Признание на длъжник за дължима към кредитора парична сума може да бъде обективирано и в запис на заповед, издадена от длъжника в полза на кредитора.
Чл. 535 ТЗ
Чл. 97, ал. 1 ГПК
Чл. 20 ЗЗД
Чл. 254 ГПК
Решение № 1083 от 7.02.2008 г. на ВКС – ТК
Производството е по чл. 218а, ал. 1, б. “б” ГПК.
Образувано е по касационната жалба на земеделска кооперация “И.”, с. Ъ., община Л., против въззивното решение на САС от 09.03.2007 г., постановено по гражд. д. № 286/2005 г., с което е оставено в сила решение на СОС от 12.11.2004 г. по гражд. д. № 1056/2003 г. и е отхвърлен като неоснователен предявеният от касатора срещу ЕТ Х. П. П., упражняващ търговска дейност под фирма “С. К.-1-Х. П.”, със седалище и адрес на управление с. Н. х., С. област, иск по чл. 254 ГПК за признаване за установено по отношение на последния, че ищцовото ЮЛ не дължи сумата 64 500 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, както и 1290 лв. разноски по изпълнителен лист, издаден по реда на чл. 237, б. “е” ГПК по гражд. д. № 199/2002 г. на РС, гр. Л.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение по съображения за необоснованост, нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила, основание за касация по чл. 218б, ал. 1, б. “в” ГПК.
Касаторът поддържа, че при постановяване на обжалвания съдебен акт въззивният съд не е съобразил доказателствения материал по делото, което фактически е довело до осъществяване двойно плащане на процесните суми – веднъж като дължими по договор за заем и повторно по процесния запис на заповед. Счита, че обстоятелството, че в разглеждания случай записът на заповед е издаден с гаранционна функция, а това изключва приетата от съда неотносимост на същия като абстрактна сделка, към съществуващите каузални отношения между страните и предприетото погасяване на задължението, което менителничният документ обезпечава.
Ответната по касационната жалба страна е възразила по основателността й.
Настоящият състав на ВКС, Второ отделение, Търговска колегия, като взе предвид доводите на страните във връзка с инвокираните оплаквания и провери правилността на обжалваното решение, съобразно данните по делото и правомощията си по чл. 218ж, ал. 1 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 218в, ал. 1 ГПК и е процесуално допустима.
Разгледана по същество, тя е неоснователна.
За да постанови обжалваното решение по предявения отрицателен установителен иск с правно основание чл. 254 ГПК, във връзка с чл. 97, ал. 1 ГПК, въззивният съд е приел за доказано, че подписаният от Н. С. Н., в качеството му на председател на ЗК “И.”, запис на заповед отговаря на изискванията на чл. 535 ТЗ, поради което валидно удостоверява в полза на взискателя ответник ликвидно и изискуемо притезание срещу длъжника – ЮЛ, правно и организационно структуриран в кооперация, като е отрекъл основателността на наведените от длъжника лични възражения за недължимост на вземането по издадения от него менителничен ефект.
Изложени са в тази връзка съображения, че макар и сумата, за която е издаден записът на заповед, да е получената такава от ищеца по сключен между страните договор за заем от 30.11.1999 г. и поради това менителничният ефект да има гаранционно обезпечителна функция, то обстоятелството, че с подписания между страните потвърдителен протокол от 31.03.2002 г. и анекс към него е осъществена договорна компенсация с преобразуващ ефект и са приети за компенсирани само посочените в протокола насрещни вземания на съконтрагентите, съобразно единствено по отразения от тях в документа ред, то отсъства в случая правна възможност да се отрече признанието на длъжника и да се приеме соченото задължение за 1999 г. за погасено.
Решението е правилно.
Неоснователно е оплакването за необоснованост.
В касационната жалба се поддържа, че крайният правен извод на въззивната инстанция не е изведен логически в мотивите на обжалвания съдебен акт, което настоящата инстанция не споделя, тъй като в случая отсъства допусната от съда грешка при формиране на вътрешното му убеждение. Правилата на логическото мислене и на каузалната връзка между фактите и явленията са правилно приложени по делото, като въз основа на събрания доказателствен материал въззивният съд е направил правилни фактически констатации и логични правни изводи относно наличието на съществуващо по каузалната сделка между страните и останало непогасено към релевантния за спора момент вземане на ответника.
Обстоятелството, че с подписания потвърдителен протокол от 31.03.2002 г. и допълнителен анекс към него от 05.07.2002 г. съконтрагентите подробно са описали както източниците на своите насрещни задължения, произтичащи от съществуващите помежду им облигационни отношения, така и общия размер на дължимите от ЗК суми на ЕТ Х. П., обосновава правен извод, че от страна на ЮЛ е налице признание на този дълг до посочената в протокола сума, която обективира и извършената от последните договорна компенсация на насрещните им дългове по години, при която незасегнато от същата е останало задължението на настоящия касатор, основано на получен през 1999 г. заем.
Следователно, щом страните са постигнали изрично съгласие помежду си да извършат компенсацията по години, така както са ги конкретизирали и платените за 2000 г. суми, включително и според неоспореното заключение на изслушаната съдебно счетоводна експертиза, не надхвърлят задължението на земеделска кооперация “И.” за същата година, съпоставено с вземанията на кооперацията по приложените фактури и издължени от ДФ “З.” суми, то правилно въззивният съд е отрекъл основателността на личното възражение на касатора и обусловено от него отсъствие на задължение за плащане по процесния запис на заповед.
Неоснователно в тази връзка е и оплакването за допуснато нарушение на материалния закон.
В съответствие с въведеното с исковата молба възражение за отсъствие на парично задължение, което процесният запис на заповед да обезпечава, въззивният съд е обсъдил подробно съществуващите каузални отношения между страните. Констатирал е, че дългът на ищцовата кооперативна организация по сключения на 30.11.1999 г. с ответника ЕТ договор за заем не е погасен нито чрез плащане, нито чрез извършената от съконтрагените договорна компенсация, поради което и с оглед законовото правило на чл. 20 ЗЗД е приел, че сумите по издадения запис на заповед са дължими.
Следователно, като е обсъдил твърденията на ищеца и доказателствата по делото, свързани с каузалните отношения между страните при изграждане на крайния си правен извод, въззивният съд не е отхвърлил исковата претенция на настоящия касатор единствено изхождайки от правната същност на записа на заповед, като абстрактна сделка, поради което правилно е приложил закона.
