Законът за наследството (ЗН) определя завещанието като способ за разпореждане с притежавано от завещателя недвижимо и движимо имущество след сбъдването на бъдещо събитие, респективно същото съставлява и способ за придобиване на правото на собственост, върху същото това имущество, от заветника. Предвид на това, в случаите когато предмет на завещателното разпореждане е недвижим имот, това завещателно разпореждане подлежи на вписване. Считано от 01.01.2001 г., по силата на чл. 112, б „и“ от Закона за собствеността (ЗС) и чл. 4, б „и“ от Правилника за вписванията (ПВ), саморъчните завещания, с които се завещава право на собственост или друго вещно право върху недвижим имот, задължително подлежат на вписване в Службата по вписванията по местонахождението на недвижимия имот. Вписват се само преписи от обявени саморъчни завещания с такъв предмет. Вписването се извършва по писмена молба на заинтересованото лице, към която се прилагат нотариално заверен препис от обявеното саморъчно завещание, както и протоколът от обявяването му. Вписването има оповестително-защитно действие. Контролът върху подлежащите на вписване актове е възложен на съдията по вписванията, като правомощията му в тази връзка са разписани в Правилника за вписванията. Съгласно чл. 32а, ал. 1 от правилника съдията по вписванията следи дали заявения за вписване акт подлежи на вписване и дали отговаря на изискванията на закона. В зависимост от констатациите от направената проверка, съдията по вписванията или постановява да се извърши вписване, или постановява отказ за вписване.
Съобразно ТР № 7 от 25.04.2013 г. по т. д. № 7 от 2012 г., ОСГТК на ВКС „при вписване на препис от обявено завещание с предмет недвижим имот и права върху недвижим имот, съдията по вписванията не проверява правата на завещателя и няма право да откаже вписването поради това, че не са му представени доказателства за такива права.“
Самото вписване на практика създава редица проблеми. При универсалните завещания, а понякога дори и при завет се изисква „декларация за вписване на препис от обявено саморъчно завещание“. В нея деклараторът под страх от наказателна отговорност по чл. 313 от Наказателния кодекс (НК), следва да посочи каква квота му е завещана, или всички недвижими имоти, притежавани от наследодателя към момента на смъртта му. Представянето на такава декларация не е предвидено в закон, указ или постановление на МС, за да може от декларатора да се търси отговорност по чл. 313 НК. В този смисъл непредставянето на такава декларация не е основание да се извършва отказ от вписване на обявено саморъчно завещание.
Обикновено в молбата за вписване, ако се извършва по молба на нотариуса (чл. 8 ПВ), се описва подробно недвижимият имот, каквото е и изискването на чл. 77 от Закона за кадастъра и имотния регистър.
Нотариусът обявява както завещание, депозирано за съхранение в нотариалната му кантора, така и представено му за обявяване от трето лице – приносител (чл. 27 ЗН). Депозираните преди нотариалната реформа от 1998 г. в Република България завещания в различните нотариални служби към районните съдилища в страната продължават да се съхраняват от службите по вписванията (СВ), които поеха архива на нотариалните служби и се обявяват от съдията по вписванията на съответния районен съд. За тези завещания до момента не е воден електронен регистър, тъй като Правилникът за вписванията досега не предвиждаше наличието на такъв, което прави изключително трудно тяхното търсене и намиране. И в Наредба 32 за служебните архиви на нотариусите не е предвидено архивирането от тяхна страна на завещанията от 1998 г насам.
Първата крачка към разрешаването на този проблем и създаването на централен електронен регистър на завещанията, депозирани преди 1998 г., са предложените от работната група към министъра на правосъдието промени в чл. 33а на Правилника за вписванията, където нова б. „ж“ предвижда създаване на регистър на завещанията. След като такива се изградят във всички СВ, следващата крачка ще бъде тяхното свързване в общ информационен масив, с възможност за едновременна справка по електронен път за наличие на завещание във всички служби в страната и неговото свързване към RERT (Европейска мрежа на регистрите на завещания), с оглед получаването на пълна информация за наличието на завещание от определено лице не само след 1998 г., както е в момента, а и преди това.
По силата на двустранно подписано споразумение от 12.01.2013 г. между Нотариалната Камара на Р. България и ARERT е регламентиран редът за достъп и финансовите условия, при които нотариусите могат да ползват системата „PERT light“ за търсене и намиране на завещания в рамките на Европейската мрежа на регистрите на завещания.
