Списание „Собственост и право“, 2025 г., кн. 10
ВЪВЕДЕНИЕ
Разводът по взаимно съгласие е един много лесен, бърз и цивилизован начин за прекратяване на брака. Споразумението, което се изисква съгласно чл. 51, ал. 1 от Семейния кодекс (СК), следва да урежда последиците от прекратяването му, като по взаимно съгласие молителите уредят отношенията помежду си, а ако от брака има ненавършили пълнолетие деца и отношенията родители – деца. Задължителното съдържанието на споразумението е сведено до минимум, като законодателят е допуснал възможността съпрузите да се „споразумеят и по други последици на развода“. Темата на настоящата статия е именно възможността, дадена на съпрузите, да уредят имуществените си отношения със споразумението по чл. 51, ал. 1 СК и проблемите, които съществуват в практиката относно утвърждаването на това споразумение в случаите, в които дяловете на съпрузите не са равни. Ще подкрепя тезата, че споразумението не е доброволна делба на имущество и не е спогодба по смисъла на чл. 365 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД), включваща задължително отстъпки, а е един особен договор, който се сключва извънсъдебно от страните на основание чл. 9 ЗЗД и който се утвърждава от съда, без същият да има задължението служебно да следи дали в пълна степен са защитени интересите на съпрузите.
Кратък исторически преглед
Разводът по взаимно съгласие има сравнително кратка история, въпреки това претърпява редица промени. За пръв път с Наредбата закон за брака[1] е уредена възможността съпрузите да прекратят брака си по взаимно съгласие. Съгласно чл. 61 НЗБ (отм.) в молбата за развод по взаимно съгласие съпрузите трябва да изложат и постигнат съгласие относно упражняването на родителската власт, издръжката на децата и отношенията на всеки от родителите към тях. В същата молба те могат да уредят издръжката и имуществените си отношения. Уреждането на имуществените отношения е факултативен, а не задължителен елемент, съпрузите могат да обхванат както някои, така и всички имуществени въпроси. Наредбата закон за брака просъществува само три години, като е отменен с чл. 165 от Закона за лицата и семейството[2]. Разводът по взаимно съгласие е отменен с разпоредба на Гражданския процесуален кодекс през 1952 г.
С приемането на Семейния кодекс[3] от 1968 г., шестнадесет години след забраната, отново се допуска прекратяването на брака по взаимно съгласие с чл. 22 СК (отм.). Споразумението между съпрузите е уредено като задължителна предпоставка за допускането на развода. Имуществените отношения следва да се уредени напълно и да обхващат всички видове имуществени отношения, а не само имуществената общност[4]. Споразумението се утвърждава от съда само ако той констатира, че то е пълно и интересите на децата са защитени, в случай че то не отговаря на тези изисквания, съдът дава указания споразумението да се допълни или измени в даден от него срок. В случай че недостатъците не бъдат отстранени, съдът отхвърля искането за развод.
Подобна е и уредбата в Семейният кодекс[5] от 1985 г. в чл. 100, ал. 1 (отм.), според която при сериозно и непоколебимо взаимно съгласие на съпрузите за развод съдът допуска развода, без да издирва мотивите им. Съгласно текста на чл. 101, ал. 1 СК (отм.) в споразумението съпрузите следва да уредят отношенията с децата и имуществените си отношения „включително разделяне на общите имущества, въпроси за дял от личните имущества поради съдействия, съдбата на даренията и др.“.[6] Съдът констатира дали споразумението е пълно, т.е. дали урежда всички посочени в закона отношения, дали интересите на децата са защитени и дали споразумението не противоречи на социалистическия морал. Ако тези констатации са положителни, съдът утвърждава споразумението и допуска развода, в случай че то е непълно, дава срок за изправяне на недостатъците, ако в дадения срок то отново не отговаря на законовите изисквания, съдът отказва до допусне развода. Следователно и в този кодекс споразумението следва да урежда всички имуществени отношения между съпрузите.
