За индивидуализацията на наследника/заветника и имуществото в завещанието

Списание „Собственост и право“, 2024 г., кн. 12

Въведение

Завещанието е едностранен, личен, формален и отменим акт, с който едно лице се разпорежда безвъзмездно за след смъртта си с цялото или с част от имуществото си в полза на друго, определено от него лице.^[1] То е едностранна формална сделка, като според чл. 42, б. „б“ от Закона за наследството (ЗН) неспазва­нето на формата било на чл. 24 ЗН, било на чл. 25, ал. 1 ЗН има за последица неговата нищожност. Поради това всички разпорежда­ния на завещателя трябва да се съдържат в самото завещание. Това се отнася и за датата на завещанието, и за подписа на завещателя, и в не по-малка степен за индивидуализацията на облагодетелстваните от завещанието лица – наследници и/или заветници. Завещателното разпореждане не би могло да породи действие и ако не са ясно индивидуализирани завещаните имуществени права. Нито една от посочените части не може да се съдържа в друг някакъв акт или документ, при съставянето на който не е спазе­на изискваната от закона форма за завещанието, дори ако в самото завещание се споменава или препраща към тях. Вписването на имената на бенефициера в завещанието е несъмнено необходимо, защото само формално посоченият наследник/заветник придобива съответно наследствената маса или завещаното му право. То е необходимо освен това и за проверка дали наследникът/заветникът е способен и достоен да получава по завещание, дали е от кръга на лицата по чл. 28, ал. 1 ЗН с право на запазена част, дали наследниците с право на запазена част могат да искат възста­новяването ѝ, без да са приели наследството по опис. Всичко това потвърждава задължителното изискване имената на заветника или на назначения наследник да е изрично вписано в самото завещание. От своя страна завещаното имущество също следва да е посочено в завещанието по един ясен и недвусмислен начин. Това е необходимо условие, за да може да се установят завещаните права, дали същите могат да са предмет на завещанието (дали не са права например intuito personae), дали съществуват към момента на отриване на наследството и т. н. При прегледа на съдебната практика по спорове, касаещи валидността на съставени саморъчно завещателни разпореждания, се установяват нерядко дефицити при индивидуализацията на облагодетелстваните лица и/или завещаните имуществени права.

Практически въпроси, свързани с индивидуализация на лицето, ползващо се от завещанието

За да има валидно действие завещателното разпореждане и да може да прехвърли права, притежавани от завещателя на неговия правоприемник, следва в завещанието да се съдържат данни не само за завещателя, но и да е индивидуализиран или поне определяем по категоричен начин правоприемника – облагодетелстваното лице. Завещанието е формален акт и изискването за писмена форма на изявлението касае и тoзи елемент от съдържанието на завещателното разпореждане, като неговата липса прави завещанието негодно да прехвърли права върху неиндивидуализиран бенефициент. Законът за наследството – чл. 24 – чл. 25 и чл. 42 – чл. 43 ЗН не изисква ползващото се лице да бъде описано в завещанието с всички индивидуализиращи правния субект характеристики. За да може валидно завещанието да прехвърли права обаче, волята на завещателя следва да може да се установи по категоричен и абсолютно несъмнителен начин. Индивидуализацията трябва да се основава на данни, съдържащи се в самия документ – завещание. В хипотезите, при които действителната воля на завещателя относно облагодетелстваното от завещанието лице е неясна или непълна, неговата индивидуализация може да се разкрие чрез тълкуване на отделните клаузи в завещанието в тяхната връзка, като всяка от тях се схваща в смисъла, който произтича от целта на сделката – разпореждане с част или цялото имущество на завещателя за след смъртта. Поради строго формалния характер на завещанието, тълкуването му следва да се ограничи в рамките на писмения текст и само по изключение волята на завещателя може да се доразкрие чрез обкръжаващи факти. Облагодетелстваното лице не трябва непременно да бъде посочено – с пълните му имена, но трябва да бъде означено така, че да бъде определяемо – например с едно или две имена и/или посочване на връзката със завещателя. Така установяването кое е облагодетелстваното лице ще се извърши въз основа на посочените в завещанието признаци, които го правят разпознаваемо. Ако завещателят не е посочил името на облагодетелстваното лице, но е посочил неговото качество, което го определя по несъмнен начин (например съпруг, единствен брат и др.), волята е ясно изразена и завещанието ще е валидно. В тази насока е формираната съдебна практика на ВКС (например Решение № 106 от 08.01.2015 г. по гр. д. № 2654/2014 г. на ІІ г. о.). Недопустимо е обаче волята на завещателя да се издирва и тълкува съобразно заключения на вещи лица, свидетелски показания или други факти, стоящи извън самия документ – завещание, с изключение на горепосоченото индивидуализиране на облагодетелстваното лице.

