При договорите за приватизационна продажба е приложимо санкционирането на клауза за неустойка от договора с нищожност на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД поради накърняване с нея на добрите нрави.
Чл. 26, ал. 1 ЗЗД
Чл. 318 и сл. ТЗ
Чл. 302 ТЗ
Чл. 307 ТЗ
Чл. 309 ТЗ
Чл. 327, ал. 1 ТЗ
Решение № 1 от 10.02.2009 г. на ВКС – ТК
Производството по делото е образувано по реда на чл. 290-293 ГПК по подадена касационна жалба от Агенцията за следприватизационен контрол против решение № 78 от 09.04.2008 г. по в. т.д. № 67/2008 г. на ВАС, с което е оставено в сила решение от 28.12.2007 г. по т.д. № 157/2006 г. на ДОС в обжалваната отхвърлителна част. Касаторът в настоящото производство е предявил против “К. 99” АД (в ликвидация), гр. Д., два обективно съединени иска: 1) иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД за сумата 235 575,92 щатски долара, увеличен по реда на чл. 116, ал. 1 ГПК (отм.), на сумата 235 690,89 щатски долара, представляваща неизплатената част от продажната цена на 400 дяла, в размер на 70% от капитала на “К.” ЕООД, гр. Д., за общата сумата 450 000 лв., определена с Договора за приватизационна продажба, сключен на 28.07.1999 г. между министъра на търговията и туризма, в качеството му на орган по чл. 3, ал. 1, т. 1 ЗППДОбП (отм.), като продавач, и ответното дружество “К. 99” АД (в ликвидация), гр. Д., като купувач. Заплащането на тази продажна цена е уговорено да стане по следния начин: 70% от нея, представляваща 315 000 щатски долара, или левовата им равностойност – чрез превод по банков път, а останалите 30%, или 135 000 щатски долара – чрез всички средства, които се признават за редовно платежно средство при приватизационни сделки. В деня на сключване на договора да се заплати 10% от цената в размер на 45 000 щатски долара, намалена с внесения депозит за участие в конкурса, а остатъкът от 405 000 щатски долара – в срок от десет години на равни годишни вноски. Предявеният от Агенцията за следприватизационен контрол иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД за сумата 235 690,89 щатски долара представлява неизплатената цена на част от втората и целите от трета до единадесета вноска включително; 2) Вторият обективно съединен иск е с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД за сумата 2 303 594,72 щатски долара, увеличен по реда на чл. 116, ал. 1 ГПК (отм.), на сумата 2 410 983,03 щатски долара, представляваща определената в чл. 20 от Приватизационния договор неустойка в размер на 1% върху остатъка от сумата за всеки ден забава.
Ответникът “К. 99” АД (в ликвидация) е оспорил исковете, като за главницата е направил възражение за изтекла погасителна давност – петгодишна, ако съдът приеме, че вземането за цената на сделката е станало предсрочно изискуемо поради неплащане на една от вноските, и евентуално – тригодишна – на основание чл. 111, б. “в” ЗЗД, тъй като поддържа, че уговореното разсроченото плащане на цената представлява периодично плащане. По отношение на иска за неустойката е направил възражение за нищожност на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД на клаузата на чл. 20 от договора, с която е договорена неустойката, поради противоречието й с добрите нрави, защото размерът на така договорената неустойка е нееквивалентен на размера на претърпените вреди от неизпълнението. Поддържа, че на основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД фактически се претендира десет пъти по-голяма сума от неизплатената цена по сделката.
С решение от 28.12.2007 г. по т.д. № 157/2006 г. ДОС е оставил без уважение възраженията за изтекла погасителна давност – 5-годишна, респективно – 3-годишна за вземането по главницата, като съдът е приел, че в договора липсва клауза за предсрочна изискуемост на цената поради неплащане на повече от една вноска, както и че разсрочването на плащането на цената на отделни вноски не му придава характер на периодични платежи по смисъла на чл. 111, б. “в” ЗЗД. Уважил е иска за главницата в целия предявен размер от 235 690,89 щатски долара. По отношение на иска с правно основание чл. 92 ЗЗД ДОС е възприел възражението за нищожност на чл. 20 от договора на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД като накърняващ добрите нрави. Приел е, че така уговорената неустойка, без краен предел, изцяло загубва обезпечителния си и обезщетителен характер и се превръща в неоправдана санкция, поради което вторият обективно съединен иск с правно основание чл. 92 ЗЗД за сумата 2 410 983,03 щатски долара е отхвърлен. По повод въззивна жалба от Агенцията с решение № 78 от 09.04.2008 г. по в. т.д. № 67/2008 г. на ВАС е оставено в сила първоинстанционното решение в обжалваната отхвърлителна част. В тази част решението е предмет на касационно разглеждане. ВАС също е приел, че на основание чл. 288 ТЗ във връзка с чл. 26, ал. 1 ЗЗД клаузата на чл. 20 от Договора, с която е уговорена неустойката в размер на 1% дневно върху неизплатената част за всеки ден забава без краен предел, надвишава десетократно дължимата главница. От средство за предварително договорено обезщетение или санкция срещу неизпълнението тя се превръща в средство за неоснователно обогатяване.
