Списание „Търговско и облигационно право“, 2026 г., бр. 1
Отговори на често задавани въпроси
Законът дава рамката, но практиката поставя истинските въпроси. В баланса между буквата на закона и реалността на изпълнителния процес се крие високият професионализъм на съдебния изпълнител. Използвайки своята експертиза, в следващите редове предлагам отговори на някои от най-наболелите въпроси в практиката.
1. Задължително ли е доказването, че извършената цесия е съобщена на длъжника, за да бъде зачетен цесионерът като взискател в изпълнителния процес?
Разглеждането на този въпрос съвсем не е случайно. Въпреки натрупаната правна доктрина и съдебна практика[1], отговорът му е обект на сериозни дискусии.
Най-общо казано, могат да бъдат обособени три становища:
– Първото становище: При липса на доказване за връчено уведомление за цесия до длъжника, съдебният изпълнител трябва да откаже образуване на изпълнително производство по молба на цесионера, респективно конституирането му като взискател на мястото на цедента, тъй като прехвърлянето на вземането е непротивопоставимо на длъжника[2].
– Второто становище: Доказването не е задължително при уважаване на молбата на цесионера за образуване на изпълнително производство, респективно за конституирането му като взискател, но е условие за допустимост за извършването на същински изпълнителни действия спрямо имуществото на длъжника[3].
– Трето становище: Липсата на доказателства за извършено уведомление за цесия не е пречка за образуване на изпълнително производство по молба на цесионера, нито за конституирането му като взискател или за предприемането на изпълнителни действия срещу имуществото на длъжника, тъй като уведомяването не рефлектира върху изискуемостта и дължимостта на вземането[4].
За да се даде правилен отговор на поставения въпрос, трябва да бъдат разгледани внимателно и трите становища, тъй като във всяко едно от тях се съдържат значими правни изводи.
На първо място, вярно е твърдението, застъпено в първото становище, че при липса на уведомяване за цесията, тя е непротивопоставима на длъжника. Това обаче не означава, че е налице основание органът по принудително изпълнение да не зачете процесуалната легитимация на цесионера в качеството му на нов носител на прехвърленото вземане, тъй като уведомлението по чл. 99, ал. 3 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) не е елемент от фактическия състав на правната сделка, с която се прехвърля вземането, т.е. на цесията[5]. Транслативният ефект настъпва за страните със самото ѝ сключване, освен ако не е уговорено друго, както предвижда чл. 99, ал. 2 ЗЗД[6]. Следователно цесионерът придобива правото на собственост върху вземането в този момент, а не от момента на уведомяването на длъжника. Именно това е от решаващо значение за преценката на съдебния изпълнител относно легитимацията на цесионера.
Чрез сключването на цесията, по силата на частното правоприемство, цесионерът придобива вземането от цедента. По този начин титулярят на вземането, което подлежи на принудително изпълнение, се променя, съответно тази промяна трябва да бъде удостоверена пред органа по принудително изпълнение независимо дали е настъпила след издаването на изпълнителния лист, но преди образуване на изпълнителното производство, или по време на неговата висящност, с оглед по-ранното му образуване от цедента[7]. Органът по принудително изпълнение трябва да извърши проверка на договора за прехвърляне на вземания, за да прецени дали първоначалният кредитор е цедентът, и дали искащият образуване на изпълнително производство, респективно конституиране на мястото му е цесионерът. Проверката обхваща и това дали предмет на договора е именно вземането, което се съдържа в изпълнителния лист, както и дали прехвърлителният ефект е настъпил, тъй като в цесията може да се съдържат отлагателни условия и други обстоятелства, поради които към момента на представянето на договора пред органа по принудително изпълнение, същият да не е породил своето действие между страните. Тук не трябва да се смята, че съдебният изпълнител извършва правораздавателна дейност, тъй като той не притежава такива правомощия по закон. Става въпрос за проверка на легитимацията на страна в изпълнителния процес и съдебният изпълнител е длъжен да установи кой от двамата е настоящ кредитор, съответно може да бъде взискател[8].
