Дайджест „Собственост и право“, 2023 г., кн. 12
Един исторически поглед към уредбата на института на припознаването в българското семейно право и по-точно към кръга на лицата, които могат да го оспорват, разкрива принципни отлики през годините.
Законът за лицата и семейството[1], първият Семеен кодекс[2] (отм.) и вторият Семеен кодекс[3] (отм.) допускат припознаването (освен от детето и известния родител) да се оспорва от всяко лице, което има правен интерес, чрез иск, предявен в едногодишен срок от узнаването.
Сега действащият Семеен кодекс[4] първоначално ограничи лицата, които могат да оспорват припознаването. Предишната редакция на чл. 66 СК допускаше оспорване на припознаването да се извърши само от родителя и навършилото 14 години дете. С измененията на СК през 2010 г.[5] се прие, че припознаването може да бъде оспорено от дирекция „Социално подпомагане“ по настоящия адрес на детето и от прокурора.
През 2020 г. българският законодател разшири кръга на лицата, които могат да оспорват припознаването[6].
Член 66, ал. 5 СК прие, че припознаването може да бъде оспорено от всяко лице, което твърди, че е родител на припознатия, чрез иск, предявен в едногодишен срок от узнаването на припознаването[7]. За да не допусне детето да остане с неустановен произход, законодателят задължава ищеца да съедини иска за оспорване на припознаването с иск за установяване на произход. Промените в уредбата на произхода бяха обусловени от необходимостта от изпълнение на решенията на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ), постановени по обединени жалби „Л. Д. и П. К. срещу България“ (№ 7949/11 и № 45522/13) и „Д. срещу България“ (№ 15074/08), по които се прие, че е налице непълно съответствие на действащите норми в Семейния кодекс с чл. 8 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи (ЕКЗПЧОС) на зачитане на личния и семейния живот.
Впечатление прави последното изречение на правната норма на чл. 66, ал. 5 СК която изрично указва на съда да реши спора, като вземе предвид интереса на детето. Когато произходът се оспорва от другия родител (този, който вече е установен по способите за установяване на произход в Семейния кодекс към момента на оспорване на припознаването), правната норма не съдържа изрично указание към съда да вземе предвид интереса на детето. Тази особеност поражда някои въпроси за съотношението между интереса на детето и правото на претендиращия биологичен родител, оспорващ припознаването.
Как следва да се намери балансът между най-добрия интерес да детето, от една страна, и правото по чл. 8 ЕКЗПЧОС на зачитане на личния и семейния живот на оспорващия припознаването? Винаги ли, щом се установи в хода на съдебното производство, че ищецът е биологичен родител, съдът следва да уважи иска? В какво се състои най-добрият интерес на детето тогава – да се установи биологичният произход или да се запази действието erga omnes на придобития граждански статус?
Неминуемо тези въпроси пораждат разсъждения относно баланса между двете основни начала на уреждане на материята на произхода – принципа на истинност и принципа за стабилност.
Принципът на истинност на произхода изисква установяване на обективната истина относно биологичната връзка на произхода между родителя и детето. Във връзка с провеждането на този принцип СК не само не съдържа ограничения във вида на допустимите доказателствени средства по исковете за произход, но и допуска послесмъртно дирене и оспорване на произход. Съгласно чл. 72, ал. 2 СК, когато бащата или майката са починали, искът за установяване или оспорване на произход се предявява срещу техните наследници.
Принципът на стабилност на произхода почива на положението, че исковете за неговото оспорване и установяване засягат гражданскоправния статус на лицата, който – с оглед на правната сигурност – не е желателно да търпи чести промени. Законодателят постига тази цел с преклузивни срокове за предявяване на исковете за произход, с ограничаване на активната легитимация, както и със забраната за дирене на произход, без наличният да е бил оборен преди това.
ППВС № 5/1978 г. от 21.02.1979 г., което не е изгубило своето значение и днес, постановява, че „съдилищата са длъжни, когато решават спорове за произход по Семейния кодекс, да имат предвид извънредно важното значение на произхода и правилата по установяването и оспорването му за гражданското състояние и семейното положение на личността. Обръща внимание на съдилищата, че задължително следва да се спазват основните начала за стабилност на надлежно установен произход, за ограничена легитимация на страните и ограничената, изрична допустимост само на предвидените от закона искове за произход, както и преклузивните срокове за тяхното предявяване“.
