Списание „Собственост и право“, 2025 г., кн. 6
(Тълкувателно дело № 5/2024 г. на ОСГК на ВКС)
Реституционното законодателство изигра своята важна роля след демократичните промени в страната, като регулира най-общо връщането на отнетата от българските граждани собственост. Във връзка с него са изписани множество правни текстове и съдебни решения. Всички те в една или друга степен засягат правото на собственост като основно вещно право. Интересно е, че въпреки приключването на основните реституционни процеси, все още се наблюдава възникването на казуси, които са свързани с тях. Наблюдава се и едно своеобразно пресичане на класически институти на вещното право като придобивната давност с определени реституционни въпроси.
Във връзка с казаното по-горе, в тази кратка статия е направен опит за становище във връзка с образуваното тълкувателно дело № 5/2024 г. на Общото събрание на съдиите от Гражданската колегия на ВКС по следния въпрос:
„От кой момент започва да тече придобивна давност в полза на третото лице – приобретател, придобило имота от лица, на които е била възстановена собствеността по реда на ЗСПЗЗ, но впоследствие с решение по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ правата на прехвърлителите са отречени и правото на собственост е възстановено с решение по чл. 14, ал. 7а ЗСПЗЗ на други лица?“.
ВКС е констатирал, че по горепосочения въпрос е формирана противоречива съдебна практика на различни състави на Върховния касационен съд, което налага ОСГК да се произнесе с тълкувателно решение по този въпрос.
Основно противоречието е констатирано в следните решения на ВКС: Решение № 383 от 12.11.2011 г. по гр. д. № 1388/2010 г., I г. о. на ВКС и Решение № 96 от 27.05.2014 г. по гр. д. № 5198/2013 г., I г. о. на ВКС.
В Решение № 383 от 12.11.2011 г. по гр. д. № 1388/2010 г. на ВКС е прието, че в периода от приключване на процедурата по възстановяване на правото на собственост на първия титуляр по решението до приключване на производството по иск по чл. 14, ал. 4 от Закона за собствеността и ползването на земеделските земи (ЗСПЗЗ) не е налице висяща административна процедура. Такава би имало, ако административното производство е било спряно на предвидени в закона основания. След като то не е спряно, означава, че продължава до момента на възстановяване на собствеността по административен ред. От този момент в полза на първия титуляр се създава годен титул за собственост, който може да се прехвърля на трети лица – приобретатели. Още повече по силата на закона решението на Поземлената комисия (сега Общинска служба по земеделие), придружено от скица на земеделските земи, има силата на констативен нотариален акт (вж. чл 14, ал. 1 ЗСПЗЗ). С този акт титулярят на възстановеното право на собственост може да го прехвърля на трети лица. От момента на прехвърлителната сделка те започват да владеят земите на правно основение, годно да ги направи собственици по смисъла на чл. 70, ал. 1 от Закона за собствеността (ЗС). В случая не е налице висяща административна процедура. Впоследствие обаче се оказва, че с решение по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ правата на прехвърлителите са отречени и правото на собственост е възстановено с решение по чл. 14, ал. 7а ЗСПЗЗ на други лица. Възниква противоречие в правата на лицата, които са се доверили на решението, с което е приключила административната процедура, и лицата, на които по съдебен ред окончателно е възстановена собствеността. В този случай ВКС в споменатото Решение № 383 от 12.11.2011 г. счита, че „няма основание да се приеме, че давност не тече по отношение на третите лица приобретатели“. Според съда образуването на производство по възстановяване на право на собственост и по двете алинеи на чл. 11 ЗСПЗЗ не прекъсва започналата да тече придобивна давност в полза на третите лица. Тези трети лица не са страни в това производство, те не могат да бъдат страни и в процес по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ. Според разсъжденията на съда, а и според общите принципи на правилата за спиране и прекъсване на давността, за третите лица давност би следвало да тече и докато трае процесът по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ. Според ВКС, ако след уважаване на иска по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ се заяви искане за издаване на ново решение по чл. 14, ал.7а ЗСПЗЗ, то това искане има за последица възстановяване висящността на административната процедура. И така онези лица, в полза на които е решението по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, а именно в полза на които е признато право на възстановяване на собствеността, могат да предявят иск по чл. 108 ЗС срещу приобретателите, които владеят по давност. Те могат да предявят този иск за обекта на реституция след издаването на решение по чл. 14, ал. 7а ЗСПЗЗ. И би следвало в този ревандикационен процес да се реши окончателно въпросът за собствеността. Но ВКС не стига дотук в своите изводи. Той счита, че за тези лица, които могат да предявят иск по чл. 108 ЗС, не е била изключена възможността да защитят правата си чрез своевременно предявяване на иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ непосредствено след признаване на правото на възстановяване, когато все още титулярите по силата на решението по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ не могат да прехвърлят правото на собственост чрез налагане на възбрана върху вече възстановените имоти, или чрез предявяване на иск по чл. 108 ЗС и спиране на производството по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ. Съдът стига до констатацията, че по отношение на тях не намира приложение принципът, че давност не тече срещу този, който не може да защити правата си.
