Отговорността на застрахователя при деликт е гаранционно обезпечителна и се определя от предмета на имущественото застраховане, като задължението му за репариране на вредите възниква дотолкова, доколкото застрахованото имуществено благо е унищожено.
Чл. 402, ал. 1 ТЗ (отм.)
Чл. 396, ал. 1 ТЗ (отм.)
Чл. 407, ал. 1 ТЗ (отм.)
Чл. 13, ал. 1 и 2 от Наредбата за задължително застраховане
Чл. 280, ал. 1 ГПК
Чл. 281, т. 3 ГПК
Решение № 37 от 23.04.2009 г. на ВКС – ТК
Производството е по чл. 290 ГПК.
Застрахователна компания “У.” АД – гр. С., е подала касационна жалба срещу решение от 11.04.2008 г. по гражд. д. № 3149/2007 г. на СГС, с което след отмяна на решение от 06.07.2007 г. по гражд. д. № 1047/2006 г. на СРС, в частта му, с която е бил отхвърлен искът на ЗД “Б. И.” АД – гр. С., против ЗК “У.” АД, гр. С., с правно основание чл. 402, ал. 1 ТЗ (отм.), във връзка с чл. 407, ал. 1 ТЗ (отм.) за сумата 8527,34 лв. – неизплатена част от застрахователно обезщетение по имуществена застраховка, ведно със законната лихва от предявяване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата и в частта, с която е отхвърлен искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 2848,08 лв., по същество тези искове са уважени. В частта, с която е отхвърлен искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД над присъдения размер до пълния предявен от 2923,08 лв., решението е оставено в сила.
Касаторът е поддържал оплаквания за нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. З ГПК. Конкретно е развил доводи за нарушение на чл. 13, ал. 1 и 2 от действащата към момента на настъпване на застрахователното събитие – Наредба за задължителното застраховане (отм.). Този извод той е обосновал с приетата по делото експертиза, съгласно която била налице тотална щета и от която са изведени и стойностите за определяне на размера на застрахователното обезщетение по методиката на Гаранционния фонд и единната методика на застрахователните дружества, като по първата методика сумата е 18 694 лв., а по втората – 28 684,80 лв. Страната е сочила, че застрахователното обезщетение, съобразно разпоредбата на чл. 13, ал. 1 и 2 от Наредбата за задължителното застраховане (отм.), следва да бъде определено от експертна комисия на застрахователя по “Гражданска отговорност”. Развити са и подробни съображения по основания спорен въпрос – начина на определяне на застрахователното обезщетение, с който е свързан и формулираният съществен материалноправен въпрос, като касаторът е поддържал, че застрахователното обезщетение следвало да бъде определено по методиката на Гаранционния фонд, с оглед неговия статут и дейност, свързана с изплащане на обезщетения на трети увредени лица, което правело отговорността му аналогична на тази на застрахователя.
Ответникът по касация – ЗД “Б. И.” АД – гр. С., не е заявил становище.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, след като прецени данните по делото приема, следното:
С определение № 70 от 03.02.2009 г. на ВКС, I т.о. въззивното решение е допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
С обжалвания съдебен акт състав на СГС е приел основателност на предявения от ЗД “Б. И.” АД, гр. С., против ЗК “У.” АД, гр. С., иск с правно основание чл. 402 ТЗ (отм.), поради това, че след като ищецът е обезщетил застрахованото лице за вреди, причинени от ПТП и е заплатил застрахователно обезщетение в размер на 39 116,60 лв. (80% от договорената застрахователна стойност, поради настъпила тотална щета) то той е встъпил в правата на увредения срещу ответника – застраховател на деликвента по застраховка “Гражданска отговорност” – до размера на платеното от него, поради което предявеният иск е доказан по основание. По отношение на размера на застрахователното обезщетение е прието, че той следва да бъде определен по пазарната стойност на ремонта за отстраняване на претърпяната вреда към момента на настъпване на застрахователното събитие.
