Новият Граждански процесуален кодекс (ГПК) въведе специални процесуални правила, важими при разглеждането на търговски спорове от окръжния съд като първа инстанция. Приложното им поле е лимитативно определено в чл. 365 ГПК1. Във всички хипотези на посочената разпоредба правната квалификация на спорното право, респективно характерът на делото, се извеждат от съдържанието на исковата молба. Ето защо от ищеца с още по-голямо основание се изисква да изложи ясно и подробно фактическата обстановка, от която черпи претенциите си (чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК). Той трябва да очертае предмета на спора си с ответника така, че съдът без колебание да може да реши какво дело да образува въз основа на исковата молба и какъв процесуален ред да бъде приложен. Считам, че не е в правомощията на страните да определят как ще бъде разгледан спорът и затова се съмнявам доколко е удачна разпоредбата на чл. 369 ГПК, предвиждаща възможност ответникът най-късно с отговора на исковата молба да направи възражение, че спорът не подлежи на разглеждане по реда на глава тридесет и втора от ГПК.
Да приемем, че ищецът счита, че спорът му с ответника трябва да се разгледа в производство по глава тридесет и втора от ГПК и че въз основа на исковата му молба е образувано търговско дело. Съдията-докладчик обаче след внимателен прочит на исковата молба и преглед на приложените към нея писмени доказателства преценява, че спорът не е търговски, и разпорежда книжата да бъдат разменени по реда на чл. 131 ГПК. В ГПК липсва разпоредба, аналогична на тази на чл. 369 ГПК, предвиждаща възможност ищецът да направи възражение, че спорът не подлежи на разглеждане по общия исков ред. Съвсем резонно тогава стои въпросът чии интереси са приоритетно защитими – тези на ищеца или тези на ответника, и защо изобщо страните трябва да имат право на възражение относно приложимия процесуален ред. В търсене на отговора му ще се изясни има ли същностна разлика между общото исково производство и специалното производство по търговски спорове и ако има, в какво се състои.
Да разгледаме хипотезата, при която съдът е разпоредил размяната на книжа да бъде извършена по реда на чл. 367 и сл. ГПК, което означава, че спорът е квалифициран като търговски. Ответникът обаче счита, че е приложим общият исков ред. Трябва ли само да възрази съответно в срока по чл. 369 ГПК, без да подава отговор, или следва да депозира отговора си в двуседмичния срок и в него да направи възражението си относно приложимия процесуален ред. В първия случай ответникът рискува, ако съдът не уважи възражението му, да остане без отговор и да понесе последиците по чл. 370 ГПК. Във втория случай, ако съдът уважи възражението на ответника, то в известна степен става безпредметно, защото отговорът вече е депозиран в краткия двуседмичен срок. Не е ясно също какво би станало, ако възражението по чл. 369 ГПК бъде уважено, но съответното определение бъде обжалвано и отменено. Следва ли да бъдат отменени извършените, докато се развива процедурата по чл. 369, ал. 2 ГПК, действия по общия процесуален ред и да бъдат преповторени отново по правилата на глава тридесет и втора от ГПК. Независимо какъв е отговорът на този въпрос, във всички случаи производството е забавило своя ход и не са малко недобросъвестните страни, които именно по този начин “печелят време”.
Намирам, че по-удачно би било да се елиминира възможността за възражение по чл. 369 ГПК, като се предостави единствено на съда правото да решава кой процесуален ред е приложим. При ясно разчетени критерии кои спорове са търговски няма да има колебания по този въпрос. А ако случайно съдът допусне грешка, то тя няма да има характер на съществено процесуално нарушение. Аргумент в подкрепа на тази теза е и обстоятелството, че законодателят избра варианта, при който търговските спорове с цена до 25 000 лв. се разглеждат от районните съдилища по общия исков ред, вероятно именно защото между общия и специалния процесуален ред не съществува силна конкуренция.
Специалното производство по търговски спорове е замислено като по-бързо от общото исково производство. Бързината е необходима, за да не се възпрепятства и затормозява търговският оборот, в който освен ищеца и ответника участват и други търговци и потребители. За целта са въведени по-кратки срокове за размяна на книжата между страните. Считам за неоправдани възраженията срещу предвидените двуседмични срокове, защото се предполага, че търговците по занятие влизат в множество еднотипни отношения и че участието им в тях е до голяма степен рутинирано, включително и при отклонения от нормалното им развитие. Не е така при гражданските спорове – те обикновено възникват по повод инцидентни отношения, в които участват страни без опит и практика. Освен това при осъществяване на дейността си търговците ползват експертната помощ на икономисти, юристи и тесни специалисти, което им позволява да организират по-бързо процесуалната си защита.