Тъй като цесионерът става носител на правото на собственост върху вземането още със сключването на договора, от този момент за него възниква активна процесуална легитимация. Тя му дава право както да образува изпълнително производство по издадения в полза на цедента изпълнителен лист, така и да го замести в качеството му на взискател чрез конституиране по вече висящо принудително изпълнение. Казано по друг начин, със сключването на цесията настъпва частно правоприемство по смисъла на чл. 429, ал. 1 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК), което легитимира цесионера като новия носител на подлежащото на принудително изпълнение вземане, което е достатъчно за изпълнителния орган, за да го зачете като взискател.
Освен гореизложеното, непротивопоставимостта на цесията спрямо длъжника не е равносилна на нищожност, т.е. сделката е валидна и поражда действие между страните. Фактът, че за длъжника и третите лица прехвърлянето е непротивопоставимо, означава единствено, че за тях кредитор все още е цедентът. Това правно положение обаче засяга правото на цесионера да иска извършване на изпълнителни действия, чрез които да събере вземането, а не правото му на собственост върху него. В този ред на мисли, за съдебния изпълнител носител на субективното право на собственост върху вземането е цесионерът. Ето защо е длъжен да зачете неговата легитимация и не може да откаже приемането му като настоящ кредитор, респективно конституирането му като нов взискател. За да може обаче да събере вземането чрез извършване на действия по принудително изпълнение, цесионерът трябва да се легитимира и пред длъжника, в качеството си на негов настоящ кредитор, а този ефект се постига едва след съобщаването за извършената цесия. Така достигаме до правния извод, застъпен във второто становище. Може ли той да бъде разколебан от аргументите в третото становище – че липсата на уведомление не е пречка за предприемане на изпълнителни действия срещу имуществото на длъжника, тъй като не рефлектира върху дължимостта на вземането? Отрицателният отговор отново трябва да бъде предпочетен. Изложеното в третото становище е вярно, но пропуска нещо много важно: липсата на уведомление и произтичащата от това непротивопоставимост лишават цесионера от правото му да се легитимира спрямо длъжника и третите лица като нов титуляр на вземането (аргумент от чл. 99, ал. 3 ЗЗД). Поради тази причина, макар вземането да е преминало у цесионера, за длъжника активно легитимиран да събира вземането остава единствено цедентът. Неслучайно при изпълнение, извършено в полза на цедента, длъжникът ще се освободи от задължението си въпреки цесията, ако не е бил уведомен за нея. И тук възниква въпросът: защо за съдебния изпълнител, който е трето лице по смисъла на чл. 99, ал. 3 ЗЗД, цесионерът е титуляр на вземането, след като цесията още не е съобщена на длъжника. Отговорът е принципен. Разпоредбата на чл. 99, ал. 3 ЗЗД предвижда, че прехвърлянето има действие спрямо третите лица и спрямо длъжника от деня, в който бъде съобщено на последния от цедента. Означава ли това обаче, че ако конкретни трети лица узнаят за цесията преди длъжника, тя няма да има действие спрямо тях само защото самият длъжник не е уведомен? Отговорът е отрицателен, тъй като законът не предвижда такава зависимост. Уведомяването по чл. 99, ал. 3 ЗЗД защитава правната сигурност и гарантира, че длъжникът ще узнае на кого трябва да изпълни. Ако трето лице бъде уведомено за прехвърлянето на вземането преди длъжника – какъвто е случаят със съдебния изпълнител, пред когото се представя цесията, последният не може да възразява, че уведомлението до длъжника е преюдициално, за да може да зачете прехвърлянето. Достатъчно е третото лице да узнае за извършената цесия, за да породи действие спрямо него. Противното разбиране би ни изправило пред хипотезата на явна недобросъвестност.