Как законодателят намира баланса между двата принципа?
Законът за лицата и семейството (ЗЛС), първият Семеен кодекс (отм.) и вторият Семеен кодекс (отм.) застъпваха принципа на истинност на произхода, допускайки припознаването да се оспорва отвсяко лице, което има правен интерес. Такъв беше признат не само на биологичния родител, но и на децата на припознатия, на неговите родители. Приемаше се, че техният правен интерес се състои в самото родство като правоотношение, от което произтичат взаимни права и задължения между низходящите и възходящите по произход – взаимно законно задължение за издръжка, право на наследяване при смърт и задължение за грижи при невъзможност на родителите[8]. Принципът на стабилност намираше израз в краткия едногодишен срок за предявяването на иска. Може да се приеме, че двата принципа бяха сравнително балансирани.
Както бе казано по-горе, сега действащият СК отрéче правото на всяко лице с правен интерес да оспорва припознаването. Това обаче не доведе до превес на принципа на стабилност. Напротив – за първи път той е толкова слабо застъпен. Това е така, защото по силата на последните промени на СК в материята на произхода лицето, което претендира да е биологичен родител, придоби правната възможност да оспори припознаването. Нещо повече – широкият времеви прозорец за възникване и реализиране на тази правна възможност също допринесе за отстъплението от принципа на стабилност за сметка на принципа на истинност. За сравнение, преди влизане в сила на ЗИДСК от 2020 г., при конкуренция на двата принципа сега действащият СК допускаше отклонение в истинността, давайки приоритет на стабилността.
Следователно, de lege lata, през призмата на зачитането на правото на личен и семеен живот на биологичния родител (чл. 8 ЕКЗПЧОС) е даден значителен превес на принципа на истинност на произхода. Дали все пак обаче законодателят смекчи това положение чрез въвеждането на критерия за интереса на детето? Настоящата статия си поставя за цел да отговори именно на този въпрос.
От голяма важност в случая е именно това – принципът на истинност не е наложен самоцелно, ratio legis го обвързва с правото на личен и семеен живот на оспорващия. Това означава, че в хода на оспорване на припознаването ще се противопоставят, от една страна, правото на биологичния родител на личен и семеен живот, а от друга – най-добрият интерес на детето. И именно в това разбиране се крие отговорът на двата най-важни въпроса:
1. Защо чл. 66 СК, ал. 5 СК изрично указва на съда да реши спора, като вземе предвид интереса на детето? (Защо подобно изрично задължение липсва, когато припознаването се оспорва от останалите активно легитимирани субекти?)
2. Винаги ли съдът следва да уважи иска, щом категорично се установи в хода на съдебното производство, че ищецът е биологичен родител и е съединил иска за оспорване на припознаването с иск за установяване на произход? В тези случаи възможно ли е интересът на детето да предполага запазване на досегашния произход?
Двата въпроса са взаимно обусловени. Отговорът налага да се изясни понятието „най-добър интерес на детето“ и най-вече какво е съотношението между правото на биологичния родител на личен и семеен живот и най-добрия интерес на детето.
Най-добрият интерес на детето
Член 66, ал. 5 СК изрично указва на съда да вземе предвид интереса на детето, когато решава спор, породен от оспорване на припознаването от лице, което твърди, че е родител на припознатия.
• Понятието „интерес на детето“ не е ново за българското законодателство. Постановление № 1 от 12.XI.1974 г. по гр. д. № 3/1974 г., Пленум на ВС го дефинира при избора на родител, който ще упражнява родителските права: „В понятието „интереси на децата“ … се включват необходимостта от правилно отглеждане и възпитание на децата, създаване на трудови навици и дисциплинираност, подготовка за общественополезен труд – изобщо всяко дете да стане хармонично развита личност и добър гражданин. В това понятие влизат и материалните интереси на детето – обезпечаване на жилище, битови условия, управление на имуществото и грижи за съхранението му, представителство и др. Решаващо значение за интересите на детето има цялата съвкупност от интереси, но от аспекта на всестранното развитие на личността“.