Тази мрежа позволява на нотариусите или други правни специалисти с компетентности в областта на завещанията да извършват търсене в чужди регистри на завещания чрез техните собствени национални регистри. Чуждестранният регистър, до който е отправено запитването, изпраща отговорите до нотариуса чрез неговия национален регистър. Благодарение на Асоциацията Европейска мрежа на регистрите на завещания (ARERT), става възможно за всички граждани в Европа да търсят и откриват завещанията на починалите, независимо от това, в коя държава членка завещанията са били регистрирани. Тази асоциация е международна организация с нестопанска цел, регистрирана по белгийския закон, със седалище в гр. Брюксел. Асоциацията е създадена по инициатива на Съвета на нотариатите от Европейския съюз (CNUE) през 2005 г., като е учредена първоначално от Белгийския, Словенския и Френския нотариати. Нормативна основа за нейната дейност е Базелската конвенция от 14.05.1972 г. относно създаването на система за регистрацията на завещания, която постави правната рамка, според която европейските страни, които притежават национални регистри на завещанията, могат да ги свържат в обща международна мрежа.
Към настоящия момент в ARERT членуват нотариати и организации, управляващи национални регистри на 17 държави. Нашата страна е една от първите страни присъединили се към тази асоциация. Наличието на вътрешен регистър на завещанията направи възможно българският нотариат да се включи ефективно в създадената европейска мрежа, считано от 16.10.2012 г.
Създаването на регистър на завещанията, който отразява и последващи промени – оттегляне, отмяна и други, е наложително с оглед европейското ни членство, свободното движение и установяване, придобиване на имущества на територията на Съюза и на трети страни и на неговото наследяване. У нас до момента няма създаден национален регистър.
Съгласно изследване от Германския нотариален институт, между 50 000 и 100 000 наследявания с международен елемент се извършват ежегодно в страни от Европейския съюз. Конвенцията за създаване на регистър на завещанията от Базел – 1972 г. цели да се регистрират извършените завещания, за да се намали рискът завещание да остане неизвестно или да бъде намерено твърде късно. Амбицията за създаването на такава мрежа е тя да обхване цяла Европа. Основа за създаването й е националният регистър на завещанията, а където няма, той следва да се създаде. Принципът е на взаимно свързване на регистрите.
Възможността да се проследи едно завещание, независимо от това къде може да бъде открито, е от особена важност за европейските граждани. Този юридически документ, съдържащ тяхната последна воля, създава възможността за тях да се разпоредят със всички свои активи в един-единствен документ, който впоследствие ще произведе действие след тяхната смърт. Именно затова изпълнението на последната воля на починалия зависи от възможността да се открие необходимият (релевантният) документ. В изпълнение на тази цел институциите на Общността започнаха работа по въпроса за наследяването и завещанията.
Бъдещият документ на Европейската общност трябва изрично и недвусмислено да поощрява взаимната свързаност между националните регистри на завещанията, а не да цели установяване на централен европейски регистър, тъй като същият би създал редица неудобства.
Базелската конвенция в чл. 4 изрично предвижда регистрацията на нотариални и саморъчни завещания, депозирани при нотариус от континентален тип, при орган на публичната власт или при друго овластено лице. Същата конвенция в чл. 11 предвижда възможност да се регистрират завещания, различни от нотариалните завещания и саморъчните такива, депозирани при орган на публичната власт. В момента на практика много държави признават валидността на завещанията, без да е необходимо депозирането им при нотариус или друг овластен орган на публичната власт.
Разпорежданията с правни последици за последващото прехвърляне на недвижими имоти могат да бъдат вписани в самия регистър на завещанията или в друг регистър, в зависимост от конкретната държава. Важно е да се разграничи действителността на завещанието от неговата регистрация в съответния регистър, както и това да бъде съобразено от правните норми на различните национални законодателства. По този начин регистрацията не бива да се превръща в изискване за валидност на завещанието.
В държавите, чиято правна система принадлежи към романо-германското семейство, регистърът може да се поддържа от държавата или от нотариата. Понастоящем е налице тенденция за делегиране управлението на съответния нотариат. Нотариатът като основен ползвател на регистъра всъщност е изцяло заинтересован от това той да функционира ефективно. Например през 2009 г. България премина направо от система на депозиране на завещанията пред местните власти към електронен регистър на завещанията, поддържан от нотариата.