Изводът от всичко гореизложено е, че като правилно трябва да се възприеме второто от трите гореизложени становища. Поради това отговорът на поставения въпрос е в смисъл, че „липсата на доказване пред органа по принудително изпълнение за извършено уведомяване по чл. 99, ал. 3 ЗЗД е ирелевантно за легитимирането на цесионера пред съдебния изпълнител като взискател в изпълнителното производство“. Тази липса обаче е пречка за реализиране на възможността за взискателя цесионер да иска извършването на действия по принудително изпълнение върху имуществото на длъжника до момента на неговото надлежно уведомяване[9].
2. Задължително ли е доказването, че вписаното пристъпване към изпълнение по Закона за особените залози (ЗОЗ) е съобщено на залогодателя, за да бъде образувано изпълнително производство по смисъла на чл. 10, ал. 2 ЗОЗ във връзка с чл. 426, ал. 1 ГПК
Изпълнението върху заложеното имущество по реда на ЗОЗ започва с вписването на пристъпване към изпълнение. Това е първото и задължително действие, което поставя началото на изпълнението върху заложеното имущество. В този смисъл пристъпването към изпълнение функционално наподобява запора в общия изпълнителен процес, доколкото и двете представляват първото действие по насочване на изпълнението върху имуществото на длъжника[10].
Тълкувайки чл. 10, ал. 2 ЗОЗ във връзка с чл. 426, ал. 1 ГПК и чл. 19, ал. 1 от Закона за частните съдебни изпълнители (ЗЧСИ) можем да приемем, че извлечението за вписано пристъпване към изпълнение представлява друг акт, подлежащ на изпълнение, който в изрично предвидените от закона случаи позволява на заложния кредитор да инициира принудително изпълнение върху заложеното имущество при условие, че има предвиден изпълнителен способ по реда на ГПК[11].
След приемането на Наредба № Н-3 за воденето, съхраняването и достъпа до Централния регистър на особените залози възникнаха трудности за съдебните изпълнители. Причината е, че законодателят не синхронизира разпоредбите на чл. 10, ал. 2 ЗОЗ и чл. 72 от наредбата. Поради това ЗОЗ все още използва израза „извлечение за вписано пристъпване към изпълнение“, докато в наредбата се използва терминологията „удостоверения относно вписани обстоятелства“[12]. В чл. 72 не е посочено извлечението за вписано пристъпване към изпълнение като индивидуално обстоятелство, за което може да бъде издадено удостоверение. Поради тази причина е необходимо да се приеме, че пред съдебния изпълнител трябва да бъде представено или удостоверение за вписано обстоятелство по чл. 72, ал. 1, т. 4 от Наредба № Н-3, което да посочва вписаното пристъпване към изпълнение, или удостоверение по чл. 72, ал. 1, т. 5, отразяващо всички вписани обстоятелства по определен договор за залог, където ще могат да бъдат проследени всички вписвания по конкретната сделка, включително и пристъпването към изпълнение. Тези две удостоверения трябва да се приемат като еквивалент на извлечението по чл.10, ал. 2 ЗОЗ[13].
Но нека се върнем на въпроса дали е задължително доказването пред съдебния изпълнител, че за вписаното пристъпване към изпълнение по ЗОЗ е съобщено на залогодателя, за да бъде образувано изпълнително производство по смисъла на чл. 10, ал. 2 ЗОЗ във връзка с чл. 426, ал. 1 ГПК. Отговорът се обуславя от преценката дали уведомлението до залогодателя по чл. 33 ЗОЗ е елемент от фактическия състав на пристъпването към изпълнение.