В друго свое решение ВКС заема една по-различна позиция по поставения въпрос. А именно в Решение № 96 от 27.05.2014 г. по гр. д. № 5198/2013 г., I г. о. е прието, че разпоредбите на ЗС за придобиване на право на собственост по давност в хипотеза, при която след първоначално възстановяване на правото на собственост по реда на ЗСПЗЗ имотът е бил прехвърлен на трето лице с договор, сключен в предвидената в чл. 18 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) форма, но впоследствие правата на прехвърлителите са отречени по реда на чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ и правото на собственост е възстановено с решение по чл. 14, ал. 7а ЗСПЗЗ на други лица, са приложими. Третото лице – приобретател по сделката, може винаги да се позове на изтекла в негова полза придобивна давност, включително и като добросъвестен владелец, ако не е знаел, че праводателят му не е собственик на имота. В случая той не е могъл да предположи, че впоследствие правата на неговия праводател ще бъдат отречени. Прието е в решението, че давност тече в полза на третото лице – приобретател, но тя започва да тече от влизане в сила на решението по чл. 14, ал. 7а ЗСПЗЗ. И това разрешение на въпроса е възприето и с оглед на разпоредбата на чл. 5, ал. 2 от Закона за възстановяване на собствеността върху одържавени недвижими имоти (ЗВСОНИ). Съгласно тази разпоредба „изтеклата придобивна давност за имоти, собствеността върху които се възстановява по този закон или по ЗСПЗЗ, не се зачита и започва да тече от деня на влизането на тази разпоредба в сила“. В подобен смисъл е и възприетото тълкуване и в Решение № 50084 от 12.01.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2587/2022 г., 1 г. о.
От изложеното по-горе се вижда, че практиката на ВКС по поставения въпрос е намерил противоречиви отговори. Поради тази причина съставът на ВСК по гр. д. № 3944/2023 г. на I г. о. стига до заключението, че следва да се сезира ОКГК на ВКС за произнасяне с тълкувателно решение по въпроса.
Считам, че ключовият въпрос, поставен пред ВКС, е дали давността започва да тече от крайното окончателно решение, свързано с въпросите на възстановяването на собствеността, или от момента на приключване на първоначалната административна процедура, която създава първи титул за собственост. Реституционното законодателство повдига сложни въпроси на практика, защото в него се преплитат гражданскоправни с административни елементи. Уредбата е противоречива и общи принципни положения на гражданското право трябва да бъдат разглеждани в тяхната взаимовръзка и обусловеност от редица административни въпроси. Въпросите на давността са класически и добре развити в гражданскоправната теория. За да започне да тече и да се зачита давност, са необходими две условия – владение и изтичане на период от време[1]. Ако владението е добросъвестно, то ще тече кратката 5-годишна придобивна давност, ако владението е недобросъвестно, ще тече по-дългата 10-годишна давност. За добросъвестното владение има легална дефиниция в чл. 70 ЗС и трябва да са налице всички елементи на фактическия състав, за да приемем, че един владелец е добросъвестен[2]. Ако само един от елементите липсва, сме изправени пред обикновено, недобросъвестно владение.
От тази чисто вещноправна гледна точка, ако едно лице е започнало да владее един недвижим имот, като го е придобило на годно да го направи собственик основание, то това лице е добросъвестен владелец и в негова полза тече кратка давност. Ако впоследствие правата на неговите прехвърлители отпаднат, то това лице може да се защити, като се позове на изтекла в негова полза давност. Тази защита ще се реализира най-често като насрещна в един заведен по чл. 108 ЗС срещу него процес. Лицето може да се защити, като изтъкне, че се е доверило на един напълно годен титул за собственост, а именно решението на предишната Поземлена комисия (сега Общинска служба по земеделие), придружено от скица на възстановената земя. Това решение е издадено от компетентен административен орган в кръга на неговата компетентност и в рамките на правомощията му по реституционния закон за земята. Още повече след изменение на чл. 14, ал. 1 ЗСПЗЗ на това решение, придружено от актуална скица на имота, се придаде характер на констативен нотариален акт за собственост. Всъщност точно с това решение на Общинската служба по земеделие приключва административното производство по възстановяване на собственост върху земеделски земи. Впоследствие заведените искове по чл. 14, ал. 4 и чл. 14, ал. 7а ЗСПЗЗ не са част от административната процедура по възстановяване на правото на собственост. Тези искове и постановените по тях съдебни решения имат специален характер и приложения. Те могат да се предявят не при всички случаи, а само когато има нарушения на закона, новооткрити обстоятелства и писмени доказателства (вж. подробно разпоредбата на чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ), които налагат различно произнасяне за титулярството на реституираните собственици. В този смисъл те не са продължение на административната процедура. Оттук и възможността за третите лица – приобретатели, давност да тече и докато трае един процес по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ. Давността не би следвало да се прекъсва по отношение на лица, които може и да не подозират, че правата им на собственици са оспорени и може в един момент да бъдат отречени със съдебно решение.
