За възникване на договорно солидарно задължение не е необходимо това да се формулира в специална клауза в договора. Достатъчно е смисълът на поетите задължения да води до извода, че няколко длъжници дължат една и съща престация на един кредитор и той може да иска изпълнението й от всеки от тях заедно или поотделно.
Чл. 20 ЗЗД
Чл. 86 ЗЗД
Чл. 110 ЗЗД
Чл. 121 ЗЗД
Чл. 240 ЗЗД
Решение № 584 от 17.07.2008 г. на ВКС – ТК
Производството е по чл. 218а, ал. 1, б. “б” ГПК (отм.) във връзка с пар. 2, ал. 3 от ПЗР на ГПК (ДВ, бр. 59 от 2007 г., в сила от 01.03.2008 г.). Образувано е по касационна жалба на “М-К.” АД, гр. С., подадена в срока по чл. 218в, ал. 1 ГПК (отм.) срещу решението на САС № 167/21.12.2007 г., постановено по гражд. д. № 730/2007 г. С това решение след отмяна на първоинстанционното решение на СГС, ГК, 12 състав от 19.04.2005 г. по гражд. д. № 1416/2004 г. в осъдителната му част апелативният съд е решил спора по същество, като е отхвърлил иска на “М-К.” АД, гр. С., по чл. 240 ЗЗД за възстановяване на заем в размер на сумата 36 210 лева, представляваща левовата равностойност на 21 300 щ. долара, предявен срещу С. Б. Ш. от гр. С. в качеството му на солидарен длъжник по сключен договор за заем от 22.10.1999 г. Със същото въззивно решение е оставено в сила първоинстанционното решение в отхвърлителната му част, с която е отхвърлен предявеният от ищеца-касатор иск за мораторни лихви по чл. 86, ал. 1 ЗЗД върху претендираната главница в размер на сумата 14 354,90 лева.
В касационната жалба се правят оплаквания, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради необоснованост и допуснати съществени нарушения на материалния закон и съдопроизводствените правила – чл. 218б, ал. 1, б. “в” ГПК (отм.). Излагат се съображения, че нарушавайки разпоредбите на чл. 188, ал. 1 ГПК (отм.) и чл. 20 ЗЗД съдът не е обсъдил в цялост събраните по делото доказателства и наведените от ищеца-касатор доводи, не е тълкувал правилно волята на страните, вложена в процесния договор за заем във връзка с поетата от ответника солидарна отговорност за възстановяване на получения заем, което е довело до погрешни крайни изводи досежно спорните правоотношения. Наведени са доводи, че са налице всички характеристики за наличие на пасивна солидарност между двамата длъжници по договора за заем, което обстоятелство обосновава основателността на предявения срещу единия от тях иск по чл. 240 ЗЗД, както и иска за мораторни лихви по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, която претенция има акцесорен характер. Иска се отмяна на обжалваното решение и постановяване на ново, с което да се уважат изцяло двата обективно съединени иска.
Ответникът по касационната жалба С. Б. Ш. от гр. С. чрез пълномощниците си адвокатите А. Г. и З. Ф. от САК поддържа становище, че обжалваното решение е правилно и следва да бъде оставено в сила.
Върховният касационен съд, като обсъди доводите на жалбоподателя във връзка с изложените в касационната жалба основания и след проверка на данните по делото, намира жалбата за основателна.
Видно от изложените в исковата молба фактически основания и петитум, предмет на спора е иск по чл. 240 ЗЗД, предявен срещу солидарен длъжник за връщане на получена в заем сума обективно съединен с иск за мораторна лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за забавено плащане на претендираната главница за периода на забавата до предявяването на иска пред съда.
Установено е от събраните по делото доказателства, че на 22.10.1999 г. между “М-К.” АД (представлявано от управителя Ч. М.) в качеството му на заемодател и ответника С. Ш. като физическо лице и в качеството му на пълномощник на “К. х.” ООД със седалище в САЩ е сключен договор за заем за сумата 21 300 щ.д. В т. 3 от този договор е предвидено, че заемът се връща от заемателите в срок до 22.04.2000 г. и се счита обезпечен с всички активи на заемателите – чл. 4 от договора. Установено е също от ръкописния текст на гърба на договора, че на същата дата подписалият договора С. Ш. е получил в брой сумата 21 300 щ.д., изписана с цифри и с думи. Под този текст, както и за двамата заематели, стои подписът на ответника, който не го е оспорил. По делото липсват данни, че заетата сума – предмет на иска, е върната на заемодателя. Фактически основният спорен въпрос е дали ответникът като физическо лице и страна по договора за заем е солидарно отговорен за връщане на получената по договора сума.
