За рисковете, които лицата поемат, като предоставят свободен достъп до интернет посредством WiFi-протокол

Увод
През 2015 г. интернет е неделима част от нашия живот. Обществото има нужда да се информира, бизнесът – да печели, публичните институции и партии – да се рекламират, а потребителите – да не плащат за достъп до интернет. Технологиите не изостават, затова производителите на устройства инкорпорират в тях софтуер за възможна безжична интернет връзка, а цените на самите устройства стремглаво падат. Интернет става все по-бърз, а възможностите за свързване с мрежата – все по-улеснени. Общините и политическите партии се надпреварват да създават т.нар. „безплатни зони за достъп до интернет“. По летища, ресторанти, кафенета свободният и безплатен достъп до интернет вече е правило. Всеки гражданин, притежаващ компютър, мобилен телефон или таблет, може да предостави достъп до мрежата по свое желание на трети лица посредством елементарен софтуер, инкорпориран в съответното устройство. Лесният и на практика безплатен достъп до интернет е добро за обществото. Въпреки това видимо назряват проблеми, свързани с вероятните рискове, които субектът, предоставящ безплатния интернет, е възможно да поеме, при осъществяване на тази дейност в Робин Худ-стил.
В настоящата кратка статия ще бъде направен опит да се провокират читателите с една теза, според която лице, използващо WiFi-протокол (съкращение от „wirelessfidelity“, от англ. ез. – „безжична прецизност“), предоставя свободно достъп до интернет на неограничен брой лица, и би било застрашено от носене на отговорност за извършени нарушения в предоставената от него „мрежа“ не само за свои собствени действия, но и за нарушения на трети лица, които ползват този достъп. Погледът върху темата е през призмата единствено на гражданското право.
Какво е WiFi?
Изразът „WiFi“ се е наложил като общоприето наименование на всеки тип безжична връзка към интернет, използваща установени стандарти с общо наименование „802.11 протоколи“, създадени от Института за електрическо и електронно инженерство, САЩ. Технически връзката WiFi включва в себе си „безжична точка за достъп“ (Wireless Access Point (WAP)), популярно позната като „безжичен рутер“, посредством която съответният потребител се свърза с доставчик на интернет. Връзката се осъществява чрез радиоизлъчване, като приемането на сигнала от страна на потребителя е възможно чрез съответно устройство (телефон, компютър и пр.), екипирано с WiFi-адаптер. Можем да си представим рутера като една радио кула, а адаптерите за WiFi в устройствата на потребителите – като радиоприемници¹. Честотата на излъчване на радио сигнала е в рамките на 2,4 GHz до 5 GHz, като се предлагат различни скорости на предаване на информация (от 11Mbs до 125 Mbs към 2005 г.)². Районът на покритие, скоростта на връзката и бързината на свързване драматично увеличават своите показатели през последните години, което дава все по-големи възможности на трети лица, находящи се в сравнително по-широк периметър, да използват мрежата, „включвайки“ се в нея чрез ползвано от тях устройство за достъп до интернет. Последните устройства, които се предлагат на пазара, често пъти имат функция за автоматично търсене на точки за свързване (hot spots), като по този начин пред потребителя се поставят множество опции за свързване. В допълнение, всеки потребител, който притежава устройство за достъп до интернет, често пъти разполага със софтуер, инкорпориран в устройството, чрез който е възможно по желание на потребителя сам да създаде своя собствена точка за свързване. Така и той на практика превръща устройството в собствен ретланслатор на радиосигнал и дава възможност за достъп до мрежата, съобразно капацитетите на устройството си. Администраторът на съответния „hotspot“, в обичайния случай е в невъзможност да определи кои потребители използват интернет от предоставения достъп до мрежата. Така, когато има повече на брой свързани потребители, качеството на прием на информация се понижава,без да има възможност за реакция от предоставящия достъп, освен ако не е подсигурена, например, парола за вход в мрежата или пък специален софтуер за контрол и рестрикция³.
Какво е интернет посредник?