С промяната на политическия режим и икономическите условия в страната се наложи приемането на нов Семеен кодекс[7], с който значително се облекчават условията за допускане на развод по взаимно съгласие. Остава изискването за сериозно и непоколебимо взаимно съгласие на съпрузите, но отпада задължителното уреждане на имуществените отношения със споразумението по чл. 51, ал. 1 СК. Съгласно текста на цитираната разпоредба: „При развод по взаимно съгласие съпрузите представят споразумение относно местоживеенето на децата, упражняването на родителските права, личните отношения и издръжката на децата, както и относно ползването на семейното жилище, издръжката между съпрузите и фамилното име. Те могат да се споразумеят и по други последици на развода“. Следователно уреждането на имуществените отношения отпада като задължителен елемент от споразумението и уреждането им е факултативно.
Правна характеристика на споразумението
Споразумението при развод по взаимно съгласие е предпоставка, но не и основание за допускане на развода, то трябва да е налице и да бъде утвърдено от съда, за да бъде допуснат разводът. „В случай че такова липсва или не отговаря на законовите изисквания, щом съдът е констатирал съгласието на съпрузите и решението за развод е влязло в сила, прекратеният развод не може да бъде възстановен.“[8] Страни по него могат да бъдат само съпрузите. То се излага писмено с молбата за развод, но е допустимо в хода на производството да се изложи устно пред съда, като в този случай изявленията на молителите следва да се отразят точно в протокола на съдебното заседание. За разлика от съдебната спогодба с излагане на споразумението и утвърждаването му от съда не се слага край на делото. След като съдът прецени дали са защитени интересите на децата, ако има такива от брака, той утвърждава споразумението, допуска прекратяването на брака. „Важното изискване е то да бъде записано в протокола и възпроизведено в решението, по което се различава от съдебната спогодба – Постановление № 5 от 15.03.1978 г. по гр. д. № 77/1977 г. на Пленума на ВС.“[9]
Становището, че споразумението не е същинска съдебна спогодба, се поддържа от проф. Ненова, според нея „то има характер на особен нехомогенен договор[10]“. Такова е и разбирането и на други автори[11], според които споразумението може да има характер и на спогодба, но в основата си е договор, който следва да обхваща всички видове имуществени отношения, а не само имуществената общност. Според тях „споразумението може да съдържа определяне на различни квоти по чл. 14 (отм.), както и да се определя кои от вещите направо без делба стават лична собственост на единия от съпрузите и кои – на другия“.
Съдът няма правомощия при констатирани недостатъци на споразумението да го видоизменя или да замества със свои условия. Ако са налице такива недостатъци или непълноти по отношение на задължителното съдържание, съдията, пред когото е висящо делото, дава указания и подходящ срок за отстраняването им и тогава след отстраняването им постановява решение за прекратяване на брака. До постановяване на решението всяка една от страните може да оттегли споразумението, или ако не се отстранят недостатъците, се счита, че няма валидно споразумение. В Тълкувателно решение № 60 от 12.08.1987 г. по гр. д. № 31/1987 г., ОСГК се приема, че „споразумението по чл. 99, ал. 3 СК[12] не е съдебна спогодба по смисъла на чл. 125 ГПК[13] във връзка с чл. 365 ЗЗД, но не и съдебен акт със същата стабилност, както решението в частта за прекратяване на брака. Споразумението се прави писмено или устно пред съда. При устно изложение от страните то трябва да бъде записано в протокола на съдебното заседание. Съдебното решение в частта, с която се възпроизвежда споразумението между страните, не подлежи на обжалване. Същото има договорен характер. Ако то е нищожно поради противоречие със закона или на правилата на морала или унищожаемо поради пороци на волята, може да бъде атакувано по исков път. В тези случаи обаче не може да се засегне решението в частта за прекратяване на брака“. Макар в случая да се визира постигнато споразумение в процедура по развод по исков ред, двете споразумения имат една и съща цел, поради което изложеното тук се отнася в същата степен и до споразумението при развод по взаимно съгласие.
С оглед на изложеното дотук може да се направи извод, че споразумението по чл. 51, ал. 1 СК е насочено към извънсъдебно решаване на въпросите чрез съгласуване на волята относно личните и имуществените отношения между съпрузите, както и отношенията им с ненавършилите пълнолетие деца от брака след прекратяването му по взаимно съгласие. Следователно може условно да се приеме, че „споразумението е сделка, която за да породи желаното от страните по нея действие, трябва да бъде потвърдена от съда“[14]. Актът, с който се произнася съдът, е охранителен и при уважаване на молбата и утвърждаване на споразумението решението не може да бъде обжалвано по аргумент от чл. 330, ал. 5 ГПК. В случай че съдът отхвърли молбата за развод и не утвърди споразумението, съпрузите могат да обжалват решението пред горестоящия съд. Без значение е това дали жалбата ще е обща или двамата ще сезират съда поотделно, важното е да има подадена такава жалба и от двамата молители. Разбира се, винаги е налице и възможността съдът да бъде сезиран с нова молба за развод на основание чл. 538, ал. 3 ГПК.