Давността се прекъсва на основание чл. 116, б. „б“ ЗЗД с предявяването на иск, но този иск трябва да е предявен срещу третото лице – приобретател, и това трябва да е иск, с който се защитава правото на собственост. Според съдебната практика (вж. Решение № 1064-69-I г. о. на ВС) чрез предявяването на иска ще се осуети придобиването на вещните права от едно друго лице. Такива са вещните петиторни искове, от които най-голямо значение имат ревандикационният и негаторният иск[3]. Така че при решаването на спорния въпрос трябва да се отчита класическата концепция за давността, която има функцията да създава стимули за носителите на вещни права да ги упражняват и защитават. Те не следва да бездействат, защото дезинтересирането създава правна несигурност и застрашава сигурността в оборота. Една от целите на този институт е именно създаването на стабилност и правна сигурност, като се постига равновесие между фактическото и правното положение. Ето защо с оглед на функциите на придобивната давност не би било справедливо „да се изтрие“ един изтекъл период от време, за който са били налице предпоставките му.
Друг важен аспект на тълкуване е разпоредбата на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ. Според този текст „изтеклата придобивна давност за имоти, собствеността върху които се възстановява по този закон или по ЗСПЗЗ, не се зачита и започва да тече от деня на влизането на тази разпоредба в сила“. Разпоредбата влиза в сила на 21.11.1997 г. В този текст е изразена една принципна законодателна позиция – да се защитят правата на бившите собственици на отнети имущества в процеса на реституцията. Всъщност до 21.11.1997 г. придобивната давност за реституираните имоти се заличава във времето и то на основата на принципа, че срещу онзи, който не може да води иск, давност не тече. А и една по-широка политическа идея прозира тук, а именно пълна и всеобхватна защита на лицата, чиято собственост е била отнета и сега се възстановява. Или казано по друг начин, законът поставя един абсолютен момент, от който започва да тече срокът на придобивна давност. Този момент е 21.11.1997 г. Ако обаче собствеността се възстановява след този срок, то началният момент е възстановяването на собствеността със законен титул. От изложеното дотук може да се направи изводът, че законодателят е създал една специална правна норма спрямо общите правила за давността. И това намира законово оправдание в спецификата на обекта на придобиване по давност – отнети имущества по специални закони. От тази гледна точка позоваването на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ по-скоро ползва първото споменато становище на ВКС. Лицето, което има правен интерес да се защити като собственик, ще може да се ползва от тази разпоредба, защото тя му предоставя защита със заличаването с обратна сила на изтекъл вече период на придобивна давност по силата на закона. В случай че не бездейства, това лице има възможност, има механизми да защити правото си на собственост.
То разполага и с други правни възможности за защита. Една от тях е правната възможност да потърси защита на своето право и по реда на чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ. В този текст законодателят е уредил един способ за защита на правото на собственост. Съгласно него „при спор за материално право заинтересованите лица осъществяват правата си по съдебен ред“. Друга форма на защита е да предяви иска по чл. 108 ЗС. С този иск, както се коментира по-горе, ще се спре течението на срока на придобивната давност спрямо приобретателя. Но производството по този иск ще следва да бъде спряно, докато не се реши спорът за материално право по реда на ЗСПЗЗ. Възможно е да се поиска и обезпечаване на иска чрез налагане на възбрана, както вече е отбелязано в първото коментирано решение на ВКС.