В ЗОЗ е установено, че образуването на изпълнително производство по ГПК, по молба на заложния кредитор, става въз основа на извлечение от съответния регистър за вписано пристъпване към изпълнение по отношение на заложеното имущество (чл. 10, ал. 2 ЗОЗ). Същото се потвърждава и от разпоредбата на чл. 35, ал. 1 ЗОЗ, която изисква представянето на извлечения за залог и вписано пристъпване към изпълнение, за да бъде сезиран съдебен изпълнител, който да приложи мерките за принуда. Не следва друго и от разпоредбите на чл. 19, ал. 1 ЗЧСИ и чл. 426, ал. 1 ГПК. Следователно може да се направи извод, че пред съдебния изпълнител е необходимо да бъде предоставено само съответното удостоверение по чл. 72 от Наредба № Н-3 (еквивалент на извлечението за вписано пристъпване към изпълнение) без уведомлението по чл. 33 ЗОЗ. Посоченият извод се подкрепя и от други разпоредби на закона. В чл. 32, ал. 3 ЗОЗ е посочено, че с вписването на пристъпване към изпълнение заложеното имущество преминава в разпореждане на заложния кредитор, който може да вземе мерки за запазването му, да го управлява и да го продаде. Като допълнителен аргумент може да бъде посочено законодателното изоставяне на правилото, заложено в старата редакция на чл. 9, ал. 4 ЗОЗ. То предвиждаше, че залогодателят не може да се разпорежда със заложеното имущество след получаване на съобщението по чл. 33, ал. 1 ЗОЗ. След измененията с ДВ, бр. 105 от 30.12.2016 г., разпоредбата на чл. 9, ал. 4 ЗОЗ вече гласи, че тази забрана възниква непосредствено след вписване на пристъпването към изпълнение. По същият начин беше изменен и чл. 20, ал. 2 ЗОЗ, където моментът на преминаване на залога върху съвкупност към отделни нейни елементи беше изместен от получаване на съобщението по чл. 33 ЗОЗ към момента на вписване на пристъпване към изпълнение. Не на последно място, изменение претърпя и чл. 17, ал. 3 ЗОЗ (стар), според който събирането на заложеното вземане и неговите плодове от залогодателя беше допустимо до получаване на съобщението по чл. 33 ЗОЗ. Новият текст на чл. 17, ал. 4 ЗОЗ урежда, че събирането е допустимо до вписването на пристъпване към изпълнение.
Съобразявайки всички коментирани по-горе законови разпоредби, както и заявената воля на законодателя с измененията в закона, трябва да се възприеме становището, че пред съдебния изпълнител е достатъчно да бъде предоставено удостоверението по чл. 72 ЗОЗ, без да е необходимо прилагането на съобщение по чл. 33 ЗОЗ. Едва след образуване на изпълнителното производство, съдебният изпълнител трябва да връчи покана за доброволно изпълнение, чрез която залогодателят да бъде уведомен и за вписаното пристъпване към изпълнение, като същевременно му бъде даден срок за доброволно изпълнение по смисъла на чл. 428 ГПК[14]. В подкрепа на този извод е и съдебната практика, която приема, че липсата на уведомление по чл. 33 ЗОЗ води единствено до непротивопоставимост на вписаното пристъпване към изпълнение спрямо залогодателя, което автоматично означава, че това уведомление не се възприема като елемент от фактическия му състав[15].
