпълнителен способ за изпълнение върху дял от персонално дружество и дял от ООД. Въпреки характерния за българския законодател уклон към терминологична непоследователност, подкрепям виждането, че същият отчита особената правна природа на дела от СД, КД, съответно ООД, като правоотношение, а не като особено право на членство или пък потенциално вземане, което може да придобива различен облик.
Уредбата в чл. 517, ал. 2, 3, 4 ГПК не представлява отклонение от общото теоретично гледище, че обект на изпълнение по ГПК са вещи и вземания. Вземанията, които са обект на изпълнение по чл. 517 ГПК (тълкувано систематично с чл. 73в ТЗ), са конкретните вземания, произтичащи от прекратяване на участието в ТД. Особеността на изпълнителния способ се състои в уреждането на правна възможност за прекратяване на участието (чл. 517, ал. 3 ГПК) или на дружеството (чл. 517, ал. 2, ал. 4 ГПК), за да може да се формира по основание и размер конкретно вземане, което да послужи за удовлетворение на взискателя. Това е така, защото целите на принудителното изпълнение не могат да бъдат компрометирани чрез поставянето на осребряването в зависимост от съгласието на трето лице – дружеството в случая за осъществяване на персоналната промяна на съдружника като страна по членственото правоотношение.
Изводът, който следва, е, че правото на прекратяване на участието от страна на взискателя, е от естество да осигури пораждането на друго право, което е секвестируемо.
2.2. Взискателят не упражнява чуждо право – той не упражнява правото на длъжника да прекрати участието си, защото такова право не винаги съществува, а дори и да съществува, то правото на взискателя възниква от други предпоставки, а уговорките в дружествения договор относно предпоставките за възникване и реда на упражняване на правото на съдружника не го обвързват, защото са res inter alios acta за него. Освен това на принудително изпълнение подлежат притезанията, а не потестативните права на длъжника. Последните, когато имат значение за удовлетворяване на кредитора, могат да бъдат упражнени от последния по реда на овластяването – чл. 134 ЗЗД. Действащото законодателство обаче не допуска овластяването по чл. 134 ЗЗД за упражняване на длъжниковото право да прекрати членството си в търговско дружество. Изложеното налага уреждането на сложен, комплексен изпълнителен способ, който включва правомощие за прекратяване на чуждо членствено правоотношение и удовлетворяване. Ergo, прекратяването може да се разглежда само като елемент от изпълнителния способ.
Съпоставката с изпълнителния процес следователно може да доведе до извода, че правомощието на синдика по чл. 658, ал. 1, т. 13 ТЗ представлява действие, което „подготвя“ осребряването на участието в търговско дружество, доколкото самото членствено правоотношение не може да бъде осребрено чрез прилагането на пряк изпълнителен способ. Липсва обаче практическо и житейско обяснение на потенциалната възможност за осъществяването му преди да е започнало осребряване на имуществото.
3. Тълкуване на разпоредбата на чл. 658, ал. 1, т. 13 ТЗ
3.1. Систематическото тълкуване на разпоредбата на чл. 658, ал. 1, т. 13 ТЗ във вр. с чл. 658, ал. 1, т. 16 ТЗ сочи, че регулативното действие на разпоредбата на т. 13 не е насочено да урежда правомощието на синдика да осребрява участието в ТД в рамките на производството по осребряване. Това би било излишно, доколкото в следващата т. 16 е предвидено именно това правомощие на синдика – да извършва действията по принудително изпълнение в рамките на фазата на обявената несъстоятелност и постановено осребряване под ръководството на съда по несъстоятелността. Не би имало смисъл от включването на две норми с еднакво съдържание и то непосредствено една след друга. В рамките на осребряването пък, разпореждането с активи следва да се извършва само от синдика и то при спазване на глава 46 от ТЗ, сочеща реда за осребряване.
Ето защо анализираната разпоредба не се отнася до осребряването на участие в търговско дружество, а до възможностите за прекратяването му спрямо съдружника – длъжник чрез едностранно изявление или правна сделка преди постановяване осребряването.
3.2. Езиковото тълкуване на разпоредбата на чл. 658, ал. 1, т. 13 ТЗ пък сочи, че за постигане на целта от упражняването на правомощието, а именно прекратяване на членственото правоотношение, е необходимо да бъдат извършени действия. Следователно касае се за осъществяване от страна на оправомощено лице на юридически действия, чието извършване се състои в упражняването на съдържанието на едно субективно право. Това е така, защото възможността за упражняване на юридически действия по правило се урежда от оправомощаваща норма, а последната постига целта на правната си регулация чрез възлагане на субективни граждански права.
3.3. Прекратяването на участието в ТД настъпва по силата на множество и на разнообразни юридически факти. Прекратяването може да настъпи при проявлението в правната действителност на юридически събития (смърт), на сделки – решения (съгласие на съдружниците, изключване), на смесени фактически състави (преобразуване) и т. н. Тези юридически факти настъпват вън и независимо от волята на длъжника, а ПН е призвано да уреди правила, с които да попречи на неправомерните действия на длъжника, които биха довели до невъзможност за постигането на целите на производството – оздравяване на предприятието и/или удовлетворяване на кредиторите. Ето защо проявлението на тези факти няма пряка връзка с правомощието на синдика да предприема действия по прекратяване на участието на длъжника в ТД, нито с волята на длъжника да прекрати членството си по свой почин, с което да намали имуществото си и да постави в опасност постигането на целите на несъстоятелността.