Към настоящия момент понятието има легална дефиниция. Според пар. 1, т. 5 от ДР на Закона за закрила на детето (ЗЗДет), „Най-добър интерес на детето“ е преценка на:
а) желанията и чувствата на детето;
б) физическите, психическите и емоционалните потребности на детето;
в) възрастта, пола, миналото и други характеристики на детето;
г) опасността или вредата, която е причинена на детето или има вероятност да му бъде причинена;
д) способността на родителите да се грижат за детето;
е) последиците, които ще настъпят за детето при промяна на обстоятелствата;
ж) други обстоятелства, имащи отношение към детето.
Определението на разглежданото понятие налага извода, че най-добрият интерес на детето е субективен – изследва се за всяко дете конкретно, като се вземат предвид неговите желания, чувства и специфични особености (възраст, пол, потребности и т.н.). Това не означава обаче, че няма общоприети положения, които изразяват най-добрия интерес за всяко дете. Важна роля в разбирането на това понятие има Коментар № 14 (2013)[9] на Комитета по правата на детето към Конвенцията за правата на детето (КПД)[10]. Той е посветен на разясняването, прилагането и зачитането на най-добрия интерес на детето от държавите – страни по Конвенцията. Следва да се има предвид, че най-добрият интерес на детето (чл. 3 КПД), наред с недискриминацията (чл. 2 КПД), правото на живот, оцеляване и развитие (чл. 6 КПД) и правото на детето да бъде изслушвано (чл. 12) са провъзгласени за основни принципи от Комитета по правата на детето още на първото му свикване. Членовете на Комитета намират, че тези четири текста се отличават със своето значение и следва да бъдат приети за основни принципи на КПД. Оттогава насетне тези принципи не са поставяни под съмнение и остават такива и до днес. Върховният комисар на ООН заправата на човекаги описва като „начин да подпомогнат интерпретирането на Конвенцията като цяло“. И поради това тези права за водещи в националните програми за имплементиране на Конвенцията.
Съгласно чл. 3 КПД висшите интереси надететоса първостепенно съображение във всички действия, отнасящи се до децата, независимо дали са предприети от обществени или частни институции за социално подпомагане, от съдилищата, административните или законодателните органи.
Най-добрият интерес на детето като изричен критерий за решаване само на някои спорове за произход
Друга особеност на правната уредба прави впечатление. Само при някои искове за установяване и оспорване на произход по СК интересът на детето е изрично посочен като критерий за решаването на спора.
Такива са:
1. Искът по чл. 62, ал. 1 СК за оспорване на презумпцията за бащинство, но не във всички случаи, когато искът се предявява от съпруга на майката, а само в хипотезата на по-късно узнаване от него на обстоятелствата, опровергаващи бащинството[11]. Правото на презумптивния баща да оспорва припознаването не е ново, но за първи път то се разпростира в един доста широк времеви диапазон, обусловен от специфични характеристики на узнаването и ограничен чак до навършване на пълнолетие на детето.
2. Искът по чл. 62, ал. 5 СК за оспорване на презумпцията за бащинство от трето лице[12]. С него се упражнява субективно право, въведено за първи път от българския законодател. Създава се несигурност в гражданския статус на родения в брак за неопределен период от време, защото упражняването на правото (за разлика от чл. 62, ал. 1 СК) не е ограничено със срок.
3. Искът по чл. 66, ал. 5 СК за оспорване на припознаването от трето лице[13]. Отново става дума за напълно ново нормативно положение, за което правилно се твърди, че разколебава волята да се припознават извънбрачни деца с оглед несигурността пред съществуването на отношенията родител – дете в бъдеще[14]. И тук тази несигурност може да продължи неопределен период от време.
Следователно специфичното при разгледаните по-горе субективни права е следното:
· Въвеждат неуредени до този момент субективни права (чл. 62, ал. 5 и чл. 66, ал. 5 СК) или значително разширяват обхвата на утвърдени такива (чл. 62, ал. 1 СК).
· Предоставя се активна легитимация за оспорване на припознаването на трети лица, които по силата на предходното законодателство никога не са могли да оспорват припознаването (чл. чл. 62, ал. 5 СК).
· Разширява се значително времевият прозорец, в който установеният произход може да бъде оспорен, съответно отречен с влязло в сила съдебно решение.
