Списание „Търговско и облигационно право“, 2025 г., бр. 3
Отрицателният установителен иск по чл. 439, ал. 1 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК) е основно процесуално средство за защита на длъжника срещу материалната незаконосъобразност на принудителното изпълнение. Чрез този иск длъжникът оспорва не процесуалното право на принудително изпълнение, а самото изпълняемо материално право, т.е. притезателното право, което подлежи на удовлетворяване в изпълнителното производство – кредиторовото вземане. Доколкото изпълнителният процес вече е иницииран от кредитора, в теорията този вид защита на длъжника е определяна като съпътстваща[1]. Длъжникът се оказва „принуден“ да предяви този иск срещу взискателяq включително и когато спорното вземане е погасено по давност, доколкото погасяването на същото по давност не е сред изчерпателно изброените в чл. 433, ал. 1, т. 1-8 ГПК основания за прекратяване на изпълнителното производство и може да бъде релевирано само по съдебен ред, в нарочен исков процес. Именно в резултат на този процес ищецът може да се сдобие с влязло в сила решение, представянето на което на съдебния изпълнител вече представлява основание за прекратяване на изпълнителното дело по чл. 433, ал. 1, т. 7 ГПК. Съвсем логично е при успешното провеждане на такъв процес ответникът взискател да бъде осъден да плати на ищеца длъжник направените от последния разноски в производството на основание общата разпоредба на чл. 78, ал. 1 ГПК, съгласно която заплатените от ищеца такси, разноски по производството и възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв, се заплащат от ответника съразмерно с уважената част от иска. Въпреки това съдебната практика по този въпрос е противоречива и именно това е поводът за написването на настоящата статия.
Доскоро в практиката си Върховният касационен съд (ВКС) неизменно приемаше, че когато ответникът е признал иска поради погасяване на спорното вземане по давност, разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК, съгласно която, ако ответникът с поведението си не е дал повод за завеждане на делото и ако признае иска, разноските се възлагат върху ищеца, не намира приложение, респ. ответникът не следва да бъде освободен от отговорност за разноски, тъй като в тази хипотеза с поведението си той несъмнено е дал повод за завеждане на делото. В този смисъл могат да се посочат напр. Определение № 2026 от 16.07.2024 г. по ч. т. д. № 941/2024 г. на ВКС, ТК, I т. о., Определение № 2367 от 15.05.2024 г. по ч. гр. д. № 759/2024 г. на ВКС, ГК, ІV г. о., Определение № 1220 от 05.12.2023 г. по ч. т. д. № 1809/2023 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., Определение № 242 от 31.05.2018 г. по ч. гр. д. № 2062/2018 г. на ВКС, ГК, ІV г. о. и др. Върховната инстанция константно приемаше, че нормата на чл. 78, ал. 2 ГПК не намира приложение включително и когато изпълнителното дело е прекратено поради настъпила перемпция, тъй като в продължение на две години взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия (чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК). В тази връзка съдът посочва, че „въпреки прекратяването на изпълнителното производство на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, изпълнителният лист позволява на ответника кредитор във всеки един момент да образува ново изпълнително дело срещу ищците, в което те няма да могат да се позоват извънсъдебно на давност по начин, обвързващ кредитора и съдебния изпълнител по причина, че защита на длъжника с позоваване на изтекла погасителна давност може да бъде реализирана само по съдебен ред. Фактът, че защитата на длъжника чрез позоваване на изтекла погасителна давност е възможна единствено чрез предявяване на давността пред съда, е изтъкнат от съда като съществен аргумент за неприложимост на разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК в конкретния случай“ – Определение № 2168 от 31.07.2024 г. по ч. т. д. № 1351/2024 г. на ВКС, ТК, II т. о.
Считам горецитираната практика на ВКС за правилна, справедлива и отговаряща в най-голяма степен на установеното в чл. 46, ал. 1 от Закона за нормативните актове правило, че разпоредбите на нормативните актове следва да се прилагат според точния им смисъл, а ако са неясни, се тълкуват в смисъла, който най-много отговаря на други разпоредби, на целта на тълкувания акт и на основните начала на правото на Република България. В разглежданата хипотеза пасивното поведение на взискателя по едно конкретно перемирано изпълнително дело, а и спрямо длъжника по принцип, е ирелевантно за дължимостта на самото вземане (която именно е предмет на производството по чл. 439 ГПК), поради което в случая въпреки привидната си пасивност кредиторът несъмнено е дал повод за предявяването на отрицателния установителен иск по чл. 439, ал. 1 ГПК от длъжника, който е могъл да релевира изтеклата в своя полза погасителна давност само и единствено по съдебен ред и тъкмо това надлежно е сторил. При положение че ролята на погасителната давност като правен институт е да стимулира кредитора да събере вземането си в разумен срок, без да поставя длъжника в неизвестност за неоправдано много време, и основна последица на изтичането на давността е преминаването на задължението в естествено състояние, т.е. невъзможността за принудително осъществяване на кредиторовата претенция[2], а главна цел на производството по чл. 439 ГПК е именно осуетяването на принудителното изпълнение, то не следва бездействалият прекалено дълго кредитор да бъде „възнаграден“ за пасивността си, като бъде освободен от отговорност за разноски само защото е признал иска.