Съобразно основанието за допускане на касационно обжалване – чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, е поставен съществен материалноправен въпрос – относно начина на определяне размера на дължимото застрахователно обезщетение в хипотезата на чл. 402 ТЗ (отм.). С оглед именно този въпрос е поддържано противоречие между приетото по приложените – решение № 77/ 17.02.2004 г. по гражд. д. 1412/03 на ВКС, ТК, решение № 548/16.05.1996 г. по гражд. д. 294/95 на ВКС, V г.о. и решение от 03.06.2003 г. по гражд. д. 2452/02 г. на САС, с които във връзка с определяне на застрахователното обезщетение е прието, че то не може да надхвърли действителната стойност на застрахованото имущество към момента на деликта или като база за неговото определяне е посочена не стойността на ремонта за отстраняване на щетата, а тази на застрахованото имущество, с който размер следва да бъде съобразено и дължимото застрахователно обезщетение.
Настоящият състав на ВКС, след преценка на застъпените становища в цитираните решения и на основание чл. 291 ГПК приема следното:
Основен елемент на непозволеното увреждане е вредата. Тя се дефинира като неблагоприятна промяна чрез смущаване, накърняване и унищожаване на човешко благо – имущество, права, телесна цялост, здраве, душевност и психическо състояние. Вредата подлежи винаги на репариране, когато е в причинна връзка с противоправно и виновно деяние. Отговорността на застрахователя при деликт е гаранционно обезпечителна и се определя от предмета на имущественото застраховане, като задължението му за репариране на вредите възниква дотолкова, доколкото застрахованото имуществено благо е унищожено. В тази връзка размерът на дължимото застрахователно обезщетение зависи от конкретно настъпилите вреди – аргументирани от чл. 399, ал. 2 ТЗ (отм.), а при пълно погиване на застрахования предмет се дължи цялата застрахователна сума, която не може да надвишава неговата действителна стойност – аргументирана от чл. 396, ал. 1 ТЗ (отм.). След изплащане на определеното по този начин застрахователно обезщетение застрахователят има право да се суброгира в правата на застрахования срещу третото лице – деликвент, който е отговорен за причинените щети, респективно срещу неговия застраховател – аргументиран от чл. 402 ГПК (отм.). В тази хипотеза, когато между деликвента и неговия застраховател е сключен договор за застраховане срещу гражданска отговорност, задължението на застрахователя в рамките на застраховка “Гражданска отговорност” е функционално обусловено от вторичното, охранително задължение на застрахования да обезщети вредите на третото лице, което е увредено от него. По своята правна същност застрахователното събитие при застраховка “Гражданска отговорност” съставлява юридически факт, който поражда гражданската отговорност на застрахования. Следователно към този момент се определят и стойностите, относими към размера на дължимото застрахователно обезщетение, което в случая е функция на деликтното обезщетение и е пряко обвързано от стойностния адекват на всички претърпени вреди – имуществени и неимуществени. Отговорността на застрахователя в хипотеза на регрес спрямо него не е обвързана с обезщетението, платено на увреденото лице от неговия застраховател. Той заплаща само стойността на вредите, дължащи се на унищожаване или повреждане на вещта до размера на нейната действителна стойност към момента на осъществяване на застрахователното събитие. Или меродавна е не възстановителната, а действителната стойност на вещта. При нейното пълно или частично унищожаване тази действителна стойност се определя от пазарната цена, по която вещ от същото качество и вид може да бъде купена – аргументирано от чл. 396, ал. 1 ТЗ (отм.). При застраховка “Гражданска отговорност” размерът на застрахователното обезщетение е ограничен и от максималната застрахователна сума. Т.е. в нейните рамки се определя и стойностният адекват на причинената и подлежаща на репариране вреда, като тя се лимитира още и от действителната стойност на застрахованото имущество към момента на настъпване на застрахователното събитие. Така определено, обезщетението се дължи от застрахователя на деликвента при осъществяване на регресното право на платилия обезщетение застраховател.