· Новото нормативно положение установява сериозно отклонение от принципа на стабилност, гарантиращ траен граждански статус.
Прави впечатление, че заварените правни норми, които уреждат правото на останалите субекти да оспорват (и установяват) произход, остават непроменени от новия законодател. Те не съдържат изричното предписание „Съдът решава спора, като взема предвид интереса на детето“. Случайно ли е, че – извършвайки такава съществена реформа в материята на произхода – законодателят е пропуснал да ги допълни? От друга страна, не е ли безспорно, че и без наличието на изрично правило в този смисъл, всички държавни и административни органи следва да съблюдават най-добрия интерес на детето (чл. 3 КПД; чл. 14 от Конституцията)?
Струва ми се, че включването на интереса на детето като критерий в тези случаи е целенасочено. То отчита радикалните промени в материята на произхода, въведени със ЗИД от 2020 г., в това число и разширения времеви диапазон за оспорване на трайно установения граждански статус на детето. Оспорване, което неминуемо ще доведе до прекрояване на целия му живот чрез едностранна намеса в семейната и социалната му реалност. Затова и преценката на съда за интереса на детето само в тези случаи изглежда има по-специално и решаващо значение.
Този извод се подкрепя и от обсъжданията на ЗИД на СК на второ четене. Предложено е да отпадне изречението „Съдът решава спора, като взема предвид интереса на детето“. В пленарната зала се изказват опасения, че въз основа на този текст съдът може да прецени, че установяването на биологичния баща не допринася за осъществяване на най-добрия интерес на детето и да отхвърли неговата претенция, независимо от съдебно-медицинските експертизи, които установяват биологичното бащинство на трето лице. Представител на МП, помолен да разясни мотивите за включването на спорното изречение, се обосновава с извода на ЕСПЧ по делата „Л. Д. и П. К. срещу България“ и „Д. срещу България“ – съдът сочи, че съображението за това – кое е в добрия интерес на детето, е от първостепенно значение във всяко дело от този вид и че в зависимост от неговото естество и сериозност, най-добрият интерес на детето може да надделее над тези на родителите[15].
В теорията се застъпва становището, че текстът на правната норма, изискващ решаването на спора за опровергаване на презумпцията за бащинство да е с оглед интереса на детето (чл. 62, ал. 5, изр. трето СК), следва да се тълкува корективно – да бъде разбирана във връзка с уреждането от съда на упражняването на родителските права от признатия за баща и прилагането аналогично на чл. 70 СК[16]. Изразено е и противоположното виждане – че интересите на детето изискват обективната истина да бъде пренебрегната, а простият биологичен факт на зачатието невинаги трябва да е основание за признаване на право[17].
Оспорване на припознаване в срока на § 4 от Преходните разпоредби към ЗИД на СК (ДВ, бр. 103 от 2020 г.) [18]
Правната възможност да се оспорят припознавания, извършени преди влизане в сила на измененията наСК, бе предвидена в§ 4 от Преходните разпоредби към ЗИД на СК (ДВ, бр. 103 от 2020 г.). Особеното в тези случаи към настоящия момент би могло да бъде по-високата възраст на припознатия. Това предполага при изследване на най-добрия интерес на детето, то да бъде изслушано при условията на чл. 15 от Закона за закрила на детето.
Първите решения на ВКС по тези искове вече са факт. Те не допускат до касационно обжалване решението, с което се постановява отмяната на припознаването и се признава за установено, че детето е заченато и произхожда от ищеца. Става дума за случаи, при които до предявяването на иска за оспорване на припознаването детето живее заедно с майката и припозналия, когото детето възприема като свой баща. Между членовете на семейството са установени семейни отношения, които са в унисон с принципите на чл. 2 от Семейния кодекс – зачитане на личността в семейството, уважение, грижа и подкрепа. Към момента на оспорване на припознаването децата са над 10 години или почти пълнолетни.
Като основание за допускане на касационно обжалване пред ВКС са посочени въпроси, свързани с баланса между най-добрия интерес на детето и на припозналия[19]. В отговор ВКС признава, че несъмнено при постановяване на решението си съдът е длъжен да вземе предвид интереса на детето, както е предвидено и вчл. 66, ал. 5 СК. Констатира също така, че не може да се пренебрегва и интересът на биологичния баща да установи произхода на детето. Прави извод, че „между тези два интереса обикновено няма пряко противоречие, тъй като за всяко дете съществува естествена необходимост да знае биологичния си произход, да получава материална и емоционална подкрепа от своя рожден баща“.