Следва да се отбележи, че без правно значение за дължимостта на спорното вземане, респ. за основателността на иска по чл. 439, ал. 1 ГПК, а оттам – за отговорността на ответника за разноски, е формалната покана на ответника към ищеца да получи оригинала на издадения срещу него изпълнителен лист, каквато често се отправя в отговора на исковата молба в практиката. Посочената покана е ирелевантно за спора „театрално“ действие, като дори и реалното предаване на изпълнителния лист от кредитора на длъжника по никакъв начин не би гарантирало, че в бъдеще кредиторът или негови евентуални правоприемници няма да инициират ново изпълнително производство срещу длъжника, в какъвто именно смисъл е и горепосочената практика на ВКС. При образуването на изпълнително дело съдебният изпълнител не извършва проверка за това дали предявеното вземане е погасено по давност или не, и няма право да откаже да образува изпълнително производство срещу длъжника на това основание (арг. чл. 426, ал. 3 ГПК), нито впоследствие има право да прекрати производството при възражение за погасяване на вземането по давност, релевирано от длъжника (арг. чл. 433, ал. 1 ГПК). В тази връзка следва да се има предвид и че съгласно чл. 408, ал. 1 ГПК (изм. – ДВ, бр. 11 от 2023 г., в сила от 01.07.2025 г.) изпълнителният лист ще се издава в електронна форма и понятие „оригинал на изпълнителен лист“ в настоящия му смисъл в българския правен мир изобщо няма да съществува, доколкото електронният файл може да бъде копиран и възпроизвеждан на хартия многократно, но проблемите, които това ново законодателно решение неизбежно ще предизвика, не са обект на коментар в настоящата статия.
Доколкото в практиката често ищците по чл. 439, ал. 1 ГПК са длъжници по договори за кредит, то следва да се има предвид, че в повечето случаи при погасяване на вземането по давност кредиторът не е изпълнил и задължението си по чл. 10, ал. 1 от Наредба № 22 на БНБ от 16 юли 2009 г. за Централния кредитен регистър да подаде информация към Централния кредитен регистър за погасяването на задължението на длъжника, като уведоми за това и самия длъжник. Това е допълнителен аргумент в подкрепа на извода, че въпреки изтеклата погасителна давност и евентуалната настъпила перемпция по отношение на конкретното образувано изпълнително дело, окончателно дезинтересиране на кредитора от събирането на вземането в действителност не е налице.
В допълнение към изложеното дотук следва да се отбележи, че разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК е приложима само когато ответникът е направил същинско признание на иска. Така например, ако в отговора на исковата молба е формулирано често срещаното в практиката възражение, че предявеният иск по чл. 439, ал. 1 ГПК е недопустим поради липса на правен интерес за ищеца, това възражение по своята правна същност представлява оспорване на иска (заемане на отбранителна позиция срещу него), което изключва приложението на нормата на чл. 78, ал. 2 ГПК. Направено в отговора на исковата молба признание на ответника, че процесното вземане е погасено по давност, от своя страна представлява единствено признание на факт по смисъла на чл. 175 ГПК, доколкото давността е именно факт от обективната действителност (изтичане на определен период от време), с наличието на който законът свързва настъпването на определени правни последици (преминаване на вземането в естествено състояние), но признаването на този факт само по себе си не представлява и признание на иска по смисъла на чл. 237, ал. 1 ГПК, респ. на чл. 78, ал. 2 ГПК.