Предвид строго формалния характер на завещанието, възниква въпросът дали е допустимо, ако бенефициерът е недостатъчно индивидуализиран, тълкуването на завещанието да се извърши чрез установяване на лицата, които са роднини или близки на завещателя и имат имена, съвпадащи с тези, посочени в завещанието. Еднозначен отговор на този въпрос не може да бъде даден. Това би могло да се установи само при съдебен спор чрез събиране на доказателства. Недостатъчната индивидуализация на бенефициера с посочване само на едно или две имена, които са популярни и не съдържат елемент на безспорна определяемост, следва да се приравни на липса на означение на бенефициера, ако чрез тълкуване на текста на завещанието не би могло да се установи кое е това лице. С Решение № 197 от 06.02.2017 г. по гр. д. № 1085/2016 г. на I г. о. на ВКС е даден отговор на въпроса дали волята на завещателя по отношение на самоличността на бенефициера следва да се разкрие само въз основа на писмения текст на документа, или съдът трябва да съобрази всички факти по делото и да установи отношенията между завещател и бенефициер, предхождащи съставянето на завещанието. Обосновано в мотивите на това решение се изтъква, че завещателното разпореждане не може да произведе правно действие, ако от данните в него не може да се определи с безспорност кое е облагодетелстваното от него лице. Недостатъчната индивидуализация на бенефициера с посочване само на едно или две имена, които са популярни и не съдържат елемент на безспорна определяемост, следва да се приравни на липса на означение на бенефициера, ако чрез тълкуване на текста на завещанието не би могло да се установи кое е това лице. Съдейки по съдържанието на завещанието и тълкувайки свързаните завещателни клаузи, е нормално да се изхожда от логическото предположение, че завещателят е имал воля да се разпореди със свое имущество в полза на свои близки или роднини, а не в полза на трети, непознати за него лица. Логично е той да посочи като свои правоприемници в случай на смърт лица измежду близките си. Ето защо е принципно възможно дори и лице, обозначено само със собствено и/или фамилно име, да бъде надлежно индивидуализирано, ако това му дава безспорна определяемост измежду всички роднини и близки на завещателя.