За да не допусне касационно обжалване на решението, с което е потвърдено отмяната на припознаването на детето[20], ВКС в цитираното определение се позовава на пар. 57 от решението на ЕСПЧ от 13.10.2020 г. по жалба № 32495/2015 г. по делото „К. срещу България“, където ЕСПЧ е счел, че въпреки свободата на преценка, предоставена на държавите в тази област, чл. 8 от Конвенцията изисква биологичният баща да не бъде напълно възпрепятстван от установяване на бащинството си или изключен от живота на детето, освен ако съществуват непреодолими причини за това, свързани с най-добрия интерес на детето. ВКС прави извод, че „за да се отхвърли искът за установяване на произход от бащата, интересът на детето трябва да е обусловен от факти, които представляват непреодолима пречка за установяване на бащинството“. Приема, че в разглеждания случай „такива факти не се установяват, а се констатират само обикновени негативни преживявания на непълнолетното дете, които могат да бъдат преодолени при желание и съдействие на майката“. ВКС счита твърденията, че детето е с вече изградена самоличност, социална и семейна среда, които не желае да променя за преувеличени и несъответни на установените факти. Същото приема и по отношение на твърдението, че установяването на бащинството от лице с различна култура би накърнило неговата формирана идентичност. Според ВКС „установеното бащинство и ограничените лични контакти с бащата не представляват такива съществени промени, които детето не би могло да понесе. Ето защо по въпросите относно интереса на детето касационно обжалване … не следва да се допуска“.
В друг случай[21] съдебно-психологична експертиза установява, че детето не е наясно, че има друг биологичен баща, поради което и няма потребност от контакти с него. Според вещото лице за детето е необходимо да се осигури стабилна и спокойна семейна среда за отглеждане и възпитание, каквато е настоящата му семейна среда. Вещото лице стига до заключението, че в момента, а и през следващите години от живота на детето е крайно неподходящо време за запознаването му с неговия биологичен произход и установяване на контакти с трети поред баща; детето не е достигнало необходимата психична зрялост за това да разбира сложните междуличностни отношения между неговата майка и мъжете в живота ù. Всяка промяна в ежедневието на детето – промяна на име, на местоживеене, информиране за биологичния баща, може в значителна степен да му навреди и крие рискове за бъдещото му развитие. Съдът на основаниечл. 202 ГПКне възприема заключението относно изложеното от експерта за евентуални рискове при детето от промяната на името, на местоживеене и информиране за биологичния баща. ВКС приема, че естествена потребност (и най-добър интерес) на детето е да общува и с двамата си родители. Не допуска решението до касационно обжалване.
В описаните случаи детето узнава за своя биологичен произход в по-късна възраст. Социалната и семейната му действителност е разклатена. А когато тя е устойчива, осигуряваща стабилност и сигурност, промяната несъмнено ще донесе силен психологичен дискомфорт на детето. И то в една сложна възраст, когато тежестта на последиците от това не могат да бъдат предвидени. Още повече, когато детето се бунтува срещу промяната, защото я приема като разрушаване на вече изградена система от семейни, родствени, емоционални връзки, идентичност и социално положение. Детето ще трябва да промени имената си, което допълнително усложнява ситуацията с поставената под въпрос идентичност.
Без съмнение, най-добрият интерес на детето е свързан не само с правото му да знае биологичния си произход, но и с правото му да бъде отглеждано и възпитавано в среда с установени семейни отношения на грижа и подкрепа, взаимно уважение, привързаност, независимо дали те са изградени или не на основата на биологичното родство[22].
Кое измежду горните две права следва да се ползва с приоритет? Българският съд и в двата разгледани случая дава превес на правото на детето да знае биологичния си произход, да получава материална и емоционална подкрепа от своя рожден баща, т.е. формира извод, че най-добрият интерес на детето предполага предпочитане на биологичната действителност пред социалната. Не може да се подкрепи подобен общовалиден извод, защото интересът на детето е субективно понятие и не следва да се генерализира.