Предмет на споразумението
Споразумението по чл. 51, ал. 1 СК, за разлика от предходните уредби на института, съдържа минимален брой въпроси за решаване. Запазва се задължително уреждане на въпросите относно отношенията родители – деца, ползването на семейното жилище, издръжката и фамилното име. Факултативно е дадена възможност за уреждане на имуществените отношения. Какво обаче може да включват те? За разлика от редакцията на чл. 101 СК (отм.), в която съпрузите следваше да уредят всички имуществени отношения, в настоящата те могат да уредят отношенията си във връзка с цялото имущество, придобито по време на брака, или да насочат вниманието си към отделно имуществено право върху движима вещ или недвижим имот. Съпрузите могат да изберат да останат съсобственици при определени квоти, различни от посочените в закона, да не посочват квоти[15] или да разделят имуществото си по какъвто начин намерят за добре, в последния случай следва да се държи сметка за поделяемостта на имота/вещта съгласно разпоредбите на закона и естеството на самата вещ. На основание чл. 20а от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) съпрузите могат да изберат и да преуредят имуществените си отношения, които са били предмет на брачен договор. Въобще те имат пълната свобода да сключат такъв договор, какъвто намерят за добре, защото „целта на споразумението е не да се прекрати съсобствеността между съпрузите, а бъдещите спорове между тях, свързани с имуществените последици от развода“.[16]
Следователно със споразумението по чл. 51, ал. 1 СК не се слага задължително край на съсобствеността, поради което и не може да се приеме, че това е договор за делба. Делба, в контекста на собствеността, е процедура за прекратяване на съсобственост върху имущество, при която се разделя общата собственост между съсобствениците, като всеки получава своя дял. В противоречие с това в практиката има случаи, в които съдът отказва да утвърди споразумението, тъй като същото не прекратява съсобствеността или дяловете, уговорени в споразумението, не са равни, в тези хипотези съдът дава указания, свързани с уравняване на дяловете в пари или отказва да утвърди споразумението, защото не урежда въпросите, свързани със съсобствеността, това разбиране е неправилно и не следва да се допуска.
Какво се случва с имуществените отношения, които не са включени в споразумението? Те следва да намерят своето разрешение извънсъдебно или при липса на воля за това – съдебно, тъй като „споразумението препятства единствено възможността разрешените с него спорове да бъдат пререшавани, но не и тези, които не са поставяни за разглеждане (Решение № 826 по гр. д. № 190/1990 г., I г. о..)“[17].
Вещно-прехвърлително действие на споразумението
С въвеждането на института на развода по взаимно съгласие, в правната теория е имало съмнение относно вещно-прехвърлителното действие на споразумението, когато в неговия предмет са включени вещни права или ограничени вещни права. Така например проф. Петко Венедиков смята, че макар в закона[18] да няма сериозни съображения да се изисква специалната нотариална форма, същият не е предвидил изключение. Според автора в случаите, в които предмет на споразумението са вещни права или ограничени вещни права върху недвижими имоти, споразумението има само облигаторно действие. След одобряването му от съда, вече бившите съпрузи ще трябва да сключат необходимия договор в нотариална форма[19]. Това становище е преодоляно с т. 8 от ППВС № 5 от 1978 г. на ВС. Към настоящия момент безспорно в съдебната практика и теория се приема, че „прехвърлителният ефект настъпва по силата на споразумението, без да е необходим друг акт, дори когато с оглед на предмета се изисква особена форма“.[20] В този смисъл са и мотивите към Решение № 121 от 23.03.2012 г. по гр. д. № 1428/2011 г., IV г. о. на ВКС: „… одобреното от брачния съд споразумение, с което страните в процеса се съгласяват да уредят отношенията си във връзка с имуществата, придобити по време на брака посредством възмезден придобивен способ, като ликвидират съсобствеността върху тях, поражда вещно-прехвърлително действие“.