Практически въпроси, свързани с индивидуализацията на завещаното имущество

Също така, за да има валидно действие завещателното разпореждане, следва в завещанието да са индивидуализирани или поне определяеми по категоричен начин прехвърлените имуществени права. Липса на надлежни данни в тази насока прави завещанието негодно да прехвърли права например върху неиндивидуализиран имот. В нормативната уредба няма изискване индивидуализацията на имота да бъде пълна с идентификатор, граници, съседи и т.н. За да бъде определен кой е имотът, обект на завещателно разпореждане, волята на завещателя може да бъде установена от целта на завещанието, обичаите в практиката, добросъвестността и взаимната връзка на отделните клаузи една с друга. Следва да се търси смисълът, който произтича от целия текст на завещанието, както и от характеристиките на самия обект, притежаван от завещателя. В съдебната практика на ВКС (Решение № 45 от 06.04.2017 г. по гр. д. № 343/2016 г. на I г. о., Решение № 154 от 29.06.2016 г. по гр. д. № 549/2016 г. на I г. о., Решение № 380 от 31.05.2012 г. по гр. д. № 580/2010 г. на ВКС, І г. о. и Решение № 855 от 11.12.2010 г. по гр. д. № 1497/2009 г. на I г. о.) обосновано се приема, че данни за тези обстоятелства могат да се извличат не само от текста на завещанието, но и от други доказателства, събрани в съдебното производство. Достатъчно е индивидуализацията на обекта на завещанието да бъде извършен по такъв начин, който обективно го прави определяем с оглед обстоятелствата във всеки отделен случай. Това означава, че в текста на завещанието се съдържа определен признак, който прави обекта обективно определяем. При всички случаи волята на завещателя в тази връзка ще подлежи на тълкуване не само с оглед употребените в завещанието думи и изрази, но и с оглед правилата на формалната житейска логика.

Надлежен пример за обсъжданите въпроси е разгледан в Решение № 154 от 29.06.2016 г. по гр. д. № 549/2016 г. на I г. о. на ВКС. В мотивите на това решение се изтъква, че изразената от наследодателя воля в саморъчно завещание в хипотеза, при която в завещанието са посочени конкретни помещения (но не всички) от построените в дворното място сгради, както и дворни подобрения, следва да се тълкува с оглед обичайно влагания смисъл в думите и изразите, употребени в завещанието при индивидуализацията на имота, установените от други доказателства обективно съществуващи характеристики на имота и данни за волята на наследодателя. Предметът на разпореждането следва да бъде определен от обективна страна не с оглед на обстоятелството дали посочените конкретни помещения представляват самостоятелен обект на право на собственост, а с оглед на това дали завещателят, описвайки имота по този начин, е изразил воля да извърши разпореждане само с част от притежавания от него имот. Водеща насока при тълкуването на волята на завещателя следва да бъдат правилата на формалната житейска логика. В разгледания случая в съставеното саморъчно завещание наследодателят е изразил воля да се разпореди в полза на сестра си и на племенницата си със собственото си жилище с дворно място, находящо се в точно описано като адрес населено място. Обичайно понятието „собствено жилище“ се употребява за обозначаване на имота, който лицето притежава и използва за жилищните си нужди като съвкупност от всички помещения, които този имот включва, независимо от начина, по който е придобит както имотът в неговата цялост, така и всяко едно от помещенията в него. По правилата на формалната житейска логика следва да се приеме, че всеки използва понятието „собствено жилище“, за да посочи имота, в който живее според неговото състояние към момента, в който употребява това понятие, включително и с помещенията, които самият той е пристроил след придобиването на собствеността. По делото е установено, че след придобиване на имота наследодателят е извършил пристрояване на отделни помещения, които са функционално свързани с основната сграда, която заедно с пристроеното към момента на съставяне на завещанието е представлявала единно цяло именно като жилище. Поради това и доколкото по делото не е установено наследодателят да е използвал като свое жилище само част от имота и да е считал за свое жилище само посочените в завещанието помещения, обосновано съставът на ВКС е заключил, че със саморъчното завещание е изразена воля за разпореждане с всички помещения, представляващи с оглед на функционалната си свързаност процесното жилище. Друг важен извод е, че преценката за обема разпоредени права следва да бъде извършена с оглед състоянието на имота, предмет на завещателното разпореждане, както към момента на съставяне на завещанието, така и към датата на откриване на наследството. Обективно е напълно възможно завещателят и след съставяне на завещанието да извърши промени, включително и пристрояване към притежавания от него жилищен имот.