Независимо от гореизложеното, тук ще изложа някои разсъждения дали това законодателно решение е целесъобразно. В чл. 32, ал. 2 ЗОЗ е предвидено, че кредиторът е длъжен да заяви за вписване в регистъра, че пристъпва към изпълнение, и да извести залогодателя за започването му. Тази разпоредба не е изменяна и до днес. Според мен именно в нея се корени нормотворческият пропуск на законодателя, който не я е ревизирал в синхрон с измененията в чл. 9, ал. 4, чл. 20, ал. 2 и чл. 17, ал. 3 ЗОЗ. Една такава ревизия би премахнала окончателно съмнението дали уведомлението по чл. 33 ЗОЗ е елемент от фактическия състав на пристъпването към изпълнение. Във връзка с последното не бива да се пренебрегва фактът, че ЗОЗ е вдъхновен от Модела-закон за обезпечителните сделки (Model law of security transactions), приет през април 1994 г.[16]. В чл. 22.2 от Модела-закон е предвидено, че с получаване на съобщението за пристъпване към изпълнение от залогодателя изпълнителното производство върху заложеното имущество се счита за започнало. Това означава, че в първоизточника съобщението по чл. 33 ЗОЗ е част от фактическия състав на пристъпването към изпълнение. Струва ми се, че първоначално нашият законодател е следвал духа на тази разпоредба, тъй като в чл. 32, ал. 2 ЗОЗ пристъпването към изпълнение е представено чрез две последователни и кумулативно изискуеми действия на заложния кредитор – вписването му в Централния регистър на особените залози (ЦРОЗ) и известяването на залогодателя. Тази законова конструкция накланя везната в полза на становището, че съобщението по чл. 33 ЗОЗ първоначално е било третирано от законодателя като елемент от фактическия му състав[17] – позиция, която преди измененията е била в пълен синхрон с разпоредбите на чл. 9, ал. 4, чл. 20, ал. 2 и чл. 17, ал. 3 ЗОЗ.
Нека разгледаме по същество и съобщението по чл. 33 ЗОЗ. Неговата основна цел е да позволи на залогодателя да избегне осребряване на заложеното имущество, било то по реда на ЗОЗ или ГПК, като му предостави възможност за доброволно изпълнение. Неслучайно в чл. 37, ал. 1 ЗОЗ е предвидено, че заложният кредитор, макар и вписал пристъпване към изпълнение, не може да продаде заложеното имущество преди изтичането на две седмици от вписването. Нима този срок е случаен законодателен пропуск? Отговорът определено е отрицателен. Идеята на този интервал от време е – подобно на поканата за доброволно изпълнение в общия изпълнителен процес – да осигури на длъжника времеви прозорец за доброволно изпълнение, преди принудата върху заложеното имущество да бъде осъществена. Все пак, макар и частно и извънсъдебно, с изпълнението по ЗОЗ се осъществява реална принуда върху заложеното имущество на залогодателя, тъй като се извършва противно на неговата воля[18]. Законодателят вероятно е считал, че този двуседмичен срок е напълно достатъчен, за да бъде известен залогодателят за вписаното пристъпване към изпълнение, както и да се осъществи доброволното изпълнение. Ако приемем, че уведомлението по чл. 33 ЗОЗ не е необходимо, за да може заложният кредитор да осъществи изпълнение по ЗОЗ, респективно да образува изпълнително производство по смисъла на чл. 10, ал.2 ЗОЗ, как тогава ще сме гарантирали тази възможност, или просто ще поставим длъжника пред свършен факт? Считам, че уведомлението по чл. 33 ЗОЗ и поканата за доброволно изпълнение по чл. 428 ГПК са много сходни, защото и двете се извършват преди започване на същинското изпълнение по ЗОЗ и ГПК, съответно са задължителни, за да се осигури възможност за доброволно изпълнение. Това означава, че както вписването на пристъпване към изпълнение, така и запорът могат да се осъществят преди тях, но не и последващите изпълнителни действия, които биха довели до загуба на правото на собственост на длъжника върху имуществото му. Липсата на тези уведомявания крие сериозен риск длъжникът да изгуби правото на собственост върху своето имущество, без да узнае за изпълнението, което би го лишило от правото да изпълни доброволно, съответно от правото на защита срещу незаконосъобразно проведено изпълнение. Нека си припомним, че дълго време се застъпваше разбирането, че изпълнението по реда на ЗОЗ не може да бъде спирано, тъй като е частно и извънсъдебно[19]. Ако се възприеме безкритично становището, че уведомлението по чл. 33 ЗОЗ никога не е било елемент от фактическия състав на пристъпването към изпълнение, означава да приемем и че заложният кредитор може да вписва пристъпване към изпълнение и да го осъществява, без да уведоми залогодателя по чл. 33 ЗОЗ. Това противоречи на основен правен принцип, че реализацията на принудата (осребряването) е винаги обусловена от предхождащо надлежно уведомление на длъжника. Тук въобще няма да се спирам на евентуалните вреди за залогодателя, особено ако самото изпълнение е материално незаконосъобразно – например не е била налице изискуемост, обезпеченото вземане е било погасено и т.н. Всичко това ме кара да поддържам и до днес, че съобщението по чл. 33 ЗОЗ е било заложено от законодателя като елемент от фактическия състав на вписаното пристъпване към изпълнение[20], поради което без неговото извършване не би било законосъобразно продължаването на изпълнението по ЗОЗ, в това число и образуването на изпълнително производство по реда на ГПК[21]. Волята на законодателя с големите изменения в ЗОЗ от 2016 г. обаче показва, че тя поема в съвсем друга посока и уведомлението по чл. 33 ЗОЗ вече не се възприема като елемент от фактическия състав на пристъпването към изпълнение. Установяването на това ме задължава да се съобразя с тази воля при формирането на отговор по поставения въпрос, за да бъда полезен на органите по принудително изпълнение, които се ръководят изцяло от закона, а не от правната теория.