3.4. Субективното право на прекратяване на членственото правоотношение е част от неговото съдържание. Срещу прекратяването на членството при сключване на възмездна престационна сделка, с която то се прехвърля, постъпва имуществено благо, чиято стойност по принцип следва да е еквивалентна на пазарната стойност на участието. Вследствие от прекратяването на участието в ТД с едностранно изявление в допустимите случаи, в патримониума на длъжника постъпва парично вземане, чиято стойност се определя съобразно балансовата стойност на активите в дружеството. Вземанията на длъжника, произтичащи от прекратяването на участието в ТД, стават част от имуществото на длъжника, което служи за удовлетворение на кредиторите. Те са секвестируеми права, затова са част от МН. Чрез тяхното събиране може да бъде постигната целта за удовлетворяване на кредиторите. Предизвикването на прекратителното основание от длъжника обаче крие риска, че то би могло да бъде реализирано в ущърб на кредиторите на несъстоятелността. Доколкото при осребряване това е изключено предвид императивния ред за осъществяването му, не стои въпросът така в рамките на фазата на откритото производство по несъстоятелност с оглед на факта, че не всеки тип участие в ТД е част от МН. [10]
4. Заключение относно действителния смисъл на разпоредбата и предложение de lege ferenda
Участията в ТД (различни от ДПК, АД и командитния акционер) не попадат в МН, а това би компрометирало възможността спрямо тях да се проведе универсално принудително изпълнение. Подобен резултат е нежелан поради няколко аргумента. Първо, липсва каквато и да е обосновка принудително изпълнение върху дялове да може да се извършва само в индивидуален изпълнителен процес, а не и в конкурсно производство. Второ, не е оправдано акционерите в ПН или съдружниците в дружество с променлив капитал (ДПК) да бъдат поставени в по-лошо положение от останалите видове съдружници, защото спрямо тях принудително изпълнение ще може да се проведе, но не и спрямо останалите съдружници. Трето, подобен резултат ще открие пътя на извършването на редица шиканьозни действия от страна на длъжниците, които ще осуетят принудителното изпълнение.
Следователно, действителният смисъл на разпоредбата на чл. 658, ал. 1, т. 13 ТЗ е да разшири приложното поле на ограниченията, настъпващи с откриването на ПН и спрямо обект, който не е част от дейността, поверена под надзора на синдика, а не е и част от МН – участията на длъжници – неограничено отговорни съдружници, командитисти и съдружници в ООД. Подобно разширяване на ограниченията може да стане само чрез уреждането на конкуриращо се правомощие на синдика, което следва да се тълкува в изложения по-горе смисъл.
Продължаващата дейност на длъжника предполага динамика в имуществото му, подчинена на преценката на синдика с оглед ограничаването на застрашаването на кредиторите. Самото вземане на длъжника, породено от прекратяване на участието в ТД, подлежи на прехвърляне, поставено под преценката на синдика. Липсва логика то да е подчинено на един режим, а участието в ТД – на друг. В индивидуалния изпълнителен процес запорирането на дела е моментът, в който длъжникът не може да се разпорежда с участието си. В ПН това ще стане чак при обявяване в несъстоятелност, а характерната за първата фаза динамика на имуществото на длъжника налага уреждането на правомощие на синдика, което да постави дяловете под същия режим, в който са и имуществените права от МН.
Разпоредбата на чл. 658, ал. 1, т. 13 ТЗ обаче е формулирана неясно и създава предпоставки за погрешно тълкуване. Ето защо de lege ferenda предлагам същата да бъде редактирана по следния начин:
„Чл. 658. (1) Синдикът има следните правомощия:
…
13. дава съгласие за прехвърляне на дялове на длъжника от търговски дружества и за упражняване на правото му на прекратяване на членственото правоотношение с едностранно изявление;
…“
С промяната няма да се засегне правомощието на синдика да прекратява участието на длъжника в ТД при прилагането на сложен изпълнителен способ (изпълнение върху дялове), защото то произтича от овластяващата разпоредба на чл. 658, ал 1, т. 16 ТЗ.
Б.Р. Статията е част от проблематиката на подготвяната от ИК „Труд и право“ нова книга от автора: „Прекратяване на участието в търговски дружества поради несъстоятелност“.
Д-р Николай ПАВЛЕВЧЕВ, асистент, ПУ „Паисий Хилендарски“
______
[1] Маданска, Н. Синдикът в производството по несъстоятелност по Търговския закон. С.: Сиела, 2016, с. 282.
[2] Маданска, Н. Цит. съч., с. 282, б. л. № 296.
[3] Григоров, Г. Несъстоятелност, С. Сиби, 2017, с. 314.
[4] Стефанов, С., Р. Топчиева, Д. Митева, Б. Николова. Актуални въпроси на производството по несъстоятелност. С.: ИК “Труд и право”, 2013, с. 592. Стефанов, Г. Търговска несъстоятелност. Велико Търново: Абагар, 2009, с. 236.
[5] Стефанов, С., Р. Топчиева, Д. Митева, Б. Николова. Актуални въпроси на производството по несъстоятелност. С.: ИК “Труд и право”, с. 280.
[6] Григоров, Г. Несъстоятелност…, с. 264.
[7] Giuglielmucci, L. Diritto Fallimentare. Torino: Giapichelli Editore, p. 147.
[8] Григоров, Г. Несъстоятелност…, с. 267
[9] Пак там.
[10] Григоров, Г. Несъстоятелност…, с. 164.