По тези съображения настоящият състав приема, че начинът на определяне размера на дължимото застрахователно обезщетение в хипотезата на чл. 402 ТЗ (отм.) се определя в рамките на договорената максимална застрахователна сума, съобразно стойностния еквивалент на претърпяната от осъществяване на застрахователното събитие вреда, който не може да надхвърля действителната стойност на увреденото имущество, определена като пазарната му стойност към същия момент.
На основание чл. 291, ал. 1 ГПК настоящият състав на ВКС, I т.о. приема, че е правилна практиката, обективирана в решение № 77/17.02.2004 г. по гражд. д. 1412/03 на ВКС, ТК, решение № 548/16.05.1996 г. по гражд. д. 294/95 на ВКС, V г.о. и решение от 03.06.2003 г. по гражд. д. 2452/02 г. на САС. По основателността на касационната жалба:
Установено е било по делото, че на 20.03.2003 г. при пътно-транспортно произшествие, по вина на водача на МПС “БМВ 540” с ДК № С 5063 ВТ, навлязъл с несъобразена скорост в насрещното движение, е била причинена вреда – тотална загуба на МПС – “МАН 8163ЛС” ДК № С4690 МР, собственост на “А. с.” ООД, гр. С., застрахован по застраховка “Автокаско” при ищеца, който с оглед тези обстоятелства е заплатил застрахователно обезщетение в размер на 31 293,20 лв. – 80% от застрахователната сума. Спорът е повдигнат от суброгиралия се в правата на увредения от деликта застраховател, който е претендирал заплатеното от него в размер на 8527,34 лв. – разлика между признатата от ответника застраховател на деликвента – сума от 22 765,86 лв. и платеното от него.
Пред първостепенния съд са били изслушани две експертни заключения (основно и допълнително) – по първото с дата 21.01.2007 г. е определена детайлно стойността на щетите (в това число и възстановяване, монтаж демонтаж и труд) по увреденото МПС към датата на ПТП, а с второто – допълнително заключение от 19.04.2007 г. е определена действителната стойност на МПС към релевантния момент по две методики – тази на Гаранционния фонд – в размер на 23 705 лв. и на единната методика на застрахователните дружества – в размер на 35 856 лв.
При тези фактически данни следва да се приеме, че в нарушение на съдопроизводствените правила – чл. 157 ГПК (отм.), съдът не е изслушал техническа експертиза, която да даде заключение за действителната пазарна стойност на увреденото МПС към момента на увреждането. Даденото експертно заключение, ползващо различни методики, не отговаря адекватно на това изискване, тъй като само нормативно определената методика е задължително приложима и следва да бъде съобразявана от съда при преценка за размера на дължимото обезщетение. Значителната разлика в стойността, получена при прилагане на различните методики, е още един аргумент в полза на този извод. При наличие на спор между страните експертът е следвало да определи пазарната стойност на имуществото само по правилото за съответствие на пазарния критерий – т.е. стойността, достатъчна към релевантния момент за закупуване на имущество от същия вид. Този извод се обосновава и с вече изложеното по разрешаване на съществения материалноправен въпрос. В тази насока неоснователни са развитите доводи от касатора относно възприемането на конкретно определена методика, незалегнала като нормативно изискване. Основателни са обаче неговите оплаквания във връзка с неправилност на обжалваното решение, с оглед възприетото, че обезщетението следва да бъде определено по пазарната стойност на ремонта за отстраняване на настъпилата вреда. Допуснати са нарушения по чл. 281, т. 3 ГПК – основание за касиране на атакуваното решение.
С оглед на изложеното на основание чл. 293, ал. 3 ГПК обжалваното въззивно решение като неправилно следва да бъде отменено, а делото върнато за ново разглеждане.