Легална дефиниция за твърде съществената фигура на интернет посредника липсва. Налице са множество използвани синоними – интернет провайдър, интернет доставчик, интернет медиатор и др. Очевидно многообразните термини следват от контекста, от функцията на тази централна фигура в интернет отношенията. Такава е и логиката на законодателно ниво. В контекста на електронната търговия се използва понятието „доставчици на услуги на информационното общество⁴“, а при регулиране на интернет разпространението-“предприятие, предоставящо обществени електронни съобщителни мрежи и/или услуги“⁵. Все пак доктрината използва термина „интернет посредник“ като обобщаващ, а това обобщение следва от някои характерни и общи черти, независимо от сферата на обществени отношения, които интернет посредниците засягат. Такива общи черти накратко са:

Интернет посредникът е правен субект, който свързва отделните потребители в интернет, като посредник между тях с или без участието на други посредници, с цел да направи възможно и ефективно разпространение на информацията. Използването на интернет без участието на интернет посредник е на практика невъзможно.
Като обект интернет посредникът може да представлява технически съоръжения, софтуер, апликация, или комплекс от тях, посредством които се дава възможност на потребителя да се включи в интернет, да търси и намира необходимата му информация, да създава такава, да манипулира намираща се в интернет информация, да изпраща и получава такава информация като съдържание.
С дейността си интернет посредникът участва в множество сфери на обществения живот – електронна търговия, интелектуална собственост, защита на лични данни, право на свободно изразяване, право на лична неприкосновеност и достойнство и др.
Характерен обобщаващ белег на интернет посредниците е възможността им да осъществяват едновременно, поотделно или в различни комбинации следните технически действия: обикновен пренос, инцидентно запазване на информация при обикновения пренос, кеширане, автоматично съхраняване на информация при търсенето й, хостинг и линкинг. Всяко от тях има различно отношение към съдържанието на информацията, като поражда различни задължения за интернет посредника, чието нарушаване води до отговорност за действия на неговите потребители.
Нехомогенността на интернет посредниците води до правното им регулиране в различни нормативни актове, предвид и конкретната насоченост на последните. Самите интернет посредници като обект изцяло зависят от нивото на науката и техниката и променят своята (Г. С.) същност динамично, като по този начин променят и отношенията си с други участници в интернет-разпространението.

Може да се даде определение за интернет посредник, което е непретенциозно, но подходящо за настоящата статия: това е правен субект, който участва в правоотношенията между потребители и други интернет посредници, развиващи се в интернет, посредством притежавани от него технически композиции, които осъществяват основни и характерни, правно регламентирани действия, с различно отношение към информацията като съдържание. В тази връзка засяга различни сфери на обществени отношения, с нормативна регулация в различни закони.

Разпространителят на интернет чрез WiFi като интернет посредник в контекста на Закона за електронната търговия (ЗЕТ) и Закона за електронните съобщения (ЗЕС)
Собственикът на рутера може да бъде всеки: община, политически субект, търговец, физическо лице. Безплатният свободен достъп до интернет може да бъде с различно предназначение: за лични нужди, може да има бизнес ориентация, може да има и чисто публично безвъзмездно изражение. Така по възмезден и/или безвъзмезден начин се дава възможност за свързване на други потребители с интернет, които го използват в параметрите, които капацитетът на WiFi-връзката предоставя. На езика на чл. 13 ЗЕТ става въпрос за осъществяване на действието „обикновен пренос“, т.е. налице е фигурата на „доставчик на достъп до интернет“⁶. Услугата се извършва чрез електронни средства, а по аргумент от § 1, т. 3 от ДР на ЗЕТ, тя може да бъде предоставена и без изричното съгласие на получателя⁷. Така се поставя ребром въпросът, дали в контекста на електронната търговия, даващият WiFi-достъп има качество на интернет посредник и ако отговорът е „да“, то за него ще бъдат валидни и всички правила за отговорност за действия на трети лица, които се ползват от предоставената възможност за връзка с интернет (чл. 13-18 ЗЕТ).