Изводът от всичко гореизложено е, че като правилно следва да се приеме становището, според което уведомлението по чл. 33 ЗОЗ не е елемент от фактическия състав на пристъпването към изпълнение. Изхождайки от това, отговорът на поставения въпрос е в смисъл, че не е задължително доказването, че вписаното пристъпване към изпълнение по ЗОЗ е съобщено на залогодателя, за да бъде образувано изпълнително производство по смисъла на чл. 10, ал. 2 ЗОЗ във връзка с чл. 426, ал. 1 ГПК. Липсата му обаче рефлектира върху възможността заложният кредитор да поиска извършването на последващи действия по принудително изпълнение върху заложеното имущество.
В заключение, виждаме, че отговорите на двата поставени въпроса са сходни. Действията по уведомяване за цесията, както и за вписаното пристъпване към изпълнение по чл. 33 ЗОЗ, трябва да бъдат извършени в хода на вече образуваното изпълнително производство, но преди предприемането на същинските изпълнителни действия. Поради това препоръчвам на органите по принудително изпълнение да не изискват доказване на тези обстоятелства при образуване на изпълнително производство по искане на цесионер или заложен кредитор, тъй като това не е процесуална предпоставка за допустимост. Задължително е обаче съдебните изпълнители – по възлагане – да извършат надлежно уведомяване на длъжниците за тези обстоятелства, ако такова вече не е било извършено, за да се гарантира законосъобразното провеждане на принудителното изпълнение.
Д-р Димитър ИВАНОВ, юрист, експерт по принудително изпълнение
_____
[1] Иванов, Д. Зачитане правата на цесионера в изпълнителното производство по ГПК. – В: Търговско и облигационно право, 2020, № 6 и цитираната там съдебна практика; Също и в Градинарова, Т., Обретенова, М., Димитров, Д., Николова, Б., Машев, К., Хорозов, Г., Колев, Н. Актуални проблеми на гражданския изпълнителен процес. София: ИК „Труд и право“, 2023, с.179-180.
[2] Решение № 96 от 17.04.2018 г. по гр. д. № 3049/2017 г. на ВКС.
[3] Решение № 50069 от 03.07.2024 г. по т. д. № 1470/2022 г. на ВКС.
[4] Решение № 209 от 28.11.2018 г. по т. д. № 2530/2017 г. на ВКС.
[5] Решение № 404 от 12.02.2016 г. по гр. д. № 666/2015 г. на ВКС; Решение № 239 от 15.05.2018 г. по т. д. № 986/2017 г. на ВКС; Решение № 40 от 13.05.2010 г. по т. д. № 566/2009 г. на ВКС; Определение № 719 от 10.10.2012 г. по т. д. № 173/2012 г. на ВКС.