Заслужава внимание в този ред на мисли и положението на третото лице – приобретател, което се оказва, че владее, но е придобило от несобственик. Това лице най-често ще се окаже в положението на добросъвестен владелец, което е придобило вещта, доверявайки се на първоначалния титул за собственост. Това лице трябва да не е знаело към момента на придобивната сделка, че придобива от несобственик. Ако лицето е знаело този факт, то ще придобие след 10-годишно владение като обикновен владелец. Независимо от това дали ще владее 5 или 10 години, то началният момент на давността ще бъде еднакъв и в двата случая. Този момент ще бъде поставен в зависимост от това дали собствеността е възстановена преди 21.11.1997 г. или след тази дата. Ако собствеността е възстановена преди тази дата, то съгласно чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ срокът ще започне да тече от този момент. Ако обаче собствеността е възстановена след 21.11.1997 г., то тогава срокът би следвало да започне от решението на административния орган за възстановяване на собственост или още по-точно казано от момента на установяване на владение. По-важно от гледна точка на вещноправната теория е моментът на установяването на владението, което трябва да бъде спокойно и необезпокоявано. Още повече че владение, респективно придобиване по давност, може да стане и чрез едностранни действия.
От изложените дотук разсъждения може да се стигне до извода, че ако ОСГК на ВКС стигне до извода, че давността в полза на третото лице – приобретател, започва да тече от влизането в сила на решението по чл. 14, ал. 7а ЗСПЗЗ, то ще се нарушат основни принципи на института на придобивната давност. Третото лице ще се окаже в едно несигурно положение, че правата му могат да отпаднат във времето. Ако се възприеме второто становище на ВКС, могат да възникнат и множество сложни въпроси във връзка с направени разходи за необходими разноски и подобрения в земите. От друга страна ще се наблюдава и едно явно толериране на реституираните собственици пред приобретателите на земеделски земи. Това обаче не е в интерес на гражданския оборот и може да доведе до дисбаланс както в правната система, така и във фактически извършваните сделки със земи.
С оглед на горното, отговорът на поставения пред ВКС въпрос би могъл да е следният:
От момента на възстановяване на собствеността по административен ред в полза на първия титуляр се създава годен титул за собственост, който може да се прехвърля на трети лица – приобретатели. Още повече по силата на закона решението на Поземлената комисия (сега Общинска служба по земеделие), придружено от скица на земеделските земиq има силата на констативен нотариален акт (вж. чл 14, ал. 1 ЗСПЗЗ). С този акт титулярят на възстановеното право на собственост може да го прехвърля на трети лица. От момента на прехвърлителната сделка и влизането във владение на имотите придобивната давност започва да тече в полза на третите лица – приобретатели. И съгласно Решение № 383 от 12.11.2011 г. на ВКС „няма основание да се приеме, че давност не тече по отношение на третите лица приобретатели“. За третите лица давност би следвало да тече и докато трае процесът по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ. Онези лица, в полза на които е решението по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, а именно в полза на които е признато право на възстановяване на собствеността, могат да предявят иск по чл. 108 ЗС срещу приобретателите, които владеят по давност. Те могат да предявят този иск за обекта на реституция след издаването на решение по чл. 14, ал. 7а ЗСПЗЗ. За тези лица, които могат да предявят иск по чл. 108 ЗС, не е била изключена възможността да защитят правата си чрез своевременно предявяване на иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ непосредствено след признаване на правото на възстановяване, когато все още титулярите по силата на решението по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ не могат да прехвърлят правото на собственост чрез налагане на възбрана върху вече възстановените имоти, или чрез предявяване на иск по чл. 108 ЗС и спиране на производството по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ. По отношение на тези лица не намира приложение принципът, че давност не тече срещу този, който не може да защити правата си. За това лице има множество възможности за защита.
Проф. д-р Люба Г. Панайотова-ЧАЛЪКОВА, ЮФ на ПУ „Паисий Хилендарски“
______
[1] В този смисъл вж. Стоянов, В. Вещно право. София: ИК „Труд и право“, 2024, с. 246 и цит. там ТР № 4 от 2012 г. на ОСГК на ВКС. Според цит. автор „в определени случаи титулярят на владяното вещно право не е в състояние да се защити нито чрез възстановяване на владението си, нито чрез петиторен иск. С оглед на справедливостта и гарантирането на субективните права законодателят допуска изтичането на срока само ако е налице възможност за защита на вещното право“. Така изразеното разсъждение има отношение и към въпросите на разискваната в изложението тема.
[2] Съгласно чл. 70 ЗС добросъвестен е онзи владелец, който владее вещта на правно основание, годно да го направи собственик, без да знае, че праводателят му не е собственик или предписаната от закона форма е била опорочена. Незнанието трябва да е съществувало към момента на възникване на правното основание. По-късното узнаване, че се придобива от несобственик, не променя характера на владението.
[3] Вж по въпроса Василев, Л. Ревандикацията според съдебната и арбитражната практика. – В: Правна мисъл, 1961, № 4.
_________