Развитието на ефективна система за търсене на завещанията в Европа ще предложи на европейските граждани възможност да регистрират последната си воля в държавата, в която се намират към момента на съставяне на завещанието, и ще допринесе за разгръщане на правното пространство, свободата и сигурността в рамките на Европейския съюз.
Асоциацията на европейската мрежа на регистрите на завещанията (ENRWA) е разработила подходящи средства, за да помогне на европейските граждани да открият завещателните разпореждания на своите близки, независимо от това в кой национален регистър са вписани. След като завещанието бъде открито, възниква въпросът за движението на този документ. На практика след откриването на завещанието следващият етап при уреждане на наследството е да се получи самият правен акт (оригинал или официално удостоверен препис), за да се изследва неговото съдържание. Една от целите на тази асоциация е създаването на европейска мрежа на регистрите на завещания, без изрично да се уточнява, че тази цел се ограничава само до държавите членки на Европейския съюз.
Правните проблеми, свързани с наследяванията с международен елемент, са многообразни и сложни. С оглед съществените различия в международно частно правните уредби на държавите – членки на ЕС на тази материя, бе приет Регламент (ЕС) 650/2012, който от 2015 г. урежда компетентността, приложимото право и признаването на съдебни решения във връзка с наследяването с международен елемент. Дотогава то ще продължи да се регулира от вътрешното право на държавите членки.
В тази връзка са и направените изводи от Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение. С Определение № 530 от 26.10.2012 г. по
гр. д. № 515 по описа за 2012 г. той е допуснал касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК по въпроса за приложимия закон относно действителността на завещание, съставено в чужбина, преди приемане на Кодекса на международното частно право (КМЧП) и имащо за предмет недвижими имоти в страната.
Според състава, следва да се приеме, че завещание, съставено в чужбина, преди приемането на КМЧП, е действително по форма, ако отговаря на изискванията на някой от посочените закони: закона по местосъставянето на завещанието, отечествения закон на завещателя, закона по обичайното местопребиваване (местожителство) на завещателя или закона по местонахождението на недвижимия имот.
В регламента са уредени т.нар. разпореждания по случай на смърт. Те са две категории: договори за наследство (чл. 25), които понастоящем са познати преимуществено на държавите от германското правно семейство, и „други разпореждания по случай на смърт“ (чл. 24). Принципът, установен в регламента, е: материалноправната действителност на разпорежданията по случай на смърт се регулира от правото, което би било приложимо, ако наследодателят бе починал в деня на извършване на завещателното разпореждане; въпреки това, той може да посочи за право, което да регулира материалноправната валидност на завещанието, правото, което би могъл да избере като приложимо право по чл. 22, по реда на същия член.
Регламент 650/2012 ще се прилага по отношение на наследства, открити на или след дата 17.08.2015 г. Регламентът и след 2015 г. няма изцяло да измести международното наследствено право на държавите членки. В чл. 75 е предвидено, че той не засяга действието на разпоредбите на международни конвенции, по които страни са държави членки, в това число на Хагската конвенция от 1961 г. Тази конвенция ще продължи да бъде източник на стълкновителна правна уредба (вместо Регламент 650/2012) във връзка с условията за признаване на завещания с международен елемент във всички случаи, в които такова признаване се иска в държава членка, обвързана от конвенцията.
Интересни и разнообразни по своето правно естество са представяните за вписване пред съдиите по вписванията саморъчни завещания и различни видове завещателни договори.
Саморъчното завещание е форма на завещание, признато от повечето европейски държави, за което е необходимо то да бъде написано, датирано и подписано собственоръчно от завещателя, докато изискванията за завещанията, извършени пред свидетели, варират в различните държави, но не е задължително да бъдат депозирани пред орган на публичната власт.
Примери от практиката
Една от категориите „разпореждания по случай на смърт“ са т.нар. договори за определяне на наследник – непознати на българското право. По такъв депозиран „договор за определяне на наследник“ съдията по вписванията при РС – гр. П. е постановил отказ за вписване на договор за посочване на наследник от 28.05.1999 г. на нотариус д-р Петер Леман, обявено с протокол на районен съд гр. Лихтенберг ФР Германия на 12.07.2006 г. Договорът е депозиран в Службата по вписванията гр. П. с молба на нотариус, вписан в регистъра на Нотариалната камара под № ххх, с район на действие – района на гр. П. с искане да бъде вписано завещание – договор за посочване на наследник.