[6] Решение № 150 от 26.03.2009 г. по гр. д. № 147/2008 г. на ВКС; Решение № 243 от 06.08.2017 г. по т. д. № 3501/2015 г. на ВКС; Определение № 10 от 12.01.2010 г. по т. д. № 470/2010 г. на ВКС; Решение № 404 от 12.02.2016 г. по гр. д. № 666/2015 г. на ВКС; Решение № 239/15.05.2018 г. по т. д. № 986/2017 г. на ВКС. Решение № 40 от 13.05.2010 г. по т. д. № 566/2009 г. на ВКС; Решение № 1279 от 12.11.1996 г. по гр. д. № 29/1996 г. на ВКС.
[7] Иванов, Д. Зачитане правата на цесионера в изпълнителното производство по ГПК. – В: Търговско и облигационно право, 2020, № 6.
[8] Иванов, Д. Действия на съдебния изпълнител при някои специфични хипотези в изпълнителния процес. – В: Търговско и облигационно право, 2017, № 8.
[9] В този смисъл ВКС приема, че запор срещу длъжник в изпълнително дело, образувано от взискател – цесионер, ще бъде надлежно процесуално действие само след съобщаване на цесията на длъжника – Решение № 50069 от 03.07.2024 г. по т. д. № 1470/2022 г.
[10] Решение № 60047 от 08.09.2021 г. по т. д. № 182/2020 г. на ВКС.
[11] Решение № 269 от 19.11.2018 г. по гр. д. № 2996/2018 г. на ВКС.
[12] Подробно за този проблем в Иванов, Д. Особеният залог на вземане. София: Сиела, 2025, с. 281 и сл.
[13] Иванов, Д. Особеният залог на вземане, с. 282.
[14] Такъв казус е разгледан в Решение № 260001 от 21.01.2022 г. на Окръжен съд – Русе по т. д. № 491/2020 г. Тук следва да се отбележи, че няма пречка самият заложен кредитор да извърши уведомяването извън изпълнителното производство, след което просто да приложи връченото уведомление по изпълнителното дело.
[15] Решение № 95 от 31.01.2020 г. по т. д. № 1757/2018 г. на ВКС. Такова е становището и на Софийския апелативен съд в Решение № 1363 от 25.11.2025 г. по в. ч. гр. д. № 1807/2025 г., който приема, че след като са изпълнени изискванията на закона и са представени извлечение от съответния регистър за вписано пристъпване към изпълнение, удостоверение от регистъра за вписан залог и декларация с нотариална заверка на подписа за актуалния размер на вземането на заложния кредитор, съдебният изпълнител е длъжен да образува изпълнително производство, съответно да съобрази правата на заложния кредитор като присъединен взискател. Тоест тук виждаме, че съдът не изисква наличието на уведомление по чл. 33 ЗОЗ.
[16] Иванов, Д. Особеният залог в българското право. София: Сиела, 2017, с. 19.
[17] Иванов, Д. Особеният залог на вземане, с. 24, както и Атанасов, Г. За конфликтите между прихващането и особения залог върху вземания, достъпна в юридическия портал www.gramada.org. Сходно е разбирането и на Калайджиев, А. Облигационно право. Осмо преработено и допълнено издание. София: Сиби, 2020, с. 604; Обратно Георгиев, Г. Залогът на търговско предприятие. София: Сиела, 2021, с. 359.
[18]Така Иванов, Д. Особеният залог в българското право, с. 150.
[19] Иванов, Д. Преглед на съдебната практика относно допустимостта да се налага обезпечителна мярка спиране на изпълнението по реда на ЗОЗ, достъпна в юридическия портал www.gramada.org.
[20] Така и в Определение № 255 от 03.02.2022 г. по в. ч. гр. д. № 3586/2021 г. на Апелативен съд – София; Решение № 131 от 29.04.2020 г. по гр. д. № 738/2019 г. на Окръжен съд – Перник.
[21] Това становище е възприето и в Решение № 118 от 10.06.2021 г. на Окръжен съд – Бургас по в. гр. д. № 893/2021 г.