По повод касационна жалба на Агенцията против въззивното решение с определение № 56 от 07.10.2008 г. по т.д. № 372/2008 г. на ВКС, I т.о., на основание чл. 288, във връзка с чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, е допуснато касационно обжалване на решението на ВАС в отхвърлителната му част поради противоречивото решаване на съществения правен въпрос за нищожността на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД на неустоечната клауза поради противоречието й с добрите нрави, с оглед липсата й на краен предел и нейната прекомерност. Взети са предвид приложените от касатора решения, доказващи противоречивото решаване на този съществен материалноправен въпрос: Решение № 832/28.12.2006 г. по т.д. № 460/2006 г. на ВКС, I т.о., с което е прието, че уговорената неустоечна клауза в приватизационната продажба без определен краен срок, до който може да се начислява, е нищожна поради противоречие с добрите нрави, както и Решение № 34/01.02.2008 г. по т.д. № 650/2007 г. на ВКС, II т.о., и Решение № 30/08.02.2007 г. по т.д. № 785/2006 г. на ВКС, II т.о., с които е прието, че поради липса на императивни правила за определяне размера на неустойката и съществуващата свобода на договаряне начинът, по който страните са уговорили неустойката, без краен предел, не противоречи на добрите нрави. По-големият й размер от този на претърпените вреди е обусловен от виновното неизпълнение на длъжника, поради което и с оглед наказателната функция на неустойката договарянето й по този начин не противоречи на добрите нрави.
Касаторът Агенцията за следприватизационен контрол твърди, че решението в обжалваната част е неправилно, като постановено в противоречие с материалния закон – чл. 327, ал. 1 ТЗ, във връзка с чл. 309 ТЗ, във връзка с чл. 26, ал. 1 ЗЗД, защото договорът за приватизационна продажба е вид търговска сделка, със сключването му купувачът се е съгласил с така уговорената клауза за неустойка, поради което тя не противоречи на добрите нрави. Навежда и довода, че неустойката, наред с обезщетителна и обезпечителна функция, има и наказателна такава. Договорната свобода лежи в основата на търговските взаимоотношения, поради което след като купувачът е поел задължението за уговорената неустойка, няма място за обявяването й за нищожна.
Ответникът по нея – “К. 99” АД (в ликвидация) я оспорва, като поддържа, че клаузата на чл. 20 от Договора, с която е уговорена неустойка в размер на 1% върху остатъка от неплатената сума за всеки ден забава, противоречи както на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД, така и на чл. 16, ал. 2, т. 3 от действащата към момента на възникване на правоотношението Наредба за конкурсите (отм.), поради което е нищожна.
Касационната жалба е редовна, подадена е от активно легитимирана страна срещу решение, подлежащо на касационен контрол, поради което е процесуално допустима.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, в настоящия състав намира, че и при приватизационната продажба е приложимо санкционирането на клауза от договора с нищожност на основание в чл. 26, ал. 1 ЗЗД, поради накърняването с нея на добрите нрави. Правилата на добрите нрави са морална категория, относима и към поведението на добрия търговец, като субект на задължението му по приватизационната продажба, независимо че тя не представлява търговска сделка по смисъла на чл. 1, ал. 1, т. 1-3 и т. 14, във връзка с чл. 318 и сл. ТЗ. Правнорегулиращото действие на неписаните морални норми съществува като общ принцип в правото, приложим и в отношенията спрямо търговците, без значение дали сделките са едностранно или двустранно търговски. С нормата на чл. 289 ТЗ законодателят забранява упражняването на право въз основа на търговска сделка, ако се извършва само с намерение да се увреди другата страна. Длъжникът по сделка, която за него е търговска, трябва да полага грижата на добър търговец (чл. 302 ТЗ). Във всичките тези норми е залегнал принципът за приложимост на моралните критерии и спрямо поведението на търговеца при сключване и изпълнение на сделките. Справедливостта, макар и с по-малка сила, може да се разглежда и като източник за уреждане на търговските правоотношения (аргументирани от чл. 307 ТЗ).