Може да се обоснове и тезата, че WiFi-разпространителят ще попадне в хипотезата на лице, предоставящо обществени електронни съобщителни мрежи и/или услуги, по смисъла на Закона за електронните съобщения. Според чл. 1, ал. 2 ЗЕТ, електронните съобщения се осъществяват чрез пренасяне, излъчване, предаване или приемане на знаци, сигнали, писмен текст, изображения, звук или съобщения от всякакъв вид чрез проводник, радиовълни, оптична или друга електромагнитна среда. По-нататък – „електронна съобщителна услуга“ е услуга, обичайно предоставяна по възмезден начин, която изцяло или предимно включва пренос на сигнали по електронни съобщителни мрежи, включително услуги по преноса, осъществявани чрез мрежи за радиоразпръскване (§ 1, т. 17 от ДР на ЗЕС). Поотделно рутерът и WiFi-адаптерът на свързващото устройство биха попаднали в определението за „интерфейс“ – електрическа, електронна, електромагнитна или оптична система, включваща или не софтуер, която дава възможност за взаимна свързаност или обмен на сигнали между съоръжения, свързани чрез него, при спазване на съответните технически спецификации (§ 1, т. 23 от ДР на ЗЕС). WiFi-радио стандартът попада в дефиницията на „радиочестотен спектър“ по смисъла на чл. 128 ЗЕС (от 9 kНz до 3000 GHz). Самият достъп до интернет пък е фиксиран в § 1, т. 44 от ДР на ЗЕС, като „изграждането, експлоатацията и предоставянето на достъп до електронна съобщителна мрежа⁸“. На основата на тази нормативна база може да се твърди, че крайният потребител, който излъчва радиосигнал чрез рутера, дава възможност на други крайни потребители да осъществят връзка с електронната съобщителна мрежа (интернет), през която изцяло или основно се осъществява пренос на информация, и която е достъпна за цялото общество. Според § 1, т. 39 от ДР на ЗЕС тази мрежа е „обществена електронна съобщителна мрежа“, а според § 1, т. 40 от ДР на ЗЕС тези услуги са обществени електронни услуги. Крайният резултат ще бъде, че даващият достъп с WiFi няма да е „краен потребител“ (§ 1, т. 26 от ДР на ЗЕС), а посредством използвана от него крайна точка на електронно съобщителната мрежа (физическата точка, в която абонатът получава достъп до обществена електронна съобщителна мрежа – § 1, т. 27 от ДР на ЗЕС), освен че предоставя „необвързан достъп до абонатна линия“ (“осигуряване на самостоятелно или съвместно ползване на достъп до абонатната линия, без това да води до промяна в собствеността на абонатната линия“(§ 1, т. 34 от ДР на ЗЕС), той ще извършва услугата „предоставяне на достъп до обществена електронна съобщителна мрежа“. Този достъп зависи от техническите параметри на съответният рутер – скорост, капацитет, обхват и пр. Така имайки предвид логиката на законодателя към момента на създаване на ЗЕС (2007 г.), като обхват и възможности, този WiFi-разпространител ще е пълноправно „предприятие, доставящо обществени електронни услуги“. Съобразно горедадената дефиниция, той също ще бъде счетен за интернет посредник, с всички права и задължения по закон.
Тезата не е безспорна, разбира се. И за двата закона – ЗЕТ и ЗЕС на пръв поглед елементът „възмездност“ (чл. 1, ал. 3 ЗЕТ), съответно – „обичайно възмездно“ (§ 1, т. 17 от ДР на ЗЕС), както и изискването услугите да се извършват „по търговски начин“, т.е. от търговци (§ 1, т. 50 от ДР на ЗЕС)⁹, биха се явили сериозна пречка да се приеме разпространителят на интернет чрез създадена от него“гореща точка“ за интернет посредник. Тези аргументи също обаче са дискусионни. Изискването „търговец“ е изпълнено за всеки такъв субект по смисъла на ТЗ, а разбирането, че партии, общини и пр., в множество случаи могат да се третират като търговци, е познато на доктрината и съдебната практика. Така тези субекти няма пречка да бъдат приети по субективен признак за интернет посредници по смисъла на ЗЕТ и ЗЕС.
Елементът „възмездност“ като че ли е по-труден за преодоляване. Действително, търговецът осъществява дейност за да печели, тя е обичайно възмездна. Това не означава, че на търговеца е забранено безвъзмездно предоставяне на услуги, т.е. при липсата на нарочна цена за ползването им от клиента. Въпреки това, достъпът до интернет увеличава принадената стойност, печалбата на този търговец, по логиката „поръчваш едно, получаваш второто безплатно“. И наистина – клиентът консумира дадена услуга, като предпочита това да стане при по-добри условия, с добавка „нещо в повече“ – безплатния интернет. Например като критерий за оценка на даден хотел е наличието на безплатен WiFi и качеството на сигнала му. Питейни и други заведения предоставят свободен достъп до интернет и по този начин увеличават своите посетители. Организации и партии придобиват дивиденти от факта, че именно с тяхно спонсорство, по тяхна инициатива или друг подобен начин има създадена безплатна интернет – мрежа. Общини печелят инвестиционни проекти, поради по-добра информационна осигуреност – чрез въвеждане на безплатна интернет зона и т.н. Така може да се заключи, че в контекста на ЗЕТ и ЗЕС (с бележката, че за последния закон възмездността не е императивна), тези правни субекти в по-голямата си част ще бъдат считани за интернет посредници.