Различно е положението в германското законодателство. Оспорването на припознаване е уредено в §1600 BGB[23] и е обвързано от липсата на семейна и социална връзка между детето и припозналия го. Връзката е налице, когато припозналият носи фактическа отговорност за детето и се предполага, когато той е в брак с майката на детето или живее съвместно с детето в едно домакинство продължителен период от време. Разглежданата отрицателна предпоставка за оспорване на бащинството/припознаването става предмет на обсъждане от страна на ЕСПЧ по повод твърденията на жалбоподателя по дело Ahrens v. Germany (№ 45071/09)[24], че уредбата на оспорване на припознаването противоречи на чл. 8 и чл. 14 ЕКЗПЧОС. ЕСПЧ приема, че не е налице твърдяното несъответствие. Във Франция и Испания биологичният баща също не може да оспори бащинството, ако детето е живяло в социална и семейна връзка със законно признатия баща за определен период от време[25].
Ако допуснем, че съдът винаги следва да уважи иска, щом категорично се установи биологичната съвместимост между ищеца и припознатия, то приемаме, че биологичната реалност има приоритет пред семейната и социалната; че правото на семеен живот (чл. 8 ЕКЗПЧОС) на ищеца – биологичен баща, има приоритет над най-добрия интерес на детето; че правото на детето да знае биологичния си произход има приоритет пред правото му да бъде отглеждано и възпитавано в среда с установени семейни отношения на грижа и подкрепа, взаимно уважение, привързаност, било то основана на биологичната действителност или не.
Следва да се отбележи, че подобен формален подход изключва отблъскването на превратни цели и намерения на ищеца – например биологичен баща оспорва припознаването на болно дете (спечелило от продажба на свои картини; или придобило наследство на значителна стойност), с цел да го наследи.
Следователно в някои случаи съдът може да приеме, че не е в интерес на детето да уважи иска. Възможно е да е налице разминаване между най-добрия интерес на детето и признатите права и интереси на ищеца – биологичен баща.
Когато най-добрият интерес на детето и субективните права на други лица са в противоречие
Общ коментар № 14 определя, че понятието за най-добрите интереси на детето е сложно и неговото съдържание трябва да се определя поотделно за всеки случай. При индивидуални решения най-добрите интереси на детето трябва да се оценяват и определят в светлината на конкретните обстоятелства около съответното дете. След като бъдат оценени и определени, най-добрите интереси на детето биха могли да се окажат в противоречие с интереси или права на други лица (напр. правото на личен и семеен живот по чл. 8 ЕКЗПЧОС на биологичния родител).
Какво следва да е решението в тези случаи?
Отговор на този въпрос намираме в т. 39 от Общ коментар № 14:
„Тъй като обаче член 3, параграф 1 обхваща множество различни хипотези, Комитетът отчита необходимостта от известна гъвкавост в приложението на тази разпоредба. След като бъдат оценени и определени, най-добрите интереси на детето биха могли да се окажат в противоречие с други интереси или права (напр. на други деца, на обществеността, на родителите и пр.). Евентуалните конфликти между най-добрите интереси на едно отделно дете и тези на група деца или на децата като цяло трябва да се решават поотделно във всеки случай, като внимателно се претеглят интересите на всички страни и се установи подходящ компромис. Същото трябва да се направи, ако правата на други лица са в разрез с най-добрите интереси на детето. Ако не е възможно съгласуване, властите и вземащите решения лица трябва да анализират и претеглят правата на всички засегнати страни, като имат предвид, че правото на детето най-добрите му интереси да бъдат първостепенно съображение означава, че интересите на детето се ползват с висок приоритет и не са просто едно от няколко съображения. Ето защо трябва да се отрежда по-голяма тежест на това, което най-добре обслужва интересите на детето“[26].
Следователно измежду най-добрия интерес на детето при оспорване на припознаване и правото на биологичния родител на личен и семеен живот съдът следва да даде преимущество на първия. А невинаги те съвпадат.