Оспорване на утвърденото споразумение
Както и всяка друга сделка и споразумението по чл. 51, ал. 1 СК следва да отговаря на законовите изисквания в чл. 9 ЗЗД, да не противоречи на закона и добрите нрави. Съпрузите следва да са дееспособни, за да изразят валидно съгласие, в случаите на сключен брак между непълнолетни съгласието за развод по взаимно съгласие се дава лично от непълнолетния еманципиран съпруг, но се приема, че същият не може самостоятелно да дава съгласие за разпореждане с имущество, доколкото такова има в споразумението по чл. 51, ал. 1 СК и разпореждането противоречи на повелителните норми на закона, визирани в чл. 130, ал. 4 СК. При ограничено запретения съпруг съгласие следва да даде попечителят му – в хипотезата на чл. 173, ал. 3 СК. Тъй като същият би имал интерес, различен от този на подопечния, би следвало съгласие да дадат неговите родители или назначен особен представител.
С отмяната на ал. 2-4 на чл. 6 СК[21], касаещи минималната допустима възраст за сключване на брак, въпросите, свързани с дееспособността на непълнолетния съпруг, ще изгубят практическото си значение.
На следващо място, изразеното в споразумението съгласие следва да бъде дадено свободно, а не вследствие на измама, заплашване или крайна нужда. В случай че волята на страната е опорочена, тя следва да потърси защита на правата си съгласно разпоредбите на чл. 27 и сл. ЗЗД.
Съдът преценява постигнатото споразумение за това дали то е законосъобразно, а в частта, касаеща отношенията родител – дете, и за целесъобразност. „Когато са налице основания за недействителност, които съдът не е взел предвид при утвърждаване на споразумението, е налице редът за отмяна на решението по чл. 537, ал. 2 и ал. 3 ГПК в частта му, в която се възпроизвежда споразумението, но не и относно прекратяването на брака.“[22] В тези случаи задължителните въпроси се решават от съда.
Преуреждане на имуществените отношения
В случай че съпрузите са уредили в споразумението всички имуществени отношения, същото е утвърдено от съда и е станало част от влязлото в сила решение за развод, те не могат да преуреждат отношенията си с последващ иск. Утвърденото от съда споразумение има вещно-прехвърлително действие, а решението, в което е инкорпорирано, се ползва със сила на присъдено нещо. Следователно въпросите, които са решение, с него не могат да се пререшават. Изключение от това принципно положение е дадено в Тълкувателно решение № 3 от 29.11.2018 г. по т. д. № 3/2015 г. на ВКС, ОСГК според, което „След като в утвърденото от бракоразводния съд споразумение по чл. 99, ал. 3 или чл. 101, ал. 1 СК (отм.), съответно чл. 49, ал. 4 или чл. 51, ал. 1 СК от 2009 г., съпрузите са уговорили, че придобитият по време на брака имот остава съсобствен помежду им, без да са посочили изрично обема на правата си в съсобствеността, е допустимо в последващ исков процес да се установява по-голям дял на единия съпруг на основание частична трансформация на негово лично имущество по чл. 21, ал. 2 от 1985г. (отм.), съответно чл. 23, ал. 2 СК от 2009 г.“. Не мога да се съглася с мотивите на върховните съдии, приели такова разрешение на поставения въпрос. Считам, че за разлика от споразумението по чл. 101 СК (отм.) в настоящото не е задължително включване на имуществени въпроси, в случай че съпрузите не са намери взаимна воля за решаването им. Веднъж решен обаче, въпросът за имуществените отношения не следва да се пререшава, тъй като това означава да се отрече правната същност на споразумението и неговата обвързваща сила. При сключване на споразумението съпрузите са наясно с фактите относно неговото придобиване и поради това, ако те не са уговорили квоти, различни от презумираните равни дялове, значи приемат приноса си в придобиването на имуществото за еднакъв. Поради това считам, че последващ иск за доказване на частична трансформация е недопустим.[23]
Заключение
Споразумението, с което съпрузите уреждат имуществените си отношения при развод по взаимно съгласие, е особен вид договор, чието съдържание следва да се възпроизведе точно в решението при допускане на развода. Същият не е договор за доброволна делба, макар и понякога да има такива елементи (прекратяване на съсобствеността), поради което и съдът няма правомощия да откаже утвърждаването му, в случай че имуществото не е разпределено поравно. Когато съпрузите са направили взаимни отстъпки, споразумението може да има и белези на съдебна спогодба, но в същината си е особен вид договор, който се сключва от страните на основание чл. 9 ЗЗД и в който те свободно определят съдържанието му, доколкото то не противоречи на повелителните норми на закона и на добрите нрави. В случай на опорочаване на волята на някоя от страните или остава отворена възможността за унищожаване на договора по съдебен ред. За разлика от частта, в която се регламентират личните отношения между родители и деца, в частта, касаеща имуществените отношения, съдът няма служебни правомощия да следи за това дали споразумението е пълно или не накърнява интереса на някоя от страните. След като съпрузите са уговорили имуществото да бъде разпределено по съответния начин, за съда остава единствено задължението да го инкорпорира в решението за допускане на развода, с което да му придаде сила на присъдено нещо, с което да препятства последващото пререшаване на въпросите, по които е постигнато съгласие.