От изложената фактическа обстановка е видно, че сме изправени пред частноправни отношения с международен елемент. Съгласно КМЧП частноправно отношение с международен елемент е определено като отношение, свързано с две или повече държави. Тези отношения с международен елемент пораждат въпроса за приложимото право във всеки конкретен случай. Принцип в международното право е: тези въпроси се уреждат на първо място от договор за правна помощ между държавите. В случай че между държавите няма договор за правна помощ, ще се прилага КМЧП. В конкретния казус между България и Германия няма такъв договор, поради което приложим ще бъде Кодексът за международно частно право. В него по отношение на вещните права е възприет отдавна установеният принцип в материята, че владението, правото на собственост и другите вещни права се уреждат от правото на държавата в която се намират (глава VII от КМЧП). За разлика от немското право, по българското право завещанието е единствената сделка mortus causa. Определяме го като личен, едностранен, формален, отменим акт на безвъзмездно разпореждане на физическо лице с имущество за след смъртта в полза на едно или няколко лица. Завещанието по нашето право е винаги формален акт, като формата е условие за действителност. Законът установява две форми за извършването му – нотариална и саморъчна. Съгласно ПВ преписите от обявените саморъчни завещания подлежат на вписване. За разлика от немското право, нашето право не познава завещателните договори като вид завещания. В Германия завещанията могат да бъдат частни, т.е. саморъчни и нотариални. В нотариалната практика често се срещат и наследствени договори.
В конкретния казус, посочен по-горе, е представен за вписване договор за определяне на наследник. Нормите, които уреждат вписването на актове, с които се учредява, прехвърля, изменя или прекратява вещно право върху недвижими имоти, са императивни. Актовете, които подлежат на вписване, са изчерпателно изброени в Правилника за вписванията или в друг закон. В ПВ е предвидено, че подлежат на вписване преписите от обявените саморъчни завещания. Препис от наследствен договор не е предвиден сред актовете, които подлежат на вписване, нито е предвиден препис от обявен такъв, поради което, имайки предвид императивния характер на разпоредбите, касаещи вписването, не би могло да се впише нито договорът, нито протоколът за обявяването му.
Според българското право – чл. 178 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК), доказателствената сила на писмените документи, издадени в чужбина, се преценява съобразно закона, който е бил в сила по времето и мястото на издаването му, тоест по закона на държавата по местосъставянето и по време на съставянето му. В този смисъл органът, пред който е съставен съответният документ, следва да установи съдържанието на чуждото право по реда, на което е издаден документът. Длъжен е служебно да издири съдържанието на чуждото право, като си послужи с утвърдените правни способи, предвидени в международните договори, може да изиска информация от Министерството на правосъдието или друг орган, както и да потърси становища на експерти и специализирани институти, които разработват проблеми на чуждото право. При съдиите по вписванията тази възможност не би била приложима, тъй като по ПВ съдията по вписванията следва или да се разпореди съответният акт да се впише, или съответно да откаже вписване в рамките на работния ден, а за установяване съдържанието на чуждото право е необходимо техническо време, за разлика от представянето му пред нотариус, пред който има възможност да се спази съответната процедура по установяване съдържанието на чуждото право. При преценка на зачитане на гражданскоправните последици на чуждестранен охранителен акт по повод на предявяването му в България съответният орган би следвало да спазва изискването на чл. 124 КМЧП, че гражданските последици на чуждестранни охранителни актове не противоречат на българския обществен ред.
В конкретния казус от така представения договор за определяне на наследник и протокола за откриването му е видно, че същите противоречат на разпоредбите, които уреждат вписването на актове, касаещи недвижими имоти, и имайки предвид, че същите са императивни, същият не би следвало да се вписва.