Разглежданата проблематика предполага да бъде отделено известно внимание на начина, по които следва да бъдат индивидуализирани вещите, като най-често срещаните в практиката обекти на завещателни разпореждания. Индивидуализацията на вещта следва да се извърши чрез посочване на нейните особени качества, белези, произход, материал, от който е направена, местоположение, номерация и др. Тези белези не могат да бъдат изчерпателно посочени, тъй като зависят от конкретната вещ. Необходимо е да бъдат посочени такива белези на вещта, които са достатъчни за отграничаването от други вещи от същия вид. Така например моторните превозни средства се индивидуализират по вид, марка, модел, цвят, № на рама, № на двигател, а другите движими вещи се индивидуализират по вид, марка, цвят, производител. Когато се завещават родово определени вещи, е необходимо завещателят по недвусмислен начин да изрази волята си (например, като посочи количеството или броя на вещите – 1 т. въглища, 2 куб. дърва и т. н.), за да е ясно, че не става въпрос за индивидуално определени такива. Недвижимите имоти в регулация могат да се индивидуализират с административен адрес или номер и местонахождение на имота по действащия подробния устройствен план, включително такива по стар план.[2] Недвижим имот в границите на населено място с одобрена кадастрална карта е достатъчно да се индивидуализира чрез посочването на точен административен адрес или идентификатор по кадастралната карта. Посочването на площ и/или съседни имоти в тези случаи не е необходимо. Достатъчно е за индивидуализацията на недвижим имот извън регулация, находящ се в местност с кадастрален план, да се посочи административен адрес, ако има такъв, или номер на имота по кадастралния план. Недвижим имот извън регулация, находящ се в местност без план, следва да се индивидуализира с точното му местонахождение – землището, местност и съседи (границите му). Тъй като площта не е съществен индивидуализиращ белег, ако има разминаване между посочената такава в завещанието и реалната такава или отразената такава в кадастралния, това не може да постави под съмнение кой точно е завещаният имот. Сградите могат да се индивидуализират с посочване на вида на постройката, административен адрес, ако има такъв, съответно точно местонахождение, посочване на имота, където е изградена постройката, идентификатор на сградата, ако има одобрена кадастрална карта, етажност на сградата. Липсват необходимост да се отразява в завещанието застроената площ, вътрешното разпределение на помещенията, съседните сгради, ако има такива. Жилище, ателие, магазин, гараж или друг обект в сграда се индивидуализират с посочване на вида на обекта и точното му местонахождението, административен адрес или идентификатор, ако има одобрена кадастрална карта.[3] За по-голяма яснота е добре да бъде посочен етаж и № в сградата на обекта, застроената площ, видове помещения в него, но от друга страна съществуват рискове от допускане на грешки от страна на завещателя.

Изводи

За установяването на действителната воля на завещателя въобще, а и в частност относно облагодетелстваните лица и завещаните имуществени права, е от изключително голямо значение правилното ѝ тълкуване.^[4] В този смисъл ползването на определени думи или изрази би могло да ни подскаже за действителната воля, макар и тя да не е била добре изразена. Освен това, при тълкуването на завещателни разпореждания следва да държим сметка не само за изразената воля на завещателя, но и за действителното фактическо положение.^[5] Важно е и съобразяването, когато се тълкува волята на завещателя, на житейските закономерности. Те са част от доказателствените правила. Във връзка с това установяването на действителната воля относно адресатите и обектите на завещателните разпореждания освен на буквалното възпроизвеждане на конкретни обстоятелства в завещанието, може да се основава и на житейската логика, както и на опитните правила. При тълкуването на завещателната воля приложение намират общите правила на чл. 20 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД), приложими към едностранните сделки съгласно чл. 44 ЗЗД mutatis mutandis (т.е. съответно). Съдържанието на завещателното разпореждане следва да се тълкува не само съгласно буквалния смисъл на употребените в него изрази. При тълкуването на съдържанието на завещателното разпореждане, както и на всяка друга сделка, от една страна, отделните уговорки се съобразяват във връзка едни с други. От друга страна, при всяка една от клаузите се отчита какъв правен резултат се цели да се постигне чрез конкретното завещание, обичаите в практиката и добросъвестността. При тълкуването на съдържанието на завещателно разпореждане е необходимо са бъде принципно съобразено и тълкувателното правило in favorem testamenti (в полза на със завещателната свобода). От значение е и класическото разбиране за тълкуване на съдържанието и последиците на сделките, с още по-голяма стойност относимо към сделките mortis causa – in favorem validitatis (в полза на действителността).^[6]