Особената правна същност на приватизационната продажба, съчетаваща в себе си договор за продажба с елементи от административен характер, специалната й социална и икономическа роля за обслужване процеса на раздържавяване не може да изключи приложението на общите облигационни норми за нищожност на сделките. Те са общи гражданскоправни норми, приложими спрямо всички случаи от определен вид, за всички фактически състави, предвидени в тях с общите признаци и непознаващи изключения, поради което за прилагането им не е нужно изричното препращане. Субсидиарното прилагане на правото е проблем за пълнота във функционирането на законодателството, когато има непълноти в него. То изразява системния характер на обективното право като цялостна система за правно регулиране, която създава ред, стабилност и справедливост за субектите на правоотношенията. Приватизационните закони не препращат към общите облигационни норми на ЗЗД за нищожност на сделките, но в случая няма съотношение на специална към обща норма. Специалната норма отменя действието на общата само при едновременното действие на двете. Такова действие няма, защото в специалната правна регламентация на приватизационните сделки по ЗППДОбП (отм.) и ЗСлПК липсва уредба на тяхната недействителност. Но безсъмнено, че сделките, сключени в отклонение на съдържащите се в тях специални импертивни норми, ще бъдат санкционирани с нищожност на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД. Тези закони не съдържат императивни норми за действителността на клаузите за договорената неустойка, но ако имаше такива, въпросът за приложимостта на моралните категории не би стоял. Противоречието на сделките или отделни клаузи от тях с императивни правни норми води до тяхната нищожност, но на основание противоречие със закона, а не с добрите нрави. А в конкретния казус с нормата на чл. 37 от Приватизационния договор страните дори са прогласили субсидиарното приложение на ЗЗД.
Едната от функциите на неустойката – наказателна, не може да извини нейната прекомерност и уговарянето й без краен предел, което води до възникването й в размер, многократно надвишаващ този на главницата. Санкционният характер на неустойката следва да се обсъжда във връзка с другите две нейни предназначения – обезщетителна и обезпечителна. Начинът на определяне на неустойката, както и границите й, не са определени с императивни правни норми, поради което договарянето й без краен предел, както и евентуалната й прекомерност, сами по себе си не водят до нищожност на приватизационната продажба или отделни нейни клаузи. Въпрос на конкретна преценка е дали липсата на краен предел за натрупване на неустойката, както и размерът й, са довели до нарушаване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД. Правнорелевантно за нищожността на договорената неустойка е противоречието й с добрите нрави, който общ критерий за действителността на сделките трябва да намери конкретен израз в конкретната сделка. В случаите, когато за неустойката няма определена граница или краен момент за начисляване, трябва да се преценява дали нарастването й е неудържимо, поради което тя има неморален характер. Правилно ВАС е възприел изводите на първоинстанционния съд за нищожност на клаузата на чл. 20 от приватизационния договор, защото неустойката, изчислена съобразно нея, надвишава десет пъти задължението по главницата. Многократното нарастване на неустойката в конкретния казус се дължи не само на договорения начин на изчисляване, продължителния период, за който тя се дължи (от падежа на всяка вноска след изтичане на уговорения гратисен период до подаване на исковата молба – 31.08.2006 г.), но и от предвиденото в чл. 4, ал. 4 от договора нарастване на неизплатената част от главницата с 50% от основния лихвен процент за изтеклия период, като по този начин се начислява договорената неустойка за забава и върху така определената лихва за забавено плащане.
Доводът на касатора за нищожност на тази норма от договора за приватизационна продажба, поради противоречието й със закона – чл. 16, ал. 2, т. 3 от Наредбата за конкурсите (отм.), не следва да се разглежда поради необсъждането от въззивния съд на такъв порок на сделката.
Съобразно изложеното дотук ВКС, I т.о. в настоящия състав, намира за правилна практиката, застъпена в Решение № 832/28.12.2006 г. по т.д. № 460/2006 г. на ВКС, I т.о. В обжалваното въззивно решение на ВАС се е съобразил с нея, поради което и въз основа на нея и на основание чл. 291, т. 1, във връзка с чл. 293, ал. 1 ГПК то ще следва да бъде оставено в сила.