Въпреки множеството изложени аргументи в подкрепа на извода, че когато ответникът в производството по чл. 439 ГПК е признал иска поради погасяване на спорното вземане по давност, разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК не намира приложение и респ. не следва ответникът да бъде освободен от отговорност за разноски, както и въпреки многобройната практика на ВКС именно в този смисъл, наскоро касационната инстанция формира практика в тъкмо обратния смисъл – че в разглежданата хипотеза съгласно чл. 78, ал. 2 ГПК ответникът не носи отговорност за разноски, тъй като с поведението си не е дал повод за завеждане на делото. В Определение № 277 от 28.01.2025 г. по ч. т. д. № 2849/2024 г. на ВКС, ТК, II т. о., се посочва, че изводът дали ответникът е дал повод за завеждането на делото не зависи „единствено от това дали искът е признат поради погасяване на вземането по давност“, като касационната инстанция се е позовала на мотивите към обжалвания пред нея въззивен акт, според които в случая чл. 78, ал. 2 ГПК намира приложение, тъй като „погасителната давност за процесното вземане е изтекла преди депозирането на исковата молба“ и в периода между прекратяването на изпълнителното дело и предявяването на иска по чл. 439 ГПК „ответникът не е предприемал никакви изпълнителни или други извънсъдебни действия за събиране на вземането си“. В производството по отрицателния установителен иск обаче моментът на изтичане на погасителната давност е релевантен единствено с оглед изискването на чл. 439, ал. 2 ГПК, а именно искът на длъжника да се основава само на факти, настъпили след приключването на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание, като в случая това изискване безспорно е изпълнено. Освен това, както бе отбелязано по-горе, длъжникът може да се позове на изтеклата в негова полза погасителна давност само по съдебен ред, т.е. в исковото производство по чл. 439 ГПК. Неоснователен е и доводът, че до момента ответникът не е предприемал действия за събиране на вземането си, тъй като няма пречка в бъдеще да предприеме такива, в т.ч. въз основа на изпълнителния си лист да поиска образуването на ново изпълнително дело срещу длъжника (или дори срещу неговите правоприемници съгласно чл. 429, ал. 2 ГПК), каквото съдебният изпълнител няма право да му откаже (арг. чл. 426, ал. 1 ГПК). Ето защо считам формираната наскоро практика за неправилна и несправедливо ощетяваща ищеца в производството по чл. 439 ГПК, избрал единствения възможен път за защита на правата си – исковия, свързан с понасянето на разноски, които следва да бъдат репарирани.
Релевираната противоречива практика следва да бъде преодоляна, като това може да бъде осъществено по два начина.
На първо място, съгласно чл. 124, ал. 1, т. 2 от Закона за съдебната власт Общото събрание на Гражданската и Търговската колегии на ВКС може да приеме тълкувателно решение по въпроса: „Когато ответникът в производството по чл. 439 ГПК е признал иска поради погасяване на спорното вземане по давност, намира ли приложение разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК, респ. следва ли ответникът да бъде освободен от отговорност за разноски, тъй като с поведението си не е дал повод за завеждане на делото?“. Считам, че отговорът на така формулирания въпрос следва да бъде отрицателен, като тълкувателната инстанция следва да поясни, че с оглед липсата на друго процесуално средство освен исковия процес, чрез което длъжникът да може да релевира изтеклата в негова полза погасителна давност, и при снабдяване с влязло в сила решение в негова полза едва чрез решението да осуети възможността за образуване и провеждане на изпълнително производство срещу него (чл. 433, ал. 1, т. 7 ГПК), в разглежданата хипотеза разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК е неприложима, тъй като ответникът кредитор несъмнено е станал повод за иницииране на производството по чл. 439 ГПК и поради това следва да репарира направените от ищеца в това производство разноски.
На второ място, констатираният проблем може да бъде разрешен и по законодателен път, като в разпоредбата на чл. 439 ГПК de lege ferenda се добави нова ал. 3 със следното съдържание: „Когато ответникът признае иска поради погасяване на вземането по давност, разноските в това производство се заплащат от ответника съобразно чл. 78, ал. 1“. Препратката към чл. 78, ал. 1 ГПК би изяснила и обхвата на отговорността за разноски на ответника кредитор, признал иска по чл. 439, ал. 1 ГПК – заплатените от ищеца длъжник такси, разноски по производството и възнаграждение за един адвокат, ако ищецът е имал такъв, съразмерно с уважената част от иска.
От всичко изложено в статията се налага изводът, че за да бъде искът по чл. 439, ал. 1 ГПК максимално ефективно процесуално средство за защита на длъжника срещу материалната незаконосъобразност на принудителното изпълнение, следва да бъде признато правото на ищеца по този иск да получи възстановяване на направените в производството по него разноски, включително и когато ответникът е признал иска поради погасяване на спорното вземане по давност.
Д-р Васил РАЙЧЕВ, доктор по гражданско процесуално право, адвокат
_____
[1] Подробно вж. Градинарова, Т. Гражданско изпълнително производство (курс лекции). Втора част. Русе: Издателски център при РУ „А. Кънчев“, 2016, с. 97-98.
[2] Вж. Апостолов, И. Облигационно право. Част първа. Общо учение за облигацията. София: Издателство на БАН, 1990, с. 503.
__________