При тези фактически данни след отмяна на първоинстанционното решение в осъдителната му част въззивният съд е отхвърлил предявения иск по чл. 240 ЗЗД. Прието е, че законът не предвижда солидарна отговорност по договор за заем, а такава не е изрично договорена в процесния договор по отношение на двамата заемополучатели. Направен е изводът, че тяхната отговорност е разделна, но по делото липсват доказателства дали ответникът е получил част от заема в лично качество и какъв е размерът на сумата, поради което предявеният срещу него иск се явява неоснователен.
Така постановеното въззивно решение е неправилно. Върховният касационен съд намира за основателни направените в касационната жалба оплаквания за не-обоснованост и допуснати нарушения на процесуалната разпоредба на чл. 188, ал. 1 ГПК (отм.). Въззивният съд не е обсъдил задълбочено в тяхната връзка събраните по делото доказателства. Не е тълкувана по правилата, предвидени в чл. 20 ЗЗД, действителната обща воля на страните, съдържаща се в клаузите на договора за заем, което е довело до погрешни крайни изводи досежно спорните правоотношения.
Действително, съгласно разпоредбата на чл. 121 ЗЗД освен по силата на закона, пасивната солидарност възниква само когато е договорена. Тъй като в случая законът не предвижда солидарна отговорност на длъжниците по договора за заем, солидарността може да се създаде по волята на страните, сключили правната сделка, което следва да бъде установено от съдържанието на договора. Не е необходимо това солидарно задължение да е формулирано в някакви специални фрази, нито непременно да се употреби думата “солидарно”. Достатъчно е смисълът на поетите задължения да води до извода, че няколко длъжници дължат една и съща престация на един кредитор и кредиторът може да иска изпълнението й от всеки от тях заедно или поотделно. По своята същност пасивната солидарност е вид лично обезпечение. Обстоятелството, че кредиторът може да се обърне срещу повече от един длъжник за една и съща престация, намалява риска от неплатежоспособността на някой от тях и гарантира кредитора, че интересът му ще бъде охранен. В тази връзка тълкуван, вложеният смисъл в съдържанието на клаузите на процесния договор за заем от 22.10.1999 г. дава основание да се приеме, че волята на страните е двамата заематели да отговарят солидарно за връщането на заетата сума. Този извод може да бъде направен въз основа на текста на цитираните т. 3 и 4 от договора, според които заемът се връща от заемателите и се “счита обезпечен с всички активи на заемателите”. След като всеки от двамата дължи едно и също нещо към кредитора, последният може да претендира от всеки един от тях цялата дължима престация. Ето защо необоснован и в противоречие с данните по делото се явява направеният от въззивния съд краен извод за разделност в отговорността на двамата заематели. Това е довело до необоснованост и на постановеното решение, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният иск по съображение, че ответникът не се явява солидарен длъжник по процесния договор за заем.
С оглед на изложеното, налице е отменително основание по смисъла на чл. 218б, ал. 1, б. “в” ГПК (отм.), поради което обжалваното въззивно решение следва да бъде отменено изцяло и вместо него постановено друго по същество на спора от ВКС на основание чл. 218ж, ал. 1 ГПК (отм.). Решавайки спора по същество въз основа на събраните доказателства и по изложените по-горе съображения, настоящият състав на ВКС – ТК приема, че в договора за заем от 22.10.1999 г. е уговорена солидарна отговорност на двамата заематели за връщането на заетата сума на заемодателя. Тъй като получената в заем сума не е била върната, “М-К.” АД има право да претендира възстановяването й от всеки един от двамата солидарни длъжници. Ето защо предявеният иск по чл. 240 ЗЗД се явява основателен и доказан, поради което с оглед действащия към сключването на договора чл. 10, ал. 1 ЗЗД ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца сумата от 36 210 лева (на колкото възлиза съобразно неоспореното заключение на назначената по делото съдебно-счетоводна експертиза левовата равностойност на получената в заем валута – 21 300 щ.д.) ведно със законните последици.
ВКС счита за неоснователно поддържаното от ответника възражение за погасяване по давност на предявения иск, както и наведените доводи, че се касае за няколко отделни периодични задължения, всяко едно с отделен падеж. В случая данните по делото сочат, че се касае за едно, а не за множество самостоятелни задължения, с краен срок за погасяване 22.04.2000 г., поради което предявеният на 15.07.2003 г. иск е в рамките на общия петгодишен давностен срок по чл. 110 ЗЗД и не се прилага специалната давност по чл. 111, б. “в” ЗЗД. Обстоятелството, че страните по договора са предвидили възможност заемът да бъде издължен на части в рамките на договорения срок, не променя вида и характера на поетото задължение.