При спазване на посочените правила е практически възможно да бъде установена волята на завещателя относно част от облагодетелстваните от завещание лица или относно част от завещаното имущество, а относно другата да не може да бъде направен категоричен извод. В тези случаи следва да се преценява дали е нали частична нищожност съгласно чл. 26, ал. 4 ЗЗД, или неустановяването на част от адресатите и/или на част от завещаните права ще се отрази на валидността на цялото завещателно разпореждане. Освен това дискусионен се явява и въпросът дали правната квалификация на разглежданите пороци на завещанието – липсата на яснота относно бенефициера и/или завещаното имущество, следва да се отнася към чл. 42, б. „б“ ЗН във връзка с чл. 25, ал. 1 ЗН (императивните изисквания за форма). По-скоро това са случаи, при които имаме неяснота на волята на завещателя, тя не може да бъде установена и следователно се приема, че липсва, а не дефицити във формата на нейното изразяване. Ето защо обсъдените случаи би следвало да спадат към хипотезата на общото основание за нищожност на чл. 26, ал. 2, предложение 2 ЗЗД (липсата на воля) във връзка с чл. 44 ЗЗД.

Доц. д-р Михаил МАЛЧЕВ, съдия
_____
[1] За характеристиките на завещанието като вид сделка вж. вместо всички Цанкова, Ц. Завещанието в българското наследствено право. С., 1995, с. 44 и сл.
[2] Следва да се отбележи, че при недвижимите имоти самостоятелността на имота е резултат на юридическото разделяне на земната повърхност на отделни части, които по този начин се превръщат в отделни имоти. Посочването на съседните имоти в случаите, в които имотът се намира в границите на регулационния план, не е абсолютно необходимо, тъй като имотът се индивидуализира достатъчно с номерацията му по плана.
[3] Например паркомясто се индивидуализира с посочване на точното му местоположение, граници и площ на терена. В този смисъл е Определение № 396 от 20.09.2011 г. по ч. гр. д. № 375 от 2011 г. на ВКС, ІІ г. о.
[4] Този извод е безспорно възприет от съдебната практика и теорията. Вж. например Тасев, Хр. Българско наследствено право. Девето преработено издание. С., 2009, с. 62, Павлова, М. Гражданско право. Обща част. С., 2002, с. 468. В по-старата литература вж. Тончев, Д. Коментар на Закона за наследството. Том I. С., 1926, с. 380 и сл., където авторът акцентира върху волята на наследодателя при завещателните разпореждания.
[5] Волята на завещателя не е нещо откъснато от наследствената маса, както и от отношенията, в които последният се е намирал приживе. Поради това изследването ѝ не е нещо абстрактно, а предвид следва да се вземат множество фактори ad hoc.
[6] Принципът за тълкуване на сделките в ползва на действителността е общоважащ в частното право, той не важи само за наследственото право като клон на частното право. Конкретни разсъждения за приложението на този принцип при тълкуването на разпоредбите от ЗН, касаещи недействителността на завещателните разпореждания, вж. при Александров, В. Бележки по някои въпроси на завещанието в практиката на ВКС. С., публикувани на 23.02.2015 г. и достъпни на сайта https://gramada.org. Авторът обоснова тезата, че тълкуването в този смисъл е от особена важност в наследственото право. При сделките inter vivos (между живи) е възможно сделката да бъде преповторена, за да се постигнат желаните правни резултати, но при сделките по повод на смърт това е невъзможно.