В заключение може да се направи изводът, че в теорията са застъпени различни виждания относно въвеждането на интереса на детето като критерий за оспорване на припознаването от трето лице. Преобладават тези, които отричат възможността съдът да отхвърли иска, ако биологичният произход на детето от ищеца е установен в хода на съдебното производство. Съдебната практика (до настоящия момент оскъдна, но набираща скорост) приема, че в интерес на детето е да установи връзка с биологичния си родител. Нежеланието на детето, достигнало известна умствена и психическа зрялост, се възприема като преодолимо, а намесата в утвърдената му социалната действителност – поносими. Във всички случаи на доказан биологичен произход на детето от ищеца съдът отменя припознаването и признава за установено, че детето е заченато и произхожда от ищеца.
Оказва се на практика, че правната действителност премина от едната крайност – биологичният родител изобщо да не може да оспори установения произход (преди ЗИДСК от 2020 г.), в другата – при всички случаи на доказан биологичен произход от ищеца, да се отменя припознаването.
Въвеждането на интереса на детето като критерий при решаването на споровете по чл. 66, ал. 5 СК не предполага подобна полярност. Чрез него законодателят постига т.нар. справедлив баланс между правата и законните интереси на лицата, чиято правна сфера търпи промяна и на който често се позовава ЕСПЧ в своите решения. ЕСПЧ вече е имал случай де се произнесе, че поставянето на допълнителни критерии за уважаването на ищцовата претенция (социална връзка, интерес на детето) не обуславят несъответствие с ЕКЗПЧОС[27]. Или както се приема по делото „К. срещу България“, не е налице нарушение на чл. 8 от Конвенцията, ако отказът на националния съд да разгледа молбите за установяване на произход е бил основан не само на факта, че детето вече има установен произход, но също така и на други относими обстоятелства, като например … преценката на националните съдилища, според която в конкретния случай допускането на иск за установяване на произход не би било в интерес на детето (Nylund c. Finlande(решение), № 27110/95[28]).
Доц. д-р Цветалина ПЕТКОВА, Нов български университет
______
[1] Обн. ДВ,бр. 182от 09.08.1949 г.
[2] Обн. ДВ, бр. 23 от 22.03.1968 г., отм. ДВ, бр. 41 от 12.05.1985 г.
[3] Обн. ДВ,бр. 41от 28.05.1985 г., в сила от 01.07.1985 г., отм., бр. 47 от 23.06.2009 г., в сила от 1.10.2009 г.
[4] Обн. ДВ, бр. 47от 23.06.2009 г., в сила от 01.10.2009 г.
[5] ЗИД на СК, ДВ,бр. 100 от 2010 г.
[6] ЗИД на СК, ДВ, бр. 103 от 2020 г.
[7] Намесата на трето лице беше основателно критикувана като внасяща още по-голяма несигурност в института на припознаването. Вж. Цанкова, Ц. Относно оспорването на припознаването. – В: Собственост и право, № 1, 2021, с. 72.
[8] Решение № 2434 от 5.Х.1973 г. по гр. д. № 1907/1973 г., II г. о.
[9] https://www.unicef.org/bulgaria/sites/unicef.org.bulgaria/files/2018-09/GC_14_BG.pdf
[10] Конвенцията за правата на детето е приета от ОС на ООН на 20.11.1989 г. и е ратифицирана с решение на ВНС от 11.04.1991 г., ДВ, бр. 32 от 23.04.1991 г., в сила от 03.07.1991 г.
[11] Чл. 62.(1) (Доп. – ДВ, бр. 103 от 2020 г.) Съпругът на майката може да оспори, че е баща на детето, като докаже, че то не е могло да бъде заченато от него. Този иск може да бъде предявен до изтичането на една година от узнаване на раждането. Ако обстоятелствата, опровергаващи бащинството, са узнати по-късно по независещи от ищеца причини, искът може да бъде предявен до изтичане на една година от узнаване на тези обстоятелства, но не по-късно от навършване на пълнолетие на детето. Съдът решава спора, като взема предвид интереса на детето.
[12] Чл. 62, ал. 5 (Нова – ДВ, бр. 103 от 2020 г.) Трето лице, което твърди, че е биологичен баща на детето, може да оспори бащинството до изтичане на една година от узнаването на раждането. Този иск задължително се съединява с иск за установяване на произход. Съдът решава спора, като взема предвид интереса на детето.