Всъщност по-кратките срокове при размяна на книжата са въведени не за постигане на процесуална бързина в производството по търговски спорове, а за да може да се извърши т.нар. двойна размяна: искова молба-отговор, допълнителна искова молба-допълнителен отговор. Тя отнема повече време отколкото размяната на книжа в общия исков процес и същинската и цел е позициите на страните и защитните им стратегии да бъдат изяснени преди насрочване на делото в открито съдебно заседание. Очакването е да бъде съкратено производството не в началната му фаза, а в същинската му част – при разглеждане на спора в открити съдебни заседания. Едва ли обаче този ефект е практически постижим, като се има предвид, че и в първото открито съдебно заседание страните могат да изложат устните си обяснения, да вземат становище по предявения им проектодоклад и да направят доказателствени искания с оглед дадените им от съда указания (чл. 375, ал. 1 ГПК).
От процесуалните правила относно двойната размяна към настоящия момент се е наложило тълкуване само на понятията “да поясни и допълни” първоначалната искова молба, употребени в разпоредбата на чл. 372, ал. 2, изр. 1 ГПК. Тези правомощия на ищеца са самостоятелно регламентирани, извън действията по чл. 372, ал. 2, изр. 2 ГПК, поради което същите не са равнозначни на изменение на иска, без спазване на правилото на чл. 214 ГПК.
Съгласно Определение № 362-2010-I т. о. на ВКС, под поясняване и допълване на исковата молба следва да се разбира “уточняване и въвеждане на нови твърдения по обстоятелствата, изложени в първоначалната исковата молба, … без да се изменят релевантните за спора факти, обуславящи основанието на претенцията”. Според Определение № 392-2010-I т. о. на ВКС, целта на предоставената на ищеца възможност за изменение на първоначалната искова молба с допълнителна такава е “да се установят действителните правоотношения между страните в зависимост от позицията на ответника към допустимостта и основателността на иска или към отделни факти и доказателства”.
Максимална яснота в действителните правоотношения цели и специалното изискване ищецът да представи с исковата молба справка, съдържаща необходимите изчисления за определяне размера на претендираното парично вземане (чл. 366 ГПК). Не са малко случаите, в които изложените в исковата молба релевантни факти нямат своя съответен математически образ и не е ясно каква изчислителна методика е използвана. Ето защо справката по чл. 366 ГПК трябва да дава информация за начина, по който ищецът е формирал претенцията си. Така фактологията може да бъде още по-точно правно квалифицирана с помощта на математически правила.
Процесуалните правила в производството по търговски спорове правят възможно разглеждането на делото в закрито заседание съгласно чл. 376 ГПК. Фактът, че това изрично предвидено изключение от принципа за публичност и непосредственост при разглеждане на делата е рядко използвано на практика, още един път потвърждава липсата на съществена специалност на производството по търговски спорове спрямо общия исков процес.
Считам, че вместо да създава “специално” исково производство по търговски спорове, новият ГПК трябваше да регламентира процесуалните правила в производството по несъстоятелност. Те все още се уреждат от Търговския закон (ТЗ) и приложението им буди недоволство поради несъответствието им с принципите на новия ГПК. На-пример съгласно чл. 629, ал. 2 ТЗ молбата за откриване на производство по несъстоятелност, подадена от кредитор, се разглежда от съда най-късно в 14-дневен срок от подаването й. Съвсем очевидно е, че в рамките на този срок няма как да бъде извършена каквато и да било размяна на книжа. Длъжникът-ответник има възможността да прави възражения и да ангажира доказателства до приключване на първото заседание по делото, както предвижда чл. 629, ал. 3 ТЗ. Вярно е, че производството по несъстоятелност цели бърза и ефективна защита на първо място на интересите на кредитора (по аргумент от чл. 607 ТЗ), но е спорно доколко съкратените процесуални срокове, предвидени в чл. 629 ТЗ, гарантират интересите на длъжника-ответник предвид угрозата да бъде обявен в несъстоятелност.
Някои юристи считат, че производството по несъстоятелност, инициирано по молба на кредитор, има характер на търговски спор и че законодателят е “пропуснал” да го предвиди в лимитативно изброените хипотези на чл. 365 ГПК. Според други този “пропуск” не е случаен и означава, че е приложим общият исков ред. Намирам обаче, че колкото и да са несъвършени, именно процесуалните правила в ТЗ като част от действащото право следва да се спазват в производството по несъстоятелност. Те се явяват “особени” по смисъла на чл. 621 ТЗ по отношение на съответните правила по ГПК, което изключва приложението на последните.
Засега въведеното с новия ГПК специално исково производство даде допълнителна аргументация за административно структуриране на съдилищата чрез създаване на самостоятелни отделения, в които търговските спорове да бъдат разглеждани от съдии с по-тясна материално-правна специализация. Надявам се, че в бъдеще тяхната практика ще очертае същинската специфика на търговските спорове и в частност на производството по несъстоятелност и че ще наложи адекватни законодателни промени в относимите за тях процесуални правила.
Светла ДИМИТРОВА, съдия
______________
1 Вж. прегледа по темата, публикуван в сп. “Търговско и конкурентно право”, 2010, № 7.