Деница ПЕТРОВА, адвокат в Адвокатска колегия – Русе
______
[1] Обн. ДВ, бр. 108 от 12.05.1945 г., отм. с чл. 165 от Закона за лицата и семейството, ДВ, бр. 182 от 09.08.1949 г., в сила от 10.09.1949 г.
[2] Обн. ДВ, бр. 182 от 09.08.1949 г., в сила от 10.09.1949 г.
[3] Обн. ДВ, бр. 23 от 22.03.1968 г.
[4] Георгиев, Хр., Палазов, И., Бешков, П., Дамянов, Ц. Семеен кодекс. Коментар. С., 1975, с. 170.
[5] Обн. ДВ, бр. 41 от 28.05.1985 г.
[6] Ненова, Л. Семейният кодекс от 1985 г. Нови положения в семейното право. С., 1991, с. 203.
[7] Обн. ДВ, бр. 47 от 2009 г., в сила от 01.10.2009 г.
[8] Цанкова, Ц., Марков, М., Станева, А., Тодорова, В., Петров, В., Балевска, Е. Дечева, Д., Мичева, В. Семеен кодекс. Приложен коментар. С., 2015, с. 184-185.
[9] Пак там, с. 184.
[10] Ненова, Л. Семейно право. Книга първа. С., 2009, с. 535.
[11] Георгиев, Хр., Палазов, И., Бешков, П., Дамянов, Ц. Семеен кодекс. Коментар. С., 1975, с. 171.
[12] Семеен кодекс в редакцията му от 1985 г.
[13] Граждански процесуален кодекс от 1952 г.
[14] Аргирова, А. Споразумение по чл. 99, ал. 3 и чл. 101 от СК. Някои проблеми. В: Юридически сборник 2004 г. Том XIII, с. 191-197.
[15] Вж. Тълкувателно решение № 3 от 29.11.2018 г. по т. д. № 3/2015 г. на ВКС, ОСГК.
[16] Аргирова, А. Споразумение по чл. 99, ал. 3 и чл. 101 от СК. Някои проблеми. В: Юридически сборник 2004 г. Том XIII, с. 191-197.
[17] Пак там, с. 196.
[18] Чл. 219 ЗЗД (отм. ДВ, бр. 85 от 1963 г.).
[19] Венедиков, П. Коментар на Наредбата-закон за брака. С., 2022 (второ издание), с. 345.
[20] Цанкова, Ц., Марков, М., Станева, А., Тодорова, В., Петров, В., Балевска, Е. Дечева, Д., Мичева, В. Семеен кодекс. Приложен коментар. С., 2015, с. 183.
[21] Обн. ДВ, бр. 106 от 2023 г., в сила от 22.12.2023 г.
[22] Цанкова, Ц., Марков, М., Станева, А., Тодорова, В., Петров, В., Балевска, Е. Дечева, Д., Мичева, В. Семеен кодекс. Приложен коментар. С., 2015, с. 185.
[23] В този смисъл са и мотивите на върховните съдии, подписали с особено мнение Тълкувателно решение № 3 от 29.11.2018 г. по т. д. № 3/2015 г. на ВКС, ОСГК.