По правило обаче физическите лица – потребители, които не водят дейността си по търговски начин, не са регистрирани като еднолични търговци, т.е. лицата, които използват домашен рутер, няма как да бъдат приети за интернет посредници – нито по смисъла на ЗЕТ, нито по смисъла на ЗЕС. Те не печелят пряко или косвено от предоставяне на WiFi-връзката, не осъществяват обществени услуги, не извършват електронна търговия. Единични случаи, при които например съсед подава сигнал във входа на други потребители срещу заплащане са изключение, при което е мислимо конституирането им като интернет посредници.
Е и?
Приемането на правни субекти, които предоставят безплатен WiFi-интернет за интернет посредници има съществени последици за тях и води до значителни рискове. Тъй като темата за отговорността на интернет посредниците е твърде обширна, тук схематично и непълно ще бъдат посочени някои от по-важните й проявления.
5.1. Договорна отговорност.В една немалка част, интернет посредниците, доставящи интернет трафик, рестриктират възможността на собственика на крайна точка за свързване да предоставя на други лица да използват интернет от предоставения му ресурс, т.е. да предоставя услугата „интернет трафик“¹⁰. Когато крайният потребител е търговец и предоставя безплатен интернет в хотела си например, не е лишено от основание доставчикът на интернет да претендира нарушение на договора по смисъла на ТЗ, ведно с всички последствия от това.
5.2. „Пряка“ безвиновна деликтна отговорност.В теоретичен план тази отговорност не може да се определи като „пряка“ (директна), а е обективна и безвиновна отговорност за действия на трети лица. С оглед качеството на интернет посредника (търговец, юридическо лице)¹¹, приложение на чл. 45, ал. 1 ЗЗД е невъзможно. На общо основание интернет-посредниците могат да носят отговорност за нарушения, извършени от техни служители при и по повод възложена им работа, по смисъла на чл. 49 ЗЗД. Такова нарушение ще е налице, ако интернет посредникът излъчва автономно своя информация като съдържание, с което се засягат някои гарантирани лични права¹², т.е. ще действа не само като доставчик на интернет, но и като хостинг-доставчик, по смисъла на чл. 16 ЗЕТ. Вероятно това е най-рядко срещаният случай за пораждане на отговорност.
5.3. Специална безвиновна деликтна отговорност. Става въпрос за отговорност на интернет посредника, която би възникнала от неизпълнение на нарочни норми в специалните закони. В генезиса си, налице е проекция на принципа на чл. 49 ЗЗД в специфични правнорегулируеми сфери. Така например в контекста на интелектуалната собственост такива клаузи са принципно установени (например чл. 95в от Закона за авторското право и сродните му права, чл. 76г от Закона за марките и географските означения и др.).
5.4. Пряка отговорност. Тук отговорността е лична, възниква пряко спрямо интернет посредника при нарушения на задължения, визирани в специални закони. Макар и да липсва елемента „вина“, предвид невъзможността според българското право такава да носи юридическото лице, отговорността не е за действия на служител, носи се пряко от интернет посредника, по силата на специални разпоредби. Най-типичен пример за този вид отговорност ще имаме при нарушение на антимонополните клаузи, норми в защита на конкуренцията, вероятно и антидискриминационно законодателство. Този сценарий е твърде възможен, особено когато достъпът се предоставя от публична организация (община, държава, политическа партия и пр.), със сериозен икономически, властови и друг ресурс¹³. Ако WiFi-разпространението се извършва „свободно“, то търговците, предлагащи платен достъп, е възможно да бъдат увредени. Видимо е нарушен принципът на добросъвестната конкуренция, както и е налице недобросъвестно привличане на клиенти (чл. 29, чл. 36, ал. 1 ЗЗК), а последствията за съответния интернет посредник могат да бъдат твърде сериозни в граждански аспект (разширен кръг на активно легитимирани да претендират обезщетение лица – „косвените жертви“ по смисъла на чл. 104, ал. 2 ЗЗК).