Потвърден отказ на съдията по вписванията от Пернишкия районен съд намираме в Определение от 21.08.2009 г. по въззивно гр. д. № 557 по описа за 2009 г. на Окръжния съд – Перник. Постановен е отказ за вписване на нотариално завещание, изготвено от нотариус за провинция К., практикуващ в гр. Л. П. С така представеното завещание, което има характер на универсално нотариално завещание по смисъла на българското право, с оглед съдържащите се в него завещателни разпореждания. Починалата съпруга на заявителя, приживе се е разпоредила с притежаваното от нея имущество в полза на съпруга си и своите деца, като част от това имущество е и идеална част от недвижим имот, находящ се на територията на Република България, а именно в гр. П. От представените доказателства се установява и обстоятелството, че завещателката е имала двойно гражданство – българско и канадско. В конкретния случай, изпълнявайки правомощията си по ПВ, съдията по вписванията е приел, че представеният за вписване акт – нотариално (универсално) завещание, не отговаря на изискванията на закона, поради което е постановил и обжалвания в настоящото производство отказ. Въззивният състав напълно подкрепя мотивите за отказ на съдията по вписванията. Безспорно в случая е налице частноправно отношение с международен елемент. Представен е за вписване акт – завещание, съставено от канадски нотариус, във форма, със съдържание и при условия по правото на държавата, в която е съставено. Завещателят е с двойно гражданство – българско и канадско, който към момента на съставяне на завещанието и към момента на смъртта си е имал постоянно местопребиваване в К. Предмет на завещателното разпореждане е и имот в Република България. Съставът счита, че съдията по вписванията е задължен да извърши проверка, дали заявеният за вписване акт отговаря на изискванията на закона за форма и компетентност на органа, който го е изготвил, съобразно българското право, на основание чл. 90, ал. 2 КМЧП. В последния са дадени алтернативи за приложимото право с оглед формата на завещанията, от което се налага изводът, че същото би било действително, ако отговаря на правото на държавата, посочена във всяка една от тези алтернативи. Изрично обаче е предвидено прилагането на правото на държавата по местонахождението на имота, когато завещателните разпореждания касаят недвижим имот. Тази алтернатива на чл. 90, ал. 2 КМЧП следва да се разглежда като специална спрямо останалите, които са общи и касаят всички завещания, независимо от характера на разпорежданията. Предвид на това, настоящият състав счита, че по отношение на формата на конкретното завещание е приложимо правото на държавата по местонахождението на недвижимия имот – предмет на завещателното разпореждане, т.е. българското право, и след като представеното завещание не отговаря на изискванията на българския закон за съставянето и формата му, то правилно и законосъобразно съдията по вписванията е отказал неговото вписване.
С Определение № 1229 от 12.12.2014 г. на Старозагорския окръжен съд, I гр. състав, по ч. гр. д. № 1512/2014 г., се отменя Определение № 83 от 14.11.2014 г. на съдията по вписванията при Районния съд – Стара Загора, с което е отказано вписване на препис на саморъчно завещание.
Мотивите на Окръжния съд – Стара Загора за отмяна са следните:
„По своята правна същност завещанието представлява едностранна сделка с оглед на смърт. Завещанието е и формален акт. Изискванията по отношение на саморъчното завещание са изрично посочени в чл. 25, ал. 1 от Закона за наследството, съгласно която саморъчното завещание трябва да бъде изцяло написано ръкописно от самия завещател, да съдържа означение на датата, когато е съставено, и да е подписано от него. Подписът трябва да бъде поставен под завещателните разпореждания. Следователно завещанието трябва да бъде съставено писмено и да съдържа определени реквизити, но в закона няма изискване документът да съдържа някакво конкретно описание на завещаните вещи и лицата, които ще се ползват от завещанието към момента на откриване на наследството. Актът подлежи на вписване на основание чл. 4, б „к“ ПВ и отказът на съдията по вписванията може да бъде основан единствено на съображения за нередовност на същия от външна страна, но не и по отношение на данни на лицата, които ще се ползват от завещанието към момента на откриване на наследството. Тези лица, дори може да не са родени към момента на откриване на наследството, а само заченати, поради което, няма и как да имат ЕГН, постоянен адрес и три имена – фикцията, че заченатият съществува и е способен да наследява (част от мотивите на съдията по вписванията за постановяване на отказа му).“
Що се отнася до конкуренцията между чл. 25 от Закона за наследството и чл. 6 от Правилника за вписванията – касае се за конкуренция между нормативни актове и доколкото Законът за наследството е от по-висш ранг – законодателен акт на Народното събрание, а Правилникът за вписванията – от по-нисш ранг – акт на Министерския съвет, то съгласно чл. 15, ал. 3 от Закона за нормативните актове, следва да намери приложение актът от по-висок ранг, а именно чл. 25, ал. 1 ЗН.
Не е без значение и фактът, че вписването има само оповестителен характер относно наличието на такова завещание и при наличие на евентуално засегнати страни, същите могат да потърсят правата си по съдебен ред, а отказът от вписване на завещанието лишава тези страни от това право.
Елена КРЪШКОВА, съдия по вписванията