[13] Чл. 66, ал. 5 (Нова – ДВ, бр. 100 от 2010 г., в сила от 21.12.2010 г., изм. – ДВ, бр. 103 от 2020 г.) Извън случаите по ал. 1 и 4 припознаването може да бъде оспорено от всяко лице, което твърди, че е родител на припознатия, чрез иск, предявен в едногодишен срок от узнаването на припознаването. Този иск задължително се съединява с иск за установяване на произход. Съдът решава спора, като взема предвид интереса на детето.
[14] Цанкова, Ц. Новото при оспорване на бащинството на детето. – В: Общество и право, 2021, № 2, с. 19.
[15] https://www.parliament.bg/bg/bills/ID/163324
[16] Петров, В. Оспорване на произхода на детето и обратното действие на § 4 и § 5 от Преходните разпоредби към Закона за изменение и допълнение на Семейния кодекс от 2020 г. – В: Собственост и право, 2022, № 5. Вж. и Цанкова, цит. съч., с. 9.
[17] Тодорова, В. Промените в СК от 2020 г. Между истината за произхода и интересите на детето. Studia iuris, 2022, № 1. Достъпно онлайн на: https://studiaiuris.com/wp-content/uploads/2022/07/Spisanie_studiq-Urist_br.-1_2022.pdf.
[18] § 4. За припознавания, извършени след 1 октомври 2009 г. до влизането в сила на този закон, срокът почл. 66, ал. 5тече от влизането в сила на закона.
[19] Определение № 571 от 31.03.2023 г. на ВКС по к. гр. д. № 3899/2022 г. Може ли съдът да откаже да разгледа или да отхвърли иск за оспорване на припознаване и установяване на бащинство, основан на чл. 8 ЕКПЧОС, когато висшият интерес на детето налага това? Кой интерес следва да предпочете съдът при оспорване на произход – този на предполагаемия баща, който е от различна народност, култура и вероизповедание спрямо детето, или интереса на детето, което е в трудната възраст на пубертета, вече е изградило своята идентичност и не желае да я променя?
[20] Съдът е отменил припознаването, признал е за установено, че детето е заченато и произхожда от ищеца, постановил е детето да носи имената на последния, предоставил е родителските права над детето на майката, определил е диференциран по време режим на лични отношения на ищеца с детето и е осъдил ищеца да заплаща издръжка.
[21] Решение № 261036 от 06.11.2020 г. на СГС по гр. д. № 14044/2011 г., недопуснато до касационно обжалване с Определение № 2838 от 04.10.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2109/2023 г., IV г. о., ГК.
[22] Георгиев, Ал. Оспорване на произхода на детето от бащата от трети лица. – В: Собственост и право, № 9, 2022.
[23] § 1600 (Bürgerliches Gesetzbuch)
Лица, които могат да оспорват бащинството
(1) Право да оспорват бащинството имат:
1. мъжът, чието бащинство е установено съгласно § 1592 (1) и (2) (презумптивният баща, припозналият – б.м.) и § 1593 (детето е родено до 300 дни от прекратяване на брака със смърт – б.м.),
2. мъжът, който декларира, че е имал полов акт с майката на детето по време на зачеването,
3. майката и
4. детето.
(2) Оспорването по ал. 1, т. 2 се допуска, когато не е налице социална и семейна връзка между детето и родителя по смисъла на ал. 1, т. 1, нито такава е била налице към датата на смъртта му, както и когато оспорващият е биологичен баща на детето.
(3) Социална и семейна връзка по алинеи 2 и 3 е налице, ако бащата по смисъла на ал. 1, т. 1 носи или е носил фактическа отговорност за детето към съответния момент. Последното се предполага, ако бащата по смисъла на ал. 1, т. 1 е в брак с майката на детето или живее съвместно с детето в едно домакинство продължителен период от време.
(5) Ако със съгласието на мъжа и майката детето е заченато по изкуствен път, чрез мъжки донорски генетичен материал от трето лице, оспорване на бащинство от мъжа или майката е изключено.
[24] https://hudoc.echr.coe.int/fre?i=001-148325
[25] Пак там.
[26] https://www.unicef.org/bulgaria/sites/unicef.org.bulgaria/files/2018-09/GC_14_BG.pdf.
[27] Ahrens v. Germany (№ 45071/09).
[28] https://humanrights.bg/Contents/Item/Display/26736.