5.5. Отговорност при нарушение на лични данни. Може да се приеме, че тази отговорност възниква при нарушение на което и да е задължение по силата на Закона за защита на лични данни, ако интернет посредникът, по какъвто и да е начин обработва личните данни на свои потребители¹⁴. Всяко такова нарушение ще доведе до основание за предявяване на иск за обезвреда против интернет посредниците.
5.6. Пряка отговорност за „неглижиране“. В есенцията си, проблемът следва от това, дали достъпът до интернет, който интернет посредникът предлага, е обезопасен, т.е. дали потребителят има директен достъп до мрежата, без санкцията на предоставящия достъп. Приема се в теорията, че е възможно съответният интернет посредник да носи отговорност за извършено от свой потребител нарушение на права на трето лице, защото проявява небрежност и не осигурява защита на средството – WiFi – точката за достъп до интернет. Така потребителите могат да осъществят нарушение, а именно съответният интернет посредник е в позиция да го контролира. Тази теория не е приета в цял свят и засега е в прерогативите на националните законодателства¹⁵. В България такава отговорност е позната в закона. Ако се приеме, че при WiFi разпространението имаме „предприятие, доставящо обществени електронни услуги“, то това предприятие ще има задължение да осигури ниво на сигурност и да гарантира целостта на своите мрежи (чл. 243 и 243а ЗЕС). Тези условия могат да се тълкуват в широк план, при това положение неподсигуряването със защита на WiFi-интернет ще е „неглижиране“ на задълженията на съответното предприятие, т.е. то ще носи пряка отговорност за неизпълнението им.
5.7. Вторична отговорност. Няма съвършена законодателна уредба за вторичната отговорност на интернет посредника, но тя намира своята нормативна основа в чл. 13-18 ЗЕТ. Такъв е международният и европейският подход и това е най-често срещаната отговорност на интернет посредниците, която те биха носили за нарушения, извършени от своите потребители. Става въпрос практически за всеки вид нарушения на права, които потребителите могат да извършат – на правата на интелектуална собственост, на правото на лична неприкосновеност и др.¹⁶. Ако съответният интернет посредник не попадне в обхвата на т. нар. „защитни клаузи“, посочени в чл. 13-17 ЗЕТ, то той ще отговаря за всяко нарушение на свой потребител.

А как стои въпросът с физическото лице, което дава WiFi-достъп?
Ако приемем, че то не може да бъде счетено за интернет посредник, то тогава за него горните рискове като че ли не стоят. Възможен е обаче и един съвсем радикален поглед – ако гражданинът предоставя достъп до интернет, без да има качество на доставчик по смисъла на ЗЕТ, съответно – на предприятие по реда на ЗЕС, той фактически ще извършва дейностите, които само посочените субекти могат легално да осъществяват. Следва логичният извод, че гражданинът ще извършва една дейност, която му е забранена по закон, тя ще е неправомерна. Ако с тези свои действия бъдат нанесени вреди някому, на общо основание нищо неподозиращият собственик на излъчващ рутер, може да бъде съден и осъден на основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД.

Заключение
Целта на статията не е да обосновава множество „апокалиптични“ сценарии, които да се развият в действителност. Още по-малко пък авторът е против свободния интернет – напротив, такъв трябва да има. Следва обаче съответните лица да се замислят, преди да дадат възможност на неограничен брой потребители безплатно да ползват мрежата. Те трябва да преценят дали достъпът трябва да е изцяло свободен, или да е подсигурен с регистрация, парола или по друг технологично осъществим начин. Гражданските аспекти на проблема изглеждат някак по-отдалечени от действителността. Искове в сферата на интернет-разпространението са редки, а по различни причини основно се използват средствата за защита на административнонаказателното и наказателното право. Авторът отстоява мнението си, че рано или късно именно гражданскоправните способи ще играят съществената роля при решаване на проблемите в интернет пространството. В чисто професионален план би било успех, ако статията постави основа за бъдеща дискусия, касаеща промяна на законодателството, свързано с интернет разпространението.

Петър ПЕТРОВ, съдия
_____
1 Potnuru, Mani, Limits of Federal Wiretap Act's Ability to Protect Against Wi-Fi Sniffing (December 12, 2011). Достъпно на: http://ssrn.com/abstract=1971541, с. 5.
2 Hale, Robert V., Wi-Fi Liability: Potential Legal Risksin Accessingand Operating Wireless Internet. Santa Clara Computerand High Technology Law Journal, Vol. 21, p. 543, 2005, с. 543.
3 Watkins, Casey G., Wireless Liability: Liability Concernsfor Operators of Unsecured Wireless Networks, 65 Rutgers L. Rev. 635 (2013), с. 7.
4 Вж. чл. 3. (1) от Закона за електронната търговия: „Доставчик на услуги е физическо или юридическо лице, което предоставя услуги на информационното общество“.
5 Според § 1, т. 50 от ДР на Закона за електронните съобщения, – всяко физическо лице – едноличен търговец, или юридическо лице, което осъществява по търговски начин електронни съобщения при условията на този закон.
6 В тази връзка е практика на Съда на Европейски съюз – вж. т. 32- 32 от Решение по дело C-314/12, UPC Telekabel Wien, GmbH.
7 Вж. § 1, т. 3 от ДР на ЗЕТ: „По изрично изявление на получателя на услугата“ означава, че услугата се осигурява при изрично заявяване на желание за ползване от страна на получателя.
8 Вж. § 1, т. 15 от ДР на ЗЕС: „Електронна съобщителна мрежа“ е съвкупност от преносни съоръжения и при необходимост съоръжения за комутация и/или маршрутизация и други ресурси, включително неактивни мрежови елементи, които позволяват пренос на сигнали посредством проводник, радио, оптични или други електромагнитни способи, включително спътникови мрежи, фиксирани (с комутация на канали или с пакетна комутация, включително интернет) и мобилни наземни мрежи, електроразпределителни мрежи, доколкото се използват за пренос на сигнали, мрежи, използвани за радио- и телевизионно разпръскване, и кабелни електронни съобщителни мрежи за разпространение на радио- и телевизионни програми, независимо от вида на пренасяната информация“.
9 Изрично изискването „търговец“ не е предвидено в чл. 3, ал. 1 ЗЕТ, но при анализа на чл. 4-10 ЗЕТ във връзка с чл. 1, ал. 3 от Търговски закон, обосновано може да се стигне до извода, че дейността по извършване на електронна търговия е свързана с предприятие, което по предмет и обем изисква неговите дела да се водят по търговски начин, т.е. доставчик на услуги в информационното общество ще е по същество на дейността си търговец.
10 HALE, ROBERT, V., Wi-FiLiability: Potential Legal Risksin Accessingand Operating Wireless Internet. Santa Clara Computerand High Technology Law Journal, Vol. 21, p. 543, 2005, с. 555- 556.
11 Така Голева, П., Деликтно право, С., 2011, с. 125- 126.
12 Повече за „права, свързани с личността“ вж. при Мусева, Б., Деликтът в международното частно право, С., 2011, с. 195- 199.
13 Те са субекти на конкурентното право- чл. 2, ал. 1 от Закона за защита на конкуренцията.
14 Вж. § 1, т. 1 от ДР на Закона за защита на личните данни: „Обработване на лични данни“ е всяко действие или съвкупност от действия, които могат да се извършват по отношение на личните данни с автоматични или други средства, като събиране, записване, организиране, съхраняване, адаптиране или изменение, възстановяване, консултиране, употреба, разкриване чрез предаване, разпространяване, предоставяне, актуализиране или комбиниране, блокиране, заличаване или унищожаване“.
15 Спорна е теорията в САЩ – вж. Watkins, Casey G., Wireless Liability: Liability Concernsfor Operators of Unsecured Wireless Networks, 65 Rutgers L. Rev. 635 (2013), с.16- 18. В Германия обаче тя е правило – вж. Решение на Федералния съд (Bundesgerichtshof) BGH, 12.05. 2010, I ZR, 121/08 § 17 (Ger.).
16 Изцяло такава е практика на Европейския съд за правата на човека- вж. Решение от 16.06.2015 г. по делото Delfi AS vs Estonia, № 64569/09; и постоянната практика на Съда на Европейски съюз, например Решение от 15.01.2015 г. по дело С 30/14, RyanairLtd.